milk

Meine staerkste Bewerbung.

2011-11-21T12:24:00.006+02:00

Das ist keinen Bewerbungsbrief. Das ist meine staerkste Bewerbung.
Die grunde Ursache.

Sehr geehrte Damen und Herren,
ich bin ziemlich muede fuer ein Jahr mehr als 100 Bewerbungsbriefe (auf Deutsch) in der Hotellierieindustrie – ich bin Hotel- und Restaurantsfachfrau von Beruf - zu schreiben. Mit allen hohen und professionelen Woerten - einen verschiedenen Brief fuer jeden verschiedenen Unternehmer zu schreiben.

Das Bulgarisch-Deutsches Woertebuch ist mein bester Freund geworden. Google Ubersetzer auch.

Ich habe die Grammatik und den Wortschatz nicht gelesen, weil ich die Anzeigen fuer die freien Stellen und die Vacancy gelesen habe und mich angemeldt habe und so habe ich ein ganzes Jahr verloren.

Warum ich habe das gemacht?
Ich bin alleinerziehende Mutter. Ich habe einen lieben und kluegen 6 jaehrigen Knabe und ich wuensche von meinem ganzen Herzen, dass er in einer besseren Umgebung wohnt und eine bessere Ausbildung vom Anfang bekommt.

So, sehr geehrte Damen und Herren,
das ist die Gruendursache fuer meine Bewerbung. MeinProfessionalmotiv, egal wie wichtig und geträumt fuer mich ist, kommt auf den zweiten Platz.

Und warum ich habe das ueberhaupt geschrieben?!
Weil Sie meine letzte Bewerbungshaltestelle sind, und erste non-Hotellierie Bewerbung.

Und wie eine literaturschriebende Person habe ich inneres Bedarf das Alles zu sagen:
- Ja, ich habe keine Arbeitsgenehmigung, aber wunsche ich keinen illegalen Job;
- Ja, ich habe keine Empfehlungen, weil ich in den letzten 20 Jahren fuer mich selbst oder fuer meine Familieunternehmen gearbeitet habe, und das ist, als wuerde ich diese alleine schreiben, das koennte ich nicht machen;
- Ja, ich wuensche diese Lehrstelle;
- Ja, ich wuensche diese Lehrstelle, aber lieber wuenche mir ich eine bessere Behandlung;
- Ja, ich weiss, wie hoch die Bezahlung fuer alle Lehrstellen ist, es stoert mich aber nicht, weil ich meinen Finanziellenteil ( Hilfe ) Zustand in diesen 3-Jahren sichern kann, damit ich ein standartes und normales Leben habe;
- Ja, ich weiss, wenn ich diese Stelle becommen wuerde, nehme ich die Lehrstelle von einer EU-citizen, was ist kein EU-Unternehmer employee personal policy;
- Ich suche nur bessere Moeglichkeiten - offizielen Arbeitsstatut, die Karrierechance, die Schule fuer mein Kind und am Ende eine ruhige, saubere und ordnungliche Umgebung;

Wuensche ich so viel?!
Fuer ein EU-citizen - nein. Aber, ich bin bulgare und alles ist anderes fuer mich.

Wuerden Sie mir ein Karrierechance geben? Wuerden Sie mir ein Chance geben, meine Traeume in der Wirklichkeit werden?
Ich weiss immer noch nicht, aber ich bedanke mich bei Ihnen im Voraus.

Mit freundliche Gruessen
Milkana Stefanova

сбогом, icq.

2011-11-12T13:51:00.006+02:00

като се замисля, може би трябваше да се откажа от icq още като забременях преди 7 години, но не би.
аз съм сантиментална и консервативна.
често забравях номера си. по-точно не го помнех въобще.
вече няма значение.
днес окончателно махнах icq от компютъра.
при това компютъра на сина ми.
моя гръмна.
и го махнах не защото съм бременна отново. не не съм. потребителя веднъж се лъже.
а защото ми съсипа връзката.
буквално за три дни.
не бе!
връзката с интернет.
и взе много да командори - кога да се изключи компа, кога да зареди мозилата, кога игрите на син ми, кога не, кога въобще.
а в къщи, както е ясно: "командвам само аз"!
казва синът ми.
така че, мили ми icq-та, сладки приказки само на скайп.
а скайп-името през пощата.
че да не ми влязат на куп много нови абонати.
аз както казах съм консервативна.

Ich geb dir gleich "der, die, das"!

2011-11-07T23:41:00.010+02:00

е, вече мисля да е ясно, от колко ми е труден този не научаем език.
ще направя аз малко пауза, че много разорително ми е ученето.
ще отпочна да спя с речника, от щото да разнообразя наличните: дете, bionicle, трансформърси и коли.
и ще tube-вам с кая янар.
от смях не се предозира.
нежелани ефекти, също няма.
или на всеки случай: първо ве-це и после смях.

който, колкото разбере - той е толкова комичен, че може и на зулуски да ми говори.
rechtsendlich смях, сълзи, смях, сълзи, смях, смях, смях, рев, смях.
и няма ли някой да ми извади най-накрая eine Arbeitsgenehmigung, рев.

И сега по-същество Kaya Yanar:

аз вече не пуша.

2011-10-03T13:34:00.021+03:00

официално и със сигурност.
спрях цигарите.
изведнъж.

аз вече не пуша цигари въобще.
без лепенки, без дъвки, без "Табекс".
спрях да си купувам цигари.
обещах си да не дам и стотинка повече за цигари. което включва и горе изброените помощни средства.
обещах си до края на годината да отида при зъболекаря си, за да ми сложи имплант.
за да спаси, каквото е останало.
ако аз спра цигарите.

от кога - няма значение.
преди колко време - също.

татко ми каза да не броя дните. седмици, месеци също да не броя.
няма вече.
но в началото броях.
броях всеки следващ ден, в който не си купех цигари.
всяко единично влизане в хранителен магазин през деня, или минаване покрай магазин за цигари също.
беше като лична победа.
над нещо си.
понякога сънувам, че пуша.
в началото се събуждах.
от вдишване.
друг път при силна емоция тръгвам по навик към балкона. или търся кутията си на плота.
това се случва все по-рядко вече - да забравя, че вече не пуша цигари.
минах през сърбеж на кожата - цялото тяло и главата. през наелектризираната коса. през "нямам нищо в ръцете и не смуча в захлас".
в началото лежах почти по 18-20 часа на ден.
през останалото време се къпех или извеждах сина си на разходка.
не можех да спя.
не можех да се събуждам.
започнах да се окръглям. а може и да си въобразявам. а може и да не. това даже не е важно, защото аз вече не пуша цигари въобще.
кафето е различно на вкус.
сега е различно почти всичко.
спя нормално.
по-малко от преди.
и достатъчно.
тези, които пушат не ме изкушават, миришат ми лошо. и аз съм миришела лошо преди.
никога не съм била пушач за компания. като тези дето пушат само като пушат и други около тях.
аз си пушех за себе си.
като имам свободно време, за мене си, с мене си. обичах да си паля цигарите, първо всмукване и издишване. обичах и да си гася цигарите, както и последното всмукване и издишване. обичах цигарата между пръстите си. обичах кутията в ръката си.
вече ги нямам.
в първите дни беше много пусто и отчайващо.
сега ми е различно.
понякога като ми се случи да ми остане време ресто, забравям че съм отказала цигарите и си търся кутията.
2, 3, 5 секунди и се сещам, че вече не пуша.
намирам си занимания.
разсейвам се.
и накрая, купих си екстремно високи за мен женски боти.
за поощрение и стимул.
пък и сутрин вече ми студено по сандалки.
и да, продължавам да ходя на немски.
друга лична награда ми е това.
а след година време - голямата награда.
каква аз още не знам, но ще е голяма.
и заслужена.
и така всяка година.
защото аз вече не пуша цигари.
това е.

La Finestra di Fronte

2011-07-14T10:42:00.003+03:00

много красив филм, красив като заснемане, в което аз не съм специалист, красив като характери, красив като история, красив като актьори, красив като музика.
красив въобще.

обраха ни.

2011-06-14T11:11:00.008+03:00

прибрахме се в неделя.
нямаше ни 5 дни.
къщата като след бомба.
отворени шакафове, чекмеджета, гардероби.
всичко извадено, нахвърляно, стъпкано.
обърнат матрак.
разпилени документи.

взели са моите обеци и пръстен от мама.
аз друго нямам.
и на детето ми кутията със спомени: златно кръстче от дядо му за кръщене, медальони от приятели на татко ми, украшние от баба ми с детелина за него.
толкова.
само дето в кутията още бяха кичур косичка от кръщене, пъпчето със щипката, дето падна у дома и първата дрешка от изписването, теста ми за бременност с двете чертички и двете борисени снимки в корема ми от ехограф.
влязъл ни някой в къщата - откраднал ни спомените.
и 100 лв за тока.
да имам да плащам, да не ни го спрат.

и всичко на видно място.
и като е взел, да беше си отишъл. да не вандалства из къщи.
и като е видял какво има в кутия да беше си взел златните дрънкулки и да ни беше оставил нашите си неща.

а полицай ме пита: колко грама?
не зная.
а на каква стойност?
за дрънкулките - не зная.
другите неща са ми безценни. като на всяка майка. като на всеки човек.
а той ми казва да подходя сериозно.
колко по сериозно, може да е?! от два дни спим на нощна лампа.

дете ми много плака и страда.
аз стиснах зъби, щот да не види.

сменихме патрона.
вчера.

сега остава само параноята.
за мен.

още едно домакинство.
още един обир.
за статистиката.

8 кю

2011-06-08T07:50:00.006+03:00

Моето момче вчера взе 8кю.
Годжу-рю карате-до.
Толкова вълнение и радост.
И важно обяснява на старите си баба и дядо: "Аз вече съм приет в семейството на каратистите, бабо!".
8 кю. Годжу-рю карате-до.

И сега вече цяяялото семейство, а не само мама му, следи и търси клипове във youtube.

температура.

2011-02-13T20:06:00.004+02:00

И треска. Или вирус. А може би грип.
Все тая.

* парчето е за настроение.

мазе

2011-01-18T22:30:00.011+02:00

Мазето е много важен елемент. Дори не битов, а национален.
И пожизнен.
Къща без мазе, булка без чеиз. Примерно.
Мен обаче, мазето никога не ме е привличало, а чеиза си го употребих, още преди да имам първо съприкосновение със секса, вероятно затова и не се омъжих, от което пък следва, че и за делба нямам имущество, така че да минем нататък.
Мазето (в блока) аз не си знам, нито кое е, нито къде е. Нямам и желание, за което.
Да, мазенцето си има номер, който бих могла да проверя в личната си документация, но той номера все едно е отбелязан на врата под кота нула, следва не съм аз тази дет ще иде да търси номера.
С фенерче.
Под земята. Защото в тоя скрънзав вход някой си зарежда личните фасонки в апартамента с крушки от общите части. Пък на мен, както вече споменах, тъмното не ми е любимо, и сега и сега.
Пък и ключ нямам.
Кисело зеле също.
Виж обаче, мазето на село е друго нещо.
С него си имам история.
Или по-скоро мазето си има история.
Там дядо ми слизаше лятото да играе табла с Етко Пелтека, защото в мазето си направо студено. Пък и буретата бяха там.
И сега пак са там. Буретата и хладината. Само че сега в мазето основно слиза баща ми.
И при все, че мазето го недолюбвам в принцип, винаги ми е било притегателно.
Твърде много суетня имаше около него помещение, за да го подминеш просто така.
Изнасяне на бурета, миене, съхнене, внасяне на бурета, сваляне на грозде, чистене, мачкане, прибиране в буретата, прибиране на зимнина.
Както, казах суетня.
И понеже аз съм по-скоро, зазимяваща се у дома през зимата, отиването на село за Нова Година ми беше извънредно и шокиращо, но като ме погледна син ми тъжно и душеизвадно, нямах сили да му откажа.
Да. По-удобно щеше да ми е да си се търкалям у дома, но пък доволното дете е за предпочитане пред мрънкалото.
И тъкмо се отърсихме от ужасното пътуване с влака този път, безумното готвене и разчистване, а аз лично от сриналото се (С:) на още по-личния ми компютър, Борис извика с вдигнати ръце:
- Не, не, забранено е да пушиш! Не искам ти да пушиш, ще умреееш!
- Това пък какво е?! - втрещи се майка ми на борисовата истерия.
- Хм, ами, майко, нали му пусках лятото едни филмчета, колко са вредни цигарите...
- Като си пускала – каза майка ми, през задавен смях - сега сядай тука и чакай да се сети да забрани на дядо си да пие вино, за да не умре и той!
Седнах.
Два часа Борис намила и поставя ултиматоми, условия, молби, закани, писмени покани, договори.
Всичко. Той си е такъв – набере ли инерция, забрави.
Накрая и майка ми перкуляса:
- Борисе, а замълчи малко, бабо, че най-после и аз ще взема да пропуша цигари от толкова приказки.
Детето обаче не спира, а мен вече ме хваща нервата и почвам да набирам, и тъкмо да го прихвана, майка ми хвана мен за раменете и запремигва и с двете очи на равни интервали, случайно ако не разбера като ми намига с едно и заговори високо и отчетливо с паузи:
- Милканче, ти сега отиди моля те до мазето и ми донеси един компот от праскови за сок на Борис и една бутилка олио, че свърши.
- Ма, майко, ма! Що ме пращаш в мазето?! - почти изплаках.
- Ох, Милкана, аз ли да те уча?! Взимай си цигарите и слизай в мазето. И да не забравиш прасковата.
- Ама там не ми е уютно. И ми е ниско. Няма и два метра!
- Претенции. Навън да не е по-уютно. Или в мазето, или хич. Заминавай! И без яке, да не се усети детето.
И така, на 36 години, за първи път пуших целево в мазето на село. Даже и на 16 не съм се завирала да пуша там.
Ма, на живот, върти се. Добре, че поне мп3-плейъра ми беше зареден с музика.
И батерия. Пък и на 16 нямах уокмен.
Честита Нова година, много здраве, доволство, любов, секс, пари в наличност и слънчево настроение всеки ден, защото голо здраве си е жива болест.
С мазе или без мазе.

5 дни до коледа. бонбони. пръстени и картонени къщи.

2010-12-20T16:14:00.015+02:00

5 дни до Коледа.
Борис брои дните на календара, а аз парите в портомонето.
И двете се стопяват правопропорционално едно на друго.
Поне коледния списък на малкия мъж е изпълнен.
Моя списък? Е, това вече е друга тема. Обширна и незадоволителна, при все, че коледно опаковам и един-два подаръка и за мен, щото видите ли аз съм една послушна майка, моят списък си остава неизпълним.
И на всичкото отгоре, тази година, син ми допълнително ми привнесе елемент на изненада. Една сутрин:
- Мамо, а ти знаеш ли, че в гардероба, там много отзад и най-навътре видях, че имаш един много красив и шарен чадър?!
- Моля?! Какво си видял?
- Ами, да. И да ти кажа само, че можеш да го използваш, ако искаш, когато вали дъжд и тогава няма да си мокра и болна.
Лошо ми стана.
Или практичния ми коледен подарък, то па кога е бил непрактичен - червени гумени ботуши на бели точки и шарен чадър, премина в позволение за ползване.
Новия mp3 player също отпадна.
Всичко вижда това дете.
И рови.
Вероятно подсъзнателно, знае, че коледа отлежава по един или друг начин в гардероба, под леглото или в шкафове и чекмеджета.
Сега освен да си "отстрелям" две бързи форми за продълговати и надупчени кексчета, друго не ми остана. Егати!
И съвсем извън тази мисъл, днес в кухнята отворихме бонбонената фабрика - 3 в кутията, две в устата. От детските. Щото алкохолните са ми специални.
И докато почивам между двата вида, правя кутийки за бонбони, космати и кичозни пръстени и картонена къща с Борис.
Най-първия ми и единствен засега, мой пръстен, ми го подари надка ми. Защото толкова семпла съм била, че кича ми отивал много.
В интерес на истината, този пръстен ми е мултифункционален - пръстен, брошка, връх за елхата, украса на опашката, във последващо време като имах дълга коса.
Въобще идеалния за мен. Червен и космат.
Днес направих същия и за Меги.
Червен и космат.
А май ще трябва и за мен, защото моя някъде го скрих - пак от Борис, че така всичко лъскавко ми прихваща това дете, че не мога да намеря, нищо от това дето съм скрила набързо в пристъл на собственически глад.
Та, на пръстени те да се върнем, докато нагъваме картони:
- Борисе, а да направим един пръстен и за Нана, майката на Александрето? А?
Мълчание.
- Нана, дето е на Косето булката.
- Да. Един пръстен и за нея да направим.
Пак мълчание. Мисли нещо.
- Бориси, тя му е булката, мамо, нали са се оженили. - Явно съм улучила дерта, щото отговора дойде мигновено:
- Да.. Ама те не са вече булка и принц*, защото е било отдавна, сега са само майка и татко на Александър. Разбра ли?
- Разбрах, Борисе. Дай сега едно лилаво "червейче", защото Нана каза, че лилаво й е любимия цвят.
И така, пръстен за Нана.
Весели празници.
И цветни.

__________________________________
* да се отбележи, за принц само става дума. принцесин - няма.

женките са гадни.

2010-11-27T22:43:00.021+02:00

"Не искам да порасна, не искам да порасна, аааАз не съм ти гаджееее.", пее Чаудър, от едноименния детски анимационен филм.
Така пее и сладкият ми петгодишен син.
И също цитира приятно точно любимият ни Чаудър: "Женките са гадни."
И аз го разбирам.
Женките наистина са гадни.
Малките женки.
С техните розово-лилави въздушни рокли.
С блестящите си фиби и пъстроцветни ластичета за коса.
С малките си лъскави чантички, които важно разхождат, пълни със всякакви дрънкулки и блеснулки, каквито ние нямаме.
Те ни дразнят и ни привличат, както блеснулките привличат свраките грабливи.
Отварят току под носа ни фамозните си дамски чантички и разливат, пред изтръпналите ни от бонбонено розово очи, бляскави фулмастери, glitter-и, малки печатчета с Ягодов сладкиш, гривнички с висулки, формички за миниатюрни пясъчни фигурки в пластмасови цветове, и множество странни предмети като капачка от червило, кутийка от сенки, четка за руж, гребенчета и помни-ли-се-какво-ли-още-не.
Те, в същност, са нашия невъзможен ягодов сладкиш.
Ние сме зашеметени.
И съсипани.
Особено синът ми.
И най-вече аз, защото следва да го съвземам, след всяка поредна дразнителка, а те ужасно, ужасно много му налитат. И в тъмното даже.
- Здравей, аз съм Радина,а ти как се казваш? Аз много те харесвам и искам да съм ти приятелка.
Борис загубва ума и дума.
Изпуска стола, а после го вдига и замахва.
А аз заставам между стола и Радина, не за друго, а щото ми омръзна да се извинявам, да плета шапки, да издирвам и купувам най-сладките фиби и лепенки за нокти, а също и да шия подплата за зимни вълнени панталони на опердашени малки госпожици.
Стола е единичен случай.
Обикновено замахва с ръка.
Но със стола би било по-безболезнено, в интерес на истината, защото тежестта му отнема голяма доза от борисовата сила.
Да.
Женките са гадни.
Суетни, надменни и лукави.
Те нас ни пързалят и ни подхлъзват.
Те са нашата лепкава розова дъвка, пълни с розово-ароматен захарен сироп, от който слюнката ни потича.
И лепнат не само зъбите и ръцете ни.
Полепват в мислите ни.
Завинаги.
И как да науча малкото си момче да ги харесва и обича, като те нас ни trick-ват всеки ден?!
И идея си нямам.
Но не спирам да се опитвам.
Малкото ми момче разточва съботно-неделното ни кроасанено тесто, омесено най-старателно от "брашно, масло и скука.", и пее:
"... женките са гадни, женките са гадни, женките са гадни, аз не съм ти гаджеее ".
Пее и удря тестото с точилката.
Вдъхновен и екзалтиран.
Женките умеят да предизвикват у него Гнева, защото точно, когато малкото ми момче се е привързало и настроило да е внимателно, малката фръцла го зарязва, заради току-що появила се друга бонбонена фръцла. А после зарязва и фръцла No2, и пак се връща при сладкото ми момче, което вече повярвайте ми, никак, ама никак не е сладко, зарязано, злопаметно и забранено.
Да.
О, как ми липсва Чаудър.
Не, не.
О, как ни липсва Чаудър.
Кой ли идиот разбута програмната схема на cartoon network?!
Сигурно някоя пораснала бонбонено розова Панини.
Пфу.

____________________
много важно:
* мили майки и татковци на бонбонено розови момичета, ние в действителност съвсем не мразим бонбонено-розовите Ви момичета.
** ние харесваме вашите прекрасни бонбонено розови момичета много и завинаги.
*** а аз лично, най-не-благородно им завиждам за всички бонбонено розови аксесоари, които притежават, и които невинната им възраст им позволява, правейки ги още по неустоими и невъзможни за мен.
аксесоарите имам предвид.

.

