прибирам се!

от тук за вечно. за от другаде - не знам, по-изпървом трябва да ида, но от тук за вечно.
баба ми претърпяла операция на ставата.
а син ми, най-чистосърдечно й казал: "бабо, a ти, да беше паднала по-рано, че сега баба ми ще иде у вас да ви гледа, а мама си идва за винаги."
още 2 седмици и съм си у дома.
най-накрая.
___________________________
*снимката е от селото.
една от най-симпатичните ми "изрезки", но не достатъчно, че да се върна.
или да остана.

The ****Superior story. Част 2.„Пътуването“

И така, кара ни малкото братовчед до летището, единствено братовчед въобще. А мойтинкото се вълнува ли, вълнува – ще види самолет отблизо.
Ще, ще, ама не и на летище София, Терминал 2. И като ревна моят ми Борис:
- Самолетите искам да видя! Самолетитеее! Сърдит съм ти,
сърдит съм ти за вечно! Само ти ще ги видиш! Ааааа, сърдит съм тиии!
А са замини де!
И тъкмо успокои малко – след check-in- a, от щото
извъртяхме малко обиколки на въртящата се врата на изхода на пристигащи,
отиваме до кафето и питам:
- Тамиша, сок или вода, искаш мамо?
- Билет! Билет искам аз! Ни-то-сок-ни-то-во-да! Ти си
егоистка. Ти си само егоистка - само теб дават по телевизията, без мен! А сега ще видиш и самолетите без мен. Егоистка, егоистка такава си ти. Винаги съм искам да полетя! Билет иска а-а-а-аз, би-лет! Щом няма, тогава ми дай твоя билет, егоистка такава! Чантата, дай си чантата с билета вед-на-га! Даааай!

И тук аз ще спра незабравимия за мен борисов цитат по
памет, щот тази тирада хем ме разплаква, хем ме разсмива. Ама това си е семейно
наследство – смях и сълзи, сълзи сълзи, смях, сълзи, смях, смях, и тн, и тн.

Последна прегръдка.
Последна целувка.
Влизам на първия пропуск и на елеватора към контрола „личен багаж“, и от там на изхода.
От България.
И се обръщам да махна от елеватора и да видя щастие ми за последно на живо за шест месеца напред.
И не виждам.
Само махам.
Толкова много сълзи, че не виждам.
Махам по посока гласа на майка ми и син ми.
Съблякох се, събух се, очилата си дадох.
Проверха ме.
И към изход В9.
Като ми премина най-липсващата мъка на света, звъннах на баба ми, че у тях дядо ми удавил цялата къща не, ами целия вход от рев, че внучка му оставяла правнученцето само без майка. И добре че му забранихме да излиза докато се стопи снега, че иначе подлеза дето тъкмо позасъхна, щеше да ореве до езеро.
Мъгла.
В София мъгла. Че кога не е зимата, а над мъгла и облаци - слънце. И дясното крило на „мухата“*.
...
Виена. Летището. Не съм виждала толкова голямо летище отвътре. Може би летището на Дюселдорф, ама то е по-скоро етажно, а това е разлято. Е, Бориспол, го скъсва по-външна площ, но отвътре, нямам думи. Аз бих могла и на това летище да си остана. По-скоро бих желала.
Та, слизайки, насочвам се аз към транзитния сектор.
Търся си самолета до Мюнхен на информационните табла – не го виждам.
Излиза един, не му виждам номера, ма то па нема да са 5 полета в 15:30 часа до Мюнхен, я!
И се запътвам към изход С37.
Пак гледам за сигурност, е не, много бързо се местят малките чисълца и буквички, че и на високо, не виждам все едно, така че захващам изхода, пък на място ще питам, все ще има някой по-кириз от мен.
И на първото бюро на Austria Airlines питам с билетчето в ръка. Гледат онези ми ти наземни стюардеси с червени рокли и руси коси, ту билетчето ми, ту информационното
табло и казват „тук е.“ Щом наземните стюардеси казват „тука“, значи тука е.
Нямам аз повече въпроси.
Всемам си една вода „без газ“ за 5 лева (демек за 2 евро и половина с бакшиша, дет си взе младежа сам) и си отпускам с 5 гранулки Ignatia Amara 15 СН.
Затварям очи слушам на слушалки истерична музика, за да не мисля за Борис ми.
Ма, не ми се получва, сякаш нещо въздуха ми взема.
Отварям очи.
Трима пред мен стоят. Разпознали ме от самолета, и като в принцип, мен хората на „бюро справки“ ме припознават, решили мен да питат защо не им е излязал самолета.
Щото е след пет часа, затова.
Чакайте. И те чакат. Излиза техния самолет след около 30 минути. На съседен изход. Копенхаген на С39.
...
Изход С37 за Мюнхен отваря.
Отивам.
Първата контрола ме пуска.
Втората ме спира.
Защо бе?!
Не е този полет.
Този е часа. Тази е посоката. Полета и изхода са други.
Кои?
„Вижте на таблото.“
Ще видя аз.
Ако мога да видя въобще.
Газ към таблата.
Моите тримата българи ме видели, че съм в суматоха и те към таблата.
Баси и късмет, единия почти два метра и светнат, веднага вижда 2 полета до Мюнхен.
Диктува номер на полет. Не съвпада.
Диктува друг. Пак не.
Трети за Мюнхен в същия час. Този е.
Изход В34.
Благодаря и хуквам, ама със всичка сила тичам. С всичка сила и 10 кила раница с речници и учебници, 2 кила чантенце с очила и раговорници и яке.
В34. В34... и сега за да е ясно от що с всичкия този ужас в главата си тичам, все едно вместо в оркестрината на зала 1 на НДК, съм отишла на втори балкон и кратък път няма, а следва да обиколя цялото НДК. Обиколно. И за разкош зигзагообразен път до първи прропуск на изход В, посредством колани и колци. И вместо 20 бързи крачки, правиш 10 по 20, а със завоите още 20, ама криви и ядни.
Стигнах.
Един посяга да ми помогне за раница, ама не е познал. Показвам си аз билетчето изпървом, посочвам таблото и питам „тук ли е?“. Тук е.
На ти тогава раница.
Шок и ужас от съдържание с учебници и речници.
Студентка ли сте?
Не.
Готвач съм.
Ти-тит. Ти-тит. Заето дава служителя.
Все ми е тая. Намирам В 34. След 15 минути ще започнат да ни пускат.
Ще ще, ама не.
Минават 15 минути.
Нищо.
Още 5 минути.
Идва един младеж недоносен и недорасъл с неразбираем за мен немски.
И нищо.
Отивам с билетчето пак. Ще чакате. Колко? Колкото трябва.
Демек не още.
Ах, стига бе!
10 мин до 15:30.
Дойде рейса.
За 10 минути ни пуснаха, транспортираха и излетяха.
Тук искам да кажа, че самолетите на „мухата“ са най-приятните ми до сега, не ми става лошо и ми е спокойно в тях. Сравнението е с боинг на „AeroSvit“, ТУ и АН.

