късо, късо...

е, колко точно да е късото?













толкова.








.

мъка

само до преди десетина дни, все още ходех по джапанки.
да, беше ми малко студено сутрин.
или много студено.
все едно.
сега джапанки - вече не.
чак в април.
толкова далече ми се вижда времето от днес до април.
мъка.


а преди седмица имах и рожден ден.
35.
и там мъка. много солидна и отговорна цифра. не ми отива.
не ми харесва.
нищо.
другата година 36.
не 27.


и накрая, резнах си косата. преди 2 часа.
с ножичката.
в банята.
ужасна мъка.


направо ме смазва това мрачно и студено време.
мразя го.

аквариум

или как детето ви да има "почти" домашен любимец
без вие да полагате грижи за такъв
и най-важно - без да е наличен представител, на който и да е животински вид у дома ви.


Моето дете, като всяко друго дете иска всичко.
Всичко, което няма.
И даже всичко, което има, но е по-ново, по шарено, по-голямо. Въобще "по-".
Все едно дали му е нужно или не.
И все едно дали знае какво да го прави или не.
И още по-все едно дали иска осъзнато, или просто "искам, искам.... нещо си".

Желанията са различни, моментни, относително постоянни или направо аргументирани и очаквани да се случат във времето, защото са жизненоважни. За него.
За Борис.

В яслена възраст искаше банка и татко.
Отговарям: - Нямаме си банка. Нямаме си татко.
Детето, като рожба на времето си, заключава: - Купиме си банка. Купиме си татко.
Умно дете.
Да съм знаела по-рано заключението, да не съм си минала през личната драма.
Нищо.
Вече знам.

Сега въпросът с банката вече не стои така. По-скоро някак обвинително, че като няма в тая банка пари, трябва да ида в друга, а аз не отивам.
С "таткото" е малко по-различно. Но това, защото съм му дала правото да си избере който иска за татко, преди време. Та, ту си избира някой "роднин" да му е татко, ту някой случаен, или не толкова, но наличен мъжки образ в отрязък ежедневие. Спасител на плажа или басейна, шофьор на такси, треньора по футбол и прочие.

И ако възможността за личен избор на "татко" го освобождава от всекидневната зависимост от нещо, което няма, но е само въпрос на желание - да поиска или не, то желанието за домашен любимец не стихва вече година.
Най-първо беше птица.
- Искам да имам птица за домашен любимец.
Птицата беше папагала от рекламата на банка ДСК.
На първо четене - неизпълнимо желание.
На второ - баща ми по някаква случайност му го купил. Плюшен.
Като го видя, ахна:
- Банка ДеСеКааа!
Прибра се тържествуващ у дома, като на път за вкъщи му смени името на Лари Уери ъ Бърд.

А после дойде ред и на "Търсенето на Немо".
И ако кучето, като домашен любимец, минаваше метър покрай трите гончета на баща ми на село, при все че си чака кучето "бигъл", когато порастне, то: "искам рибки за домашен любимец", се настани монотонно и ежедневно помежду ни.
Също като "искам най-накрая да ми родиш братче, за да сме си двама".
Направо mission imposible.
И при все, че съм си изработила система - на неудобни въпроси се отговаря просторно и обяснително, но не задължиелно разбираемо, за да приключат и да се замразят поради сложността на обстоятелствата, то:
"Ако имаш братче, няма да спиш в моето легло, а бебето ще спи там.
Ще трябва да му даваш играчките си.
И да не го удряш, ако ти счупи любимите.
И ако е много студено, няма да излезем навън двамата, щото не можем да оставим бебето-братче само.
И то може и да плаче много и да ти надува главата.
И не трябва да му крещиш.
...
И накрая, колкото и да искам, липсва втория създател, пък аз не съм като майката на Божето и няма как да имам бебе в корема, освен ако не отида в болница, за да ми сложат едно бебе вътре."

Не подейства.
Обстоятественото обяснение.
- Аз нали ти казвам, че искам поне едно братче да ми родиш най-накрая. Кога ще ми го родиш?

Та вместо да обяснявам още веднъж или да отговоря със зловредното и неизпълнимо "domani", реших да му отклоня вниманието и му направих аквариум.
Борис си предостави фулмастерите и моливите, а също наряза и тиксото, като още по-преди това беше събрал мидички, които съвсем засилиха присъствието му в проекта.
И да не забрая двете сирийчета, които му подариха на излизане
от чудния магазин за дървени играчки на Haba.


Ами това е.
Tолкова си мога.

________________
*три часа по-късно:
- мамо, знаеш ли, имам една идея - оплети ми кученце.
- защо?
- за да имам две домашни любимци у дома.

________________
** що само с братчето не минавам метър да е оплетено?!
а трябва да е родено.
даже не взето или родено от друга майка.
от в моя корем.
уф.