прическа

2010-11-18T19:59:00.017+02:00

Откакто се помня имам проблем с прическата.
И с подстригването.
И с косата въобще.
Най-изпървом искам само да отбележа, че косата расте дълга, само ако сведеш ползването на ножиците до минимум.
А аз винаги имам едни хубави ножици в банята.
Та, като бях малка, докато другите момичета имаха дълги коси и опашки, на мен в супера ми казваха "момченце, може ли баба да те прередя, че ме болят краката."
Момченце.
И досега като минавам на Бъкстон, някак ме свива по лъжичката.
На мястото на клона Райфайзен Банк, имаше бръснарница.
Не фризьорски салон, а бръснарница, където преди всеки 15ти септември, баща ми ме водеше най-тържествено, да ми острижат порасналата косица.
По момчешки.
Него също.
А бе, по калъп.
Като тате.
Мъка.
По-после, майка ми пък ме прати при фризьорката Дора, която ми отряза голямата коса и ми направи прическа mullet* , много модерна била. Тогава, в края на 80те. Което пък и беше първата провокация да открия колко ми се "отдава" да се самоподстригвам, а фризьорката Дора я намразих за два живота.
А още по после, в прилив на пубертетски изстъпления, доброволно посетих на два пъти така наречения "бръснарски салон" и се сдобих с прическа първи номер.
Не беше лошо.
Но от тогава, спрях да ходя на фризьор.
И ако се питате, колко ли вида кретенски прически може да си докара сам човек, веднага ви отговарям - много.
Ама много-много.
И различни.
И когато преди около 6 години, приятелката ми Петя, която е фризьорка, на едно виждане на кафе, ме седна на клиентския стол и ми оформи разплетената кошница, съвсем доброволно и с изрично съгласие, някак вътрешно се помирих с фризьорските салони.
И не, че не се харесах, но пък толкова дълго бях свикнала да се докарвам самостоятелно, че ей така от само себе си продължих. Само ходех един два пъти в годината, ако много съм орезилила положението и се налага бързо спасяване и докарване до приличие.
Обаче пък, от 2-3 години, същата тази ми приятелка Петя е все бременна и все ражда деца и тотално вече не ми е "спешната помощ за косата", а само и основно приятелка. Което пък съвсем не е чак толкова лошо, щото откакто след последното подстригване ме прати да ида на "безболезнена"** коло-маска за врата, вече й нямам 100% доверие.
В крайна сметка обаче, не липсата на фризьор води до поражения във външния вид.
А ножиците в банята.
Или ножиците въобще, защото друг е мотива. Или бързото рязане, е бърза промяна. За съжаление не винаги работеща.
За още по голямо съжаление, не мога да скрия ножиците от себе си, а още повече себе си да се "измодернизам на бързо" също не мога да се спра.
Така че, купувам си шапки.
Много.
Много шапки.
И кърпи.
Шапки и кърпи за естетика.

__________
* ако моя mulлet някога, беше като някой от линка, можеше и да не си посегна на косата.
и да нямам толкова много шапки и кърпи. и фиби.
вероятно.
или не.
** отбелязвала ли съм, че приятелките ми са мазохистки?!
всички до една.
или те са завършени мазохистки, или аз съм лигла.
предпочитам да е първото - те да си мазохистките.
пък аз - после ще го мисля.
или да не му мисля въобще, че много се усложнява.

аз и природата.

2010-11-14T22:33:00.031+02:00

Мразя природата.
Не.
Обичам я.
Не.
Мразя я.
Последно?!
Мразя необлагородената природа.
Дивата.
Бурени, треволяци и храсти.
А също и насекоми. За по-големите безстопанствени градски и горски животни, въобще пък няма да отпочвам.
И птици мразя.
Особено гълъби.
Обичам райграс. Редовно поливан и поддържан с косачка.
А също и добре оформени храсти, без стърчащи и дерящи клончета.
И дървета. Добре оформени и окопани.
И особено се радвам на дървета оградени с тротоарни плочи. По тротоарите.
Мразя калта.
А по-преди нея и прахта.
Обичам асфалтирани пътеки. В най-лошия случай окаменени.
И осветени. Мрака не е моята стихия.
И магистралите обичам. Има достатъчно количество асфалт. Пред мен и зад мен.
Или, най-близкия досег с природата ми е на село.
В градината.
С омразните ми мухи, пчели и пеперуди.
Комари също.
И оси.
И все пак е хубаво. Зелено и проходимо.
Плодове и зеленчуци на една ръка разстояние. И една вода до устата.
Човекът е вреден за природата, аз затова не я потребявам. Само на село.
Само на селото ми.
Но пък е хубаво.
Понякога.
Извън асфалта,"олющените" тротоари и препикани бивши тревни площи.

.

to cook

2010-11-07T15:33:00.018+02:00

Аз съм готвач.
Сертифициран.
С опит. Истински опит. Не дългогодишен, наистина, и не във "висшата кулинария", но наличен.
И не домашен, в случая той не се брои.
И не водя кулинарен блог.
Нана ме попита наскоро "защо?".
Амиии, не искам - нямам време за това, и смисъл май няма, всеки втори води кулинарен блог.
Косето предложи: Слушай сега, Милки, правиш си новата рецепта, после се обаждаш, идваме снимаме и папаме.
Много се смях.
Косето е пристрастен към сладкото. Сигурно затова е толкова добър.
После доядохме новия ми "какаов Kirsch-Käse Kuchen". А каквото не можахме - на Косето и Нана за вкъщи, защото Косето е на диета.
И защото аз сладкиши много не обичам да ям. Както казах - има нещо общо с добротата.
Та, по-после се вмислих: Защо имам вътрешна съпротива да имам кулинарен блог?!
Ами, защото съм практикуващ готвач.
Деформирана съм.
И до днес, като давам рецепта, се усещам, че изпускам някоя важна за мен съставка. Съзнателно.
Достигането до най-добрия баланс, обикновено е лично.
На готово се сервира, само срещу касов бон.
Или за заслуги.
И едновременно с това, всеки път, когато някой заяви "занят не се учи, а се краде", полудявам.
Да, сега има интернет и всичко в нещо също има.
Ама не точно.
Една рецепта, изпълнена от пет различни човека, има различен вкус и нюанс.
Или аз не искам другите да готвят като мен.
Искам да обичат храната, която аз приготвям.
И заради нея да идват при мен.
Напитките, защото могат да изпият навсякъде.
Сега изхвърлям килограми сладкиши месечно, а камерата ми ще се пръсне от готови и замразени порции "нещо си", защото затворих ресторанта преди година и половина и готвенето ми липсва. Ресторанта ми липсва. Клиентите ми липсват.
Та, даже и сервирането ми липсва, а аз съм ужасна сервитьорка.
Нелюбезна.
Тогава пък ми липсваше детето ми, което сега ми идва в повече, пък и отказва да опитва нови на вид ястия, които иначе са с обичайни продукти и тук-там нещо ново.
Златната среда не ми се отдава. В действителност.
Само в готвенето.
Вероятно затова го обичам толкова много.
Като боядисването, с усещането за всевластност и пълен контрол.
Или тайната е в трите основни съставки, две преобладаващи. Като стълбичката за медали. Златен, сребърен и бронзов.
Колкото по-малко експерименти - толкова по-добре.
Колкото по-рафиниран* вкус, толкова по-запомнящ се. Човек следва не само да знае какво яде, според написаното в менюто, но и да е сигурен в това.
Пет съставки марината - една преобладаваща.
Месото иска марината.
Не чукане.
Запазете си силите за друго място.
* Шницелите правят изключение.

___________________________________________________________

рафиниран
- пречистен, дестилиран, префинен|изтънчен, деликатен, фин, изискан, издържан, възпитан|изкусен, съвършен|чист, без примес

олимпийски надежди.

2010-10-27T18:47:00.047+03:00

И така, да върна времето назад, в голямата пауза и да разкажа за един не-студентски студентски лагер.
Олимпийски надежди.
Там, където надежда няма.
Най-изпървом, да облежа близостта до Бургас.
Преди години, още по време на първия ми ресторант, си бях обещала, по надолу от Бургас да не слизам, или ако ида, то ще е само за да направя от същия този ресторант тоалетна.
Аз все едно и Бургас не харесвам, но това няма отношение нито към близкото, нито към по далечното минало. А в принцип.

Или, всичко започна от ЖП гарата на Бургас.
Ужасен цвят. Отблъскващ и студен. И сутринта беше студена.
Тоалетните поне бяха учудващо спретнати и чисти.
На връщане също.
Та, на лагера да се върна.
Лагера, в същност не бил лагер, а организирано летуване от "Учебното заведение Х". И поради ниския интерес, при все ниската цена, едната от госпожите преподавателки там, включва супер офертата на бързи обороти, а веднъж тръгне ли, лафа, няма смисъл да отричаш, или: студентски лагер, ама спортен лагер, ама базата на НСА, ама задължителен спорт, да, за децата ще има специална програма и занимания, разбира се, условията са чудесни.
Съответно, моята приятелка, учаща в същия този колеж, веднага клъвва офертата и разбрала, не разбрала, кодово й се набива в мозъка "НСА", което ако за мен нищо не значи, или ми зучи като "НАСА", в принцип касае добра храна и прилични условия, за нея е само и единствено "мъже, ама мъже с малки дупета".
И при все, че лично съм скептично настроена към всякакви, лоу кост оферти, бунгала и примитивна екзотика, но все тая минало-свършено, прегърнах идеята за съвместно летуване с децата, каквото повече няма да завторя.
Та добрахме се с Борис до с.Равда, утешително на север от Бургас.
И до тук с утехата.
Щото оказа се, не било базата на НСА, която познавам от по-далечното си минало, когато работех в туристическа фирма, а комплекс Олимпийски надежди.
Тя, надеждата си отиде още при настаняването.
Бунгалото беше смертелно.
В последствие се разбра, че на точно това бунгало му е било последното лято.
Предстояло му събаряне.
И имаше защо: буболечки, пеперуди, бойлери с висящи кабели, вероятно мои връстници. Те изгоряха.
Бойлерите.
Плочки в банята - пак набори.
Дупки в стените, че ако някой насеком, не улучи вратата, да мине през стената.
Плужеци. Така им казвали. А бе, гнус безподобна и в пълното си великолепие.
И за още по-голямо удоволствие - морето, море от водорасъли, през цялото време.
И казанчето спря да работи на втори ден.
А тока на четвъртия.
Оправяха го 5 часа.
Като светна в нашата стая, паднаха бушоните на останалите.
Борис отказа да ака на първия.
Зорница (дъщерята на приятелката) ака четири пъти, в него ден. И всеки друг ден до края.
Борис наби Зорница, щот го дразнела.
И тоя ден и няколко поредни дни след това.
Ама и Зорница бая дразнене му спретна.
Или боя си беше с основание, ако някой ме пита мен.
Борис обобщи: Мразя женките. Женките са гадни. Само теб обичам, мамо.
Въобще нещата се развиваха лавинообразно.
Аз карах ужасен цикъл, приятелката беше пред цикъл.
Децата бяха в истерия-ленд, щото в това бунгало - четирите картонени стаи една до друга, с две бани по средата, се оказаха 80 процента от децата в лагера.
Но пък, в резултат от ежедневния пердах и крясъци дето отнасяха близнаците, Борис прецени, че татко не ни е особено важно да си намерим, за което му благодаря мислено.
2/3 се оказахме с блокирани банкови карти на половината престой време.
И на всички ни излезе почивката, като високо спектърен тренировъчен нервите лагер, на цената на 10дневна почивка 5 звезди.
Да, плажа беше хубав.
Пясъка ситен.
Така полепваше, че и с топла вода, каквато почти нямахме, трудно се измиваше.
Вълните - огромни и вертикални.
Взеха ми очилата.
Диоптричните.
Добре, че носех втория чифт. В противен случай ме зовеше почти пълна слепота, или скоростно прибиране.
Вероятно по-ранното прибиране, щеше да ми спести един куп неприятни и истерични емоции, в последствие.
Ежедневни.
Или загубата е тотална.
Всички останали, междинни случки със:
син ми зад оградата на изоставен строеж, майка му лази като командос да го измъкне от дупката;
изчезнало детенце Зорница;
изчезнало детенце Борис;
изчезнал единия от близнаците; другия отишъл да го търси; първия намерен, втория го няма;
изчезнало детенце Пепи; баба му няма валидол: алкохол отказва;
всичкото майка от бунгалото обикаля почивната база, и не, децата не са на едно и също място, всяко нанякъде - кой сърдит, кой индивидуалист, кой избира си нещо в бара, кой гладен отишъл да чака пред столивата;
счупена скоростна кутия на колата на брата на личната ми приятелка;
момичета футболистки, цял отбор - половината надрусани, една замалко да хвърли топа; добре, че Бистра от токсикологията и илачи си носеше, че отказват да викат бърза помощ; илачи, другия път, цяла сестринска торба с лекарства за екстремни ситуации;
ежедневните и предвидимите, поемах аз;
изчезнали шамандури;
намерени 3;
пред бунгалото на лесбийките от футболния отбор; в първото не съм убедена, щот са малки още - тинейджърки, но пък много мъжкарани бяха и не бих ги питала лично;
събуждане с викове от сорта на: гледай си децата, ма!;
или заспиване с: Пепи! Лягай веднага!, а малко по късно: Бабо, а ти няма ли да си лягаш?;
и за капак, вопъла на една девойка:"ама тука няма никакви мъже!". Е, не издържах и Лидия го отнесе:
- А бе, девойката! Аз дадох ли ти списание с картинки?
- Да.?!.
- Ми ползвай го, стига мрънка!
- За какво?
- Полирай и мълчи.
Всъщност и другите покрай нея - на личната ми приятелка й излезе рома през носа, Бистра си вапца бялата пола с мента, на мен ми беше все тая - по пижама. И топла минерална вода.
Кой обърна масата не помня.
Или не.
И цигарите дето и бях спряла почти, ги пропуших с пълна сила.
Още не мога да падна под 10.
Пфу.
А щом се възрадвах истински на McDonalds в Бургас, по-добре да спра да пиша.
И в заключение, най-жадуваното прибиране.
Най-щастливото у дома.
Всичко започна от Бургас. Там и свърши.
Борис каза:
- Да бяхме си отишли на Гранд хотела. Или поне да бяхме си останали в къщи.
- Да бяхме. Ама другата година.
- Поне се прибрахме, нали, мамо, и аз съм много щастлив!
Аз също бях неизмерно щастлива и облекчена.

И също, почивка в група също вече не.
Само аз с моето си дете.

голяма пауза

2010-10-16T21:55:00.000+03:00

ще пиша, ама утре.
или по-по утре.

море

2010-07-24T19:50:00.007+03:00

всъщност свърши.
върнахме се.
хубаво беше. много хубаво.
като всеки път.
утешително още едно малко море ще имаме и в август.
а ако имам късмет и в септември или октомври за мен.
едно двудневно лично море.
за мен.
а сега следва село. с басейн. и кладенеца с помпата.
и двора потънал в зеленина от поливане, дървета и трева.
и червените сладки домати.
и прасковите до след седмица.
и вратницата под ключ. до заличаване на разликите.
селска идилия.
без интернет.
а ако се спретна в дисциплина и без цигари.
на морето пуших малко. но пък така го чаках това лято и море, че някак си се отказах от изпитание на личния си стоицизъм и воля.
или довоството ми е също важно.
за здравето.
;)

публикацията е премахната от автора.

2010-06-21T13:30:00.018+03:00

тютюнопушенето е основно противопоказание за имплантите.

___________________________
публикацията е премахната от автора.

зъби

2010-06-04T12:01:00.006+03:00

Мила ми, Надеждо, факт е, че човек се ражда, а и умира без зъби.
В случай, че разбира се умре навреме, в противен случай има вероятност да започнат да му никнат млечни зъби наново.
Нещо като втори живот. Не, не е прераждане. За прераждането не разполагам с лични и достоверни данни, а и нямам намерение скоро да назнайвам.
Та, на зъбите да се върна.
И по-специално на моите зъби.
Или от 10тина години съм особено чест посетител на зъболекарския кабинет. Минимум 2 пъти в годината.
При това не на един.
И също преди горе-долу толкова години ми обяви тогавашния ми зъболекар, че имам пародонтоза, но това не било нито трагично, нито лечимо, защото от пародонтоза страдали близо 90% от хората със зъби. Или защото не е било в неговата уста.
Все едно. този зъболекар го смених. А след него още един.
Докато преди месец и половина два, личната ми зъболекарка в пореден опит да залепи трагичния ми долен десен мост, ме насочи към хирург за имплант, защото от едното ми зъбче беше останал само корен, а големият зъб бил наполовина самоизваден.
И тогава баща ми ме заведе при професора.
Шок и ужас. Професора пита: Вие зъболекар нямате ли?! Гледам в изумление с широко отворена уста.
Или ласкавата прогноза според професора, бе, че до 5 години, не без тези два, а без всичките си зъби ще остана и ще лапна "кастанетите", защото освен, че всички зъби се клатят, костта дотолкова се е стоплила, че и най-малкия осем милиметров имплант, няма никакъв шанс да бъде наместен.
Професора ме прати при неговата зъболекарка. Терапевт.
Вълшебница.
За първи път в живота ми, някой манипулира зъбите ми без упойка.
Свали ми горния мост.
Търсят гнойни огнища.
И ако могат да спасят някой друг зъб.
Лечение 2 седмици.
Няма спасение за горните.
Временно пластмасов мост. За да мога да се храня. Евентуално. Ако поискам само.
Защото и долния мост го свали професора междувременно. С все зъбите.
Следва шиниране на предните.
Не тях няма и да се опитат да ги приберат в изначалното им положение.
Ветрилообразното разтваряне било съвсем нормално следствие на пародонтозата.
Брекетите са абсолютно забранени, защото стопяват костта от натиск.
Следва шина отвътре.
И си представи дървена ограда със средна лента поддържаща. Видима.
В усмивка.
Ебем ти и зъболечение и зъботехника.
Що ли направо не ми сложат метално скеле?!
Като се усмихна поне да блестя.
Все едно. Съгласих се.
Нямам вариант по темата.
Пък и поне сегашния ми зъболекар, този който ме шинира, се опитва да запълни дупките.
Да ме направи по-естетична, че и усмивката ми взе да изчезва.
И при все старанието на всички, чиито услуги ползвам от 2 месеца, ужасяващите им прогнози за скорошна липса на зъби в устата ми, скоро ще ме докарат до психотерапевт, или да моргата, та, чудя се, дали да ида да си запазя една хубава кутийка за съхранение, щото те вече са ми начертали изваждане на всички неспасяеми зъби и изпадане на останалите до 10тина години.
Как мярка за кастанети не са ми взели още, нямам си идея?!
Вероятно, защото се очаква видимо стопяване на костта.

Сега съм в изчакване. Имало надеждичка за един имплант долу, на мястото на 6тия дето е зарастнало добре и има все някаква кост.
Не е много сигурно, но си е нещо.
Мъка.
Сам съм други няма, или зъбите са мъка лична.
Ма, като ти се оплача, надеждо ми, някак си ми олеква.
Dontisolon D Zylinderampullen Zam.
Е лекарството.
За мен.

ПОПРАВКА: Др Васко ми направи най-красивата невидима шина с най-красивите предни зъби, без веррилообразните дупки помежду им.
Благодаря му.

EDIT 06.12.2011г.: Продавам Dontisolon D Zylinderampullen Zam, една опаковка, опаковка и половина. Донесли са ми в повече, и няма да имам време да го употебя преди да изтече срокът му на годност, който купувача не е съобразил, а именно 07.2012. една опаковка съдържа 4 ампулки. Съхраняват се в хладилник.

слушалки

2010-04-06T12:52:00.003+03:00

Слушалките, това е музика. А аз слушам много музика.
Всякаква музика.
С МР3 плейър и слушалки, когато ходя пеша, когато се возя в трамвай, когато се придвижвам от някъде до някъде.
А сега и на балкона, когато пуша или вътре, въобще. Или поради стечение на обстоятелствата и пренаселеност, слушалките ме изолират.
Поне частично.
Поне от време на време.
Спестяват ми мърсотията навън, а също и подвикванията на всякакъв род кретениън.
И някак си, правят слънцето по-ярко и по-топло.
Слушалките.

Една година без удоволствие за мен, навън - Борис ми счупи, керемидено-червения плейър, в прилив на откровен яд и несъгласие.
А също и любимите ми слушалки.
Съвсем умишлено и наказателно, оценил адекватно полезната им стойност за мен.
Е, аз му изхвърлих, един добър набор от коли.
Също умишлено и наказателно, но това не ми върна плейъра.
Нито го направи (Борис), неразрушителен.
Но пък беше лишен за дълго от награди. Както и аз, защото без моето лишение, неговото се оказва съвсем невъзможно.
И си купих си нов плейър. Преди месец. От както започна гормитската инвазия над общия ни бюджет.

И си купих нов.
Не много красив. И не много удобен.
Такъв имаше. В момента.
Защото и аз така - всичко сега, на момента, веднага го искам.
Или не го искам въобще.
И слушалки нямаше. Такива каквито искам и каквито обичам. И най-много каквито са ми удобни.
За сега карам с комплектните. Онези малките, дето се слагат в ушната мида.
Е, в моите уши те не влизат.
Изпадат и ми убиват.
Лепя ги с двойно залепяща лепенка. Един път за слушалчицата и втори път за ухото.
И обикалям, за личния ми размер слушалки.
Без микрофон.
И без грозни, налудничави, техно цветове.
Слушалки.
За мен.
И гормити за Борис.
Чудна пролет се очертава.
А ако се класира дете ми и за близката детска градина - съвсем.

багаж

2010-02-10T09:10:00.000+02:00

Опаковам багаж.
Продаваме новата къща и отиваме с дребосъка у нашите.
Не, няма да идем в старата къща. И нея ще продадем.
И данък сгради и такса смет няма да имам.
Освен ако не наложат данък въздух.
Но на опаковането на багажа сега.
Обичам да опаковам багаж.
Това е движение.
Отиване някъде. Преместване някъде. Прибиране от някъде.
Приятно е. Приятно ми е на мен.
И понеже се отнасям с любов към вещите си, това е единствения момент, когато съм склонна да се разделя с ненужните или не употребяемите, за да не ми тежат.
В останалото време натрупвам.
И не, че всичко налично ми е крайно необходимо, или необходимо въобще, просто не мога да изхвърля ненужното. Вероятно, защото все преправям нещо или му сменям функцията като цяло.
И така. Опаковам багаж у нас и съм превърнала доскоро подредения ни дом в складово-опаковъчна база от чували и купчини, а балкона в междинна боклукчийска спирка.
И съм доволна.
Изхвърлих една 1/8 ма от натрупванията. И от още толкова смятам да се отърва до месец време.
Опаковам багаж и съм доволна.
Предстои ни преместване и движение.
Това, все е едно е хубаво, само по себе си.