И има няма 35 минути и кацнахме в Мюнхен.
Още 10 минути и багажа беше на въртележката, и като го емнах този ми ти 20 килограмов Гъливер и прихванах първият изпречил се пред погледа ми летищен служител.
И както ме слуша внимателно за влак до München Hbf, и като притрепна човека, погледна часовника, хвана ме под ръката и ме повлече към изхода, вдигна ръка и каза:
- Имате 15 минути до следващата мотриса. Тичайте. Следете знака за S-Bahn, ако побързате ще успеете.
Ще ще. Аз още имам инерция от виенското летище, що да не
изтичам и мюнхенското. И газ.
И ако не сте тичали с чантенце 2 кила, раничка 10 кила, Гъливер 20 кила, зимно яке дрехи и обувки, до незнайно колко далечна крайна точка, по съвсем непознато трасе, намам сили аз да обяснявам още – по-добре и не опитвайте. След около 5-6 минути стигам до гише на DB.

Тук трябва да вметна какво е за мен DB – цивилизация. Щом мога да си хвана аз чантенцето (в моя случай „ЧАНТИЩЕТО“) и да се кача на влакчето, ако да си поискам, ели ми „писне на флейтичката** и си я хвана под мишничка“ да си отивам. Примерно.

Та, да се върна на гишето DB.
Спирам трудно след нанадолнището, от щото съм пропуснала умишлено елеватора, поради факта, че нямаше да взема завоя в движение и можеше да се претрепам сама мене си с този куфар, да не говорим, че е по бавен от мен.
То е за немци, а аз съм бърза.
Връщам 5 крачки назад и събирам всичкия си жалък немски, в действителност не толкова – те ме разбират чудесно, жалкото е, че аз тях не
чак толкова чудесно ги разбирам, но се старая.
Та, събирам аз всичкия си немски, след тичане, жажда, рев и няколко хиляди метра надморска височина и питам за билет до Оберщауфен с прекачване на München Hbf. Бюро-дамата казва че може и издава билет. И докато ми казва 23,60 евро, ми казва още:
- Имате 2 минути до следващата мотриса. Мотрисата в дясно.

Ма, тези хора това багаж и непознато място за нищо го нямат, вероватно да предполагат, че въздух си нося в чантите от Булгаристан.
Слизам до мотрисата. Качвам се. Сядам. 40 секунди и мотрисата тръгна.
За малко да се плесна по челото кава съм бърза и добра и да си цунем раменцата от доволно, ма се плеснах, че не питах колко спирки до München Hbf. И да са плесна и да не, все ми предстои.
Да разбера.
Нищо казвам си, в билета все едно пише „ab“ и „an“, и защото DB не закъснява, ще
слизам по часовник.
Първи проблясък - в билета München Hbf няма.
Има München-Passing.
Тоя филм аз не съм го планирала. А по-лошото е че не съмго и гледала. И това сега „just passing by“ ли е, или какво?!
Втори проблясък, тази DB-Damme на кое S ме експедира - на S1 или на S8, през München Ost или през München Hbf.
Еба си деня, еба си пътуване, еба си и чудото.
А има и още.

Или аз ако знаех, че има и още, щях да си сляза на главната мюнхенска гара и в първия лоу-кост хотел, щях да се опъна, еднократно.
И на сутринта по светло рано, рано с първия влак без прекачване, да съм стигнала до градът-село-кур-орт. Съгласно личния ми изначален план.
Та, проверих аз куфара дали е стабилен, дан вземе да тръгне сам, ако да спре еС-бана по-рязко, и станах да чета схемата.
В интерес на истината бяха две схеми. Една от дясно и една от ляво. Ама и какво от това.
Аз този маршрут вчера вечерта в интернет не съм го гледала.
И www.google.com не знае всичко се оказа.
И в сайта на еС-бана това също го няма.
Въздишам и си сядам на мястото.
Разгъвам си най-стрателно билетчето, формат А4, и питам мургавия Ausländer до мен и скучното дойче срещу ми и ги оставям да дискутират.
Стават и двамата, единия чете в ляво, другия в дясно.
Пак дискутират.
Пак четат и сядат.
Дойчето обобщава: München-Passing е спирка след други шест, от сегашната нататък. Там следва да сляза и да чакам влака с точно обозначения номер.
А аз пътувам вече 30 минути и някак си тревогата ми нараства независимо от казаното, защото в сайта на еС-бана, пище че съм до München Hbf за 45 минути.
Един по един Дойчето и Ausländer-а слизат.
А аз почти в несвяст си мисля, че в краен случай може да въртя с мотрисата до сабахлен.
München Ost.
Пфу.
Тази DB-Damme ме е пратила на S8. Кучка.

München Hbf.
Не смея да сляза, щот друго ми пише на билета. И от щото личния ми роднин все някоя и друга глоба си докарва и аз поради лична прилика с него, следвам указание плътно, че да не се окажа и аз много силна в глобите. Даже и най-бабешкия бански съм си взела от щот да не ме глобят в публичния басейн, за нарушение на добрия тон и естетика.
Аз не слязох, но две жени се качиха.
Толкова любезни, че чак ми се затъркаляха сълзите по бузите.
Отварят чанти, вадят очила за четене, четат ми билета.
Знаят спирката и ще ми кажат кога да сляза.
Още повече, че едната госпожа слиза на съща спирка и ще ме слезе и мен.
Отдъхвам сефте от няколко часа и се разглеждам.
Разглеждам хората в S-Bahn-а.
Връщат се от работа.
Или отиват на работа.
Някои са уморени, други не чак толкова.
Момичета (skinny girls) шумят с хартиени Burger King пликове и ядат с отворени усти.
По скоро ядат и говорят шумно.
Намачкаха миризливите опаковки и ги набутаха в кошчето между седалките. И слязоха. Дали се качиха за да ядат, или да изхвърлят опаковъчните материали, или за да не вървят една спирка пеша?!
Вдъхновяващо.
Всъщност хората изглеждат съвсем като нашите. Нормални, редови и средностатистически служители и работници.
Само че на по-широко в място в обществения транспорт.

Следваща спирка: München-Passing.

Милата дама не само ме слезе на спирката, буквално – помогна ми с куфара, ами ме слезе и с асансьора в подземието на Passing, което със всичките си ремонтни ограждения, тълпи от хора на малко място, липсващи плочки и купчини цимент и пясък, така ме върна в София, и по-специално във вечно неоправения подлез на Мария Луиза при 7ма поликлиника, че чак се запитах „накъде, луда жено, ти си тръгнала?!“.