фекална проба

Даже не знам как да започна.
Странично.
Най-вероятно.
Или, след поредното волно лято за син ми и не толкова волно, или да кажа направо изтощително за мен, дойде ред детската градина да отвори врати.
Борис, обаче, не влезе в детската градина.
Така, както отказа да ходи в сборна група.
И ако изначалният отказ не ме изненада, а беше очаквано и закономерно проявление на малкия характер, то влизането сега, наесен, ми поднесе истинско изпитание.
Всяческо изпитание.
И така, преговорите с Борис за предстоящата учебна година започнаха още преди 3 седмици. Детето ми даде да разбера, че всичко му е ясно и най-вече, че щом се налага все пак ще ходи на детска градина, но това не значи че има желание.
И после разбирателството потъна в ежедневието.
За няколко дни.
А по-после извадих листчето със срокове и изисквания за медицински бележки и резултати и последва личното ми изпитание за търпение и сдържаност.
Фекалната проба на Борис, е първата която трябва да взема, защото отнема повече време. Около 10тина дни, което автоматично забавя и изследванията кръв и урина и отдалечава детската градина във времето.
Първо, Борис отказва да ака в детското гърне.
Второ, Борис не ака от момента, в който му става ясно, че трябва да сложим малко ако в пластмасово бурканче и да го носим в лаборатория.
Трето, варя чай от лайка за разхлабване и опочвам всяко му ядене с ябълка, също за рахлабване.
Наливам го и с вода.
Резултата е: няма резултат.
Извода е: Борис ака тайничко. Бърше се колкото може и смотва гащите в общия кюп като се съблича за къпане.
Преглътнах тарикатлъка на калпазанестето.
И тъкмо отпивах глътка кафе "пипнахме някакъв вирус". Как така го пипнахме докато отпивах сутрешното си кафе?! Ами влетя Борис:
- Мамо, аз съм много болен и не може да ходя на детска градина, защото съм заразителен и вирусен.
И защо в множествено число?! Защото два дни след Борис отпочвам заразата и аз.
А междувременно премина и едно възпаление на пишката, завършило с обръщение на Бористето към вуйчо му:
- И само да ти кажа, вуйчо, че ако някой път ти се развали и разболее и "замрЪси" пишката, ела при мама, защото тя е специалиста по пишки!
А по-после се обадих в детската.
Обясних им, че имам затруднение с домогването до фекалната проба и че няма да си издевателствам над детето, а когато тогава. Съгласиха се. И как няма да се съгласят - една беснотия по-малко в групата поне за известно време.
А колко време - не беше ясно до днес (бел.,14.09.).
Днес вече го прихванах. Ма накрая, след като вече си бил "източил" акото. И пак добре, че ако да бях го хванала в началото, пак щеше да му се върне акото в корема. Мъка.
Или, тъкмо прибирам прането, мойто влита по голо дупе:
- Мамоооо, ела да ме измиеш на мивката, че ми е много мръсно акото.
- Борисе! Как да те измия? Ти да не се изака? Нали се рабрахме?!
- Ми не можех да те викна, защото и аз не обичам да ме безпокоиш докато акам, също като теб.
Какво да отговориш на това?!
Няма какво.
Отивам в банята, поглеждам в тоалетната чиния. Нищо.
Освен че си "източил" акото от дупето, ми и водата пуснал за по сигурно тоя път.
Поглеждам му дупето - не е достаъчно за и микро проба.

- Борисе, я сядай на чинията. Пак.
- Ама аз съм се изакал
- Не ме интерсува! Ти пак ми спретна номер и ако си мислиш че няма да идеш на градина жестоко се лъжеш
- Защо жестоко се лъжа?
- Защото трябва да ходиш на градина
- Е, нали се разбрахме че ни е толкова хубаво заедно.
- Ние се разбрахме, че се налага да ходиш и на градина, нали?!
- Дааааааа, бе
Пауза.
Пауза.
- Има ли ако?
- Няма.
- Добре. Слизай от тоалетна чиния и клякай на пода, аз те държа.
- Ами ако изцапам плочките с ако?
- Ще измием.
- Ами ако изцапам цялата баня с ако?
- И цялата баня ще измием, пък и няма да ти е за първи път. Хайде сега, напъни се малко и повикай акото.
Напън първи път.
Обирам с ръба на бурканчето.
Втори път. Отново обирам.
Трети път.
Готово.
- Хайде стига им толкова, ъм?! Дано да им е достатъчно. Надявам се.
- Да, мамо, стига им вече. Толкова стига вече за лабораторията и николко повече ако няма да им дам. Да им дадем. Налии?!
- Да, няма.
- Ама сега и да ми напишеш бележка официална да не ме бодат по крачето или по пръстето и нито сега, нито друг път.
- Хайде хайде, ела да те измия.
Пауза.
- Мамооооо, а къде ще сложим акото сега?
- В хладилника.
- При храната ни, ли?
- Не, Борисе, на рафтче на вратата на хладилника. .
- И ще ни се омирише храната на ако?
- Няма. Запечатано е.
- Ами ако случайно като отворя хладилника да си избирам какво ми се яде, и падне шишенцето и се счупи?
- Няма да падне, нито ще се счупи.
- Я да видим, а?!
- А, я, по-добре, да не видим, тая няма да я бъде докато не занесем пробата в лабораторията. Дотогава аз ще отварям хладилника и ще ти казвам какво има.
- Ааааа, не! Ами ако не ми кажеш това, което ми се яде?!
- Борисе, край на дискусията. Лягаме си. Никакво ядене повече за тази вечер.
- Ама, на мен не ми се спи.
- Ама не те питам. Ако искаш приказка - ще си легнеш. Ако не искаш - стой си в стаята и не ми пречи аз да спя.
- Аааааа, приказка, приказка.
Облякохме си пижамите. Взехме книжката с легенди.
- Мамо, а какаови бисквити за леглото.
Обръщам се към нощното шкафче и вземам предвидените.
Една за Борис и една за мен.
А утре, утре ни чака лабораторията.
И може би детска градина другата седмица.
Ако не се тръшне Борис да е болен, че той много достоверно се разболява. Чак на истинско, като си повярва.
Ех.