билети

2010-02-04T12:46:00.000+02:00

Преди 4-5 години, когато бях бременна, но още не много бременна, едно хубаво момче ми даде билетчето си в тролей No9.
И така ме усмихна, че пред коледния студ се стопи. Около ми.
От тогава, винаги се оглеждам като слизам от превозно средство дали някой има приготвено билетче в ръката, или си бърка в джоба за същото или се насочва към вратата на шофьора, нищо от това че има струпани там много хора.
Едно доволство имам около 2-3 минути след като съм си предала ползваното билетче на друг. Не са ми отказвали досега и винаги, ама винаги получавам усмивка от приемателя.
Задова не си оставям продупчения билет в превозното средство. Там другите пътници ги подбутват, мачкат или тъпчат. Пък не получавам усмивката.
Давам билетчето си на някой или си го прибирам в джоба.
В джобовете си обикновено имам повече смачкани и ползвани билето отколкото нови.
Няма значение.
Без билет не се пътува. А това го знае и синът ми.
И единствено това "знание" и новите апарати за билетчета в превозните средства, могат да преодолеят нежеланието му за детска градина сутрин.
Апарат, в който се пускат стотинки и ти дава билетче.
Истинско забавление, защото "хайде, по-бързо, мамооо, дай ми една пара, че без билет не се пътува".
И да, знам, градския транспорт е мръсен и мръсен, и мръсен, но поне е относително редовен. И не много скъп.
И дано някога стане по-чист. Обществения ни градски транспорт.
Вероятно и улиците ще следва да са по-чисти от сега.
Вероятно.
Дълга тема.
Всъщност, за билетите ставаше дума, или ползвайте.
Както намерите за добре.
Но ползвайте.

Явор и аз

2009-12-17T16:48:00.004+02:00

Явор е най-добрият ми приятел мъж от 7-8 години. Не знам точно колко. Не помня. Вероятно, защото ми е най-споделителен от първата секунда виждане.
Да, в последните години почти не успявам да го виждам, но пък искрено вярвам, че все така ми е най-добър приятел. И на всяко виждане, все едно за последно съм го видяла вчера или преди два дни, а се е случвало да мине и година.
Явор е готов да ме изпрати на централна гара на нощния за Варна, защото се ужасявам да минавам през подлезите. Да иде посред нощ да ми купи "панадол" за Борис. Даже ми разрешава да пуша в колата му и да пия кафе вътре. А също и да ми монтира шкафчето в банята, нищо че не млъквам, а в банята гласа ми кънти в пъти. И също е така добър да направи с мен "един билет време" блъскащи се колички в Южния парк, когато е почти лято.
Аз пък само и единствено за него правя бисквитена торта "за вкъщи". И с удоволствие.
Или, простичко: Явор, а в телефона: yavor mi . "Явор на мене ми".
Вероятно "моята" Петя, ще каже, че е най-добър приятел на нея, но това няма значение към момента, щото тя пак е бременна и пак не от Явор, въпреки дълбочинността на приятелството.
Какво е едно дете от истински приятел, при положение, че раждаме деца от истински кретени - добре, че поне сме ги обичали и децата са ни хубави.
Така че, все тая.
Нищо, следващия път.
За щастие.

- Яворе,
- Опа.
- Ах, революция!
Какво правиш, Яворе ми?
Сега, след като ми се обади и се видяхме, миналия месец? Примерно? а?
- Ааааахахаа, требва пак да го направиме.
- Нали? Да, ама не точно същото, щото някак си нямам спомен, пък аз нали знаеш използвам си паметта.
От време на време.
Като много ми дойде минуса.
Гадняр! Гадняр си ти!
Как можа да ме литнеш пак?! А? Поне добре ли си? Има ли полза от лечението?
- Утре съм на биопсия (нинджаааа).
- Ааа, биопсията вече ти е като парти тайм, а? Аз да взема да дойдем в болницата с бяла престилка и касинка с двона синя лента, щот вероватно това е единствения начин да си общувам с тебе и в реално измерение.
- Айде верно! Алексанровска, ще те чакам към 09:30.
- Айде, айде.
- Как си ти, Милканка?
- Крива съм.
- Що, Милканка?
- С таз косица съм като мъж, Яворе.
Поне кур да имах да се наеба, щот със сигурност мога да се посмея със себе си, а и доверие си имам, та е вероятно и секса да ми се получи, при това положение.
- Мен пък ме кефи, ама верно.
- Оф, и мен. Понякога. Като с дългата коса. И тя ми харесваше понякога.
Ей, така ш си умра, Яворе - незадоволена и неудовлетворена.
Баси мъката.
- Няма бе Милканка, нали ще се жениме, като вече немаме потребности. Аз съм почти готов.
- АаааааааааааааааааааааА, Яворе, фанах се за челото от ужас. Почти готов викаш.
Да взема да ида да си махна яйчниците, жлезите, да ми нулират хормоните, да ми поразчистят мозъка и к'во още остава?!
Как като "немаме потребности". Аз и като остарея пак ще съм си все недоволна, само че бабичка.
Така де, спра ли да искам, копам си размера, легам и умирам.
- Чакай биопсията и може да пришпориме нещата.
- И Яворе, ти чакай, щот аз съм само на 35 (словом пак на тридесет и пет), та, искам официално да ти заявя, че ако още една година секса ми се размине - ще ти се наложи да правиш секс с мен, в името на доброто ми психическо, а и физическо здраве.
Еднократно - да съм сигурна, че съм в ред.
Вероятността да ни се получи секса е за подценяване, но в случай на ситуация поне ще се посмеем от сърце.
И ако сметаш да ме питаш - що точно аз?
Отговарям ти изпредварително: защото само с теб ми е смешно и забавно, и едновременно спокойно.
И щото към момента все още не познавам някой друг, дето да ми е хем удобен на мен за секс, хем доверителен, хем забавен.
Това е.
И или се тръшвай и умиргай, ако не мож се преглътна, или се моли, на оня сексист Божето, да ми реди некой, щото вече ми е ред.
- Нема проблем, а за смях ще има със сигурност - требва да ме видиш гол.
- Яворе, ние смеха и с дрехи си го докарваме в повече, но в цялата серозност, с която те информирам, какво ще ти се наложи, следва да ти дам и извинение, в случай че наистина ти се наложи и то е:
"Това, скъпа, не е, каквото си мислиш, не просто някакъв си секс, изневяра и прочие, а АКТ НА МИЛОСЪРДИЕ към изпаднал в нужда приятел. А както знаеш, приятел в нужда се познава."
Че и Коледа наближава, да не обяснявам и за българската Коледа, детски селища и прочие смс-ни кампании.
Поне за смс-и не се набираш.
- Така е, Милканка, във всека нужда, така да се каже.

Разбрахме се.

И тук само да отбележа, че с искрено задоволство и мечтание си ограждам желани неща в каталози. Или отмятам страници във favorites. И дори да знам, че повечето, ако не всички никога няма да имам, то докато ги ограждам се чувствам истински доволна и притежателна. Та, се замислих, дали ако започна да си ограждам мъже на картинки, няма да се почувствам задоволена и пълна. Нямам предвид бременна.
Знам ли?!
Знам, ами! Няма. Но пък би било изключително удобно.
За мен.

Та, моли се, Яворе ми, да не ти се наложи да си милосърден към мен.
Мдам.
Оу, и много поздрави от мама.

обява: търси сe "татко".

2009-11-18T20:06:00.017+02:00

Търсим си "татко". Относително спешно, но не непременно. Предполагам, че засиленият интерес на Борис е временен и може да замре в близките месеци.
Търсенето, обаче, не изключва изискванията.
А ние от тях имаме много.
Винаги имаме по много.

И така, изискванията на Борис:
- да е забавен и смешен, също като мен;
- да може да играе на борба и да не се уморява, и да е силен, и да го побеждавам накрая.;
- да живее в друга къща, за да не ни се пречка и да не се съобразяваме, нали мамо?! и тогава понякога може да му правиш хубава закуска като на дядо и на мен;
- и също да спи в друга негова си къща и легло, разбра ли ме, мамо? (заб.: вероятно следствие филм по телевизията - там обикновено татковците спят в леглото на майките, а не децата);
- да живее също наблизичко, ако ни потрябва;
- и да кара кола, щом ти не искаш, че ще съм още малък, докато порасна.

Следват моите изисквания, на майката на Борис:
- да е забавен; на мен да ми е забавен.
- да няма за лична мисия изпиването на всичкия алкохол на земята.
- да прави хубав секс, но не е задължително, в такъв случай, ще го ползваме само като почасов "татко".
- да може да играе табла. и карти. шахът не е задължителен. а също и домино с картинки животни.
- да може да кара колело. не е задължително да има колело, обаче. аз също нямам.
- да не е простак, темерут и тъпанар.

Ами, това е.

О, забравих ние какво предлагаме:
- както вече обяви Бористето - закуска понякога;
- ограничено време;
- детски площадки, зоопарк и веселение;
- пижамени недели със сандвичи, мекички-гевречета, кексчета и сок - следва да си носи пижамата като си идва от къщата. и пантофите. и възглавницата.
- добро настроение, понякога. лошото, може да се пропусне, поради ограниченото време.
- село. имаме си и село, и може да идва с нас. също понякога.

На запитвания със "секс довечера?" няма да отговарям.
И на други запитвания също няма да отговарям.
Просто спешно издирваме нормален и добър "татко".
Също така няма да го вземем ако не е добър.
Има изпитателен срок, но още не сме съгласували времето, защото Борис не може да разбере какво е точно изпитателен срок, но:
- А как ще разберем дали е добър?
- Ще го попитаме и ще го изпробваме. Ъм?!
- Добре, тогава запомни най-първо, че трябва да го питаме дали е добър и после да го изпробваме и чак после ако ни харесва да си го вземем, нали така, мамо?
- Да, Бориското, точно така.

Да.
Така трябва.
Благодаря Ви за отделеното време и сериозността.

______________________________
* розовото бебе на снимката не ни е собствено, но ако някой реши да ни преотстъпи едно бебе братче, може и да отпадне обявата за "татко".
поне за известно време.
защото и братчето ни е в списъка, пък Дядо КОледа живи подаръци не носи.

филии

2009-11-15T17:26:00.003+02:00

Филии.
Препечени филии.
Всеки си има своя лек, своята панацея за лоши дни.
Моят лек за тъга и лошо време са препечените филии с масло.
Основно през зимата и есента.
Тогава съм силно подтисната от студа и оскъдицата слънце.
Сякаш не съм жива. В режим "изчакване".
Тогава ям препечени филии с масло.

Всичко започна една зима,преди повече от 20 години с "Шумът на върбите", на Кенет Греъм. Някой беше подарил на брат ми книгата, а после книгата изчезна. Или някой не я върна, по-вероятно.
Не помня.
Спомням си обаче корицата и картини от описанието, наум.
Чели ли сте я? Сигурно сте я чели.
Помните ли Жабока? Той всъщност беше ужасен! Правеше, каквото си поиска, с усещане за недосегаемост, в следствие огромното си наследство, без оглед на щетите и с ужасно отношение към другите животни. И съвсем закономерно, в средата на историята, беше хвърлен в затвора. И там, дъщерята на пазача, се смилила над "бедния и очарователен господин Жабок" и му занесла в затворническата килия "три препечени филии, дебели колкото палец, и намазани толкова обилно с масло, пропило и капещо от филиите с чаша ароматен и подсладен със захар чай".
Слюнките ми потекоха.
И тогава и сега.
И цялата история в книгата, за мен опря до препечените филии.

По-после с "надка ми", в Аachen, в общата й кухня, на Mattschö-Moll-Weg 10, ядяхме препечени филии с масло и си плачехме, или по-скоро преглъщахме сълзи с чай от лайка.
Моят със захар, нейният без.
Въобще голяма мъка беше онази зима.
И сега, като си пишем писма, спомене ли "препечена филия с масло", значи е много тъжна.
Както и аз.
Обикновено през зимата.

И въобще препечената филия сега, ми е като слънцето и високите температури през лятото. Отпуска ме и ми разсейва черните мисли.
Прави ме лека, хрупкава и сочна.
И почти забравям, че кожата ми се бели от студа навън.
Или, въобще че излизам навън след сериозни увещания, как трябва да го направя.
А така обичам да лентяя на припек.

Сега се вторачвам във фурната.
Тя ми източника на душевен комфорт. Препечени филии. Аромат на ванилия или канела. На ябълки и круши. И дюли. И тиква.
Само часовникът й ме стряска понякога, когато иззвъни.
Де да можех да се чувствам, като препечена филия през цялата зима.
С масло.
И сол.
Боже, как мразя студа. Студените ръце. Студените крака.
И оскъдното слънце.
Знам, и преди съм го казвала.
Нищо. Ще отмине. Като всяка година.
А дотогава, филии.
Препечени филии с масло.
И мъничко сол.

----------------
* тук е мястото да напиша:

ТЪРСЯ "Шумът на върбите" на Кенет Греъм.
на български за предпочитане.

тапети

2009-11-15T10:25:00.007+02:00

И тази есен пребоядисах у дома.
Като всяка есен.
Като всяка пролет.
Като зазимяване.
Направи си чистичък, уютен и приятен дома, за да дългите дни зимно ползване.
Този път, обаче налепих и тапети.
Не, какви да е тапети.
Тапети от речници.
Запълзяха от коридора, като оставиха само една цветна стена за разкош и приплъзнаха в хола.
До последния лист.

Der Grosse Duden, 1963.
Вероятно това е, моя си начин да се преборя с разочарованието, че не преборих немския.
Лист по лист.
Но пък се получи. Стената от листи.
Моят немски - не.
Дали да не се запиша на френски? Или испански? Или просто да вложа още малко време, само че без Duden-a, този път?!
Знам ли?!
А най-важното сега е, че избегнах вероятността да започне да пада и да се лющи латекса, че след толкова сезонни пребоядисвания, вече го чакам да си пада от само себе си. В този случай може да се радвам на естествено циментово сиво, но нека първо се настроя за този цвят. Още ми е рано, не съм го обмислила добре.
Като с немския. Или френския.
Не съм го обмислила колко точно ми е нужен.
Още.

А сега, от време на време, минавам от хола към коридора с чашка лепилце за тапети, да прилепя разлепилите се.
Но пък е много приятно, един хартиен цвят. Малко пожълтял. И сиви карета и колони от далеч.
70% сиво. Приятно е.
В септември даже миришеха на библиотека. Вече не. Попиха мириса на дома.
Тапети.
Моите чудни тапети от речници.

---------------------------
* Der Grosse Duden, стигна само за едната стена в коридора. Даже не цялата.
Но пък го допълних с:
- английски синонимен;
- английско-български - странно издание с липсващи страници;
- оксфордски синонимен, но крайно неприемлив като структуриране за мен;
- българо-турски;
- за капак две чуждоезични книги - Wie man einen verdammt guten Roman schriebt
и някакъв роман на Стайнбек;
- и да не забравя листите от Der nackte Mensch.

Това е.

** хъм, сега като гледам, май не трябваше да си отрежа всичката коса в октомври.
все едно.
вече е ноември.

късо, късо...

2009-10-27T16:05:00.016+02:00

е, колко точно да е късото?

толкова

мъка

2009-10-20T22:03:00.007+03:00

само до преди десетина дни, все още ходех по джапанки.
да, беше ми малко студено сутрин.
или много студено.
все едно.
сега джапанки - вече не.
чак в април.
толкова далече ми се вижда времето от днес до април.
мъка.

а преди седмица имах и рожден ден.
35.
и там мъка. много солидна и отговорна цифра. не ми отива.
не ми харесва.
нищо.
другата година 36.
не 27.

и накрая, резнах си косата. преди 2 часа.
с ножичката.
в банята.
ужасна мъка.

направо ме смазва това мрачно и студено време.
мразя го.

аквариум

2009-10-03T13:39:00.012+03:00

или как детето ви да има "почти" домашен любимец
без вие да полагате грижи за такъв
и най-важно - без да е наличен представител, на който и да е животински вид у дома ви.

Моето дете, като всяко друго дете иска всичко.
Всичко, което няма.
И даже всичко, което има, но е по-ново, по шарено, по-голямо. Въобще "по-".
Все едно дали му е нужно или не.
И все едно дали знае какво да го прави или не.
И още по-все едно дали иска осъзнато, или просто "искам, искам.... нещо си".

Желанията са различни, моментни, относително постоянни или направо аргументирани и очаквани да се случат във времето, защото са жизненоважни. За него.
За Борис.

В яслена възраст искаше банка и татко.
Отговарям: - Нямаме си банка. Нямаме си татко.
Детето, като рожба на времето си, заключава: - Купиме си банка. Купиме си татко.
Умно дете.
Да съм знаела по-рано заключението, да не съм си минала през личната драма.
Нищо.
Вече знам.

Сега въпросът с банката вече не стои така. По-скоро някак обвинително, че като няма в тая банка пари, трябва да ида в друга, а аз не отивам.
С "таткото" е малко по-различно. Но това, защото съм му дала правото да си избере който иска за татко, преди време. Та, ту си избира някой "роднин" да му е татко, ту някой случаен, или не толкова, но наличен мъжки образ в отрязък ежедневие. Спасител на плажа или басейна, шофьор на такси, треньора по футбол и прочие.

И ако възможността за личен избор на "татко" го освобождава от всекидневната зависимост от нещо, което няма, но е само въпрос на желание - да поиска или не, то желанието за домашен любимец не стихва вече година.
Най-първо беше птица.
- Искам да имам птица за домашен любимец.
Птицата беше папагала от рекламата на банка ДСК.
На първо четене - неизпълнимо желание.
На второ - баща ми по някаква случайност му го купил. Плюшен.
Като го видя, ахна:
- Банка ДеСеКааа!
Прибра се тържествуващ у дома, като на път за вкъщи му смени името на Лари Уери ъ Бърд.

А после дойде ред и на "Търсенето на Немо".
И ако кучето, като домашен любимец, минаваше метър покрай трите гончета на баща ми на село, при все че си чака кучето "бигъл", когато порастне, то: "искам рибки за домашен любимец", се настани монотонно и ежедневно помежду ни.
Също като "искам най-накрая да ми родиш братче, за да сме си двама".
Направо mission imposible.
И при все, че съм си изработила система - на неудобни въпроси се отговаря просторно и обяснително, но не задължиелно разбираемо, за да приключат и да се замразят поради сложността на обстоятелствата, то:
"Ако имаш братче, няма да спиш в моето легло, а бебето ще спи там.
Ще трябва да му даваш играчките си.
И да не го удряш, ако ти счупи любимите.
И ако е много студено, няма да излезем навън двамата, щото не можем да оставим бебето-братче само.
И то може и да плаче много и да ти надува главата.
И не трябва да му крещиш.
...
И накрая, колкото и да искам, липсва втория създател, пък аз не съм като майката на Божето и няма как да имам бебе в корема, освен ако не отида в болница, за да ми сложат едно бебе вътре."

Не подейства.
Обстоятественото обяснение.
- Аз нали ти казвам, че искам поне едно братче да ми родиш най-накрая. Кога ще ми го родиш?

Та вместо да обяснявам още веднъж или да отговоря със зловредното и неизпълнимо "domani", реших да му отклоня вниманието и му направих аквариум.
Борис си предостави фулмастерите и моливите, а също наряза и тиксото, като още по-преди това беше събрал мидички, които съвсем засилиха присъствието му в проекта.
И да не забрая двете сирийчета, които му подариха на излизане
от чудния магазин за дървени играчки на Haba.

Ами това е.
Tолкова си мога.

________________
*три часа по-късно:
- мамо, знаеш ли, имам една идея - оплети ми кученце.
- защо?
- за да имам две домашни любимци у дома.

________________
** що само с братчето не минавам метър да е оплетено?!
а трябва да е родено.
даже не взето или родено от друга майка.
от в моя корем.
уф.

прежда

2009-09-09T23:15:00.003+03:00

В една дъждовна и студена пролетна ваканция, преди малко по-малко от 30 години, моята баба Милка, внучка на пра-пра-дядо ми Мил, ме научи да плета.
Прежда.
И от тогава, не е важно какво плета, или по-скоро какво ще се получи накрая, а това, че плета. Плета прежда. С ръцете си.
В началото плетях от проклетия.
Докато се науча.
Докато усъвършенствам бързината.
По-после забравих за плетенето улисана в пубертета си.
Сега, години след това, отново плета.
Започнах да плета съзнателно, oт тъга. А по-после плетях наред. И от скука. И от яд. И от копнеж за топлина и цветове.
Сега плета, защото ми харесва.
Чувствам се добре, когато са заети ръцете ми. Когато правя нещо и то се получава.
Като с готвенето.
Но докато готвенето, вече е малко механично за мен и преди да започна знам какъв ще е резултата, то в плетенето все още имам изненади.
Плетенето е особен ръчен труд, сякаш изплиташ живота си с нишка прежда.
Заплиташ. Наплиташ. Реда свършва.
Обръщаш. Наплиташ.
Пропускаш бримка. Разплиташ, за да я възстановиш, или просто се връщаш и някак я поправяш, така че да не зейне дупка.
И продължаваш.
Продължаваш да плетеш.
Плетеш.
Прежда.
Сякаш плетеш живота си.
Животът ми се разпада. Продължавам да плета.
Не, тази плетка, не е моята плетка вече. Разплитам я. Навивам разплетената прежда на кълбета и я запокитвам в забрава.
В шкафа.
Не заплитам старата прежда наново. Тя има собствени кривини от куки, някъде по-свободни, някъде стегнати. Плете се трудно. Плете се неравно.
С дупки и кривини.
Купувам си нова прежда.
И заплитам. Наново.
На чисто.
И плета.
Новата прежда за новия си живот.
Седя на дивана с обръч плетка в ръцете си.
И плета.
Кълбета от цветна нишка се търкалят наоколо ми.
Кълбета от прежда.
Плета същата плетка с различна прежда.
Аз съм си все същата, само хората около ми са различни. Не всички. Само някои.
Плета на обръч. Плета на куки. Плета "на пръст"*.
Плета, когато имам време. Плета, когато нямам време.
Плета когато лентяя. Или когато съм нервна.
Плета и подреждам мислите си.
Или ги подтискам и си давам почивка. Не мисля. Само плета и наплитам.
Плета прежда.
Преждата на живота си. Или на новия сезон.
Просто плета.
Прежда.
И слушам музика.
Винаги слушам музика.

* има два вида основен захват на нишката при плетенето - на пръст или през врат.
** някак тъжно ми зазвуча на последно четене.
не беше това идеята.

Звъната бие! Музика-а-а....

2009-08-19T19:16:00.006+03:00

Неделя е.
Селска неделя.
Камбаната на черквата бие.
Майка ми се връща от градината в горния двор с пълни ръце топли домати и магданоз, и казва:
- Някой е умрял. Бог да го прости.
А на мен ми светват очите:
- Му(с)зикаа.
Майка ме поглежда с укор, а после прихва да се смее.
A баба, докато беше жива, казваше с жал: звъната бие! Бог да прости!