München-Passing.
Чакам си влака. Вихдам на таблото един в моята посока, 40 минути по-рано. Но не е моят номер.
Казвам си: какво пък, ще се кача, аз все едно съм си платила пътуването.
Ще се кача, ама на следващия.
Аз във влака не можах да вляза. Толкова много хора вътре имаше.
И като писах по-горе за средностатистическите хора, но на повече място – объркала ще да съм се.
И продължих да чакам.
40 минути по-късно.
Казах ли ви колко пълен беше предния влак?! Е сега ще кажа – до вратите.
И този така. Като предния. Пълен до вратите.
Чак ме доядя, че не се засилих още малко да вляза в първото меле.
Успях в този.
Трудно, но влязох. Якето ми остана частично отвън.
Та, до купето освен, че не стигнах, и дръжка нямаше свободна да се хвана.
Добре, че куфар ми си тежеше на мястото, че да не се блъскам в другите самостоящи се.
Важното е, че бях във влака на отбелязан на комбинирания ми билет.
Чак победоносна вътрешна вълна ме заля и спокойствие, че все пак всичко върви по план.
По моя план.
По моят план, обаче се оказа, че не пътъва Дойче-Бан.
Две спирки следва да отброя. На третата имам прекачване.
Което следва да стане в рамките на три минути. Тези три минути отлетяха още
преди първата спирка от броенето.
Хората се размърдаха и заоглеждаха в тъмнината и в нищото. Заговориха помежду си. А влака спрял и не тръгва. Чака. Нещо си. Друг влак.
С предимство.
Аз само редях една мантра наум „каквото и да става да стигнем в Buchloe преди 19:11, 30 секунди да е, ма преди да е.“.
Не бе.
Влака спря на Buchloe в 19:12 часа.
Другият влак, „връзката“ бе отпътувал. Кондуктора на закъснелият влак извика в движения, че за пропусналите връзката за Kempten, има влак в 19:45.
А за Оберщауфен?
Не знаел.
Как не знаеш бе?!
Как?
Кой да знае?
Хора се щурат из перона, пита се един друг. Кой разбрал, кой не. Мъка.
А аз газ по стълбите надолу, с пълното бойно снаражение от багаж, и после нагоре към информация.
Leider, „информация“ war geschlossen.
Айде, обратно към перона. Сълби надолу, стълби нагоре.
Питам един господин, за малко да го напиша средна възраст, ма то аз съм вече в средната – ега ти как съм залепнала за 27 години и вече десет не превъртам.
Та, питам един господин презряла възраст.
Чете табло, гледа ми билета, поглежда ме, пак чете, пак гледа табло, мен вече не ме поглежда.
Вероятно щото има вътрешен радар, как се набира в мен истерия-ленд.
Не знаел.
Спирам да питам хората.
И те не знаят.
И на тях им е тъмно и студено.
Майка ми ми звъни. Стигнала ли съм вече, щот то наближава 20:12 време по разписание за пристигане и посрещане.
Е, направо ми изригна сълзите, тези дето ми се удрят в очилата, а после ме блъскат обратно в очите.
Ама аз си знам бе! - ревла съм си. На ревла пък никой не мож да ме обиди. Такава съм си. И лигла и ревла.

Та, успокоявам най-милата ми майка на света, моята майка, че всичко е наред. Затварям и звъня на телефон от e-mail-а.

Рецепция **** Хотел.

- Добър вечер, аз съм Милкана Стефанова, от България. Новият „готвач закуска“ (ебем ти и представянето, ма знам ли кой е на тая рецепция и колко е наясно с моята особа).
- Ah, Milka-naa,…

Даже не изчаквам жената, момичето, дамата, да ми отговори, щото спра ли за да чакам, ще спра и да говоря, а това вече може и да е фатално. Поне тази вечер.
Или, видите ли, следва:

- Моят влак от М. закъсня с 4 минути и аз изпуснах връзката за О. Моля Ви да проверите разписанието на DB в интернет страницата им, и да ми кажете на кой номер влак и в колко часа тази вечер да се кача, защото на информационното табло в Buchloe, следващият влак за О. е след три часа.

Момент, ми казва девойката рецепционистка.
И аз чакам.
Ама не чакам спокойно, от щото има един за Immenstadt след 4 минути, който пък град е на 15-тина км от О., и е в принцип предишната спирка.

И тъкмо да зина по телефона, че аз повече време да чакам нямам, и рецепционистката ми дума със скоростта на светлината, че именно на този влак дето е за Immenstadt след вече 3 минути, следва да се кача, но много важно е да сляза в 21:02 на Immenstadt и в 21:03 часа да се кача на влак за О.

Ей, присра ми се! Не – доповръща ми се! Не – докрещя ми се! Ама със всичкото вселенско гърло.




/И от "Пътуването" има още 2-3 абзаца, ама по-късно, че се схванах днес. Толкова съм писала, че няма преписване./

_____________________________________________________
*Fly Niki
**разбирай „шапката“.

.

/ следва продължение/

Тhe **** Superior story. Част 1. „Взеха ме!“

16.Април.2012.
03:40 сутринта.
Събудих се от студ.
А може и от съвест да е, че се помотвам и не намирам време нито да пиша, нито да препиша (напечетам вече написаното), нито да пусна в блога.
Брой ме почнала.
От днес.


28.Февруари.2012 .de

Взеха ме! След година и половина кандидатстване в Обетованата земя и съседната, тоже. Някак обнадеждаващо в сравнеие с 12 години безрезултатно за мен кандидатстване в България, ме взеха на работа в „.de“. по документи. Можело значи.
Ама някъде другаде.

Изпратиха ми договор за 6 месеца, подписах и върнах.
Договора.
И връщане назад нямаше.
Отказах едно примамливо предложение за Front Office Agent в Doha, Qatar, главно заради тротоарите в „.de“ и частично заради религията. Сметнах наум колко изпита пропускам и отлагам за незнайно кой следващ семестър в едно с приравнителните - крайно неблагоприятно и двуцифрено число за мен над 15 и си застягах багажа. За „колко ти му е половин година?!“ – николко.
Николко, ама другия път.

Стегнах. Тежко е за самолет. Разопаковах, оставих една част – два чихта гуменки и сандали. Да ме пита човек и за какво са ми, като тръгвам в края на февруари, ама на – обичам си ги. Той и син ми обичния лежа два дена в куфара, нерде го стегна и него, ма не ни се получи.
Та, извадих гуменките.
И белите и червените.
Пак тежко. И куфара тежък, и на душата ми тежко. За пусти гуменки.
Накрая извадих и учебниците. Е не, не учебниците по „Публична администрация“.
Учебниците по немски.
Berliner Platz 2 и 3. Плюс 2 речник, 2 разговорника и други помощни материали, общо около 8 и половина кила.
Не ги оставих. Просто взех и ръчен багаж 9 кила със все раницата.