прежда

В една дъждовна и студена пролетна ваканция, преди малко по-малко от 30 години, моята баба Милка, внучка на пра-пра-дядо ми Мил, ме научи да плета.
Прежда.
И от тогава, не е важно какво плета, или по-скоро какво ще се получи накрая, а това, че плета. Плета прежда. С ръцете си.
В началото плетях от проклетия.
Докато се науча.
Докато усъвършенствам бързината.
По-после забравих за плетенето улисана в пубертета си.
Сега, години след това, отново плета.
Започнах да плета съзнателно, oт тъга. А по-после плетях наред. И от скука. И от яд. И от копнеж за топлина и цветове.
Сега плета, защото ми харесва.
Чувствам се добре, когато са заети ръцете ми. Когато правя нещо и то се получава.
Като с готвенето.
Но докато готвенето, вече е малко механично за мен и преди да започна знам какъв ще е резултата, то в плетенето все още имам изненади.
Плетенето е особен ръчен труд, сякаш изплиташ живота си с нишка прежда.
Заплиташ. Наплиташ. Реда свършва.
Обръщаш. Наплиташ.
Пропускаш бримка. Разплиташ, за да я възстановиш, или просто се връщаш и някак я поправяш, така че да не зейне дупка.
И продължаваш.
Продължаваш да плетеш.
Плетеш.
Прежда.
Сякаш плетеш живота си.
Животът ми се разпада. Продължавам да плета.
Не, тази плетка, не е моята плетка вече. Разплитам я. Навивам разплетената прежда на кълбета и я запокитвам в забрава.
В шкафа.
Не заплитам старата прежда наново. Тя има собствени кривини от куки, някъде по-свободни, някъде стегнати. Плете се трудно. Плете се неравно.
С дупки и кривини.
Купувам си нова прежда.
И заплитам. Наново.
На чисто.
И плета.
Новата прежда за новия си живот.
Седя на дивана с обръч плетка в ръцете си.
И плета.
Кълбета от цветна нишка се търкалят наоколо ми.
Кълбета от прежда.
Плета същата плетка с различна прежда.
Аз съм си все същата, само хората около ми са различни. Не всички. Само някои.
Плета на обръч. Плета на куки. Плета "на пръст"*.
Плета, когато имам време. Плета, когато нямам време.
Плета когато лентяя. Или когато съм нервна.
Плета и подреждам мислите си.
Или ги подтискам и си давам почивка. Не мисля. Само плета и наплитам.
Плета прежда.
Преждата на живота си. Или на новия сезон.
Просто плета.
Прежда.
И слушам музика.
Винаги слушам музика.


* има два вида основен захват на нишката при плетенето - на пръст или през врат.
** някак тъжно ми зазвуча на последно четене.
не беше това идеята.

Звъната бие! Музика-а-а....

Неделя е.
Селска неделя.
Камбаната на черквата бие.
Майка ми се връща от градината в горния двор с пълни ръце топли домати и магданоз, и казва:
- Някой е умрял. Бог да го прости.
А на мен ми светват очите:
- Му(с)зикаа.
Майка ме поглежда с укор, а после прихва да се смее.
A баба, докато беше жива, казваше с жал: звъната бие! Бог да прости!

Музика.
Отдавна, във всичките ми селски ваканции - протяжни, скучни и еднообразни, погребенията си бяха глътка разнообразие и своеобразна радост за мен.
Винаги съм мразила селото.
Душата ми е на градско панелно дете. Досегът с природата не ме въодушевява и ентусиазира.
Но си спомням, о, как си спомням, като чуех бавната и тържествена погребална духова музика и изхвърчах с неподозирана скорост от задния двор до предната порта.
Толкова се вълнувах.
И как да не се вълнуваш?!
Тубите излъскани до блясък, отразяваха слънцето стократно. А в този край, слънце и суша бол.
Изпращачите на покойния, облечени в празничните си дрехи, съвсем наистина си беше - за сватби и погребения. Обувките им, обикновено галоши обримчени с кал и кравешки лайна зиме или прахоляк летем, стояха изути пред вратите, а тези официалните натрити със свинска мас за разкош и официалност, събираха де що има мухи.
И мухи бол, като слънцето и сушата.
И цветя. Според сезона. Китките от градината.
Много цветя гледаха по него време. Пък една година старците взели да измират много и една бабичка се жалваше на фурната, че й оголяла градината от умрели това лято.
Виж, зимните погребения бяха скучни и по студено-му тъжни.
Наистина траурни.
И безцветни, та чак безкръвни. Само тук-там грейва по някой карамфил като малиново леке, купен специално от близкия малък град. Да не кажат хората, че без цвеке е изпратен. Умрелия.
Но затова пък музиката отекваше стократно в тишината.
Така си спомням, седях на пейката, а като наближеха ставах уважително.
Към изпращачите, не към умрелия, той все едно вече е умрял, пък и мога ли да познавам всички в това село. То по онова време и град си беше.
И още си е град, ма сигур, зарад алуминиевата дограма на общината и училището дето все още не е превърнато в старчески дом, от някой социален бизнесмен.
А като вече съвсем поотдалечеше шествието, изскачах на пътя със съжаление, че завършва представлението.
На връщане духовата музика не свиреше.
Свървах обратно в двора, а баба ми ме питаше:
- Мо, Миле, кой е умрел?
- Че аз откъде да знам. Питай баба Райна.
Виж, баба ми Райна беше от друга мая квасена, не като баба ми стискоуста.
Баба Райна си беше всеизвестната агентура на махалата. И носа си не показваше през портичката, ма кой минеше покрай оградата, биваше привикан на отчет и докат не го изцеди като кисело мляко за снежанка, нямаше тръгване. Пък тогава, нали всички уважавахме по възрастните.
И така до следващия път.
Му(с)зикааа.
Поне да бях излязла да погледам. Ей, така, като за последно.