Музика.
Отдавна, във всичките ми селски ваканции - протяжни, скучни и еднообразни, погребенията си бяха глътка разнообразие и своеобразна радост за мен.
Винаги съм мразила селото.
Душата ми е на градско панелно дете. Досегът с природата не ме въодушевява и ентусиазира.
Но си спомням, о, как си спомням, като чуех бавната и тържествена погребална духова музика и изхвърчах с неподозирана скорост от задния двор до предната порта.
Толкова се вълнувах.
И как да не се вълнуваш?!
Тубите излъскани до блясък, отразяваха слънцето стократно. А в този край, слънце и суша бол.
Изпращачите на покойния, облечени в празничните си дрехи, съвсем наистина си беше - за сватби и погребения. Обувките им, обикновено галоши обримчени с кал и кравешки лайна зиме или прахоляк летем, стояха изути пред вратите, а тези официалните натрити със свинска мас за разкош и официалност, събираха де що има мухи.
И мухи бол, като слънцето и сушата.
И цветя. Според сезона. Китките от градината.
Много цветя гледаха по него време. Пък една година старците взели да измират много и една бабичка се жалваше на фурната, че й оголяла градината от умрели това лято.
Виж, зимните погребения бяха скучни и по студено-му тъжни.
Наистина траурни.
И безцветни, та чак безкръвни. Само тук-там грейва по някой карамфил като малиново леке, купен специално от близкия малък град. Да не кажат хората, че без цвеке е изпратен. Умрелия.
Но затова пък музиката отекваше стократно в тишината.
Така си спомням, седях на пейката, а като наближеха ставах уважително.
Към изпращачите, не към умрелия, той все едно вече е умрял, пък и мога ли да познавам всички в това село. То по онова време и град си беше.
И още си е град, ма сигур, зарад алуминиевата дограма на общината и училището дето все още не е превърнато в старчески дом, от някой социален бизнесмен.
А като вече съвсем поотдалечеше шествието, изскачах на пътя със съжаление, че завършва представлението.
На връщане духовата музика не свиреше.
Свървах обратно в двора, а баба ми ме питаше:
- Мо, Миле, кой е умрел?
- Че аз откъде да знам. Питай баба Райна.
Виж, баба ми Райна беше от друга мая квасена, не като баба ми стискоуста.
Баба Райна си беше всеизвестната агентура на махалата. И носа си не показваше през портичката, ма кой минеше покрай оградата, биваше привикан на отчет и докат не го изцеди като кисело мляко за снежанка, нямаше тръгване. Пък тогава, нали всички уважавахме по възрастните.
И така до следващия път.
Му(с)зикааа.
Поне да бях излязла да погледам. Ей, така, като за последно.

moon sand

2009-06-25T13:37:00.003+03:00

Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома?
Вероятно не.
Освен, ако нямате дете на възраст между 3 и 10 години.
Е, аз имам и дете, и лунен пясък.
Детето ми има лунен пясък.
А аз имам лунен пясък из цялата къща.
Всеки ден отваряме кутията пясък за игра и всяка вечер аз събирам пясъка най-щателно, за да не се разпилее.
Да не намалее удовлетворителното ни количество.
Събирам го с картончета и се чувствам като наркопроизводител.
Или дозатор на дози пясък с картончета и дървени шпатулки
"домино".
Бористето прави фигурки и меси,
и мачка с пръстета.
Компенсира ни лунния пясък мъката по морето и големия пясъчник там.
Пълно щастие и мрАсотия.
Пясъка лепне по дрехите, по диваните по леглата, или семейната ни песна, влиза в употреба ежедневно:…
КАдето мина мрАсотия, мрАсотия,
кАдето седна мрАсотия, мрАсотия,
кАдето пипна мрАсотия, мрАсотия…

И така нататък в същия дух.
Moon sand.
Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома? Е, ако нямате, изгубихте си времето тук.
А ако имате - все едно вие си знаете, какво е да имаш лунен пясък у дома.
Резедаво, ронещо се и пълзящо нещо.
И превзема дома ти.
moon sand.

тампони

2009-06-22T10:57:00.018+03:00

Май е към края си.
След цялата си празничност.
Дойде ми време да се махна от градския поток.
И на детето му дойде време - той в смесена група нямало да ходи - отписал се бил от детската вече.
И тъкмо застягах багажа за село - промоция за ваканция в любимия ми ни "гранд". Любим и на Бористето и на мен.
Резервация. Превод.
Първи юни. Празник в детската градина и последен ден училище на младежа.
Втора оферта. Пак там, но в други хотели. В гранда места няма.
Дали или?!
Малко време за размисъл. Ама какъв ти размисъл - то е повече от ясно - 13 дневна морска ваканция сега, излиза колкото 5 дневна след месец.
Отварям 10-дневната прогноза на sinoptik.bg и последното съмнение е изтрито.
Втора резервация. Втори превод.
Смяна на датите за автобусните билети.
Багаж.
2 дни до заминаване.
Последна проверка на календара.
На zicklus-calender-a.
Ooo, бе! Точно в с средата на тринайската ми се падат шест червени дни.
Да не влизам в басейна. Или в морето.
Мне.
Не е решение. Как ще влезе тогава Бористето във водата?!
Имам аз две светнати приятелки по женските въпроси.
Петя и Меги.
Звъня на Петя.
- Петее, нещо за преместване на цикъл? Спиране или по-ранно идване, дали знаеш да има?
- Миле, има хапченца.
- Какви хапченца?
- Едни малки, не помня как се казват, но ги продават свободно в аптеките.
- Добре, благодаря ти.
След малко, проблясък:
- Ама, Петее, тези хапчета да не са хормонални?
- Са.
- Е, няма да ми се получи тогава, ще звънна на Миглената - я нещо хомеопатично, я нещо бабешко ще знае.
Звъня на Меги. Не вдига. Смятам датите - на работа е, вероятно има масаж.
Чакам.
Пак звъня.
- Мегии...
Е, докато да изкажа в бързина и сбито въпросителната си и полу-преразказ на разговора с Петя, като зина онази ми ти устатница Миглена, добре че беше влязла в тоалетната на салона да говори на спокойствие, та прекъсваше от време на време, или в повечето време.
- Там'они.
- Какво?
- Та'пони.
- Миглено, ма, излез от където си, че нищо не хващам, а пък и не съм сигурна че каквото чувам, го чувам наистина.
- Тампони, бе, тампони!
- За цикъл?
- ЕСтествено!
- Добре. Какви да си купя?
- Обикновени. Каквито си купуваш.
- Може, но тъй като ще си купя за тампони за първи път в живота, затова ми кажи ако може относително какви.
- Милкана, ти до сега не си ли ползвала тампони?
- Не, не съм.
- Е, браво, Миле! Тогава като жена на средна възраст, ти е време да заползваш!
Щом ми е време според Миглена значи съм мега изостанала, щото тя в принцип е наясно със личното ми забавяне в някои цикли от живота. Примерно.
Грабвам си детето и портомонето и отивам в аптеката.
Да изправя поредния пропуск.
- Добър ден. Тампони за менструален цикъл, моля.
Жената ме погледна с повдигнати вежди. Вероятно се поръчват само като тампони.
- Какви? - пита тя.
- Нормални - отговарям й.
Меги ми каза нормални, значи нормални е достатъчно и за аптекарката.
- Ама какви?
- Как какви?! Нормални - нормален размер.
- А бе, госпожо, подпали аптекарката, каква марка Ви питам! - и заизрежда.
И какво от това, че заизрежда?! Сега ако звънна на Меги да питам и за марка - вероятно и аптекарката като виц ще ме разправя. По-добре не.
- Ооо, докарвам небрежен тон, по ваш избор.
И се усмихвам.
Любезно.
- Осмица или дванайска?
- Моля?! - очите ми се окръглиха. Аптекарката направо ме закопа.
- Осмица или дванайска?!!
За част от секундата си помислих, че вероятно това е някакво "фи" на тампона, но за да се излагам повече в случай, че съм сбъркала, оставих аптекарката да прецени на око и външен вид широчината и дълбочината на вагината ми.
-Ммм, по-добре осмица да ви дам.
- Да, повторих аз - по добре осмица - и си помислих, явно съм с нормално тясна путка..
След тампоните, останалите покупки преминаха бързо и вещо от моя страна.
У дома разгледах кутийката внимателно. И изчетох листовката със 'се картинките.
"осмицата" се оказа бройката.
Брой единици в опаковка.
Сложих тампоните за менструален цикъл в багажа, а и всичко останало и тръгнахме.
Три дни слънце, море и басейни.
Четвърти ден. 9ти юни.
По zicklus-calender-a, следва да ми е ден първи в червено.
6:30 сутринта - нищо.
7:30 - чисто е.
8:30 - съвсем нищо.
- Алоо, Меги, да сложа ли един за всеки случай?
- Дойде ли ти?
- Не.
- Тогава недей.
- А ако ми дойде изведнъж? Аз влизам и в детския басейн освен в морето!
- Еее, Миле като усетиш, че ти идва, отиваш и слагаш, щото то не е много комфортно все пак.
- Как да усетя?
Ти не усещаш ли?
Ми нее..
- Милкана, ти не си нормала жена!
- Оф, добре , бе! Няма да слагам.
Ден пети море и ден втори по zicklus-calender-a - пак нищо.
След два дни дават да се разваля времето, ако ме задържи личния ми шок и ужас до тогава, може и да ми се разминат тампоните.
Или поне през по-голямата част от времето.
В най-изобилните червени дни.
Ако ли не - експеримента предстои.
За мен.
Времето не се развали.
Ден осми море.
Сутрин.
Червена сутрин за мен. Ама много червена сутрин.
Дали па да не ида с превръзка на плажа?!
Я по-добре да ида за кафе и закуска за дребния, пък после ще му мисля.
Ама какво ти после?!
Сложих си го.
Тампона.
Преди кафето.
Да се тествам. Дали или?! Или как?!
Хъм, не е много как. За един час и дъното на гащите ми отече.
Не, че ме притеснява - не ме, кръв е - пере се.
Въпросът с плажа какво да правя, че да не се размине син ми с морето и детския басейн.
И съвсем ама съвсем не ми е удобно. Нито изправена, нито седнала, нито легнала. Да тичам след изтребителя пък съвсем не ми се вижда да ми се получи.
Не било много комфортно! Ей, сега ще й звънна на тая специалистката ми Миглена.
Може пък да не съм поставила тампона правилно.
Някак плитко ми беше.
Няма да предавам разговора с Меги, но е горе-долу както как да обясниш какво трябва да е месено тесто на допир, или каква да е палачинката от суровата страна, за да си сигурен че се е отлепила от тигана без да повдигаш със шпатула, или как се слага тампон.
Меги каза:
- Тампон се слага в тоалетната, все едно че правиш секс и си отгоре.
- Все едно, все едно, ама не е все едно, първо защото аз вече нямам спомен какво е секс и второ защото на мен кръв ми тече Миглено, а точно днес не ми е мазна, а бистра с консистенция на вода, а не на плодов сироп, или на мазни сополи!
В крайна сметка се оказа, че не съм сложила пилотния тампон достатъчно навътре.
До дънцето. А само на входа. Да не говорим, че направо си не беше преминал входа.
С втория ми се получи обаче.
Отвсякъде.
Хем до края го набутах, щото то с набутване става, ако не знаете да знаете и вие, хем оказа ми се много, ама много удобен.
Или никак неудобно не ми беше.
И да, вторият преседял във путката ми тампон съм си го снимала. Някак умилително красив ми се видя.
И естетичен.
И утре пак. И по-утре пак.
С тампони, не със снимки.
И мисля да спра до тук със споделянето, че то остана само личната си дълбочина и "фи" да си споделя, а чак толкова ексхибиционизъм и аз не притежавам.
Голите цици на плажа са ми достатъчни. На мен. А и на синът ми.
От там нататък въпросите: какво ти е това? Къде ти онова? От къде пика, покажи ми? а пишката къде ти е?; та до генералните изводи от сорта: "жените-момичета имат пишка от косЪми отпред", ми идват в повече.
На мен.
Хубаво лято и редовен цикъл ви пожелавам.
;)

24 ти МАЙ

2009-05-25T09:44:00.001+03:00

Поредният празник, изгубил празничността си, в представителната улисия на държавниците ни

24ти май.
Празника на буквите.
Или както обясних на сина си, празника на буквите, приказките и детските стихотворения. Празника на думите и речта.
Най-хубавия български празник.
И като подарък за празника, времето като никога се бе отпуснало в един слънчев и топъл неделен ден.
Няма нищо по-хубаво от хубавото време в празничен ден.
Малко се успахме, или подарихме си и ние поспалива неделна сутрин за разкош. Закусихме на две на три. Облякохме си празнични дрехи и побързахме да отидем на паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека. По пътя купихме и знаменца за Меги и приятелката Зорничка.
И - о, разочарование!
Пред Библиотеката ограждения.
До паметника нe можем и да стигнем. Нито Борис и Зорница да видят отблизо гвардейците.
И музика няма.
Празничност също.
Добре, че нашите деца, благодарение на един усмихнат полицай се промъкнаха през загражденията и охраната да си оставят цветята на паметника.
Някак геройски се завърнаха под ескорта на Меги и на двама от специалните служби.
Нещо се чака.
И чакаме.
Час и половина. Какво е за обикновения човек час и половина, когато чака.
А той, обикновеният чака, държавните мъже и специалните гости - учителката синдикалистка Янка Някоя си, Жени Живкова и въобще по странно му събрани хора.
Държавните мъже, мисля няма нужда да ги споменавам кои са - всички сте ги видели по телевизията.
Но от тази важност и стриктност на организация, за да си прочете някой написаното слово, или миналогодишното, но редактирано за фасон и да отчете мероприятие - къде предизборно, къде по партийна линия, къде от сантимент по отминалите младежки години, малцината отишли до паметника, около 300-400 човека, извън включените в шествието и програмата, имаха поредното разочарование от държавната показност за сметка на светлия празник за хората.
Децата ни, тръгнали с очакване за празник, накрая питаха: къде е празника?!
По-големите деца: Ама какво чакаме сега?!
Президента!
Е как може толкова хора само да чакат и да няма празник, защото един президент го няма?!
Ами той като не идва, да си отиваме и ние!
Байрачетата не бяха нито утешителни, нито достатъчно празнични, в тълпата.
Наследниците ни дочакаха с усилия и многословни убеждения "Върви народе възродени", изпята от детския хор.
Чисти гласчета, но без патос, сила и тържественост.
Без празничност.
Тръгнахме си.
Зорница и Борис все така питаха къде е празника на буквите.
Техния празник започна със сок, сладолед във вафлена фунийка и соц-катерушките в Докторската градина.
Боже, откога кракът ми не беше стъпвал там - чисто и зелено.
И за капак - в програмата на телевизиите - нищо българско, патриотично или тематично - политика на българщината няма.
Има само мръсна политика. Тази дето я четем по вестниците всеки ден. Тази дето я слушаме по новините всеки ден. И профанизация на нацията.
Я, по-добре, Господа Държавни мъже, махнете 24ти май от календара с националните празници, за да го празнуват хората, както го разбират.
А не с речи и църковни песнопения.
И без ограждения.
Пуснете музика да свири цял ден. И всеки да може свободно да остави цветята си и настроението си.
Когато пожелае, а не когато е позволено.
И да, едно знаменце - 2 лева.
2 лева за национална принадлежност. За символ. За националния празник.

А така ми липсваха възрожденските песни, мъжкия хор и тържественото благовение пред смисъла на самия празник и уважението към светостта му от обикновения човек.

ХИПОДИЛ, КОНТРОЛ, РЕВЮ и МИЛЕНА

2009-05-25T09:42:00.003+03:00

Веднъж и Завинаги.
А за мен лично - и за последно.
Но за това по-после.
Или три-четири седмици назад, в един форум ми заби погледа, а в последствие и съзнанието: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена".
Взрив от години назад пред очите ми - цветни картини, като на филм.
20 години.
Сверих прочетеното и в автора.ком.
В бясната.кучка.съм, пък, Ивентим и нюзлетър ми бяха пратили за 22ри май.
Два билета, моля.
Истина е значи.
Донесоха ми билетите.
И блаженство, и възбуда, и краката ми омекнаха, и главата ми се завъртя и всичко, ама наистина всичко.
Depeche Mode автоматично избледняха, а 10тина дни след това и отложиха концерта.
Все тая - аз тях съм си ги взела преди 3 години.
Сега остава да си взема и парите.
Обратно.

Този концерт, обаче: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена", не съм и очаквала да ми се случи.
Тези групи са присъствали в целият ми съзнателен живот досега.
Във времето, откакто съм осъзнавала едноличността си.
Явор не можа да се освободи.
Меги, пък й вкараха допълнителен семеен ангажимент.
Все едно, хубаво, че още има безвазелин.нет - намери се с кой да отида.
Иначе щеше да е мъка и личен ужас - много трудно преглъщам, да не кажа - хич - мърсотия, простотия и кретения.
Милена ме върна още в ученическите ми години.
А после и в студентските такива.
И въобще от 14 годишна, до сега, все ми присъства в някакъв период време или събитийност.
Истинско удоволствие и веселост заструи в цялото ми същество.
Такова настроение и живот ми влива винаги, и затова я обичам - въпреки хъшлашката й наглост, абсурдна и смешна понякога и ужасническия вид, който не знам как си докарва, е мега лъчезарна и позитивна, настроителна и заразителна.
Ревю без нея, не е Ревю за мен.
Контрол минаха покрай ми със спомени от весели събирания, случки и епизодични гаджета и целувки. Контрол с Кольо Гилъна.
То, друг Контрол и няма.
Отново за мен.
А Хиподил ми покриха емоционални и не толкова емоционални години.
Времена на разочарования също.
От Маймунарника до Зимния - и двете места са били инцидентни и единствено заради последно споменатата група.
И ако за мое облекчение Маймунарника го няма вече - ужасно място, ужасно наистина, то, Зимния дворец на мен ми беше за последно.
Организацията затънала в мърсотия, безобразни и безконтролни пиянства и прочие гледки и присъственост, ми създава повече дискомфорт, отколкото удоволствие от изживяването.
Благодарна съм на майка ми, че ме върна от вратата да си сменя джапанките със гуменки (поне), като разбра на кой концерт отивам, за да не ми смажат краката.
Тя е една добре информирана от много години майка и баба от четири.
Сега съм само със синина на лявото ходило, а можеше да съм и с премазани пръсти, ма нероден Петко няма да оплаквам сега.
Та, така.
Тази музика вече само у дома.
И на слушалки.
Или на лично парти.
В зала* и клуб - не благодаря.
В друга възраст съм вече.
Претенциозна.
От ЕГН-то е това.
74.
Точка.

----------------------------------------
* Изключвам зала1 на НДК - това е друго нещо. там и сама си посещавам желаното мероприятие. без негативи.
без забележки.

Латекс

2009-04-05T23:24:00.000+03:00

Обичам да боядисвам.
Обичам да боядисвам с латекс у дома.
Боядисвам на често. Иначе казано два пъти в годината.
Пролет и есен.
Сезонно.
Според количеството слънце, което достига до мен през прозорците.
На пролет боядисвам в матови и тъмни цветове, за да не присвивам очи от силната светлина. А есента, в ярки и слънчеви бои- да не ми е мрачно поне у дома, на вън все едно е мрачно, защото.
Приятно ми е да боядисвам - чувствам се всесилна и всевластна - петната и олющените ъгли изчезват, сякаш никога не ги е имало. У дома мирише на чисто ново и различно, а аз се разглеждам уморена и доволна и приясядам на всяко различно място за разглеждане.
В началото - повече уморена, отколкото доволна, но след ден два - само доволна.
И така, боядисвам циклично, докато не се наслои толкова много латекс, че започне да се лющи. Тогава вече е по-сложно и тегаво - имам много дни миене и сваляне този, който може да се свали.
И доколкото може.
Да, бих могла да налепя тапети, но не искам. Пък и тях не мога да сваля и да налепя нови за 4-5 часа.
Все едно сега съм доволна. Дневната ме радва много - тъмна и уютна.
И прохладна за скорошното лято.
Дали да не боядисам и в малката си кухня и в коридора?!
Не знам още, сега съм наистина уморена и не мога да мисля, а и не ми се почва. Късничко стана вече. Късничко даже за лягане.
Утре. Или по-утре.
Или на есен.
Или когато си купя корк. За стените. За всичките. За да не чувам съседите.
Виж, корка с латекс не бих покрила никога, за това трябва да си измисля подвижни или сменящи се платна или пана. За цвят.
И настроение.
Толкова настроение има в цветовете.
Трябват ми и различни цветове пердета.
И килими. В различни цветове.
И ... о, и какво ли не още.
Дали да не помисля за цветни стъкла на очилата?!
Няколко чифта различни цветове.
Биха се събрали в кутия за малки обувки. И без това нямам килер, а мазето си даже не зная къде е.
Ще си лягам.
Друг ден ще мисля за последствията от корка, който все някога ще си купя.
И от колко постоянно количество цвят имам нужда, за да съм щастлива.

публикацията е премахната от автора.

2009-01-18T00:58:00.011+02:00

поради естеството на търсене и достигане до тази публикация, публикацията е премахната от автора.

коментарите също.
по-голямата част от тях.

