to walk

"... носете си новите дрехи, мом4ета
и всекидневно ходете пеша..."

Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Ходя пеша и обичам да ходя пеша.
Ходя бързо и равномерно.
Шест и половина километра в час, е личната ми, полезна скорост, която ме прави щастлива от тази физическа активност.
Четири и половина е за приятна разходка.
Така спортувам.
Като ходя.
Или - ходя редовно пеша - имам хубаво дупе и крака. Не ходя редовно - имам гъз. Предпочитам първия вариант. Някак естетично и самочуствено ми е на мен ми.
И ходя пеша. Всеки ден.
Това ме спасява.
От скуката. От черните мисли. От бързите решения.
От всичко.
Освен, когато е твърде студено или твърде топло.
Това се отнася и за градския транспорт.
Аз ползвам градски транспорт.
За една, две или 4 спирки - там където няма да ми е приятно да ходя пеша или няма тротоар.
Такситата са излишно пилеене на пари, а и болшинството не са по-чисти от трамвая или тролея. Или още по-малко миришат приятно.
Освен това, пеша стигам почти наравно с обществения транспорт.
А аз съм практична - не съм склонна да плащам за нещо, повече отколкото струва и да понасям нечии фасони, за моя сметка.
Да, в трамвая не мога да пуша цигари, да пия кафе и да се смея неограничено на глупости с избрани от мен спътници. Но пък, ако се натегне атмосферата, винаги може да слезеш на първата спирка.
Е, хайде, слез на средата на пътя за морето!
Не. Не е добър вариант. Стисваш зъби, затваряш очите и се превръщаш в секундант на времето.
По-после тоя тежък вкус си остава, каквото и да се случи след това.
А от трамвая, слизаш, набираш се на личния си скоростометър и забравяш.
До няколко часа.
Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата. Седемдесет процента от обувките ми са идеални за ежедневно придвижване пеша от точка до точка.
И ми е приятно.
Така общувам с непознати хора. Когато ходя пеша съм слънчева и доволна и други доволни хора се усмихват на мен. Аз се усмихвам на тях. И денят ми става с пъти по-хубав.
Понякога виждам и други като мен. Но по-често не. Това не ме тревожи. Така улиците не са задръстени.
А и аз себеподобни не търся, защото съм си специална на мен.
Пешеходството е дело лично.
Говоренето пречи на бързото ходене.
Не обичам никой и нищо да ми пречи. Никога.
Затова отделям любимите си неща.
За да ме радват концентрирано.
Обичам да ходя бързо сама.
Да се разхождам със сина си.
Да пътувам с Петя до Варна.
Да се возя при Явор в София в почивен ден и да пием кафе в пластмасови чаши в колата му, сякаш пътуваме надалеч.
И да имам вода в огромната си чанта.
Винаги.
И тук няма да си развалям настроението с прахоляка и мърсотията по улиците, които преминавам всеки ден и които цапат любимите ми обувки или гуменки. Нито с липсата на тротоари. Нито, с недостъпните такива, от поради множество спрели коли.
Няма.
Вече успявам да игнорирам нелицеприятните мен неща по улиците.
Заобикалям ги.
Не, защото не ми пука - не мога да променя всичко неприятно и неудобно.
Може да промени това някой друг.
Някой, който се вози в кола. Някой, който спира и паркира.
Защото, аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Да мога ходя пеша е ежедневно удоволствие за мен и сетивата ми.
И си пожелавам, скоро и улиците да са чисти.
И коли по тротоарите да няма.
И тротоари да има въобще.
За тези, които ходят пеша.
За мен.

милк - ходи само по асфалт. с гуменки. или сандалки. но винаги по асфалт. и никога, ама никога, боса.

-----------------------------------------------
*
Женският род на някои думи, mе отказва от ползването им.
Аз все така съм си в женски род, при все, че се наричам "пешеходец".
Пешеходец, звучи по-добре от пешеходка, нали?!
мда.