moon sand

Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома?
Вероятно не.
Освен, ако нямате дете на възраст между 3 и 10 години.
Е, аз имам и дете, и лунен пясък.
Детето ми има лунен пясък.
А аз имам лунен пясък из цялата къща.
Всеки ден отваряме кутията пясък за игра и всяка вечер аз събирам пясъка най-щателно, за да не се разпилее.
Да не намалее удовлетворителното ни количество.
Събирам го с картончета и се чувствам като наркопроизводител.
Или дозатор на дози пясък с картончета и дървени шпатулки
"домино".
Бористето прави фигурки и меси,
и мачка с пръстета.
Компенсира ни лунния пясък мъката по морето и големия пясъчник там.
Пълно щастие и мрАсотия.
Пясъка лепне по дрехите, по диваните по леглата, или семейната ни песна, влиза в употреба ежедневно:…
КАдето мина мрАсотия, мрАсотия,
кАдето седна мрАсотия, мрАсотия,
кАдето пипна мрАсотия, мрАсотия…

И така нататък в същия дух.
Moon sand.
Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома? Е, ако нямате, изгубихте си времето тук.
А ако имате - все едно вие си знаете, какво е да имаш лунен пясък у дома.
Резедаво, ронещо се и пълзящо нещо.
И превзема дома ти.
moon sand.

върнахме се.

от морето.
а можеше и още.
а можехме и още как! как да не можехме?!
:)
нищо.
на септември, ако да ни огрее - пак.

*и на почивката на търново, без инциденти този път. вероятно защото калпазанестето беше и сънен и гладен ;)

море.

трети път

Вероятно след серията "за горнището" и "за долнището", всеки би запитал:
- защо всъщност си причиняваш "море с дете"?!
Е, отговора е комплексен, но основно, защото не знам какво да правя с времето си без Борис. Или просто съм забравила, или е било толкова отдавна личното ми време, че сякаш не е било въобще.
А и защото да отида сама на море ми изглежда егоистично и разточително, а да отида с Бористето ми е оправдано и пожелателно.
Освен това ми харесва мириса на море и топлия пясък под краката ми.
Харесва ми и мириса на кожа със слънцезащитен продукт.
Тук бих могла да отбележа, че някои слънцезащитни придават на кожата ужасни реванолово-йодни оттенъци, но да не си развалям удоволствието сега.
Или, разликата от предходните пъти е, че Борис бяга по-бързо, а аз освен че се извинявам на всяка крачка, вдигам съборени дрехи, чанти, хавлии и обърнати играчки. Създава ми препятствия порасналото ми момче.
Вероятно сега на морето и пясъка им е глухо и тихо.
Не оттеква периодично и на често моето:
- БОрисе-ее?!
Няма друго толкова викано име на плажа.
Ма, и нямаше друга майка дето все си издирва отрочето. Защото върха на неговото лично забавление е да ми се изплъзне и аз да го търся. Като върха на пясъчната кула е, като изчезналият ми е качил пулса на 200, обиколила съм целият, или поне половината плаж, басейните, морето до под гъза ми и бара, разбира се, и докато тичам за фотоапарата, за да покажа снимка на изчезнало момченце на спасителите, същото това момченце е легнало под моя шезлонг и копае:
- Ама, къде ходиш бе, мамо и не ми се обаждаш? Нали се разбрахме само с мен зЕвинаги да сме?!
Да го целуваш ли, да плачеш ли, да пердашиш ли?!
А защо не ми се обадил Борис-ът, когато съм го викала по име?! Зает бил.
Ами това е то - море.
Ние толкова голям пясъчник си нямаме.
Нито толкова басейни.
Море пък хич.
И сме заети.
Още няколко дни.
А бих могла и цялото лято. Толкова е приятно.
Вероятно затова ваканциите са кратки, за да можеш да се съвземаш от тях.
Лошото е, че и градината е във ваканция, а тъкмо свикнах да имам време на тишина.
Нищо.
На есен с песен.
А на море догодина. Или може преди есенната "песна" да завторим.
Морето.
Тогава може и да ми се получи да не се набирам на къси разстояния и да поиграя табла.
На слънце и пясък.
Или поне да нямам случки от сорта: ей, сега ще го спра аз този бус!
С голи вдигнати ръце. Момченце на четири без малко.
- Безстрашния Борис съм аз.