За горнището

2009-01-16T00:28:00.017+02:00

На банския.
За горнището на банския иде реч.
Вероятно е съвсем не на място във времето, щото е зима, ма на - така ми се получават нещата, когато дойдат.
Като с цикъла.
Или аз не съм привърженик на разходка на плажа по цици.
И въобще не съм привърженик на "моите цици - цици за всяко око".
Стигне ли се обаче до по-продължително слънце стоене, е тогава привързаността ми се размива и свалям горнището, щото още по-ми е гадно "цици на триъгълници".
Тя и прашката на плажа ми е революционна - за мен си, ма пак по се преглъща от комбинация "загорели крака с бял гъз".
И само да кажа, като на село съм без горнище на двора - не ми се брои, щото там няма външни хора.
И като съм заоткровеничила - то и пребиването на плажа преди обед и следобед, ми беше неоткрита радост до миналото лято, но сега пък не бих пропуснала никое следващо, за да зарадвам с топлина цялото си тяло.
И така.
За без горнището.
Преди 18-19 години, бях на лагер със СМГ-то. Докато съм си стягала багажа, обаче, майка ми също ми го стягала - паралелно, в същата чанта. Резултата беше, че отидох с половината парцалки дето бях засилила и с още толкова, дето не съм и разбрала кога и как са се появили в чантата ми. А плажния резултат беше, че се озовах с един цял розов бански. Направо прозрачен като влезеш в морето.
На 15 години със съвсем прозрачен бански и току-що пораснали цици. Ужас.
Та, след първия ден ходех с един дънков потник и изрязани дънки до малко над задните джобове и бездънни предни такива. И ако да бяха панталоните иди ми, дойди ми, при все, че след четвъртия ден ми се протри чатала на свивките, щото те - дънките си оставаха мокри "ента" часа, а гъза ми се изрина, то потника никак не беше окей, щото така ми жулеше циците, че не е истина - направо за садо-мазо кадър си бях. Та, на петия шестия ден вече с червен гъз и червени зърна, подбрах се с братовчедка ми и една друга девойка дето майка ми ги беше извръзкарила да са общи в кухнята на лагера и хайде на нудистки плаж. Проснала съм се аз в цялата си прелест и в съвършен разкрач, цялата надефламолена и черпя слънце и топлина. Е, да ама...:
- Я, ма това наш'та Милкана била!
Скачам аз със скоростта на светлината да видя чия съм точно Милкана, даже козирка не си правя с ръка, защото слънцето са ми скрили Ицо Русев, Свес и Милко. Няма нужда да обяснявам, че три пубертетски пишки, 15-16 годишни, ми бяха на нивото на очите.
Това, че Милко от неудобство си беше сложил учебника по физика за следващата година пред висулките, съвсем, ама съвсем не го изключваше от тройката.
Даже и от очила нямах нужда - първа среща с анатомията. Мъжката. На моята възраст. Шок и ужас. Три комплекта в редица. Хванах си хавлийката и казах:
- Аз отивам ей там - поглеждам морето - като се върна всички да са легнали с глави към дюните, а после ще играем карти.
Е, карти не играхме. И до края на лагера не отидох на плаж, повече. На нудистки плаж.
А само с лагерниците - с фланелка и гащи.
На цветя.
По после, като станах на 16 се целувах с Ицо Русев за първи път с дъвка и език в Ритъм, но това няма нищо общо с въпроса с горнище или не.
В последствие, след още няколко неудобни за мен ситуации във времето с различни конфигурации хора, окончателно разбрах, че без горнище не ми се получава добре плажа. Нито с приятели, нито само с гадже, нито пък сама. Хеле пък последното.
И така, отказах се аз от илюзията да нямам разлики, което пък ме отказа от лентяенето на плажа.
И по тази причина нося дълъг ръкав лятото, за да не съм на рамене или на къси ръкави.
До миналата година. Когато с Борис отидохме на море.
Не, неееее предишното море - тогава беше още малък и не успяваше да ми свали горнището пък и аз го насмотвах набързо.
Е, миналата година не ми се получи точно така. Задърпа ми горнището заизскачаха ми циците - няма прибиране - аз прибера едната, той дръпне другата страна на горнището, изскочи другата:
- Махни си потникаааа, махни си и ти потникааааааа!
Обяснявам, че не може. Не става.
- Тогава и мен ме облечи.
Обличам го.
Отиваме да се къпем:
- Ела, Борисе, да ти съблека потника, че е мокър.
- Да, мокър ми е.
Събличам го. И пак ми задърпва горнището:
- И на тебе ти е мокър потника ти, съблечи си го!
Е, съблякох го горнището.
Борис се успокои.
За малко.
И гащите ми били "мокърки" и тях да събличам. Е, вече изпаднах аз в личен ужас, щото тоя цирк дето го играхме, и на инакоговорящите в околовръст им стана понятен. Извадих му боксерките от чанта и достигнахме равенство откъм долнища, ма ме пипа от време на време дали изсъхвам.
И така - от следващия ден, аз по долнище, той по дупе.
Ама долнището ми го отпусна, щото си бяха гащи прашка, а не долнище бански. Първо, че вече ми ги е виждал и ги познава и второ щото някак миниатюрни му изглеждаха спрямо другото долнище.
И така - радвахме се на слънцето, на водата, на тихия вятър. Голички.
И тази година пак. Защото без секрет, когато съм с Борис под мишка навлеци няма. Със или без горнище. Даже без горнище и часа не ме питат колко е. И огънче не смеят да си поискат.
И сред 300-та човека каре от чадъри и шезлонги, сякаш сме само двамата.
Или даже само аз. Борис копае щастлив в "големия" пясъчник, а аз получавам приятно загорели цици.
Без разлики.
И без горнище.

.
* боби, наистина няма шанси да си видял мен, ма има шанси да съм без горнище, някъде на друго море.

Предколедно

2008-12-14T09:01:00.015+02:00

Харесвам Коледа.
Особено много, откакто имам най-личния ми.
Вероятно, защото, благодарение на него вече нямам цветя у дома и изкуствената елха ми идва тъкмо навреме в средата на всичките месеци студ.
И в целата ми омразна зима, ме спасяват само коледната украса и светлини. И най-тъмните улици, стават светли и празнични.
Само заради украсата и светлините съм склонна да преглътна студа дето идва в януари и февруари.
И ако трябва да съм честна, до средата на януари бивам, поради след празничност и все още наличната украса и светлини.
Към средата на февруари, обаче, така ме е стегнало цялото същество от студ, чак до мозъка, че съм готова да легна и да не стана изпод завивката един месец. И пак само заради най-личния ми излизам навън.
Стискам зъби и излизам.
И така до април - тогава някак си започва да ми олеква на захапката, че много студ набирам в зимното време.
А в май, просто ми отваря ципа на душата. И ако можеше лятото да е поне шест месеца.
Само ако можеше.
Ма, не може.
Затова - емнайсе ката дрехи, че като се сурнеме с дребния, поне да се търкалям и да не боли толкова, защото за разлика от него не падам от метър височина ми от ма-а-а-лко повечко.
Вероятно затова Коледа е през зимата.
Ей, така - утешително.
Ама на мен не ми е достъчно за утеха.
Поне у дома е топло и приятно и бързаме да се приберем.
Печем кексчета и клечим до фурната да ги чакаме за когато станат готови.
Слушаме детски снежни песни. И пеем. И танцуваме.
И най-много, чакаме дядо Коледа.
И двамата.
Той заради подаръците, аз - заради него.
И да, подаръците също са ми приятни, но не много.
Твърде много усилия и пари за традиционна размяна на подаръци - или в нашето семейство все едно тенденциозно подаръците ги получават децата - аз и брат ми все още спадаме в категорията, понякога. А най-много синът ми.
И подаръците, обаче, не са в състояние да ми отмахнат повсеместния сезонен студ.
Затова украсявам елхата най-късно в началото на декември. Някак коледно и вълшебно ми е с елха в най-празничния зимен месец. Че и в следващия даже.
За мен елхата и украсяването й не е никак проста работа и никога едно към гьотере. Или имам си аз строга система на украсяване - диагонално с овали и най-вече симетрично - бели стериопорени топки, червени барабанчета и панделки.
Миналата година Борис ми пренареди схемата на украсата, ен пъти.
Той през деня пренарежда, аз като заспи връщам в изходно положение.
И така всеки ден, докато я прибрах.
Натоварващо сетивата ми беше.
А по-предната година, всичкото украс го смъкваше по няколко раз на ден.
Тази година украсихме елхата заедно.
Голяма радост.
Ама голяма.
Даже и лампичките склоних да й намотая, заради мойтинкото ми.
И БАМммм!
Гръмнаха. Ама със пушек и светкавица - егати си и сила в тея лампички пикливи.
Още ми е ядно, защото ми бяха много хубави - черен кабел и няколко режима на светлини.
А сега откъде да намеря същите?!
Поне от резултата с елхата сме доволни и двамата.
Пълно щастие.
Че и украсата, още си е в изначален вид, като изключим, единичен пристъп на ярост, защото малкото ми момче било сърдито за нещо си.
Е, преседя елхата на балкона няколко дни, до успокоение на живущите и сега от време на време закачаме по някоя от изпадналите играчки.
Оцеляха и снежинките по прозорците.
А след това написахме и писмото до дядо Коледа.
Още по-миналата седмица.
Изпърво писах с неговата ръчица, ма след четвъртия ред продължих сама, че много дълго се очерта да бъде желанието.
И писмото на моя хубавец - на простора.
С четири щипки го защипа. Собственоръчно. Можеше и с повече, ма беше много студен ден и го внесох за отрицателно време.
На сутринта - забравил. Привечер му казвам (разбирай, ентусиазирано се провиквам, щот да създавам изненада и емоция на радост и о4акване):
- Борисееееее, ела да видиш, мамо, джудженцето е минало и е взело писмото ти. Значи дядо Коледа ще ти изпълни всичките желания! Ела, ела, да видиш!
И отговор точно не последва, а рев:
- Да си ми го върнеееееееееееееее, искам си писмото миииииииииии
- Чакай, бе, мамо, как ще ти сбъдне желанията?
- Ей така, и да си ми ги сбъдне и да си ми върне писмото ми.
Добре, че имаше във хладилника пингуи, че иначе - смрът, можеше и до 2 часа да откара в тръшкане и рев.
А сега и съдържание на писмото:

"мили, дядо Коледа,
ще съм ти Вного благодарен ако ми донесеш подарък.
За тържеството в детската градина съм си поръчал багер.
А за Коледа много искам да ми донесеш магнитен куфар- конструктор със жлеб4ета и магнити - голям и хубав да е той, а също и къщичка с бонбони.
За Брусарци (за село да се разбира) искам пързалка.
А за Струга (на баба му и дядо му къщата) какво ли да си поискам?! Искам, искам... искам един самолет. И също и подарък на елхата на вуйчо при старата ми къща на "родопски изБор" да ми донесеш.
И един подарък вного хубав за при елхата на дъртаците (моите баба и дядо).

твоят най-добър приятел
....
/следват трите имена, годините, адреса и детската градина, че да не се обърка дядо му Коледа/"

Е, как да не си го поискаш обратно това писмо?! И да провериш по-после по ред на желанията дали са ти сбъднати всичките!
И как можа, майка ми да ми съсипе цялата коледна подготовка за един единствен подарък под нашата елха, тя така го светнала наследника ми, че под всяка елха дето я е украсил ще получи подарък, че той сега наред подпитва на кой къде му е елхата и кога ще отива да му я украсява.
Ма те, майките са затова.
Сигурно и аз ще стана една такава съсипваща след време.
Само се питам аз, ние сега като идем в някой магазин и има елха, как да му обясня, че няма подарък и как да го извлача от там?! А?
Или да не се питам, ми да взема да пишем и аз едно писмо на дядо Колед, да дойде лятото по-ранше?!
Или да не тровя с илюзии?!
Май по-добре не. Това лятото, не е като да е магнитен куфар или самолет.
Ама, друго си е по джапанки и потник, па нека пот се лей - дреме ми, отмива се.
А сега, завали ли сняг, следва кал до ушите, лед за разкош и ръцете - като на татко Барба, защото освен потника има и фанела и пуловер и ебаси якето.
За обувките по кило едната - няма и да отварям дума, защото ще мина и към чорапогащника и двата чифта чорапи и не си е работа. Или, както майка ми казва от години: Милкана, да му се отще мъж да те съблича.
Аз пък, от години й отговарям - да ми осигури целогодишно 30 градуса на сянка и ще си се съблека сама, за да не го затруднявам.

И, така.
От края октомври все си чакам лятото.
Наистина много трудно го понасям този студ и мрачно време.
И никаква Коледа не може да ме умилостиви, достатъчно, за да я заобичам зимата.
И да усмири сина ми също не може, защото омръзна ми на мен да експлоатирам джуджето, дето надничало през прозорците да види послушни ли са децата.
Веднъж да мине Коледа.
А после януари, февруари... и да идва април.
Има няма четири месеца.
А до тогава с коледните пижами.
Сутрешното кафе и цигари на балкона с пижама, ботуши, яке, шапка и шал.
До детската градина с такси, че много трудно се ходи с много дрехи, а сутрин трудно се разсънваме и двамата.
На люлките с ръкавици.
На катерушките - мисия невъзможна от дрехи.
И въобще, весели празници на всички и "април" ви пожелавам.
А аз отивам да напомпам гумите на колелото на наследника, че докато няма сняг, поне то да не залежава.
Защото, аз ако можеше да залежа, щях с удоволствие да потъна под завивките за поне три месеца.
Брррр.

*Само да отбележа, че много харесвам зимни спортове. По телевизията, обаче.

.

Loop collector

2008-11-04T18:32:00.013+02:00

... това е дълга история.

Събирам неща. Това е дълга история.
Намирам ги на улицата. На тротоара. Навън.
Намереничета.
Събирам гайки и болтове. И шайбички.
Вероятно, защото са лъскави. Е, поне някои от тях, по-новите и запазените.
Или ги събирам, защото са метални и усещам очертанията им в ръката си, а понякога и тежестта им.
И стават някак характерни и заявително различни. Не просто прости събирателни.

Събирам гайки, винтове и болтчета.
Това е част от дълга история.
Аз нямам време за дълги истории вече.
А и нямам желание.
Затова отскоро разглеждам времето назад като малки парчета минало.
Мога да ги навървя едно след друго, а мога и да ги ползвам откъслечни и размити.
Така е по-удобно. На малки късове. На малки отрязъци бивало.
Така се размива общото помежду им в дългата история.
Изпадат трошички и малки частици.
Безвъзвратно.
И дългата история, малко по малко, вече не изглежда толкова дълга и тежка.
Олеква.

Някога, много отдавна, когато още не мислех, дали с бащата на синът ми се обичаме достатъчно и малко преди да осъзная, че съм влюбена в него, той ми подаде шайба завита на винт.
Една шайба, завита на винт.
Малко изкривени и видимо употребени, не много бяха си по размер, но някак успяваха да стоят заедно.
Тогава, помислих, че той ми дава картина.
Картина на отношения.
След време, малко преди да се роди синът ми, осъзнах, че така обичния ми някога мъж, отишъл си вече, по него време, от живота ми, просто е почиствал джобовете си от ненужното. А аз съм била по-близо до него от местата, където човек се отървава от ненужното.
Без скрит или явен смисъл. Без картини. Рутинно действие, движение, навик.
Но това, няма значение към момента.
Само шайбата и винта.
Тях държах в малка червена торбичка.
Велурена. Торбичка за бижута.
Бях превърнала винта и шайбата в най-голямото си съкровище.
Когато се връщах от далеч или след дълго отсъствие от дома - най-първо проверявах за тази червена торбичка.
Все така имах винта и шайбата, нямах така обичния на мен някога мъж, обаче.
Не ми беше радостно имането, имах нещо, което вече нямах.
Имах тежест и гняв.
Извадих найлончетата и стериопора от кашона на стерилизатора за шишета. И събрах вътре всичко.
Всички предмети, които по някакъв начин ме свързваха с този мъж.
Сложих също и червената торбичка за бижута с винта и шайбата.
След това я извадих.
След това пак я сложих.
След това пак я извадих.
Не можех.
Разплаках се. Така се бях сраснала.
С винта и шайбата.
С илюзията. С очакванията. С червената торбичка съкровище. С червената торбичка обещание.
Не можех да се разделя с нея. И целият смисъл.
Смисълът за мен.
Поставих я обратно в кашона.
Тя беше дефектна реалност. Сгрешена илюзия. Невъзможно рециклиране.
Не се сбогувах с шайбата и винта. Бях се сбогувала вече. По преди.
По отдавна.
Затворих картоните. На кръст.
Отпратих кашона.

И мина време.
Мина много време.
Забравих за шайбата и винта.
След едно пътуване се прибрахме уморени. Детето ми се втурна в стаята си да провери съкровищата и наличностите си, а аз в моята.
Винта и шайбата ги нямаше.
Винта и шайбата.
Бях забравила, че съм се отделила от тях.
Завинаги.
Бях забравила.
Стана ми мъчно.
Имах потребност от мое малко съкровище. Лично. На което да се радвам. По своему.
И така започна събирането.
Събирането на неща.
Събирането на гайки, болтове, шайбички, винтове и други метални нещица, чиито имена даже не знам.
Събирам ги в дървена кутия. Без капак.
Не станах колекционер в истинския смисъл на думата. Повечето не помня кога съм ги намерила.
Не се и опитвам. Не ги класирам. Не ги описвам.
Аз само събирам ничиите улични металничета.
A преди седмица намерих почти същите винт и шайба.
Почти същите. На онези от червената велурена торбичка, само дето бяха по омаслени. Нямаше нужда да разбирам, някак от само себе си знаех, че е частичка от кола, която вероятно се поврежда и изпада сама или е ненужна вече, за да се съхрани.
Сякаш се бяха върнали при мен моите винт и шайбичка.
Сякаш се бяха върнали при мен, без да ми носят тежестта на дългата история.
Тежат ми джоба, опипвам ги с лявата си ръка и ги въртя между пръстите си.
И се усмихвам.
Даже не мога да обясня чувството.
А аз обикновено умея да обяснявам чувства.
Сякаш, ми отмахнаха всички задължения, сякаш времето спря. Сякаш отново бях свободна да правя със себе си каквото поискам и да живея безтегловно.
Като че ли.
Прибрах се бързо у дома. Изпуших една цигара на балкона със сутрешното си кафе и отидох да взема сина си от градина.
И сякаш всичко от този ден изчезна. И е имало само сутрин и следобед. Прибрах отрязъка време в дървената кутия без капак, някак самодоволно.
Не беше лошо. Мисля даже така беше по-добре.
Само си мисля, обаче.
Вървя и гледам честичко в земята. Понякога избързвам понякога не.
Понякога знам, нещо ме чака зад ъгъла или след две крачки.
И намирам.
Следващото маталниче.
А дървената кутия е натежала.
Много.
Вероятно скоро трябва да купя специална кутия за моите гайки, болтове, винтове и шайбички.
Специална и мека.
Като длан.

милк - maybe tomorrow

* отдавна не съм намирала гайка или рез от метална тръба.
Утре, може би.
Или по-утре.

6ти септември

2008-09-17T19:46:00.009+03:00

рожденият ден на баща ми
или
който оцелее ще закусва

В моето семейство, най-важно само по себе си е било семейството, като цяло.
Семейството определя нуждите, желанията, свободното време на индивида.
Ти работиш за семейството и семейството работи за теб.
Също така семейството си помага.
И това в същност е основната причина за горе споменатите "параметри" семейство.
Това обаче, са принципно стоящи делнични и работни условия, докато в дни на семейни празници - семейството е в криза.
Тогава освен, че всеки е еднозначен и безапелативен егоист, индивидуалист и прочие "-ист", "-измите" на баща ми изпъкват особено ярко и деспотично.
А компромисирането и налагане на такова върху останалите (разбирайте брат ми и мен) и донася титанично негодувание.
Това, че баща ми е в принцип недоволен, въобще не го дискутирам - това отчасти е двигателя на семейството.
Та, наближи ли рожденият му ден - семейната криза не подлежи на овладяване, докато червената дата в календара не превали от само себе си.
И не само датата.
А и седмицата, въобще.
Няма да се впускам в обяснения и подробности на приготовления за празненството. Само отгоре отгоре.
Ден понеделник - нищо. Работя си в ресторанта на общо основание.
Вторник - поръчвам шампанското.
Получавам главоболие и болки в сърдечната област - нямам пари за зареждане.
Чакам да ми дадат колкото сме ги пресметнали.
И те чакат.
Семейството чака.
Чакат Тунжай да пусне превода. Ще има да почакат. Той винаги закъснява поне два дни.
Сряда. Все така имам главоболие.
И чакам.
И Борис чака. Да го приспя в кабинета му.
Ма не дочака.
2-ма. 4-ма. Седем. 12. 18. Двадесет и трима. Мъже. Мутри. От два и половина часа до девет вечерта.
И поръчват един след друг. Дай това. Я и това. А бе я ...
На петия час спрях и да говоря - само кимах.
В кухнята, навън, в кухнята, навън...
Обедната почивка аз все едно не я броя, ма и дете ми не спа.
Последва истерия-ленд и ни пуснаха да се прибираме.
Врът ключа на ресторанта.
Наспах се. Малко. Почти.
Отново имам главоболие. До обяд.
Баща ми връчи едно тесте с пари и каза:
- Пазарувай.
- Ще. Ама трябва да се отиде до Метро, щото аз сьомгата я отказах за понеделник, че почти двойна ми дойде цената, пък Борислав го няма.
- Тогава, аз ще си свърша работа набързо и ще те откарам до Метро.
- Ама и с Борис.
- Защо с Борис? Няма ли кой да го гледа?
- Не няма. Аз си го гледам в ресторанта, цяло лято - ей така незабележимо.
- Е, добре, към два ще гледам да приключвам.

Два и половина тръгнахме.
Четири и половина се прибрахме.
Баща ми слага в количката, Борис вади от количката.
Борис слага в количката, баща ми вади от количката.
И тамън застъпвам на рибите:
- 8 килограма сьомга, 10 ципури, ама от по 300 гр до 330 гр и 10 лаврака по 400 гр. А-а-а, и два октопода, ама от големите.
- А защо риба?
- Е, как защо?! Нали преди седмица каза: "риба, риба - всички ще предпочетат риба, риба е основното."
- Неее, не съм казвал аз такова нещо - ти си измисляш.
- Виж какво, татко, ако ще си измислям - ей са отивам за 20 кила свински бут - пека, режа и каквото е ресто - замразявам. А това кой какво яде - мен не ме вълнува, щото ако не знаеш да знаеш месо се приготвя на общо, ама рибата е на порция, и като ми прибавиш и чистене на същата 6-7 часа.
- Вземи я почистена.
- А кой после ще я пречиства на ново? Не мерси - аз това вече съм го минала
- Добре де добре, както кажеш, пък ако остане ще си я готвим по-натам.
- Да.
- Ами друго за ядене?!
- А я по добре, вие намерете каса без опашка и аз сега идвам много бързо. А другото съм го поръчала за днес по-късно и утре.

Ееееееееееееей!!! Полудех. Но както всички знаем, то като се затъркаля колелото спиране няма.