Купих си билет през Виена за Мюнхен.
Kак пък точно Мюнхен?!
И как не го долюбвам този град още от безумното и истерично пътуване с роднинът ми Kostov за панаира на обувката. И двойно въртене на "околомръсното", от щот изпуснахме отбивката, и няма пикае ми се, няма пие ми се – той човека си има график за изпълнение. Барем един Wehrmacht от мострите да ми беше спазарил – а той ‘ич.
Gas geben на балетните и спортните, keine Pause machen, яж си сандвичите на Irena в движение. Яж си ги ти! Ебах аз тоя панаир. И накрая като заспа Костов в девет вечерта на аутобана някъде в провинция Hessen със 140км в час и на мен ми слезе сърцето в петите. Пуших 2 цигари (тогава преди 11 години още пушех) на TIR-паркинга между LKW-тата на съседите турци и тук таме някой холандец.
И пиках. В бензиностанията, я. Да не е на паркинга! Аз толкоз риск не мог да поема. Хеле пък в тъмното.
Иначе панаира беше зашеметяваш, дет викат сърбите “Ova je standard” – от петте нива паркинг, през огромната площ и халета с топла връзка помежду им или без. Но, това е стара история. Да се върна на сегашната.
Проверих си зъбите, направих си резервни очила и педикюр при Ани, който да издържи два месеца. И отпочна тежката част с осъзнаването колко точно количество време са 6 месеца.
За работата – нищо време, нормален пробен период; за раздяла с Борисето ми – цяла вечност.

От 23 февруари до днес е най-дългата ми раздяла с Борис.
5 денонощия.
Почти.
Е, не ми се скъса сърцето, но имам едни пристъпи на сълзи и задушване – въздух не ми стига. И съм си забранила всяка мисла за Борис през деня, а ако да дойде случайно – опитавам се да я махна. Как?! Трудно.
Особено първи ден.
От втория вече си имам стратегия – сутрин ставам по-рано пускам mp3-player-a на слушалките със задължително веселяшка или мръсна песна за слушане.
Веселяшка, ясно.
Ама мръсна, колко да е мръсна?!
Имам аз Ленинград.
С Юлия Коган.
Смятам да е ясно. Ако да не е, в www.youtube.com

Ма, стига бе! Пак отклоних.
Връщаме се на пътуването.



.

/ следва продължение - утре или по-утре, че вече е 5 и 30, малко кафе, музика и ми е време за работа./

взеха ме!

за 6 месеца. :)
по-после и за още, може.
ауфвидързеен!

* боби, най-съм близо до вас.
пусни един мейл с телефон.

сбогом, icq.

като се замисля, може би трябваше да се откажа от icq още като забременях преди 7 години, но не би.
аз съм сантиментална и консервативна.
често забравях номера си. по-точно не го помнех въобще.
вече няма значение.
днес окончателно махнах icq от компютъра.
при това компютъра на сина ми.
моя гръмна.
и го махнах не защото съм бременна отново. не не съм. потребителя веднъж се лъже.
а защото ми съсипа връзката.
буквално за три дни.
не бе!
връзката с интернет.
и взе много да командори - кога да се изключи компа, кога да зареди мозилата, кога игрите на син ми, кога не, кога въобще.
а в къщи, както е ясно: "командвам само аз"!
казва синът ми.
така че, мили ми icq-та, сладки приказки само на скайп.
а скайп-името през пощата.
че да не ми влязат на куп много нови абонати.
аз както казах съм консервативна*.

__________________
* edit 25.04.2012: или не чак толкова.

blesnulka

Ich geb dir gleich "der, die, das"!

е, вече мисля да е ясно, от колко ми е труден този не научаем език.
ще направя аз малко пауза, че много разорително ми е ученето.
ще отпочна да спя с речника, от щото да разнообразя наличните: дете, bionicle, трансформърси и коли.
и ще tube-вам с кая янар.
от смях не се предозира.
нежелани ефекти, също няма.
или на всеки случай: първо ве-це и после смях.

който, колкото разбере - той е толкова комичен, че може и на зулуски да ми говори.
rechtsendlich смях, сълзи, смях, сълзи, смях, смях, смях, рев, смях.
и няма ли някой да ми извади най-накрая eine Arbeitsgenehmigung, рев.

И сега по-същество Kaya Yanar:

аз вече не пуша.

официално и със сигурност.
спрях цигарите.
изведнъж.

аз вече не пуша цигари въобще.
без лепенки, без дъвки, без "Табекс".
спрях да си купувам цигари.
обещах си да не дам и стотинка повече за цигари. което включва и горе изброените помощни средства.
обещах си до края на годината да отида при зъболекаря си, за да ми сложи имплант.
за да спаси, каквото е останало.
ако аз спра цигарите.

от кога - няма значение.
преди колко време - също.

татко ми каза да не броя дните. седмици, месеци също да не броя.
няма вече.
но в началото броях.
броях всеки следващ ден, в който не си купех цигари.
всяко единично влизане в хранителен магазин през деня, или минаване покрай магазин за цигари също.
беше като лична победа.
над нещо си.
понякога сънувам, че пуша.
в началото се събуждах.
от вдишване.
друг път при силна емоция тръгвам по навик към балкона. или търся кутията си на плота.
това се случва все по-рядко вече - да забравя, че вече не пуша цигари.
минах през сърбеж на кожата - цялото тяло и главата. през наелектризираната коса. през "нямам нищо в ръцете и не смуча в захлас".
в началото лежах почти по 18-20 часа на ден.
през останалото време се къпех или извеждах сина си на разходка.
не можех да спя.
не можех да се събуждам.
започнах да се окръглям. а може и да си въобразявам. а може и да не. това даже не е важно, защото аз вече не пуша цигари въобще.
кафето е различно на вкус.
сега е различно почти всичко.
спя нормално.
по-малко от преди.
и достатъчно.
тези, които пушат не ме изкушават, миришат ми лошо. и аз съм миришела лошо преди.
никога не съм била пушач за компания. като тези дето пушат само като пушат и други около тях.
аз си пушех за себе си.
като имам свободно време, за мене си, с мене си. обичах да си паля цигарите, първо всмукване и издишване. обичах и да си гася цигарите, както и последното всмукване и издишване. обичах цигарата между пръстите си. обичах кутията в ръката си.
вече ги нямам.
в първите дни беше много пусто и отчайващо.
сега ми е различно.
понякога като ми се случи да ми остане време ресто, забравям че съм отказала цигарите и си търся кутията.
2, 3, 5 секунди и се сещам, че вече не пуша.
намирам си занимания.
разсейвам се.
и накрая, купих си екстремно високи за мен женски боти.
за поощрение и стимул.
пък и сутрин вече ми студено по сандалки.
и да, продължавам да ходя на немски.
друга лична награда ми е това.
а след година време - голямата награда.
каква аз още не знам, но ще е голяма.
и заслужена.
и така всяка година.
защото аз вече не пуша цигари.
това е.

La Finestra di Fronte

много красив филм, красив като заснемане, в което аз не съм специалист, красив като характери, красив като история, красив като актьори, красив като музика.
красив въобще.

обраха ни.

прибрахме се в неделя.
нямаше ни 5 дни.
къщата като след бомба.
отворени шакафове, чекмеджета, гардероби.
всичко извадено, нахвърляно, стъпкано.
обърнат матрак.
разпилени документи.

взели са моите обеци и пръстен от мама.
аз друго нямам.
и на детето ми кутията със спомени: златно кръстче от дядо му за кръщене, медальони от приятели на татко ми, украшние от баба ми с детелина за него.
толкова.
само дето в кутията още бяха кичур косичка от кръщене, пъпчето със щипката, дето падна у дома и първата дрешка от изписването, теста ми за бременност с двете чертички и двете борисени снимки в корема ми от ехограф.
влязъл ни някой в къщата - откраднал ни спомените.
и 100 лв за тока.
да имам да плащам, да не ни го спрат.