Хубаво лято и на вас.
Повтарям ли се?!
Повтарям се.
Това е, защото очаквам да ми върнете пожеланието.
Благодаря.
:p

тампони

Май е към края си.
След цялата си празничност.
Дойде ми време да се махна от градския поток.
И на детето му дойде време - той в смесена група нямало да ходи - отписал се бил от детската вече.
И тъкмо застягах багажа за село - промоция за ваканция в любимия ми ни "гранд". Любим и на Бористето и на мен.
Резервация. Превод.
Първи юни. Празник в детската градина и последен ден училище на младежа.
Втора оферта. Пак там, но в други хотели. В гранда места няма.
Дали или?!
Малко време за размисъл. Ама какъв ти размисъл - то е повече от ясно - 13 дневна морска ваканция сега, излиза колкото 5 дневна след месец.
Отварям 10-дневната прогноза на sinoptik.bg и последното съмнение е изтрито.
Втора резервация. Втори превод.
Смяна на датите за автобусните билети.
Багаж.
2 дни до заминаване.
Последна проверка на календара.
На zicklus-calender-a.
Ooo, бе! Точно в с средата на тринайската ми се падат шест червени дни.
Да не влизам в басейна. Или в морето.
Мне.
Не е решение. Как ще влезе тогава Бористето във водата?!
Имам аз две светнати приятелки по женските въпроси.
Петя и Меги.
Звъня на Петя.
- Петее, нещо за преместване на цикъл? Спиране или по-ранно идване, дали знаеш да има?
- Миле, има хапченца.
- Какви хапченца?
- Едни малки, не помня как се казват, но ги продават свободно в аптеките.
- Добре, благодаря ти.
След малко, проблясък:
- Ама, Петее, тези хапчета да не са хормонални?
- Са.
- Е, няма да ми се получи тогава, ще звънна на Миглената - я нещо хомеопатично, я нещо бабешко ще знае.
Звъня на Меги. Не вдига. Смятам датите - на работа е, вероятно има масаж.
Чакам.
Пак звъня.
- Мегии...
Е, докато да изкажа в бързина и сбито въпросителната си и полу-преразказ на разговора с Петя, като зина онази ми ти устатница Миглена, добре че беше влязла в тоалетната на салона да говори на спокойствие, та прекъсваше от време на време, или в повечето време.
- Там'они.
- Какво?
- Та'пони.
- Миглено, ма, излез от където си, че нищо не хващам, а пък и не съм сигурна че каквото чувам, го чувам наистина.
- Тампони, бе, тампони!
- За цикъл?
- ЕСтествено!
- Добре. Какви да си купя?
- Обикновени. Каквито си купуваш.
- Може, но тъй като ще си купя за тампони за първи път в живота, затова ми кажи ако може относително какви.
- Милкана, ти до сега не си ли ползвала тампони?
- Не, не съм.
- Е, браво, Миле! Тогава като жена на средна възраст, ти е време да заползваш!
Щом ми е време според Миглена значи съм мега изостанала, щото тя в принцип е наясно със личното ми забавяне в някои цикли от живота. Примерно.
Грабвам си детето и портомонето и отивам в аптеката.
Да изправя поредния пропуск.
- Добър ден. Тампони за менструален цикъл, моля.
Жената ме погледна с повдигнати вежди. Вероятно се поръчват само като тампони.
- Какви? - пита тя.
- Нормални - отговарям й.
Меги ми каза нормални, значи нормални е достатъчно и за аптекарката.
- Ама какви?
- Как какви?! Нормални - нормален размер.
- А бе, госпожо, подпали аптекарката, каква марка Ви питам! - и заизрежда.
И какво от това, че заизрежда?! Сега ако звънна на Меги да питам и за марка - вероятно и аптекарката като виц ще ме разправя. По-добре не.
- Ооо, докарвам небрежен тон, по ваш избор.
И се усмихвам.
Любезно.
- Осмица или дванайска?
- Моля?! - очите ми се окръглиха. Аптекарката направо ме закопа.
- Осмица или дванайска?!!
За част от секундата си помислих, че вероятно това е някакво "фи" на тампона, но за да се излагам повече в случай, че съм сбъркала, оставих аптекарката да прецени на око и външен вид широчината и дълбочината на вагината ми.
-Ммм, по-добре осмица да ви дам.
- Да, повторих аз - по добре осмица - и си помислих, явно съм с нормално тясна путка..
След тампоните, останалите покупки преминаха бързо и вещо от моя страна.
У дома разгледах кутийката внимателно. И изчетох листовката със 'се картинките.
"осмицата" се оказа бройката.
Брой единици в опаковка.
Сложих тампоните за менструален цикъл в багажа, а и всичко останало и тръгнахме.
Три дни слънце, море и басейни.
Четвърти ден. 9ти юни.
По zicklus-calender-a, следва да ми е ден първи в червено.
6:30 сутринта - нищо.
7:30 - чисто е.
8:30 - съвсем нищо.
- Алоо, Меги, да сложа ли един за всеки случай?
- Дойде ли ти?
- Не.
- Тогава недей.
- А ако ми дойде изведнъж? Аз влизам и в детския басейн освен в морето!
- Еее, Миле като усетиш, че ти идва, отиваш и слагаш, щото то не е много комфортно все пак.
- Как да усетя?
Ти не усещаш ли?
Ми нее..
- Милкана, ти не си нормала жена!
- Оф, добре , бе! Няма да слагам.
Ден пети море и ден втори по zicklus-calender-a - пак нищо.
След два дни дават да се разваля времето, ако ме задържи личния ми шок и ужас до тогава, може и да ми се разминат тампоните.
Или поне през по-голямата част от времето.
В най-изобилните червени дни.
Ако ли не - експеримента предстои.
За мен.
Времето не се развали.
Ден осми море.
Сутрин.
Червена сутрин за мен. Ама много червена сутрин.
Дали па да не ида с превръзка на плажа?!
Я по-добре да ида за кафе и закуска за дребния, пък после ще му мисля.
Ама какво ти после?!
Сложих си го.
Тампона.
Преди кафето.
Да се тествам. Дали или?! Или как?!
Хъм, не е много как. За един час и дъното на гащите ми отече.
Не, че ме притеснява - не ме, кръв е - пере се.
Въпросът с плажа какво да правя, че да не се размине син ми с морето и детския басейн.
И съвсем ама съвсем не ми е удобно. Нито изправена, нито седнала, нито легнала. Да тичам след изтребителя пък съвсем не ми се вижда да ми се получи.
Не било много комфортно! Ей, сега ще й звънна на тая специалистката ми Миглена.
Може пък да не съм поставила тампона правилно.
Някак плитко ми беше.
Няма да предавам разговора с Меги, но е горе-долу както как да обясниш какво трябва да е месено тесто на допир, или каква да е палачинката от суровата страна, за да си сигурен че се е отлепила от тигана без да повдигаш със шпатула, или как се слага тампон.
Меги каза:
- Тампон се слага в тоалетната, все едно че правиш секс и си отгоре.
- Все едно, все едно, ама не е все едно, първо защото аз вече нямам спомен какво е секс и второ защото на мен кръв ми тече Миглено, а точно днес не ми е мазна, а бистра с консистенция на вода, а не на плодов сироп, или на мазни сополи!
В крайна сметка се оказа, че не съм сложила пилотния тампон достатъчно навътре.
До дънцето. А само на входа. Да не говорим, че направо си не беше преминал входа.
С втория ми се получи обаче.
Отвсякъде.
Хем до края го набутах, щото то с набутване става, ако не знаете да знаете и вие, хем оказа ми се много, ама много удобен.
Или никак неудобно не ми беше.
И да, вторият преседял във путката ми тампон съм си го снимала. Някак умилително красив ми се видя.
И естетичен.
И утре пак. И по-утре пак.
С тампони, не със снимки.
И мисля да спра до тук със споделянето, че то остана само личната си дълбочина и "фи" да си споделя, а чак толкова ексхибиционизъм и аз не притежавам.
Голите цици на плажа са ми достатъчни. На мен. А и на синът ми.
От там нататък въпросите: какво ти е това? Къде ти онова? От къде пика, покажи ми? а пишката къде ти е?; та до генералните изводи от сорта: "жените-момичета имат пишка от косЪми отпред", ми идват в повече.
На мен.
Хубаво лято и редовен цикъл ви пожелавам.
;)

