Тhe **** Superior story. Част 1. „Взеха ме!“

16.Април.2012.
03:40 сутринта.
Събудих се от студ.
А може и от съвест да е, че се помотвам и не намирам време нито да пиша, нито да препиша (напечетам вече написаното), нито да пусна в блога.
Брой ме почнала.
От днес.


28.Февруари.2012 .de

Взеха ме! След година и половина кандидатстване в Обетованата земя и съседната, тоже. Някак обнадеждаващо в сравнеие с 12 години безрезултатно за мен кандидатстване в България, ме взеха на работа в „.de“. по документи. Можело значи.
Ама някъде другаде.

Изпратиха ми договор за 6 месеца, подписах и върнах.
Договора.
И връщане назад нямаше.
Отказах едно примамливо предложение за Front Office Agent в Doha, Qatar, главно заради тротоарите в „.de“ и частично заради религията. Сметнах наум колко изпита пропускам и отлагам за незнайно кой следващ семестър в едно с приравнителните - крайно неблагоприятно и двуцифрено число за мен над 15 и си застягах багажа. За „колко ти му е половин година?!“ – николко.
Николко, ама другия път.

Стегнах. Тежко е за самолет. Разопаковах, оставих една част – два чихта гуменки и сандали. Да ме пита човек и за какво са ми, като тръгвам в края на февруари, ама на – обичам си ги. Той и син ми обичния лежа два дена в куфара, нерде го стегна и него, ма не ни се получи.
Та, извадих гуменките.
И белите и червените.
Пак тежко. И куфара тежък, и на душата ми тежко. За пусти гуменки.
Накрая извадих и учебниците. Е не, не учебниците по „Публична администрация“.
Учебниците по немски.
Berliner Platz 2 и 3. Плюс 2 речник, 2 разговорника и други помощни материали, общо около 8 и половина кила.
Не ги оставих. Просто взех и ръчен багаж 9 кила със все раницата.

Купих си билет през Виена за Мюнхен.
Kак пък точно Мюнхен?!
И как не го долюбвам този град още от безумното и истерично пътуване с роднинът ми Kostov за панаира на обувката. И двойно въртене на "околомръсното", от щот изпуснахме отбивката, и няма пикае ми се, няма пие ми се – той човека си има график за изпълнение. Барем един Wehrmacht от мострите да ми беше спазарил – а той ‘ич.
Gas geben на балетните и спортните, keine Pause machen, яж си сандвичите на Irena в движение. Яж си ги ти! Ебах аз тоя панаир. И накрая като заспа Костов в девет вечерта на аутобана някъде в провинция Hessen със 140км в час и на мен ми слезе сърцето в петите. Пуших 2 цигари (тогава преди 11 години още пушех) на TIR-паркинга между LKW-тата на съседите турци и тук таме някой холандец.
И пиках. В бензиностанията, я. Да не е на паркинга! Аз толкоз риск не мог да поема. Хеле пък в тъмното.
Иначе панаира беше зашеметяваш, дет викат сърбите “Ova je standard” – от петте нива паркинг, през огромната площ и халета с топла връзка помежду им или без. Но, това е стара история. Да се върна на сегашната.
Проверих си зъбите, направих си резервни очила и педикюр при Ани, който да издържи два месеца. И отпочна тежката част с осъзнаването колко точно количество време са 6 месеца.
За работата – нищо време, нормален пробен период; за раздяла с Борисето ми – цяла вечност.

От 23 февруари до днес е най-дългата ми раздяла с Борис.
5 денонощия.
Почти.
Е, не ми се скъса сърцето, но имам едни пристъпи на сълзи и задушване – въздух не ми стига. И съм си забранила всяка мисла за Борис през деня, а ако да дойде случайно – опитавам се да я махна. Как?! Трудно.
Особено първи ден.
От втория вече си имам стратегия – сутрин ставам по-рано пускам mp3-player-a на слушалките със задължително веселяшка или мръсна песна за слушане.
Веселяшка, ясно.
Ама мръсна, колко да е мръсна?!
Имам аз Ленинград.
С Юлия Коган.
Смятам да е ясно. Ако да не е, в www.youtube.com

Ма, стига бе! Пак отклоних.
Връщаме се на пътуването.



.

/ следва продължение - утре или по-утре, че вече е 5 и 30, малко кафе, музика и ми е време за работа./