и всичко на видно място.
и като е взел, да беше си отишъл. да не вандалства из къщи.
и като е видял какво има в кутия да беше си взел златните дрънкулки и да ни беше оставил нашите си неща.

а полицай ме пита: колко грама?
не зная.
а на каква стойност?
за дрънкулките - не зная.
другите неща са ми безценни. като на всяка майка. като на всеки човек.
а той ми казва да подходя сериозно.
колко по сериозно, може да е?! от два дни спим на нощна лампа.

дете ми много плака и страда.
аз стиснах зъби, щот да не види.

сменихме патрона.
вчера.

сега остава само параноята.
за мен.

още едно домакинство.
още един обир.
за статистиката.

8 кю

Моето момче вчера взе 8кю.
Годжу-рю карате-до.
Толкова вълнение и радост.
И важно обяснява на старите си баба и дядо: "Аз вече съм приет в семейството на каратистите, бабо!".
8 кю. Годжу-рю карате-до.

И сега вече цяяялото семейство, а не само мама му, следи и търси клипове във youtube.

домоуправител

няма ме, от щото много учих немски.
обаче пък, щото в немция "само мен чакат", и нещо не ми се получи,
станах Домоуправител.
на 29.04.2011г.
от тогава имам материал, не за книга, а за филм.
но, поради безумната нормативна база, в която се изгубих, ще пиша като оправя входа.
не, няма да ги оправям по единично.
а веднъж и завинаги.
или ич:
- мамо, колко още ще си директор на блока?
- на входа, борисе. още 2 години, мамо.
- лелеееееее, и още две години само ще ходиш с листа и фемикалка по къщите?!
- не само още малко.
- а хубавия чуждия офис ще ходим ли пак?
- аз да ти не.
- тогава поне ми пусни "о колко си прост", ама високо за удоволствие!

OOO, KOLKO SI PROs

температура.

И треска. Или вирус. А може би грип.
Все тая.



* парчето е за настроение.

мазе

Мазето е много важен елемент. Дори не битов, а национален.
И пожизнен.
Къща без мазе, булка без чеиз. Примерно.
Мен обаче, мазето никога не ме е привличало, а чеиза си го употребих, още преди да имам първо съприкосновение със секса, вероятно затова и не се омъжих, от което пък следва, че и за делба нямам имущество, така че да минем нататък.
Мазето (в блока) аз не си знам, нито кое е, нито къде е. Нямам и желание, за което.
Да, мазенцето си има номер, който бих могла да проверя в личната си документация, но той номера все едно е отбелязан на врата под кота нула, следва не съм аз тази дет ще иде да търси номера.
С фенерче.
Под земята. Защото в тоя скрънзав вход някой си зарежда личните фасонки в апартамента с крушки от общите части. Пък на мен, както вече споменах, тъмното не ми е любимо, и сега и сега.
Пък и ключ нямам.
Кисело зеле също.
Виж обаче, мазето на село е друго нещо.
С него си имам история.
Или по-скоро мазето си има история.
Там дядо ми слизаше лятото да играе табла с Етко Пелтека, защото в мазето си направо студено. Пък и буретата бяха там.
И сега пак са там. Буретата и хладината. Само че сега в мазето основно слиза баща ми.
И при все, че мазето го недолюбвам в принцип, винаги ми е било притегателно.
Твърде много суетня имаше около него помещение, за да го подминеш просто така.
Изнасяне на бурета, миене, съхнене, внасяне на бурета, сваляне на грозде, чистене, мачкане, прибиране в буретата, прибиране на зимнина.
Както, казах суетня.
И понеже аз съм по-скоро, зазимяваща се у дома през зимата, отиването на село за Нова Година ми беше извънредно и шокиращо, но като ме погледна син ми тъжно и душеизвадно, нямах сили да му откажа.
Да. По-удобно щеше да ми е да си се търкалям у дома, но пък доволното дете е за предпочитане пред мрънкалото.
И тъкмо се отърсихме от ужасното пътуване с влака този път, безумното готвене и разчистване, а аз лично от сриналото се (С:) на още по-личния ми компютър, Борис извика с вдигнати ръце:
- Не, не, забранено е да пушиш! Не искам ти да пушиш, ще умреееш!
- Това пък какво е?! - втрещи се майка ми на борисовата истерия.
- Хм, ами, майко, нали му пусках лятото едни филмчета, колко са вредни цигарите...
- Като си пускала – каза майка ми, през задавен смях - сега сядай тука и чакай да се сети да забрани на дядо си да пие вино, за да не умре и той!
Седнах.
Два часа Борис намила и поставя ултиматоми, условия, молби, закани, писмени покани, договори.
Всичко. Той си е такъв – набере ли инерция, забрави.
Накрая и майка ми перкуляса:
- Борисе, а замълчи малко, бабо, че най-после и аз ще взема да пропуша цигари от толкова приказки.
Детето обаче не спира, а мен вече ме хваща нервата и почвам да набирам, и тъкмо да го прихвана, майка ми хвана мен за раменете и запремигва и с двете очи на равни интервали, случайно ако не разбера като ми намига с едно и заговори високо и отчетливо с паузи:
- Милканче, ти сега отиди моля те до мазето и ми донеси един компот от праскови за сок на Борис и една бутилка олио, че свърши.
- Ма, майко, ма! Що ме пращаш в мазето?! - почти изплаках.
- Ох, Милкана, аз ли да те уча?! Взимай си цигарите и слизай в мазето. И да не забравиш прасковата.
- Ама там не ми е уютно. И ми е ниско. Няма и два метра!
- Претенции. Навън да не е по-уютно. Или в мазето, или хич. Заминавай! И без яке, да не се усети детето.
И така, на 36 години, за първи път пуших целево в мазето на село. Даже и на 16 не съм се завирала да пуша там.
Ма, на живот, върти се. Добре, че поне мп3-плейъра ми беше зареден с музика.
И батерия. Пък и на 16 нямах уокмен.
Честита Нова година, много здраве, доволство, любов, секс, пари в наличност и слънчево настроение всеки ден, защото голо здраве си е жива болест.
С мазе или без мазе.

5 дни до коледа. бонбони. пръстени и картонени къщи.