отиваме на море.

двамата.
калпазанестето ми и аз.
утре.
а после и на село.

хубава ваканция и на вас.
;)

24 ти МАЙ

Поредният празник, изгубил празничността си, в представителната улисия на държавниците ни

24ти май.
Празника на буквите.
Или както обясних на сина си, празника на буквите, приказките и детските стихотворения. Празника на думите и речта.
Най-хубавия български празник.
И като подарък за празника, времето като никога се бе отпуснало в един слънчев и топъл неделен ден.
Няма нищо по-хубаво от хубавото време в празничен ден.
Малко се успахме, или подарихме си и ние поспалива неделна сутрин за разкош. Закусихме на две на три. Облякохме си празнични дрехи и побързахме да отидем на паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека. По пътя купихме и знаменца за Меги и приятелката Зорничка.
И - о, разочарование!
Пред Библиотеката ограждения.
До паметника нe можем и да стигнем. Нито Борис и Зорница да видят отблизо гвардейците.
И музика няма.
Празничност също.
Добре, че нашите деца, благодарение на един усмихнат полицай се промъкнаха през загражденията и охраната да си оставят цветята на паметника.
Някак геройски се завърнаха под ескорта на Меги и на двама от специалните служби.
Нещо се чака.
И чакаме.
Час и половина. Какво е за обикновения човек час и половина, когато чака.
А той, обикновеният чака, държавните мъже и специалните гости - учителката синдикалистка Янка Някоя си, Жени Живкова и въобще по странно му събрани хора.
Държавните мъже, мисля няма нужда да ги споменавам кои са - всички сте ги видели по телевизията.
Но от тази важност и стриктност на организация, за да си прочете някой написаното слово, или миналогодишното, но редактирано за фасон и да отчете мероприятие - къде предизборно, къде по партийна линия, къде от сантимент по отминалите младежки години, малцината отишли до паметника, около 300-400 човека, извън включените в шествието и програмата, имаха поредното разочарование от държавната показност за сметка на светлия празник за хората.
Децата ни, тръгнали с очакване за празник, накрая питаха: къде е празника?!
По-големите деца: Ама какво чакаме сега?!
Президента!
Е как може толкова хора само да чакат и да няма празник, защото един президент го няма?!
Ами той като не идва, да си отиваме и ние!
Байрачетата не бяха нито утешителни, нито достатъчно празнични, в тълпата.
Наследниците ни дочакаха с усилия и многословни убеждения "Върви народе възродени", изпята от детския хор.
Чисти гласчета, но без патос, сила и тържественост.
Без празничност.
Тръгнахме си.
Зорница и Борис все така питаха къде е празника на буквите.
Техния празник започна със сок, сладолед във вафлена фунийка и соц-катерушките в Докторската градина.
Боже, откога кракът ми не беше стъпвал там - чисто и зелено.
И за капак - в програмата на телевизиите - нищо българско, патриотично или тематично - политика на българщината няма.
Има само мръсна политика. Тази дето я четем по вестниците всеки ден. Тази дето я слушаме по новините всеки ден. И профанизация на нацията.
Я, по-добре, Господа Държавни мъже, махнете 24ти май от календара с националните празници, за да го празнуват хората, както го разбират.
А не с речи и църковни песнопения.
И без ограждения.
Пуснете музика да свири цял ден. И всеки да може свободно да остави цветята си и настроението си.
Когато пожелае, а не когато е позволено.
И да, едно знаменце - 2 лева.
2 лева за национална принадлежност. За символ. За националния празник.