Та, изпървом, четири часа чистих риба и порцирах. С почивките.
Ма все тая. Душата ми се овоня на риба. Ръцете и лицето ми в люспи. На русалка се докарах без усилие.
И не, нема нищо общо с мирис на путка - онзи тъп виц със слепеца и магазина - хич не ми го и начевайте.
Та, тъкмо приключих с рибата, отпочнах октопода, а по-после и Боби ми докара две агнета и врат за порциране и патешки сърца.
Аз вече освен че псувам на ум тая лакомия, и сили немам да дишам и да пуша щото както казах - на риба и кожата и душата ми се омириса, ма си имам списък и карам наред.
Наред са чушките.
Не тях. Тях утре. Тях ги прескачам. Днес само снежанката и майонезените салати.
Всичко останало утре.
Утре в петък.
Сега дома с Бориското само да си ида искам. Пълно щастие.
До 9 сутринта.

Петък сутринта.

Та, в петък емнайсе кила чушки - печи, бели, мариновай.
Кьопоолу и то емнайсе кила.
Рулца немам идея колко съм завила и на финала транжирах първото агне в живота си.
А след 40 минути и второто.
За повече колорит в картинката, единия климатик даде фира.
Дойде и съботата.

А слава богу, че със съботата дойде и Руми да гледа Борис, щото видите ли едната добра ми приятелка, не можа да разбере, колко много, ама колко много ми е необходима.
Ей, това аз не мога да разбера - що хората си купуват мобилни телефони като никога, когато са ти спешни не си в състояние да ги откриеш.
И как, за да поемат извънреден ангажимент, трябва да са равносилни на безтегловност, щото да комбинират приоритетно не са в състояние.
Това, обаче е съвършено друга тема - нея друг път.

Та, в събота викат оня дето ги продавал климатиците - след като го отремонтира - климатика съвсем спря да работи
Междудругото гръмна ми и един хладилен плот.
Покрай него и една линия бушони на таблото.
А бе - фойерверк се очертаваше да е тържеството.
Сервитьорчето ми игра по нервите и ми вкара емнасе гафа допълнително и за моя сметка, щот той на рожденника му е ничий, ама аз не съм..
Неколко раза издирвам аз сервитьоринът из ресторанта - бе немам думи.
Добре, че на готвачката дойде дъщерята и като влезна в миялното за малко, не излезна до 1 часа нощта - поне нямам да мия чаши и чинии и днес, спаси ме момичето от бавна смърт.

Или говори ми, говори за духова музика и кебапчета - направо идилично и пасторално прекрасно ми звучи пред съботния празничен ден.

И още:
- Сега искам в градината. Ти ми провали тържеството с този климатик.
- Добре, колко човека?
- Всички!
- Няма място за всички!
- Да се намери място!!! Казах.
- Да влезем в съседите или да излезем на улицата?! - и как на италианско семейство отиваме, барем заформиме и италианско парти с целия квартал!
....
- Каква е тая скапана музика от диджеите? И кой ги е наел?
- Аз.
- А за чий точно ги нае?!
И как съм влезнала в 10 часа сутринта в кухнята, в десет вечерта сметам е ясно какво ще отговоря, като ме чакат поне още 3 часа вътре:
- И за двата, тате и за двата. И двамата.
Е, тате ми направи значителна пауза, ма бързо се окопити и пак поде:
- Защо като поръчвам не получавам веднага?
- Щото - викам, ама викам наистина - с 30 човека а ла карт никой нема да те вземе; първо не може на плата - индивидуално; после идват гостите - къде са платата?! Какви плата, бе - нали на поръчка - не смееш един домат да разрежеш и една краставица да обелиш.
Ядосах се.
Ама много се ядосах.
И докато баща ми набере вътрешна инерция да продължи, изстрелях:
- А са ми дай и 200 процента надценка на онова тесте пари, дето ми даде в четвъртък и може да си говорим по друг начин.
И с това разговора-дискусия "не дали съм крива, а колко точно съм крива" приключи, да не говорим че не започна въобще.
И накрая - чай.
Чай.
Къде ми е чая?!
Чай за турците.
Чай и за украинците.
Чай.
- Колко чай?
- Много чай!
На ти колко чай, като много питаш!
Онзи младеж - мухата ми без глава - не се сеща да ми каже, че и апарата за вода нещо стана "функциониерт нихт", щото вероятно и не е сменил като хората бидона.
Както се оказа и в последствие.
Ай, дигни да текне - айде пак - и така 20 пъти дигай 50 кила вода, за две канички.
Кръста ме боли, ма това болка за умиране не е, щот като стисна мускул и Борис казва - мамо, ти си най-силната майка на света. Това е то - признание.
В крайна сметка, чаят не беше финала на вечерта - последваха още бутилки вина, нямам вече на брой колко.
На втората серия бутилки аз вече се изнесох, ма междувременно ми обясни чичо ми Григор каква съм била млада и хубава преди осем -10 години.
Смех ти казвам.
Смех.
Не разбирам аз умилителна добронамереност и комплименти в минало време - аз може и да съм като подвижна кухня на мирис, ма пак съм си хубава!
Аааааааа!

Гушнах си детето и заспах.

Е, не точно.
Преди това пратих Руми до ресторанта, че за капак си забравих ключовете. Та тя докато дойде, поседяхме на стълбите. Щото комшията може да ми отвори входната врата, ма домашната - нема шанси.

И в неделя пообедно звъни ми личния ми създател, след всичкото недоволство и бяс в събота и ми казва - милканче, чакам те, татко, като цигане топъл хляб, хайде моето момиче!
Отива момичето.

Със задача. Мария Кириловна на рейс, турците на шопинг.
Дааааа, ама не - след малко.
Все едно натоварих турците на такси - вози ги в хотел
После и Мария Кириловна и нея - 38 набор в друго такси и аз със нея много ясно.
Слиза тя, а аз чакам в таксито отвън.
10 минути.
Още 5 минути.
Излизам да пуша
Пуша
Това прави още 10 минути.
Влизам на рецепция.
Наш'та облегната на рецепция, а рецепция с пот на челата й търсят паспорта
И как чух, че паспорта й го няма , а аз съм се засилила до четири часа да съм я качила на автобус, и не студена пот ме изби не - ами сърцето 200 в минута.
Уволних целия хотел.
Крещях.
Виках.
Управител.
Собственик.
Книга за оплаквания.
Нямало.
Ма как да няма, ей сега ще ида да Ви купя една тетрадка и ще проверявам всеки ден дали е налична
Дайте ми тука лист, химикалка, телефон и адрес на собственика.
Като искам да отбележа, че междувременно - те са питали гостенката 38ми набор 3 пъти, а аз още 6 дали не й е паспорта е чантата:
- Неееееее Милканочка, у меня паспорт нет - никто не взял, никто не дал.
Ай, ваш'та мама!
Айде звъни на татко си - дали с на другите украини паспортите не е взел и нейния?!
Не.
Не е.
Устна проверка чувам по телефона, как баща ми кара тримата украински екскурзианта освен да проверят и да отворят паспортите - да се видят те ли са или не са.
Тиха лудост се разпростира и в автобуса.
Рецепция ме моли да седна в лобито и да изчакам.
Как ще седна? А?!
Как ще чакам?
Да бяха ми повикали спешна помощ - по-възможност със сърдечен специалист и също и неврохирург или какъвто и да е там доктор по успокоителни и упоителни вещества и процедури.
Сядаме на друг край на лоби.
Аз пуша още цигари. Вероятно две.
И тя, Мария Кириловна, след още 5-10 мин:
- Милканочка, а я проверю ещо один раз может бьить...
- Проверете, проверете
Междувремено - паника в автобусето - щото като е загубен паспорта и тя освен че в хотела в Дружба (св.св. Константин и Елена) нчма да може да иде, ми и за Украйна няма да може да отлети. А още повече ще трчбва по спешност да се връщат екскурзиантите и да вадят паспорт и да тичат по служби и милиции, и...
... И вади Мария Кириловна ментово зелено прозрачно пликче със закопчалка.
Нямаше нужда тя да поглежда.
На мен очите ми удариха стъклата на очилата. Нямаше как да я утрепам лично, но пък лично трябваше да се извиня на рецепционистките. Направо ме сви под лъжичката, щото аз в пръстъп на гняв или стрес имам само бегла представа какво издумвам. И никога детайлно, поради което не знам колко точно трябва да се извинявам.
Все едно, извиних се.
И всички издишахме и аз, и рецепция и целият хотел. И екскурзиантите и те.
Сервитьор там вика - нещо ще желаете ли - викам не, ма е и във Ваш интерес да не желаем, затова, моля Ви, колкото по-бързо ни извикате такси - толковас по-добре за вас.
Хайде на автогара.
Бре, късмет - има автобус след 15 минути. И места даже има.
Дайте ми, моля, един билет най-отпред.
Газ към автобусето.
Стискам й билета, нося й чантата и тъкмо засилвам сака към пастта на багажното отделение и Мария Кириловна излаква:
- Милканочка, а у меня карточка для мобилку ещо нет.
- Как бе Мария Кириловна нет?
- Как нет - просто нет! Денги надо поставит в каточку.
- Значит каточка есть, а денги нет? Да?
- Даа.
С багажа, билета и Мария Кириловна под мишка на РЕП.
- Дайте ми, моля ви, карта, ваучер, всичко!
- А имате ли телефон, госпожо?!
- Имам бе! Искам на м-тел.
Дават ми касова бележка.
- А останалото?
- Кое?
- Ми картичка?!
В този момент и Мария Кириловна се обажда - а у меня карточка есть!
- Ми ние, госпожо, ви даваме да си сложите пари в картата!
Междувременно съм отворила на Мария Кириловна розовия телефон, който тя с нескрита съпротива се остави да й бъде изтръгнат от ръцете.
- А бе, момичета а сложете ми български лева в картичка на "Укрстар" и ще ви призная за финасови корифееи, щот мен, не ми е нито възможно, нито угодно. Ааааааа и ако след 7 минути не я кача на автобуса ще трябва да съм с тази баба до 12:оо часа в нощта!
- Ааааааа така кажете - ето ви и карта.
Сложих картата.
- Мария Кириловна, сега аз ще звънна на такси, което ползвам във Варна.
- Нелзя, Милканочка, у меня карточка таксиста есть.
Каква карточка бе?! Изумих се аз, щото те нейните винаги едни такие - особье. На таксиста. Дето я карал на отиване - викам дай ето приватная карточка!
- Ало, Иван? ... Иване, добър ден вие сте превозвали вчера сутринта една украинска гражданка. Възрастна.
- Даа? - усетих аз притеснение в гласа на човека и побързах:
- Та, тя казва освен, че все още е жива и е добре, довечера пристига във Барна.
Толко час, той автобус. Влез на паркинг и плати такса.
От автобус ще й кажат кога е във Варна и ще се обади - чакайте я на врата на автобус.
- Добре - прието.
Викам, айде, Мария Кириловна, досвидания.
И газ към ресторанта, дето съм оставила готвачката да заключи след сервитьорчето, щот бех ли го заварила щеше целия квартал да ме чуе как викам, ела па след миялното дето заварих.
Сипах си една вода и пия бавно, че отивам да разхождам турките на шопинг, което вече само по себе си е много условно и предполагащо конфликтни ситуации - щото аз на шопинг не ходя.
Ма, добре, че в хотел видях визитка на Сити Мол София, или нещо такова.
Все тая - там ще да е.
И тъкмо се набирам, звъни мисис Гюлзерен.
- Альооо, мис Милькана?
- Дааааа...
В кратце,не искали да ме ангажират, щот сноще вечерта съм им изглеждала не много добре и днес съм й се видяла уморена и да тейкна рест.
Викам, ше тейкна, тенкю вери мач.
Прибирам се - Бориското в целия панаир най-накрая спи.
Изненада ме, видиш ли.
Събужда се.
- Борисе, на парка на джунглата или на мол за маратонки?
- На кой мол, мамо? Аз съм ходил на мол-а с баба и дядо.
- На друг мол. Мен не са ме водили от мол на мол да ми купят маратонки, та барем един да видим.
- На друг мол и аз не съм ходил. Хайде, мамооооооо, обли4ай ме, обличай ме бързоОоо, да отиваме да си купуваме вного неща!
Чак изтръпнах от тоя купувателен ентусиазъм, ма нейсе.
Излизаме.
Махам.
Качваме си.
- До мола срещу Хемус, ама само ако сте сигурен, че работи, щот если на сефте ми затворено у толкоз часа и ще се откажа още сега.
- Аааа работи.
- Добре.
И като влизаме вътре и тоз малкия - пълно щастие.
Как му светят очетата - не е истина просто.
И си ходи и си пазарува - демек си зима - да върви некой след него да плаща.
Па рев, па тръшкане, па малко компенсации - количка, па накрая и маратонките намерихме, щото аз съм с план програма или това или нищо, ма с борис рядко ми се получава.
И накрая в 12 часа, аз спя с едното око, а дребния кара колички по мен и ми говори:
- Обърни се мама... мамоооооооооо обърни си главата към мен да те виждам... мамоооооу...
И после той докога е карал колички, това аз не знам. За първи път обаче спахме до 10 и половина сутринта и двамата.

Та, така в кратце или с подробности протича у нас рождения ден на татко ми.
Почти всяка година.
С тази разлика, че в следващата седмица врътнах ключа и отидох на второ море с малкия.
Хванахме последните хубави 3 дни от лятото. Вода и пясък. И голички.
И телефона ми счупи, дребса - та съвсем истинска почивка.
А после свърши тя.
В суденото и кално, ма поне у дома.
Сякаш и хората студени и кални станаха за един ден дъжд.
Брррр.
Не ми харесва.
Или дето вика надка ми, ма милко ми, мести се на морето. Все едно къде на морето, щом там ти е хубаво и безметежно.
Вероятно ще.
Някой ден някога.
Още не съм го обмисляла.
А това на мен ми отнема време.

милк - на следващия 6ти септември все едно ще е някъде извън граница. И седмицата преди и седмицата след. За всеки случай.

* много дълго стана, ма нямам нерви да изчитам и да съкращавам. извинете, моля.

споделително имам да си споделям.

2008-08-24T09:41:00.008+03:00

или, една мега поучителна детска приказка, за вси4ки моми4ета, девойки, булки и вкупом същества от женски пол.
ласкателството е мед за ушите и масаж за егото, ама в края на приказката, овцата ве4е не е в кошарата, и вси4ки екстри са в тумбака на вълка.
или, говорете ми, говорете ми - аз тая приказка, освен 4е ве4е съм я 4ела, съм я и играла.
;)

милк - само й е 4удно защо не се изу4ава още в у4илище?! ъм?

червените чехли и съседите.

2008-05-13T09:32:00.010+03:00

Прибрахме се.
У дома.
След едномесечен гастрол на село и също толкова курс по семейна дипломация, прибрахме се.
И радост. Радост голяма.

Всеки си влетя в стаята, огледа си неприкосновеността и след тоалетна пауза, дадох старт на разопаковането.
Аз отдавна съм отчела ползата на съвместната работа с дребосъка, но пак да отбележа, че хем бързо се свършват неприятните задължения, хем бива приучен в елементарни домакински дейности, хем е под контрол.
А контрола и реда са важни.
За мен.
И след един месец безредие и анархия за няма и час всичко тръгна по установения ред отпреди.
Пълно доволство.
Изкъпахме се по часовник, вечеряхме и приспах дребния.
И точно като тогава ми идва страшния въпрос - да стана ли, да си вземам лично време или да се смотам още малко до него както ми е стоплено и да поспя първи сън?!
Този път станах, вероятно защото много дълго време ни нямаше и не можех да се нарадвам на къщата, а аз съм домошарка и вещоманка, в комплект.
Помотах се малко, поседях и чай си направих и две цигари изпуших на балкона.
Идилично и спокойно.
И легнах. Угасих нощната лампа и се заомотавах, нагласих си възглавниците - пет броя и се настаних със затворени очи като какавида в пашкула си, чакаща да се излюпи в красива пеперуда. Аз пеперуди мразя и никак, ама никак не ги намирам красиви, но в сравнение с гъсеничната форма, ми изглеждат направо висши творения на природата.
Та, така завита, на тихичко и почти тъмно само една мисъл се рееше в главата ми - ех, че е хубаво, толкова е хубаво.

Блажено хубаво.

"Аай, да ти еба майката аз! К'во е тва пране в банята, ма?!"

Миглите ми се удариха в костта на очната ябълка.
И изтръпнах.
Чак до мисълта блажена изтръпнах, след включването на шумния ми съсед от долния етаж. Наруга си жената още малко. 2 минути тишина и ми изгре месечината, ма от долния етаж и през уредбата на оня бяс.

Nema vishe suncaаа... Nema vishe mesecaааа... nema meneee, nema tebeee... Mesecino, mesecino, yoiyoi yoiyoi... nikoj nezna nikoj nezna shta to si i ja…

И освен, че сили, бие от масата, пее и псува!
Е, не, тая няма да я бъде!
Тоя път в 11 нощта не позна!
Ма, както псуе и зверее, хич няма и да се рискувам да се разправям.
Стиснах зъби, станах и проверих Борис.
Спи.
Отидох в хола, неговата мама съседска и зарових дисковете.
Guano Apes ще свърши работа.
Свалих колоните на пода и ги обърнах да лежат с фуниите надолу. Включих и баса. И plаy на 13 - средна работа.
Онзи отдолу взе да усилва.
Дреме ми.
Ма и онези отгоре също - там пък едни руски романси - ум да ти зайде.
После обратно в спалнята и там колоните на пода - ма щото да нема синхрон, там Asian Dub Foundation, че са по-истерични.
Онзи усили още.
И аз с по едно.
Обаче малкия ми спи - имам още две степени максимум.
Влязох му в стаята и взех резачката и хеликоптера.
Тях в коридора ги включих и ги оставих на пода.
Онзи съвсем усили.
Отгоре почнаха да отварят и да затварят прозорци, и да се ослушват от къде се лее тая месечина, та не се разля най-насетне.
Казвам си още малко остава.
Малко, малко, ама какво още?! Освен едни кюфтета да врътна да го почерпя?! Ще врътна ама другия път!
Обувките.
Червените ми чехли.
Не можах да си овладея злосторната усмивка - някак во все ме изпълни.
Извадих аз чехлите - номерът да не хвърчат се оказа, да не стъпваш тихо, а да забиеш пета без значение произвежда ли шум или не.
Шум ясно е, бива произведен, ама разликата между шум на отворено пространство и на затворено е голямо. А и настилките също са важни. Е, у дома чехлите ми възпроизвеждат невъобразим шум.
Та, извадих чехлите, ма преди това намалих малко музиката.
Обух ги със засилка от спалнята та през коридора и право хола.
А, пералнята извъртяла прането.
Да взема да простра ли?! Ще простра.
Ама не като кош за пране всичкото пране на куп да взимам, а едно по едно - от кухнята до спалнята - за всяка дреха и дрешка.
Шумния отдолу му дойде много и още повече усили.
А отгоре и отстрани почнаха всички да чукат по стените и да недоволстват.
Съседа се усети и намали. Първо малко, а после още малко.
А аз простирам ли простирам и ги чакам да слязат - като спре тоя и аз тогава - това е начина да не го чувам. Пък и все на някой ще му писне на кура. Освен това у нас не е извън нормата, но пък адски кънти по съседски.
И него го чакам да дойде. Шумния. И за да не си помисли, че наопаки му правя, репетирам как ще му отворя вратата по чехли и с резачката на дребния: "така си ходя, съседе - гола на токчета. Не ти ХаА-Ре-С-вааа?!"
И аз простирам ли простирам.
И не свалям чехлите.

Та, имаше смисъл в тези червени чехли. Не само естетически, защото са красиви. Полезни ми се оказаха на мен.
Музиката спря. Никой не позвъни у дома. Аз си прострях прането и заредих нова пералня. Сипах сок в шишето на ангелиста и си легнах.
И не сънувах нищо.
Наспах се.
В моето си легло.

милк - наистина не харесва домашни гостита и изстъпления. И избягва да употребява и в чужди домове, освен ако изрично не са посочени като тихи такива.

*горе в дясно са чехлите. за малко. че след токова писане - не мога да ги пропусна.

red shoes. rote Pantolleten. karmaЗЪ джапанка-та. ЧЕРВЕНО.