5 дни до Коледа.
Борис брои дните на календара, а аз парите в портомонето.
И двете се стопяват правопропорционално едно на друго.
Поне коледния списък на малкия мъж е изпълнен.
Моя списък? Е, това вече е друга тема. Обширна и незадоволителна, при все, че коледно опаковам и един-два подаръка и за мен, щото видите ли аз съм една послушна майка, моят списък си остава неизпълним.
И на всичкото отгоре, тази година, син ми допълнително ми привнесе елемент на изненада. Една сутрин:
- Мамо, а ти знаеш ли, че в гардероба, там много отзад и най-навътре видях, че имаш един много красив и шарен чадър?!
- Моля?! Какво си видял?
- Ами, да. И да ти кажа само, че можеш да го използваш, ако искаш, когато вали дъжд и тогава няма да си мокра и болна.
Лошо ми стана.
Или практичния ми коледен подарък, то па кога е бил непрактичен - червени гумени ботуши на бели точки и шарен чадър, премина в позволение за ползване.
Новия mp3 player също отпадна.
Всичко вижда това дете.
И рови.
Вероятно подсъзнателно, знае, че коледа отлежава по един или друг начин в гардероба, под леглото или в шкафове и чекмеджета.
Сега освен да си "отстрелям" две бързи форми за продълговати и надупчени кексчета, друго не ми остана. Егати!
И съвсем извън тази мисъл, днес в кухнята отворихме бонбонената фабрика - 3 в кутията, две в устата. От детските. Щото алкохолните са ми специални.
И докато почивам между двата вида, правя кутийки за бонбони, космати и кичозни пръстени и картонена къща с Борис.
Най-първия ми и единствен засега, мой пръстен, ми го подари надка ми. Защото толкова семпла съм била, че кича ми отивал много.
В интерес на истината, този пръстен ми е мултифункционален - пръстен, брошка, връх за елхата, украса на опашката, във последващо време като имах дълга коса.
Въобще идеалния за мен. Червен и космат.
Днес направих същия и за Меги.
Червен и космат.
А май ще трябва и за мен, защото моя някъде го скрих - пак от Борис, че така всичко лъскавко ми прихваща това дете, че не мога да намеря, нищо от това дето съм скрила набързо в пристъл на собственически глад.
Та, на пръстени те да се върнем, докато нагъваме картони:
- Борисе, а да направим един пръстен и за Нана, майката на Александрето? А?
Мълчание.
- Нана, дето е на Косето булката.
- Да. Един пръстен и за нея да направим.
Пак мълчание. Мисли нещо.
- Бориси, тя му е булката, мамо, нали са се оженили. - Явно съм улучила дерта, щото отговора дойде мигновено:
- Да.. Ама те не са вече булка и принц*, защото е било отдавна, сега са само майка и татко на Александър. Разбра ли?
- Разбрах, Борисе. Дай сега едно лилаво "червейче", защото Нана каза, че лилаво й е любимия цвят.
И така, пръстен за Нана.
Весели празници.
И цветни.



__________________________________
* да се отбележи, за принц само става дума. принцесин - няма.

женките са гадни.

"Не искам да порасна, не искам да порасна, аааАз не съм ти гаджееее.", пее Чаудър, от едноименния детски анимационен филм.
Така пее и сладкият ми петгодишен син.
И също цитира приятно точно любимият ни Чаудър: "Женките са гадни."
И аз го разбирам.
Женките наистина са гадни.
Малките женки.
С техните розово-лилави въздушни рокли.
С блестящите си фиби и пъстроцветни ластичета за коса.
С малките си лъскави чантички, които важно разхождат, пълни със всякакви дрънкулки и блеснулки, каквито ние нямаме.
Те ни дразнят и ни привличат, както блеснулките привличат свраките грабливи.
Отварят току под носа ни фамозните си дамски чантички и разливат, пред изтръпналите ни от бонбонено розово очи, бляскави фулмастери, glitter-и, малки печатчета с Ягодов сладкиш, гривнички с висулки, формички за миниатюрни пясъчни фигурки в пластмасови цветове, и множество странни предмети като капачка от червило, кутийка от сенки, четка за руж, гребенчета и помни-ли-се-какво-ли-още-не.
Те, в същност, са нашия невъзможен ягодов сладкиш.
Ние сме зашеметени.
И съсипани.
Особено синът ми.
И най-вече аз, защото следва да го съвземам, след всяка поредна дразнителка, а те ужасно, ужасно много му налитат. И в тъмното даже.
- Здравей, аз съм Радина,а ти как се казваш? Аз много те харесвам и искам да съм ти приятелка.
Борис загубва ума и дума.
Изпуска стола, а после го вдига и замахва.
А аз заставам между стола и Радина, не за друго, а щото ми омръзна да се извинявам, да плета шапки, да издирвам и купувам най-сладките фиби и лепенки за нокти, а също и да шия подплата за зимни вълнени панталони на опердашени малки госпожици.
Стола е единичен случай.
Обикновено замахва с ръка.
Но със стола би било по-безболезнено, в интерес на истината, защото тежестта му отнема голяма доза от борисовата сила.
Да.
Женките са гадни.
Суетни, надменни и лукави.
Те нас ни пързалят и ни подхлъзват.
Те са нашата лепкава розова дъвка, пълни с розово-ароматен захарен сироп, от който слюнката ни потича.
И лепнат не само зъбите и ръцете ни.
Полепват в мислите ни.
Завинаги.
И как да науча малкото си момче да ги харесва и обича, като те нас ни trick-ват всеки ден?!
И идея си нямам.
Но не спирам да се опитвам.
Малкото ми момче разточва съботно-неделното ни кроасанено тесто, омесено най-старателно от "брашно, масло и скука.", и пее:
"... женките са гадни, женките са гадни, женките са гадни, аз не съм ти гаджеее ".
Пее и удря тестото с точилката.
Вдъхновен и екзалтиран.
Женките умеят да предизвикват у него Гнева, защото точно, когато малкото ми момче се е привързало и настроило да е внимателно, малката фръцла го зарязва, заради току-що появила се друга бонбонена фръцла. А после зарязва и фръцла No2, и пак се връща при сладкото ми момче, което вече повярвайте ми, никак, ама никак не е сладко, зарязано, злопаметно и забранено.
Да.
О, как ми липсва Чаудър.
Не, не.
О, как ни липсва Чаудър.
Кой ли идиот разбута програмната схема на cartoon network?!
Сигурно някоя пораснала бонбонено розова Панини.
Пфу.



____________________
много важно:
* мили майки и татковци на бонбонено розови момичета, ние в действителност съвсем не мразим бонбонено-розовите Ви момичета.
** ние харесваме вашите прекрасни бонбонено розови момичета много и завинаги.
*** а аз лично, най-не-благородно им завиждам за всички бонбонено розови аксесоари, които притежават, и които невинната им възраст им позволява, правейки ги още по неустоими и невъзможни за мен.
аксесоарите имам предвид.


.