А така ми липсваха възрожденските песни, мъжкия хор и тържественото благовение пред смисъла на самия празник и уважението към светостта му от обикновения човек.

ХИПОДИЛ, КОНТРОЛ, РЕВЮ и МИЛЕНА

Веднъж и Завинаги.
А за мен лично - и за последно.
Но за това по-после.

Или три-четири седмици назад, в един форум ми заби погледа, а в последствие и съзнанието: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена".
Взрив от години назад пред очите ми - цветни картини, като на филм.
20 години.
Сверих прочетеното и в автора.ком.
В бясната.кучка.съм, пък, Ивентим и нюзлетър ми бяха пратили за 22ри май.
Два билета, моля.
Истина е значи.
Донесоха ми билетите.
И блаженство, и възбуда, и краката ми омекнаха, и главата ми се завъртя и всичко, ама наистина всичко.
Depeche Mode автоматично избледняха, а 10тина дни след това и отложиха концерта.
Все тая - аз тях съм си ги взела преди 3 години.
Сега остава да си взема и парите.
Обратно.

Този концерт, обаче: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена", не съм и очаквала да ми се случи.
Тези групи са присъствали в целият ми съзнателен живот досега.
Във времето, откакто съм осъзнавала едноличността си.
Явор не можа да се освободи.
Меги, пък й вкараха допълнителен семеен ангажимент.
Все едно, хубаво, че още има безвазелин.нет - намери се с кой да отида.
Иначе щеше да е мъка и личен ужас - много трудно преглъщам, да не кажа - хич - мърсотия, простотия и кретения.
Милена ме върна още в ученическите ми години.
А после и в студентските такива.
И въобще от 14 годишна, до сега, все ми присъства в някакъв период време или събитийност.
Истинско удоволствие и веселост заструи в цялото ми същество.
Такова настроение и живот ми влива винаги, и затова я обичам - въпреки хъшлашката й наглост, абсурдна и смешна понякога и ужасническия вид, който не знам как си докарва, е мега лъчезарна и позитивна, настроителна и заразителна.
Ревю без нея, не е Ревю за мен.
Контрол минаха покрай ми със спомени от весели събирания, случки и епизодични гаджета и целувки. Контрол с Кольо Гилъна.
То, друг Контрол и няма.
Отново за мен.
А Хиподил ми покриха емоционални и не толкова емоционални години.
Времена на разочарования също.
От Маймунарника до Зимния - и двете места са били инцидентни и единствено заради последно споменатата група.
И ако за мое облекчение Маймунарника го няма вече - ужасно място, ужасно наистина, то, Зимния дворец на мен ми беше за последно.
Организацията затънала в мърсотия, безобразни и безконтролни пиянства и прочие гледки и присъственост, ми създава повече дискомфорт, отколкото удоволствие от изживяването.
Благодарна съм на майка ми, че ме върна от вратата да си сменя джапанките със гуменки (поне), като разбра на кой концерт отивам, за да не ми смажат краката.
Тя е една добре информирана от много години майка и баба от четири.
Сега съм само със синина на лявото ходило, а можеше да съм и с премазани пръсти, ма нероден Петко няма да оплаквам сега.
Та, така.
Тази музика вече само у дома.
И на слушалки.
Или на лично парти.
В зала* и клуб - не благодаря.
В друга възраст съм вече.
Претенциозна.
От ЕГН-то е това.
74.
Точка.



----------------------------------------
* Изключвам зала1 на НДК - това е друго нещо. там и сама си посещавам желаното мероприятие. без негативи.
без забележки.