2008-03-20T13:31:00.021+02:00

Аз днес си купих чехли.
Червени.
Харесвам разни червени дреболии.
И имам няколко червени неща, дето са ми неустоими откакто се помня- червени сандали и обувки.
Червена чанта - първата ми ученическа чанта беше червена.
Червена кърпа за глава с малки бели фигурки или точки.
Червен колан във всякакви вариции. Изключая лачените и косматите.
И червената боя за коса на Wella - Kirsch rot, но това само защото, стигна ли до употреба върху косата, си боядисвам и веждите, и путката.
И каански устискам вече втора година естествен цвят. Не знам обаче, колко още ще изтрая да не се вапцам. Втора природа ми е червената боя. Като вторични полови белези.
Та, има няколко червени неща дето така ме привличат, че удобството остава на заден план.
Страшното идва обаче, не само когато има неудобство, а когато са налични, но неприложими.
Неупотребими.
Тогава ми е мъчно за мене си със всичката мъка на света.
Да, за кратко ми е мъчно.
Но ми е мъчно с всичката мъка на света.
Днес си купих чехли.
Червени.
В магазина, изглеждат чудесно, може би защото са единствените, които ми се харесват, а и ми стават.
Кракът ми залепна идеално. Добра височина на тока. Непретенциозни и семпли.
Красота.
Даже и непробван чифт ми дадоха. Какво повече може да се желае?! Нищо. Нищо, освен хубаво време.
Прибрах се у дома с кутията по мишница - това защото напълних найлоновия плик на кутията с обувки с кафе. Кафе от пластмасова чаша, за пиене - не на зърна, не мляно, не в пакетче, не сухо. Мокро кафе.
И се прибрах у дома - с лекьосан панталон и кутия с чехли, под мишница. Качих кутията на гардероба. След малко я свалих.
Извадих си новите червени чехли. И ги засъзерцах.
Добре, обаче, сърце не ми изтрая да ги гледам само и ги обух.
Разочарование голямо.
Чехлите същите ли са ?! Или не са?!
Хем тракат, хем ми изхвърчат от краката на 60-70 см напред и около 30-40 см нагоре.
Как ли ще ходя въобще с тях по улиците?
Вероятно никак.
Голяма мъка.
Мислих, страдах, мислих, страдах, мислих - измислих, защото е студено. От студеното студените ми змийски крака се хлъзгат.
Плюх една плюнка на дясната си длан, изчаках да събера още една и пак плюх за всеки случай и всичката плюнка разстлах по дължина на ходилото. На статично положение залепна. За ходене - не се получи.
Smrt, казвам ти.
Без свобода.
И пак мислих и пак страдах, ма тоя път в банята - краката в червената кофа и с гореща вода.
15 мин.
Е, не си ощавих краката с врялата вода или поне не съвсем, ма поне ги понадух малко, пък и някак доволно ги хидратирах.
"Хидратирам" е модерна и странна дума, ма по-добре нея да използвам, отколкото "овлажнявам", че Ворукса ей, са, пак ш ме прати за лубриканти да си имам, да си купувам.
Та, хидратирах си аз стъпалата и бегом да пробвам пак. Получи ми се. Но не съвсем, а и за малко.
И водата не е решение в случая.
То се е видяло, че отново ще впрягам всичката си практична мисъл, на която съм способна - как да ги "отремонтирам". Как да ги направя ползваеми?!
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Само дето на обуването съм ги подпряла о ръба на масата, щот да не тръгнат да си ходят самички.
И пак гледам, и пак обувам, и пак събувам.
Толкова са притегателни да им се не види!
Кое не им е наред?!
Подметката е хубава и удобна, ма нагоре нещо икономични ми идват - две лентички на кръст само. Няма каишка, няма катарама, няма никой.
Ами да - няма каишка! Нанизвам едно ластиче през подметката и пак пробвам - почти идеално - държи. Ще трябва и едно за над петата.
За всеки случай.
Дали пък да не си икономисам и аз като производителя усилия и да мина на ластици? Къде ли пък ще намеря същото червено?! Или никъде или ще е достатъчно късно и ще съм се отказала от точно тея чехли.
Оооо, мъко, мъкооо.
А може и да лепна едно парче плат на съпалото на въпросния чехъл. И на двата, де.
И да си направя вързалки и да си облека каишките и въобще да ги отрежа и да направя им направя друга саята.
И накрая ще станат съвсем различни обувки.
Изглежда.
Е, не! Няма да се науча да си купувам женски обувки и това си е.
И да си кажа вече окончателно, това беше последният ми опит да имам такива.
Пък били те и чехли.
Ще маам по джапанки и кубинки от едното до другото. Сега до последно с лонгурите и като засвети 20 градуса - с джапанките. Ще си нося и чорапи ако ми студено - да се обувам и да се постоплям като поспра някъде. Ама то, на двайсе градуса и джапанките ми се изхлузват.
Та има нещо сбъркано в обувната ни индустрия последно време. Още си спомням с умиление последните ми фетски сандалки на платформа отпреди 8 години. Изкараха 5 лета, докато се разпаднат ултимативно и безусловно. Дааам. Още си спомням.
Добре че поне зимните биват. Моите зимни. При все, че започват да се разпадат след първите 4-5 месеца, на вид и удобство го докарват. Само дето същите сандалки нямат.
А колко хубаво би било да имам удобни сандали поне едно лято отново.
Аз днес си купих червени чехли.
Много красиви и съвършено негодни.
Налага се да ги префасонирам.
Или да ги изхвърля.
За да не се мъча.
Или пък да ги погреба тържествено в двора на село - като не ги употребявам аз, да не ги употреби и никой друг.
"Погреба" е за благозвучие. А иначе, просто ще ги закопая.
С яд.
Знам ли, вече с колко яд?! С много.
И ми е мъчно, сега.
С всичката мъка на света, за мене си, новите ми червени чехли и червената чанта, която не си купих.
И слава богу.

милк - все пак ще ги преправи.
някак си.
ще се опита, поне.

_________________________

* ааааааааа, забравила съм червеният лак за нокти. ма той мисля е дефинитивен от самосебе си.
** и все пак ще изчакам да мине термометъра навън 20 градуса. на 26-27 вероятно да ми залепнат отново на краката.
*** а бе, не са ми съвсем дефектни кракта, ма някога имаше малка, средна и голяма ширка, а сега - само една - тънки, дебели, нормални крака - в един модел обувка.
е, бива ли? - не, не бива.
оф амаааа.

какво имам в джобовете си?

2008-03-11T17:38:00.029+02:00

И като попитах "какво държа в лявата си ръка?", се сетих, Рамбиуса като попита: "какво има то в джобите?".
За АмГъл идело реч.
Аз обаче, много се развълнувах, защото джобовете ми са като едно огледало на аз-а, в различни периоди на заетост.
Много се развълнувах и проверих.
Всъщност извадих:
- единичен ключ от ресторанта.
- 3 сиви дюбела - 3 сантиметрови.
- една скоба за кабел.
- 50 ст, един брой.
- 1 ст, един брой.
- една капа4ка за винт на секция (за малък винт - малка капачка).
- безцветен лак за нокти.
- две гайки за въжен корниз.
- оранжево-4ервена запалка с калинка.
- смачкана кутия с цигари - 5 на брой.
- и трохички от бисквит.
Това беше.
И тогава, Рамбиуса написа: "ъъъ ти жена ли си или битови услуги".
На мен това с битовите услуги много ми се хареса.
Много, много.
После обаче, се замислих, как стремглаво се превръщам в мъж.
Купих си винтоверт. За шкафовете и леглата.
И бормашина взех на заем. Даже се научих да работя с нея. Пробих си дупки за кабелите и си сложих сама единия корниз.
А като отидох веднъж до тоалетна в майка ми, докато бях на гости, и в тоалетната имаше вестник - някак съвсем естествено, посегнах към вестника.
Веднага го оставих.
Злото, обаче изглеждаше сторено.
И ми стана страшно.
За мене си.
И зеге бях взела на заем за едни плотове, но докато събера кураж и ми прибраха всички шумни мъжки инструменти.
А сега, в името на истинността,се чуствам длъжна да си проверя отново джобовете:
- билети - надупчени и нови, малко смачкани, ма нови.
- носни кърпички - пакет, наченат.
- употребена носна кърпичка със сополи - простете, ма я има.
- портомоне.
- касови бележки от магазин.
- бележка за ток.
- гайка - от улицата.
- сламка за сокче в кутия.
- цигари - няма, извадила съм кутията.
- и запалка няма.
- жълта кола.
- червена кола.
- свирка.
- ключовете са на вратата, телефона се зарежда.
- две пакетчета бонбони PEZ.
- две фиби.
- копче, като копче на дънки, ама на мен ми трябва за една рокля (роклята аз още я нямам, но това е сигурно защото, още не съм си купила копчетата.)
- боклучета - малки хартийки, станиолчета и други подобни.
- кристал4ета сол от солети.
- и трохички от бисквит.
И това е.
Какво имам аз в джобовете?
Същото като в чантата. Необходими неща и боклучета. Събирам си ежедневието. Най-лесно изхвърлям малките боклуци в чантата и джобовете. Не, не изхвърлям фасове там.
И когато започнат да преливат и няма място идва ред на основно почистване.
Тогава двамата с Борис немеем пред съдържанието изсипано на масата, като пред съкровище, и грабим. всеки бърза да грабне, което си е негово.
Или по-лъскавко.
Като свраки.
Та, какво държа аз в лявата си ръка?*
;)

милк - дали не си подля вода на революцията?!
не, не.
това не й се брои.

_____________________
* и защото има по4ти познал - махам аз картинката.
хайде, мобо, каква е бирата?
- малка. 330мл.
- отвара4ка не ми е необходима.
;)
** подсказвам ти, щото заплаши, 4е ще станеш милионер, а аз милионери немам основание да изпускам.
към момента и в последствие.
и едни списъци "искам, искаааааам" имам за изпълнение.
*** да кажа за по-сигурно каква е бирата, а?

фотоепилация-та

2008-03-09T22:53:00.007+02:00

или, "кръв, крем за бръснене и масаж" продължение-то

Трети ден от фотоепилация на мишници и триъгълник.
Боде ми на гъза.
Купих си романтична рокля с прехвърляне.
Кафява.
На ванилови точки.
Не помогна.
Боде ми.

Не, че има много за разказване - няма. Но пък усещането, по време на случване, няма аналог на мозъчна болка.
Закъснях малко за часа, и както влизам на сляпо, така ме отпочна един чичо, че съм закъсняла и прецаквам следващите клиенти или себе си, щото видите ли - при него всичко е разпределено до минута.
Казвам си този е собственика - същия телефонира, отговаря на повиквания, записва часове. Преглъщам мълчаливо и почти виновно, защото в принцип съм изпълнителна и правя всичко възможно да не закъснявам, но този път не устоях и отидох да си купя пет броя червени лолитски гащи на сърчица от детския магазин.
Та, този чичо вероятно е на моите години, ма си е чичо.
Със силно южен диалект. Нищо против нямам.
Не ми харесва.
Но това не е и толкова важно, докато не мина в отделението за педикюр и не си сложи престилката и маската.
- Сядай Милкана. Събувай обувките и чорапите.
4 секунди заето.
Този е педикюристката?!
Този ще ми пипа краката?!
Мислех да попитам, там жена няма ли, която да извършва тази манипулация, ма се отказах, щот ме загледа със свалячески син поглед на селски бек и убедителността на бакалин.
Мозъка ми блокира.
А това се случва рядко.
От там насетне кимах и жестикулирах в следващите 30 минути. Това пък, ненадейно се оказа вярното поведение, защото този педикюрист и чувство за хумор нямаше. Всъщност имаше, ма ако му бях отвърнала, имаше вариант едното ми ходило да е оправено, а другото - не.
И ако трябва да съм честна, чичото се справи по-добре от мен.
Но няма начин да оставя ходилата си отново в ръцете му.
Взаимно си станахме несимпатични.
Това е добре - вазаимността, винаги ме е удовлетворявала.
Взех си пауза.
Якето, чантата и на стълбичките с цигарите и студен чай.
Някак ми просветна.
От слънцето и хубавото време.
И хайде - обратно вътре.
- Влезте в кабината и се съблечете.
- Колко да се събличам? Винаги ме е стряскал заповедния тон на "влезте и се съблечете".
- За какво сте?
- Мишници и триъгълник.
- Всичко.
Очите ми станаха, колкото рамките на очилата ми.
- Е, ако ви е студено - може и на части - първо от кръста на долу.
Бива.
Голия гъз е наполовина гол, ако циците не са голи.
Събувам се и сядам.
И ми е особено - да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам?!
Влиза една симпатична жена.
Симпатична и огромна светла жена.
- Здравейте. Как се казвате?
- Милкана.
- Добре, Мила, лягай. Аз съм Люси, приятно ми е.
- Милка може, Мила - не.
- Добреее, съгласява се усмихнатата жена. И така, какво знаеш за фотоепилацията?
- Нищо.
- Сега ще ти обясня...
- По-добре недей - прекъсвам я на запетайката - нека си тъна в невежество, за да не си тръгна предварително и скорострелно.
- Чудесно.
ШааАт.
И разбрах какво е фоепилацията.
ШшааАт.
Второто снимане беше още по-страшно. И докато зареди фотоклетката, симпатичната слънчева жена ми взе очилата.
Ей, така.
Изведнъж. С едно единствено и явно отработено движение. Чак не сварих да се предпазя.
И ме остави в слепота, шок и ужас. Мозъчен ужас.
Тя болката е повече в мозъка. Изключително кратка - като обождане от няколко остри иглички наведнъж. Чакането от болка до болка, или снимане до снимане, е по-страшна. Цялото ти същество се стяга. А краката - разтворени. Ръката на Люси е тежка, а захвата - менгеме. Не можеш да затвориш. Не можеш да мръднеш, освен ако тя не поиска. Стол на светата инквизиция не е необходим.
И междувеременно включи печка-духалка.
- Люси, моля те, моля те, не затопляй - изпотих се вече.
Тя се усмихва мило.
Не я виждам как се усмихва, само я усещам.
По гласа.
Нали съм без очила.
И шааАт, шааАт - още осем снимки и путката ми финишира.
За това как и колко точно боли снимането на външните срамни устни - няма да се връщам.
Защото наистина много страшно боли.
Много.
Страшно много.
Толкова много, че сълзи и истеричен смях ме заляха. Едновременно.
И отдъхнах.
За две секунди време.
- Хайде сега Милче, обърни се по корем. И разтвори.
Обръщам се и разтварям.
- С ръчичките, с ръчичките разтвори и хууууубаво опъни бузките.
Е, опънах ги.
Бузките.
Огря луминисцентна лампа и моя гъз.
Ма след 10-12 "удара" и без очила, даже не се и замислих да протестирам или да се притеснявам дали няма да ми завре козметичката уреда в гъза, поради щото от време на време й саботирам работния процес.
На гъза е ОК.
Петте ми косъма бяха така добри да не ме болят.
- Сега, Милче, пак се обърни и съблечи и нагоре.
Мишниците, направо не ги и усетих.
След всичко до преди тях.
- Готова си. Намажи сега с това кремче, всички третирани зони и можеш да се обличаш.
- Благодаря.
Охлаждащ балсам в ръцете ми.
В собствените ми ръце.
Мажа се с благодарност, че поне това остави на мен.
Плащам и си отивам.
След месец пак.
Ъх.

милк - ще изтрае. Още 5-6 пъти. Но пък пет години ще забрави за епилатор и депилатоар.
Цели пет години.
Цели пет.
Ако ли не - ще си искам парите обратно.
А след пет, дано измислят нов метод. Не толкова болезнен и шоков.

________________________
* фотоепилацията, изгаря косъма отвътре.

пердета

2008-02-29T21:47:00.007+02:00

Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота. Алергична съм към бели пердета и бели стени. Или ги сменям или боядисвам.
Сменям пердетата.
Боядисвам стените.
Всъщност за първи път имам истински пердета у дома.
Моите първи истински пердета у дома.
Едва ги преглъщам.
И все пак ги преглъщам, защото освен, че си ги купих, си ги и избрах. При все, че думата "избор", отнесена към пердетата у дома, е относителна и многозначна.
Или, моите пердета, не са в цвета, който така силно исках.
Не са и така любимите ми ленени пердета - такива каквито си ги представям, а аз все така си представям идеалните ми пердета.
Не са и ушити така, както си ги представях. Но пък ми се вместиха идеално в ремонтния дефицит.
И сега, имам пердета, които не харесвам особено, но пък са приемливи.
Понякога.
И така, приемливи бяха, докато не се загубих в огромния детски магазин. При пердетата точно.
Пердета в детския магазин.
145 х 280.
15,99.
И замижах.
Ама няколко дни мижах.
Така и така нямам лелеяните ми ленени пердета, да взема поне малко ресни. Те, че няма да ми се вържат на тафтата, няма, ма малко цвят и настроение в оранжево би било...
Шокиращо.
Шокиращо, бе!
Как не паднах от стълбата, докато нанизвах кукичките!
А те и без това се нанизват трудно.
И въобще - труд с омраза.
Първо се сурна корниза, защото видите ли, точно където го сметнахме с дядото да дупчим, се оказа трегер. То и дядото не ми е на мен никакъв дядо, да не говорим и майстор, а в крайна сметка и като готвач не струваше, но това е друга тема.
Та, кой ти ще маже за две дупки и ще дупчи на ново - подсилихме с конци.
И като се сурна, корниза, с ония ми ти пердета и сега отверка ли да търся, корниз ли да държа?!
Майната му на корниза. Ако ще да пада.
Ще си сложа щори и сбогом пердета, сбогом мъка.
Тъкмо от кафявите пердета ще си ушия шоколадова бална рокля. Натурално шоколадова бална рокля. Да ми отива на красивите обеци.
Ммм.
Е, не падна корниза.
Намерих и два различни винта по мярка.
За различните дупки.
Развинти. Още, още. Леко и тегли, че заяде. А сега завинти. Натегни. Дай пак. Готово.
Сега пердетата.
Ресните де.
Е, сложих ги.
И се дръпнах да огледам - съвсем по майсторски.
И не.
Не ми пасват на бежавите. Ама чак ми избодоха очите. С кафявите? Как можах тая мисъл порочна да възпроизведа. Ами да. С кафявите си тичат. Хайде на стълбата пак. Изнизвай трите парчета. Нанизвай по обратен ред.
А са свали ръцете.
Ръцете.
Не ги и усещам. Повтарям си командата наум. Свалям и гледам.
Ммммм... мне. Не точно, ма по-бива.
Сега и от другата страна.
Същото.
Почивка.
Остана ми само последното парче.
Дали, пък да не взема и от шарените ресни. За иззад и помежду пастелните парчета лъскава тафта.
И за да е пълен кича.
А тафтата е лъскава в принцип, но аз това не го знаех още, в не особено осветения магазин. И на всичките ми пастелни и убити меки цветове, е като космически кораб. Вражески космически кораб.
Вражески космически кораб превзел прозореца ми към света.
Лъскава тафта и ресни с китайски полиестерен вкус.
Все едно.
Докато падне корниза.
Или да отида до детския магазин и утре.
За няколко лъскави оранжеви възглавнички.
Подлакътници.
Така ще ми бляска и прилъсква от няколко места.
И ще ме разконцентрира.
От прозореца и пердетата, които нямам. Все още. Сега имам лъскавини. Като светна спота.
Сега.
Сега, ще съм кралицата на блеснулките, в дневната на Кича.
Или де оставя само нощните лампи да светят и ще ми е приятно.
Донякъде.
Но пък няма да съм беазапелационната кралица на блеснулките и лъскотийките.
Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота.
Ще ги имам.
Някога.
След щорите.
Които пък ще дойдат след като падне корниза.
Окончателно и веднъж завинаги.
Те са ми романтични. Най-романтични на сърцето ми са красиви и меки пердета, поглъщащи светлината.
За пердета от органза, в спалнята, пък въобще няма да отварям дума.
Щот е виновна майка ми. Тя ми отпусна две маломерни, но за сметка на това страхотни пердета. А такива други не намерих.
Ииии...
И там, докато падне корниза.
Да, авантата винаги ме е набутвала. Не ми подарявайте нищо, освен ако изрично не бъде оказан подаръка, моля.
Страшното за мен идва по-после, защото.
Пердета.
Винаги съм харесвала пердета.
А са толкова трудни.
Като всички хубави неща които харесвам.

милк - ще потърпи, ще потърпи, пък накрая, каквото сабя покаже. Или портомоне.
Аз обаче съм лигла и си искам онея пердета, дето така прекрасни си ги представям.
* американ - е вид паму4ен плат. Много приятен мръсно бял ванилов цвят.
И много се мачка.
Но е наистина чудесен.

***исках първо да пусна за фото-
епилацията.
Но така бях набрала от пердетата, че не можа да пробие. а и така си починах. сега отивам да закача последното парче перде.

to walk

2008-02-14T11:19:00.015+02:00

"... носете си новите дрехи, мом4ета
и всекидневно ходете пеша..."

Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Ходя пеша и обичам да ходя пеша.
Ходя бързо и равномерно.
Шест и половина километра в час, е личната ми, полезна скорост, която ме прави щастлива от тази физическа активност.
Четири и половина е за приятна разходка.
Така спортувам.
Като ходя.
Или - ходя редовно пеша - имам хубаво дупе и крака. Не ходя редовно - имам гъз. Предпочитам първия вариант. Някак естетично и самочуствено ми е на мен ми.
И ходя пеша. Всеки ден.
Това ме спасява.
От скуката. От черните мисли. От бързите решения.
От всичко.
Освен, когато е твърде студено или твърде топло.
Това се отнася и за градския транспорт.
Аз ползвам градски транспорт.
За една, две или 4 спирки - там където няма да ми е приятно да ходя пеша или няма тротоар.
Такситата са излишно пилеене на пари, а и болшинството не са по-чисти от трамвая или тролея. Или още по-малко миришат приятно.
Освен това, пеша стигам почти наравно с обществения транспорт.
А аз съм практична - не съм склонна да плащам за нещо, повече отколкото струва и да понасям нечии фасони, за моя сметка.
Да, в трамвая не мога да пуша цигари, да пия кафе и да се смея неограничено на глупости с избрани от мен спътници. Но пък, ако се натегне атмосферата, винаги може да слезеш на първата спирка.
Е, хайде, слез на средата на пътя за морето!
Не. Не е добър вариант. Стисваш зъби, затваряш очите и се превръщаш в секундант на времето.
По-после тоя тежък вкус си остава, каквото и да се случи след това.
А от трамвая, слизаш, набираш се на личния си скоростометър и забравяш.
До няколко часа.
Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата. Седемдесет процента от обувките ми са идеални за ежедневно придвижване пеша от точка до точка.
И ми е приятно.
Така общувам с непознати хора. Когато ходя пеша съм слънчева и доволна и други доволни хора се усмихват на мен. Аз се усмихвам на тях. И денят ми става с пъти по-хубав.
Понякога виждам и други като мен. Но по-често не. Това не ме тревожи. Така улиците не са задръстени.
А и аз себеподобни не търся, защото съм си специална на мен.
Пешеходството е дело лично.
Говоренето пречи на бързото ходене.
Не обичам никой и нищо да ми пречи. Никога.
Затова отделям любимите си неща.
За да ме радват концентрирано.
Обичам да ходя бързо сама.
Да се разхождам със сина си.
Да пътувам с Петя до Варна.
Да се возя при Явор в София в почивен ден и да пием кафе в пластмасови чаши в колата му, сякаш пътуваме надалеч.
И да имам вода в огромната си чанта.
Винаги.
И тук няма да си развалям настроението с прахоляка и мърсотията по улиците, които преминавам всеки ден и които цапат любимите ми обувки или гуменки. Нито с липсата на тротоари. Нито, с недостъпните такива, от поради множество спрели коли.
Няма.
Вече успявам да игнорирам нелицеприятните мен неща по улиците.
Заобикалям ги.
Не, защото не ми пука - не мога да променя всичко неприятно и неудобно.
Може да промени това някой друг.
Някой, който се вози в кола. Някой, който спира и паркира.
Защото, аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Да мога ходя пеша е ежедневно удоволствие за мен и сетивата ми.
И си пожелавам, скоро и улиците да са чисти.
И коли по тротоарите да няма.
И тротоари да има въобще.
За тези, които ходят пеша.
За мен.

милк - ходи само по асфалт. с гуменки. или сандалки. но винаги по асфалт. и никога, ама никога, боса.