прическа

Откакто се помня имам проблем с прическата.
И с подстригването.
И с косата въобще.
Най-изпървом искам само да отбележа, че косата расте дълга, само ако сведеш ползването на ножиците до минимум.
А аз винаги имам едни хубави ножици в банята.
Та, като бях малка, докато другите момичета имаха дълги коси и опашки, на мен в супера ми казваха "момченце, може ли баба да те прередя, че ме болят краката."
Момченце.
И досега като минавам на Бъкстон, някак ме свива по лъжичката.
На мястото на клона Райфайзен Банк, имаше бръснарница.
Не фризьорски салон, а бръснарница, където преди всеки 15ти септември, баща ми ме водеше най-тържествено, да ми острижат порасналата косица.
По момчешки.
Него също.
А бе, по калъп.
Като тате.
Мъка.
По-после, майка ми пък ме прати при фризьорката Дора, която ми отряза голямата коса и ми направи прическа mullet* , много модерна била. Тогава, в края на 80те. Което пък и беше първата провокация да открия колко ми се "отдава" да се самоподстригвам, а фризьорката Дора я намразих за два живота.
А още по после, в прилив на пубертетски изстъпления, доброволно посетих на два пъти така наречения "бръснарски салон" и се сдобих с прическа първи номер.
Не беше лошо.
Но от тогава, спрях да ходя на фризьор.
И ако се питате, колко ли вида кретенски прически може да си докара сам човек, веднага ви отговарям - много.
Ама много-много.
И различни.
И когато преди около 6 години, приятелката ми Петя, която е фризьорка, на едно виждане на кафе, ме седна на клиентския стол и ми оформи разплетената кошница, съвсем доброволно и с изрично съгласие, някак вътрешно се помирих с фризьорските салони.
И не, че не се харесах, но пък толкова дълго бях свикнала да се докарвам самостоятелно, че ей така от само себе си продължих. Само ходех един два пъти в годината, ако много съм орезилила положението и се налага бързо спасяване и докарване до приличие.
Обаче пък, от 2-3 години, същата тази ми приятелка Петя е все бременна и все ражда деца и тотално вече не ми е "спешната помощ за косата", а само и основно приятелка. Което пък съвсем не е чак толкова лошо, щото откакто след последното подстригване ме прати да ида на "безболезнена"** коло-маска за врата, вече й нямам 100% доверие.
В крайна сметка обаче, не липсата на фризьор води до поражения във външния вид.
А ножиците в банята.
Или ножиците въобще, защото друг е мотива. Или бързото рязане, е бърза промяна. За съжаление не винаги работеща.
За още по голямо съжаление, не мога да скрия ножиците от себе си, а още повече себе си да се "измодернизам на бързо" също не мога да се спра.
Така че, купувам си шапки.
Много.
Много шапки.
И кърпи.
Шапки и кърпи за естетика.


__________
* ако моя mulлet някога, беше като някой от линка, можеше и да не си посегна на косата.
и да нямам толкова много шапки и кърпи. и фиби.
вероятно.
или не.
** отбелязвала ли съм, че приятелките ми са мазохистки?!
всички до една.
или те са завършени мазохистки, или аз съм лигла.
предпочитам да е първото - те да си мазохистките.
пък аз - после ще го мисля.
или да не му мисля въобще, че много се усложнява.

аз и природата.

Мразя природата.
Не.
Обичам я.
Не.
Мразя я.
Последно?!
Мразя необлагородената природа.
Дивата.
Бурени, треволяци и храсти.
А също и насекоми. За по-големите безстопанствени градски и горски животни, въобще пък няма да отпочвам.
И птици мразя.
Особено гълъби.
Обичам райграс. Редовно поливан и поддържан с косачка.
А също и добре оформени храсти, без стърчащи и дерящи клончета.
И дървета. Добре оформени и окопани.
И особено се радвам на дървета оградени с тротоарни плочи. По тротоарите.
Мразя калта.
А по-преди нея и прахта.
Обичам асфалтирани пътеки. В най-лошия случай окаменени.
И осветени. Мрака не е моята стихия.
И магистралите обичам. Има достатъчно количество асфалт. Пред мен и зад мен.
Или, най-близкия досег с природата ми е на село.
В градината.
С омразните ми мухи, пчели и пеперуди.
Комари също.
И оси.
И все пак е хубаво. Зелено и проходимо.
Плодове и зеленчуци на една ръка разстояние. И една вода до устата.
Човекът е вреден за природата, аз затова не я потребявам. Само на село.
Само на селото ми.
Но пък е хубаво.
Понякога.
Извън асфалта,"олющените" тротоари и препикани бивши тревни площи.









.

to cook

Аз съм готвач.
Сертифициран.
С опит. Истински опит. Не дългогодишен, наистина, и не във "висшата кулинария", но наличен.
И не домашен, в случая той не се брои.
И не водя кулинарен блог.
Нана ме попита наскоро "защо?".
Амиии, не искам - нямам време за това, и смисъл май няма, всеки втори води кулинарен блог.
Косето предложи: Слушай сега, Милки, правиш си новата рецепта, после се обаждаш, идваме снимаме и папаме.
Много се смях.
Косето е пристрастен към сладкото. Сигурно затова е толкова добър.
После доядохме новия ми "какаов Kirsch-Käse Kuchen". А каквото не можахме - на Косето и Нана за вкъщи, защото Косето е на диета.
И защото аз сладкиши много не обичам да ям. Както казах - има нещо общо с добротата.
Та, по-после се вмислих: Защо имам вътрешна съпротива да имам кулинарен блог?!
Ами, защото съм практикуващ готвач.
Деформирана съм.
И до днес, като давам рецепта, се усещам, че изпускам някоя важна за мен съставка. Съзнателно.
Достигането до най-добрия баланс, обикновено е лично.
На готово се сервира, само срещу касов бон.
Или за заслуги.
И едновременно с това, всеки път, когато някой заяви "занят не се учи, а се краде", полудявам.
Да, сега има интернет и всичко в нещо също има.
Ама не точно.
Една рецепта, изпълнена от пет различни човека, има различен вкус и нюанс.
Или аз не искам другите да готвят като мен.
Искам да обичат храната, която аз приготвям.
И заради нея да идват при мен.
Напитките, защото могат да изпият навсякъде.
Сега изхвърлям килограми сладкиши месечно, а камерата ми ще се пръсне от готови и замразени порции "нещо си", защото затворих ресторанта преди година и половина и готвенето ми липсва. Ресторанта ми липсва. Клиентите ми липсват.
Та, даже и сервирането ми липсва, а аз съм ужасна сервитьорка.
Нелюбезна.
Тогава пък ми липсваше детето ми, което сега ми идва в повече, пък и отказва да опитва нови на вид ястия, които иначе са с обичайни продукти и тук-там нещо ново.
Златната среда не ми се отдава. В действителност.
Само в готвенето.
Вероятно затова го обичам толкова много.
Като боядисването, с усещането за всевластност и пълен контрол.
Или тайната е в трите основни съставки, две преобладаващи. Като стълбичката за медали. Златен, сребърен и бронзов.
Колкото по-малко експерименти - толкова по-добре.
Колкото по-рафиниран* вкус, толкова по-запомнящ се. Човек следва не само да знае какво яде, според написаното в менюто, но и да е сигурен в това.
Пет съставки марината - една преобладаваща.
Месото иска марината.
Не чукане.
Запазете си силите за друго място.
* Шницелите правят изключение.



___________________________________________________________

рафиниран
- пречистен, дестилиран, префинен|изтънчен, деликатен, фин, изискан, издържан, възпитан|изкусен, съвършен|чист, без примес

олимпийски надежди.

И така, да върна времето назад, в голямата пауза и да разкажа за един не-студентски студентски лагер.
Олимпийски надежди.
Там, където надежда няма.
Най-изпървом, да облежа близостта до Бургас.
Преди години, още по време на първия ми ресторант, си бях обещала, по надолу от Бургас да не слизам, или ако ида, то ще е само за да направя от същия този ресторант тоалетна.
Аз все едно и Бургас не харесвам, но това няма отношение нито към близкото, нито към по далечното минало. А в принцип.

Или, всичко започна от ЖП гарата на Бургас.
Ужасен цвят. Отблъскващ и студен. И сутринта беше студена.
Тоалетните поне бяха учудващо спретнати и чисти.
На връщане също.
Та, на лагера да се върна.
Лагера, в същност не бил лагер, а организирано летуване от "Учебното заведение Х". И поради ниския интерес, при все ниската цена, едната от госпожите преподавателки там, включва супер офертата на бързи обороти, а веднъж тръгне ли, лафа, няма смисъл да отричаш, или: студентски лагер, ама спортен лагер, ама базата на НСА, ама задължителен спорт, да, за децата ще има специална програма и занимания, разбира се, условията са чудесни.
Съответно, моята приятелка, учаща в същия този колеж, веднага клъвва офертата и разбрала, не разбрала, кодово й се набива в мозъка "НСА", което ако за мен нищо не значи, или ми зучи като "НАСА", в принцип касае добра храна и прилични условия, за нея е само и единствено "мъже, ама мъже с малки дупета".
И при все, че лично съм скептично настроена към всякакви, лоу кост оферти, бунгала и примитивна екзотика, но все тая минало-свършено, прегърнах идеята за съвместно летуване с децата, каквото повече няма да завторя.
Та добрахме се с Борис до с.Равда, утешително на север от Бургас.
И до тук с утехата.
Щото оказа се, не било базата на НСА, която познавам от по-далечното си минало, когато работех в туристическа фирма, а комплекс Олимпийски надежди.
Тя, надеждата си отиде още при настаняването.
Бунгалото беше смертелно.
В последствие се разбра, че на точно това бунгало му е било последното лято.
Предстояло му събаряне.
И имаше защо: буболечки, пеперуди, бойлери с висящи кабели, вероятно мои връстници. Те изгоряха.
Бойлерите.
Плочки в банята - пак набори.
Дупки в стените, че ако някой насеком, не улучи вратата, да мине през стената.
Плужеци. Така им казвали. А бе, гнус безподобна и в пълното си великолепие.
И за още по-голямо удоволствие - морето, море от водорасъли, през цялото време.
И казанчето спря да работи на втори ден.
А тока на четвъртия.
Оправяха го 5 часа.
Като светна в нашата стая, паднаха бушоните на останалите.
Борис отказа да ака на първия.
Зорница (дъщерята на приятелката) ака четири пъти, в него ден. И всеки друг ден до края.
Борис наби Зорница, щот го дразнела.
И тоя ден и няколко поредни дни след това.
Ама и Зорница бая дразнене му спретна.
Или боя си беше с основание, ако някой ме пита мен.
Борис обобщи: Мразя женките. Женките са гадни. Само теб обичам, мамо.
Въобще нещата се развиваха лавинообразно.
Аз карах ужасен цикъл, приятелката беше пред цикъл.
Децата бяха в истерия-ленд, щото в това бунгало - четирите картонени стаи една до друга, с две бани по средата, се оказаха 80 процента от децата в лагера.
Но пък, в резултат от ежедневния пердах и крясъци дето отнасяха близнаците, Борис прецени, че татко не ни е особено важно да си намерим, за което му благодаря мислено.
2/3 се оказахме с блокирани банкови карти на половината престой време.
И на всички ни излезе почивката, като високо спектърен тренировъчен нервите лагер, на цената на 10дневна почивка 5 звезди.
Да, плажа беше хубав.
Пясъка ситен.
Така полепваше, че и с топла вода, каквато почти нямахме, трудно се измиваше.
Вълните - огромни и вертикални.
Взеха ми очилата.
Диоптричните.
Добре, че носех втория чифт. В противен случай ме зовеше почти пълна слепота, или скоростно прибиране.
Вероятно по-ранното прибиране, щеше да ми спести един куп неприятни и истерични емоции, в последствие.
Ежедневни.
Или загубата е тотална.
Всички останали, междинни случки със:
син ми зад оградата на изоставен строеж, майка му лази като командос да го измъкне от дупката;
изчезнало детенце Зорница;
изчезнало детенце Борис;
изчезнал единия от близнаците; другия отишъл да го търси; първия намерен, втория го няма;
изчезнало детенце Пепи; баба му няма валидол: алкохол отказва;
всичкото майка от бунгалото обикаля почивната база, и не, децата не са на едно и също място, всяко нанякъде - кой сърдит, кой индивидуалист, кой избира си нещо в бара, кой гладен отишъл да чака пред столивата;
счупена скоростна кутия на колата на брата на личната ми приятелка;
момичета футболистки, цял отбор - половината надрусани, една замалко да хвърли топа; добре, че Бистра от токсикологията и илачи си носеше, че отказват да викат бърза помощ; илачи, другия път, цяла сестринска торба с лекарства за екстремни ситуации;
ежедневните и предвидимите, поемах аз;
изчезнали шамандури;
намерени 3;
пред бунгалото на лесбийките от футболния отбор; в първото не съм убедена, щот са малки още - тинейджърки, но пък много мъжкарани бяха и не бих ги питала лично;
събуждане с викове от сорта на: гледай си децата, ма!;
или заспиване с: Пепи! Лягай веднага!, а малко по късно: Бабо, а ти няма ли да си лягаш?;
и за капак, вопъла на една девойка:"ама тука няма никакви мъже!". Е, не издържах и Лидия го отнесе:
- А бе, девойката! Аз дадох ли ти списание с картинки?
- Да.?!.
- Ми ползвай го, стига мрънка!
- За какво?
- Полирай и мълчи.
Всъщност и другите покрай нея - на личната ми приятелка й излезе рома през носа, Бистра си вапца бялата пола с мента, на мен ми беше все тая - по пижама. И топла минерална вода.
Кой обърна масата не помня.
Или не.
И цигарите дето и бях спряла почти, ги пропуших с пълна сила.
Още не мога да падна под 10.
Пфу.
А щом се възрадвах истински на McDonalds в Бургас, по-добре да спра да пиша.
И в заключение, най-жадуваното прибиране.
Най-щастливото у дома.
Всичко започна от Бургас. Там и свърши.
Борис каза:
- Да бяхме си отишли на Гранд хотела. Или поне да бяхме си останали в къщи.
- Да бяхме. Ама другата година.
- Поне се прибрахме, нали, мамо, и аз съм много щастлив!
Аз също бях неизмерно щастлива и облекчена.

И също, почивка в група също вече не.
Само аз с моето си дете.

голяма пауза

ще пиша, ама утре.
или по-по утре.