-----------------------------------------------
*
Женският род на някои думи, mе отказва от ползването им.
Аз все така съм си в женски род, при все, че се наричам "пешеходец".
Пешеходец, звучи по-добре от пешеходка, нали?!
мда.

масаж, кръв и крем за бръснене

2008-01-18T23:32:00.010+02:00

Имам една приятелка.
Меги.
Тя е масажистка и ми е приятелка, отпреди да е масажистка.
Но ми е по-близка откакто ползвам услугите й.
Професионалните.
Някак по-интимно близка.
Даже и циците ми е виждала.
И гъза. Винаги ми запрята гащите на ляво на дясно.
А бе, хем ми е неудобно, хем после ми е хубаво.
Чудно нещо е масажа.
Отпуска.
И мускулчета.
И разните меридиани.
И мозъка.
Въобще.
Вероятно, защото аз викам.
Но пък, това е, защото ме боли.
И викам, и плача, и мрънкам. Меги, обаче съвсем професионално, не ми обръща внимание и мачка.
Понякога си мисля дали няма нещо садистично у нея, или да не развивам натам, защото си плащам за тоя садизъм, че и часове си записвам вече. Редовно.
След като ме намачка идва ред на виждането. Или преди това. Зависи.
Нескафе с мляко за мен. Чай за Меги. И цигари за двете. И женски приказки.
Та, в един такъв промеждутък преди или след, Меги каза, че ходи на фотоепилация.
Аз от своя страна като една средностатистическа майка, на която все не й достига време, проявих интерес. И как да не - това е информация от първа ръка. Първа подмишница. Първа (точка, точка, точка). Е, хайде, втора след моята.
Меги ми ми обясни всичко. Най много ми обясни, че трябва да се бръсна 20 дни.
Със самобръсначка. Иначе не.
Не те взимали въобще да те третират.
И така, ден, след ден.
Два масажа между другото.
Нова година.
И след новогодишна и празнична, се присетих за фотоепилацията.
Някак си забравих, обаче, за бръсненето.
Винаги забравям това, което не ми изнася.
Меги ми записва час.
Доразбираме се телефонно, когато измецвам, че не съм се бръснала.
Анулиране на часа.
Миглена включи автоматично на майчинските обороти: Ама, Миле, аз нали ти казах, или-или!
И така.
Крем за бръснене аз си имам.
Каро.
Ако някой не знае да знае, първо почиства идеално лице и второ замества още по-идеално ваксата, ако е свършила.
Ваксата за коса.
Много ясно.
И самобръсначка си имам. Даже няколко. Но само ги имам. Неразпечатани.
Приспивам детето и влизам в банята.
Със всичката си налична смелост.
И с влизането, влязох в приключение.
Аз се къпя с очила. Те се запотяват. Аз ги насапунисвам малко и така.
Без очила има риск да се утрепя.
И понеже не мога едно по едно, а ако може всичко едновременно, за да не се губи време - почвам от косата.
Да мия. Насапунисвам я.
И посягам към крема за бръснене. Той обаче трудно се сапунисва, размазва, разпенва или каквато е там точната му употреба. И мигновено разбрах, защо точно, е така необходима четка за бръснене.
Нямах налична.
Имам само четка за зъби. Четка за коса. И четка за тоалетна.
И трите не стават.
Разпечатвам и самобръсначката и както се навеждам отново, така потича лют шампоан в очите ми.
И мижа.
Бъркам с пръстета под стъкълцата - ръцете ми в крем за бръснене - още по-лошо.
Мия ръцете - не мия косата, защото ще отмия и крема за бръснене, а толкова трудно размазах.
И пак.
Отначало.
Огледалото пак се запотило. Пак мажа със сапун и вода. Пак хващам самобръсначката. Първи раз. Пак ми влиза шампоан в очите.

От там насетне всичко се повтори няколко пъти.
Мъка.
И хлъзгави сапунени пръсти.
И кръв. И тоалетна хартия.
Не. Не се самоубих със светло синя дамска самобръсначка.
Този път не успях. Не че съм имала за цел.
И дано не успея и в следващите 20 дни, че и от промоцията "триъгълник + мишници" ще остана ресто.
Оставих банята в кръв и крем за бръснене.
Нямах настроение да бърша и чистя.
Нито тогава, нито после.
Не. И кръвта, не беше толкова много, но с толкова много прорезни се бях украсила, колкото фиби съм успявала да сложа на главата си.
Е това беше образно, защото съм стигала до 40. Фиби.
И толкова, толкова много парченца залепнала тоалетна хартия по промоционалния пакет, че ми се доплака. За мене си.
Нагласих се като коледна елха с пресечен изкуствен сняг. Сняг на парцали.
Нагласих се като коледна елха със светлосинята си дамска самобръсначка.
И с дясната си ръка.
И броя.
От вчера броя. 20 дни.
Само дано не са 20 бръснения, че тогава вече ще отида в бръснарски салон.
Като ще ме бръснат, поне да съм жива.
И хубава.
Ще се обадя на Меги, за всеки случай, да питам - дните на брой бръснения ли са равни.

милк - само ако може да знае какво за мазане се ползва и кое е правилно по посока на косъма или обратно. "По посока" е по правилно, нали?!

средностатистическа. секс и супа.

2008-01-11T15:22:00.000+02:00

"... Путка незадоволена ти си
Путкааааааа НЕзАдОвОлЕнаааа..."

Клиторен оргазъм, Хиподили, Хиподил

Аз съм нормална жена.
На тридесет. Тридесет и три.
Аз съм нормална жена. Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
Имам ежедневна нужда от секс.
Или поне през ден, по няколко пъти. Секс.
И нямам секс.
Нито всеки ден.
Нито през ден.
Нито даже през месец.
И за да съм съвсем честна и през година нямам. И през две. И през три.
Сякаш карам втора девственост. И чакам. Не, не чакам принца на бял кон. Нито дори принца на колело. Даже и принца с кола не ме вълнува.
Пък и те принцовете посвършиха. А тези дето останаха, те не ме вълнуват също. Не са средностатистически. Не ми отиват.
Сякаш чакам някой наличен или не да ми отключи тръпката. Тая, дето съм я заключила и съм изхвърлила ключа.
За да не се изкушавам и да не се пилея в недоволство.
Не мога правя секс със случайни мъже.
Не мога да правя и секс с мъже, които не обичам.
А това, че те мен ме желаят, няма значение. Повечето не умеят да си поискат секс. А които умеят - не смеят. От мен да поискат. Е, как тогава ще прави секс с мен след като не смее да ме пожелае?! Ма, не помежду два вица или докато сменя скоростите, а в прав текст.
Това е тревожно ми.
А не липсата на секс, или по скоро неналичието на такъв.
Аз мога да говоря за това.
Не ме притеснява. Реалностите никога не са ме притеснявали.
Сякаш разменям рецепта с приятелка.
А, забелязваш ли как все до готвенето извъртам нещата?! Да умееш да готвиш е ласкателно за егото, но за това друг път. Просто ми хрумна.
Аз мога да говоря свободно, за това че твърде дълго нямам секс.
Научаваш се да нямаш.
За мен сексът е важен.
Жизненоважен.
Като дишането.
Като ходенето.
Като притварянето на клепачите.
Сега, сякаш дишам наполовина. С половин дроб. Или съм инвалид. Научаваш се да ходиш с патерици. Не, не. не ползвам вибратор. Не ми харесва. Не ме целува вибратора и не се смее на шегите ми. А за мен е важно да има с кого да се смея. Останалото са подробности. Или сякаш съм незряща. И ме връхлитат цветове в безцветното. Всъщност не знам какво е да не виждаш, само така си представям.
Представям си често различни неща. Това го умея.

Не е, толкова страшно.
Преживява се. Или както казах, научаваш да живееш различно от приетото за нормално. Научаваш се да не ти липсва. Научаваш се да не се отразява на отношенията ти с другите хора.
Научаваш се да си деен и трезв, при все че дишаш на пресекулки.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Имам дете. И, не, не съм Дева Мария, но пък нямам и наличен Йосиф, така че категорията вече става изключително сложна. Но пък при мен обикновено нещата се усложняват в движение, та това не ме изумява.
Изумява ме друго.
Изумяват ме мъжете, които познавам. Те са чудесни, но не са моите мъже. А аз познавам много. Даже и един мой мъж няма.
В тях секс аз не разпознавам.
Или, има. Един. Той, не е мой, обаче.
А нечий друг. И понеже този филм аз вече съм го играла, не искам да го играя пак. Финала винаги е кофти.
Финала даже не ме интересува. Не харесвам горчив послевкус.
Обичам питателна храна, ароматна със смесени вкусове. Или за филми говорех?!
Все едно.
Загорялата тенджера прецаква всичко.
И времето и усилията.
Нагара винаги носи тежка атмосфера.
Понякога успяваш да почистиш, но тенджерата никога не е същата.
Понякога не.
Изхвърляш я. И странно, продължаваш да търсиш все същата тенджера, при все, че е загорила усилията ти.
Същата като функционалност.
Няма.
Спрени са от производство. Изчерпани са.
Или ти самия вече си вложил други функции в тази вещ. По-вероятно.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Ще сготвя супа.
Добрият готвач умее да готви супа.
Или да мина на телешко - то винаги е алангле.
Не докрай, не съвсем.
Много инвестиции, малко удоволствие.
Не ми харесва - аз съм рационална.
Ще сготвя супа, както казах.
И препечени филийки.
С крема сирене.
И сладко от вишни.

милк - готви с удоволствие, по задължение и по памет.

-----------------------------------

* моля, бъдете така добри, не ми предлагайте приятелско рамо и секс. Не мога да приема такава услуга.
Аз с приятелите си не правя това.
Приятелките си също не чукам.

** душевния ми ексхибиционизъм няма спирачки. Аз също. Вероятно, за жалост. А вероятно - не.
Пък и - така ми харесва.

неделно.

2008-01-09T16:09:00.002+02:00

Не ме търси
В неделя до обяд.
Заета съм.
И съм пила кафе. Повече от час и половина.
Понякога ми се иска да бих пила друго.
Ей, така за безразсъдство.
Но и така е добре. За през прозореца. Или от балкона, ако не е твърде студено.

Гледам футбол.
В неделя.
Неделен футбол в двора на училището.
И мъже.
Много мъже.
Само мъже.
Поне дузина.
Около 30те и отгоре.
Завършени и финализирани тела. От тук насетне започват щетите на времето, но мен това не ме интересува сега.
Харесвам ги такива, каквито са.
Към момента.
Други не ги и искам. Нито по млади. Нито подобрени.
Харесвам ги такива.
И поне половината бих овършала, ако не пиех само кафе и вода, а нещо друго. Ей, така за кураж.
Даже и бинокъл не ми трябва. Долкова съм близо, че ако извикам тихо ще ме чуят.

Мистър Ориндж. Идеален. И височина и пропорции. Той е суетен. Оранжевия ми манекен. Него го чакам специално да дефилира неделно и да го преглътна.
Между втората и третата глътка.
И Сивия - слаб, с фина структура и издължени мускули. И възлести пръсти предполагам. И щръкнали кокалчета на глезените и китките.
И Девятката. Малко не ми е сайз, ма не може да искам всички да достигам само на пръсти. Даже ми е тамън като се замисля. И хубав.
И зъл.
И вратаря, и той. Него го гледам и в събота. Идва сам и рита на стена. Той е сладък и объл. Гушкав и тъмен. Харесвам го също.

В неделя не правя закуска.
Гледам мача.
Няма значение кой бие. Или вкарва голове. Аз съм за всички.
Или поне за половината. Те пък не са и в един отбор, което няма и значение.
Най ме радва като вкарват на близката до мен врата - тогава се затичват срещу ми вкупом. И рефлексивно потъвам навътре, защото страшна вълна от тестостерон ме залива.
И през прозореца даже.
И ми омекват колената.
Отивам да си взема стола от спалнята, защото в бързината да не пропусна мача, забравям предварително.
Не пропускам да се изкъпя, обаче.
След мача.
И да сменя женските си гащи. За да мога да изляза навън, при все че пак, ме надушват уличните псета.
Аз тях ги заобикалям.

Веднъж бях поканила приятелка на кафе.
В неделя.
Тя не можа да оцени красотата на неделния ми прозорец.
Заля ме с непотребни ми, омразни клюкини и ми съсипа тръпката.
От тогава не си развалям неделите.
Затова, не ме търси.
В неделя до обяд.

В неделя на обяд готвя сандвичи.
Студени сандвичи.
Как се готвят студени сандвичи ли?! Ей, така. Лесно и бързо. Даже и рецепти има. В готварските книги.
Готвят се, значи.
Или, в неделя готвя многопластови студени сандвичи. Отхапвам и дъвча.
И чакам.
Да се стопли.
Времето.
И неделите през пролетта, също чакам.
И всички тези облечени сега мъже - полуголи в неделя преди обед, пролетно.
Чудни са неделите ми. Воайорски. И добре, че това ми стига.
Само това.
Засега.

милк - харесва този футбол в двора на училището. харесва го много.

flesh memory

2007-12-16T15:42:00.000+02:00

Déjà vu.
Избягвам да ползвам израза. Не, защото е чуждица.
Не ми е приятен на слуха. Употребява се твърде много. Употребява се твърде често.
Злоупотребва се по спирки, кафенета, и други ежедневия.
Злоупотребява се с произношението.
Със значението, също.

Seen before. Been before. Kissed before. Sexed before.
Или паметта на плътта.
Flesh memory.
Това по-ми приляга на мен .
Тогава, когато се събудя в три и половина на нощта и сякаш отново е тук.
Някой друг.
Сякаш ме целува отново.
Някой отминал.
Сякаш отново правя секс.
И някой друг ме контролира мен.
С несвойствени "сякаш", които разбирам по страната на леглото, в която се събуждам.
Разбирам по извития си за целувка врат.
И напрежението в малкия таз.
И мътните ми очи.
В огледалото.
Сутрин.
А него в същност го няма.
Няма го в мислите. В желанието също го няма.
Само плътта помни.
Само плътта връща усещането отново.
Своеволно.
Паметта на плътта, се забавлява с мен.
Паметта на плътта, ме вади от равновесие на вкаменелост.
Появява се, когато съм успяла да игнорирам женските си атоми. И обръща света ми.
За микросекунди време.
Изтръпва ме и се намества в мозъка.
И ме оставя. На собствените ми демони.
Няма много такива в мен.
Няма чужди и ничии.
Само аз.
Аз със себе си и срещу себе си.
Не се виждам. Някой, нов, бърка в мозъка ми, друг, по-стар, помни плътта ми.
Не мога така. Не искам така.
Еднозначна съм.
Само една. Само с един.
Паметта на плътта е по-върховна от желанията. По-могъща от разума.
Не съм готова още.
Не съм готова.
Да пиша нови страници. Памет.

милк - предотстъпва употребявана flesh memory за форматиране. моля.

----------------------------
flesh memory - не знам дали има, такава формулировка - не ми се рови. Аз имам такава памет, което в случая е по-важно за мен.

déjà vu:
* Теория 1 : Човешката памет е разделена на 2 - краткотрайна и дълготрайна. В случаите на deja vu спомените от краткотрайната памет преминават прекалено бързо в дълготрайната и мозъка си мисли, че това е станало преди много време.
Теория 2 : Това е нещо което сме сънували, което изглежда достатъчно правдоподобно, имайки предвид загадката на сънищата...
** Дефект в матрицата.
*** An impression or dull familiarity of having seen or experienced something before.
**** seen before [French]; a feeling that what someone is seeing or experiencing happened before even if it did not. Knowing how to write a foreign term is as important as knowing how to use it.

vulva original

2007-12-15T02:39:00.011+02:00

Никога не съм давала пари за парцалки. Или поне не с удоволствие. Освен ако не са особено специални.
Тогава не се замислям за последиците - ток, парно, вода...
Или, хубавите сутиени са задължителни за хубави цици и изправен гръб.
Хубави гащи винаги ти е приятно да обуеш.
А хубавите обувки са ултимативни. С тях можеш и само по обувки да тръгнеш.
Или поне у дома.
Само по обувки да постоиш.
Фетиши.
Наричат ги фетиши.
Не ми харесва. Наричам ги любими.
Те се намират винаги в едни и същи магазини, защото аз тези места да обикалям не обичам.
И обикновено не се променят с годините.
Любимостта ми към тях също остава непроменлива и постоянна.
Те даже са в едно отделение на гардероба.
Всички заедно.
Аз съм вещоманка.
Мога и да не ги ползвам. Само да ги гледам. И да ги имам - обичам вещите си, защото.
С тях съизмервам настроенията и желанията си.
Личните ми притежания.
Те не са скъпи неща.
Тях може да има всеки. Без усилие. Стига да ги види по същия начин.
Те са вещи находка.
Те са вещи, които ми казват "имай ме".
И аз се сдобивам с тях, неустоими за мен..
И vulva original в любимото отделение ме прави неимоверно самодоволна. Дали заради огромният бял надпис точно на гърдите ми. Или черното. Или омачкания импрегниран плик в пощенската служба с черен печат "vivaeros".
Еротичен ми е акта на придобиване.
Неимоверно.
Повече и от обувките "Graffiti", чиито кутии пазя. Отново черни с бял надпис.
Повече и от фюрерската мушама на в лайняно кафяво.
Повече и от китайските ми ракитени джапанки.
И от десетките гайки и винтове, които събирам по улиците, също.
Повече.
За мен.

милк - окомплектована и сериозно доволна.
_____________________________
* всъщност, vulva original, си е сериозно изваждане, ма си струва, пък.

Яйца

2007-12-09T17:50:00.001+02:00

egg, eggs and eggy

Яйцата са деликатна материя.
Превъртал ли си някога в ръката си яйца, навместо китайски топки?!
Трудно е.
Изисква внимание. С тях нищо не прави между другото.

Яйцата са с фина настройка и набор от изискуеми условия.
Хигиена.
Температура.
Влажност.
Срок на годност.
Яйцата също така са изначални. Женски яйца. Мъжки яйца. Яйца.

Или, като готвач (и жена), мога дефинитивно да заявя, че по-деликатни продукти, съставки и компоненти от яйцата, няма.
Правил ли си яйчен крем?! Крем-карамел, например.
Биеш яйцата, със стайна температура, в захарта, до еднородна смес, прибавяш ванилия, кипваш млякото, охлаждаш, смесваш и на водна баня. Умерено. А по-после карамела. Малко захар, малко вода и силен огън до кипене.
До насищане на атмосферата с нагар.
Е как да наречеш крем-карамела, крем-карамел?!.
Почти сексуално изживяване е описанието на крем-карамел. Вероятно, заради яйцата.
А другите?
Ами, другите десертни печива? Брашнените.
Отделно жълтъци. Отделно белтъците.
И смесваш внимателно.
Белтъците в разбитите жълтъци..
Какво повече?
Какво още?
Яйца.
И яйчниците са деликатна материя.
Жълтъчна.
Със сърцевина.
Виждала съм червено яйце. С червен жълтък. Не го опитах, не посмях, но и мен никой не ме е лизал в цикъл.
А белтъците, белтъците са винаги на сняг. И винаги с прилепяне на език се преглъщат.
За да не върнеш. Сурови или не.
Едните винаги сурови.
И като споменах брашно, аз на брашно не съм правена. Брашното за яйцата, обаче, е като чаршафите за мен.
Бели.
Най-красиво се пише на бели чаршафи.
Най-удобно полягат яйца в брашнено кладенче.
Яйцата са деликатна материя.
С особен статут.
Възпроизвеждат генетичния код на приносителя. Само някои от тях.
И само в добри условия.
Спазвай срока на годност.
И хигиената.
Или вземи пресни.
От магазина.
Или замрази жълтъците си, докато намериш идеално разбития белтък. Или до никога.
Най-вероятно.
Яйцата са фина материя. Към тях се подхожда деликатно - твърда ръка и меки пръсти.
И внимание.

милк - внимателна и деликатна.

EXIT 2008

2007-12-03T10:22:00.000+02:00

Аз съм натуралистка.
Харесвам мирис на пот.
Харесвам мириса на потен от физическа дейност мъж.
И мирис на пот в комбинация с изветрял парфюм и цигари, в студеното на зимата.
А също мирис на пот и сапун, отпреди няколко часа.
Харесвам и мириса на собствената си пот.
Сексуална ми е.
Харесвам потта на определени кръвни групи.
Тя ми определя секса.
Харесвам и косми под мишниците.
Или по-скоро твърде много не харесвам липсата на такива. А също и всякакъв вид обезкосмяване при мъжете.
Не, не, че ми „звучи” педерастко.
Просто не ме впечатлява, или не, не – впечатлява ме непривлекателно. А, бе, направо си ме дразни. Твърде женско ми отива и ми навлиза в разрез с личната природа.
Не харесвам маниаци.
И не, не ги харесвам обръснати целите.
Аз съм натуралистка - обезкосмявам се като имам време.
И не ми пречат два-три- пет косъма на гъза или някой друг по краката.
Те са ми против уроки. Примерно.
Или аз природата си не мога да надвия. А и не искам. Така ми е удобно и ненапрягащо. Суетата е подчинена на времето.
А аз от него нямам в безкрайност.
Аз съм натуралистка - обичам секс без лубриканти и латекс.
Най-ми е хубаво с плюнка и човечетата в мен.
И мразя латентните ортодокси и чистофайници как тичат към банята да ме отмият.
И мене и тях си.
И не, не страдам ако ми лепне чаршафа. Не страдам и ако ми се слепнат и обърнат космите.
Страдам обаче, ако не ми се наберат количество миризми и секрети.
Аз съм натуралистка - обичам нещата да се казват с точните думи.
Няма по-слюнчеста дума от "путка".
Няма по-скучна дума от вагина.
Няма по-богат и осакатен език от българския. Ние не обичаме езика си. Не харесваме думите. Наричаме ги мръсни и ги заместваме с "оная работа" и подобни безлични словосъчетания..
Няма и по-емоционален и сочен език от сръбския.
Ще взема да ида на EXIT-a лятос.
Един път да видя.
Само един път да видя.
Двайсет-трийсет хиляди полуголи потни мъже накуп.
В средата на лятото.
Необръснати, непарфюмирани и неогладени. И големи. Над метър и деветдесет.
Ке умрем от доволно.
С пълни очи и пълни ръце.
И схванат врат.
мдааааааааааааааааааа...

милк - има си една мечта на EXIT-a.