Латекс

Обичам да боядисвам.
Обичам да боядисвам с латекс у дома.
Боядисвам на често. Иначе казано два пъти в годината.
Пролет и есен.
Сезонно.
Според количеството слънце, което достига до мен през прозорците.
На пролет боядисвам в матови и тъмни цветове, за да не присвивам очи от силната светлина. А есента, в ярки и слънчеви бои- да не ми е мрачно поне у дома, на вън все едно е мрачно, защото.
Приятно ми е да боядисвам - чувствам се всесилна и всевластна - петната и олющените ъгли изчезват, сякаш никога не ги е имало. У дома мирише на чисто ново и различно, а аз се разглеждам уморена и доволна и приясядам на всяко различно място за разглеждане.
В началото - повече уморена, отколкото доволна, но след ден два - само доволна.
И така, боядисвам циклично, докато не се наслои толкова много латекс, че започне да се лющи. Тогава вече е по-сложно и тегаво - имам много дни миене и сваляне този, който може да се свали.
И доколкото може.
Да, бих могла да налепя тапети, но не искам. Пък и тях не мога да сваля и да налепя нови за 4-5 часа.
Все едно сега съм доволна. Дневната ме радва много - тъмна и уютна.
И прохладна за скорошното лято.
Дали да не боядисам и в малката си кухня и в коридора?!
Не знам още, сега съм наистина уморена и не мога да мисля, а и не ми се почва. Късничко стана вече. Късничко даже за лягане.
Утре. Или по-утре.
Или на есен.
Или когато си купя корк. За стените. За всичките. За да не чувам съседите.
Виж, корка с латекс не бих покрила никога, за това трябва да си измисля подвижни или сменящи се платна или пана. За цвят.
И настроение.
Толкова настроение има в цветовете.
Трябват ми и различни цветове пердета.
И килими. В различни цветове.
И ... о, и какво ли не още.
Дали да не помисля за цветни стъкла на очилата?!
Няколко чифта различни цветове.
Биха се събрали в кутия за малки обувки. И без това нямам килер, а мазето си даже не зная къде е.
Ще си лягам.
Друг ден ще мисля за последствията от корка, който все някога ще си купя.
И от колко постоянно количество цвят имам нужда, за да съм щастлива.

Шоколад

или защо вече не ям шоколад в леглото?


Първо защото свърши.
Шоколада.
Второ защото не обичам особено много шоколад.
И трето, еее, трето - това вече е по-дълга история.
Или както вече някои знаят, аз с неприкрито удоволствие ям в леглото си бисквитки, малки сандвичета, пък дори и ядене или супа. Но последните две по-рядко, че много лекета остават, пък аз ако трохичките от бисквити и хляб някак си ги елиминирам с чорапи, лекетата си стоят. И тях - лекетата, вече трудно ги преглъщам, посърват ми радостта от чисти чаршафи.
Та, след едно от иностранните си завръщания на Борис дядо му освен папагал, който веднага получи име "банка ДСК", а в последствие и официалното Лари Уери а Бърд, му донесе и кутия мини шоколадчета "milka".
И ако играчката папагал изкуши всички ни да я видим и пипнем, шоколадчетата - хич.
Детето обаче ревностно си ги пази и крие.
И за да са на по-скришно място от вуйчо му и всичкото друго семейство дето приижда да го вижда, скриваме взаимно в съгласие металната шоколадова кутия в нощното шкафче.
В моето нощно шкафче.
И какво да кажа, пак нищо особено, освен, че дребния от време на време през нощта, я пикае, я пие вода, я сок иска, а аз от както се помня - събудя ли се вечер, отварям врата на "нощната лампа" - хладилника и докато не ми се отворят очите, не я затварям.
Ей, така - загрява ме и заспивам спокойна за нула време.
Добре, обаче, като зареве наследника и заиска и освен, че наливам и разливам на автопилот, не стигам в бързината до хладилника, да не говорим, че откакто съм си пак в ресторанта, той си все празен, та освен че вратата даже не открехвам, я мушна някоя друга какаова бисквита за разкош, я не, ами летя към спалното със шише или чаша, само и само да спре мрънкалото.
И си лягам. Поне на тишина. Само "смукателя" се чува как дръпва сока от шишето за отрицателно време.
Студ ме втриса. Щото в хладилника дори и нищо да няма, аз и вратата не съм успяла да му открехна, ей така, по навик.
Шоколадчетата!
Оооо шоколадчетата!
В нощното ми шкафче!
ОоооооЛе!
Как се сетих, а?!
Едно. Две. Стана ми топло и сладко. Три. Приспивно. Четири.
Е, четвъртото ми се запъна.
На половината.
И както съм завита през глава, така на слънчевия сплит си оставям половинката ресто, за след 2-3-5 преглъщания слюнка.
Не помня преглъщания.
Заспала съм.
Три часа по-късно, се събуждам от нещо лепкаво.
Ама много лепкаво и много размазано. Аз разбира се шоколадчетата вече не ги помня от времето в полубудно състояние и не съвсем, и първата мисъл - или е кръв или са лайна, или е повръщано, щот в тая комбинация дето я спиме с дребния друго няма какво да е.
Нито, нито.
Шоколад.
Мазен, лепкав, мръсен, разтопен шоколад.
По ръцете ми, лицето ми, косата, горен чаршаф, долен чаршаф, фанела - все шоколад.
И всичката мърсотия от половинка мини блокче шоколад.
Отщя ми се и шоколад и све.
Добро утро, вече е 5 сутринта, време за пране.
Чудно утро направо.
Пренесох си съкровищения в неговото си чистичко легло, че и той в моето мундари, щото неговото било само двуместно, пък моето - триместно и като се нацапа имало къде да се премести на чистичко място, и отпочнах голямото сутрешно пране.
Оттогава шоколад не ям.
В леглото.
И иначе май.
И въобще.

Oh!

Micky Green


Ouuuuuuuh ouh ouuuuuuuh ouh
Ouuuuuuuh ouh ouuuuuuuh ouh
I don't think you realise
Don't think that you recognize
Just how much you mean to me
And that you make me so happy
I wish that you were happy too
Because it means so much to me

And oh ! I know that we've got better days
And oh ! I'm sure that we will conquer the world

I regret what I don't have said
I screwed up things inside your head
But all I want is for you to know is that
When you grow old you won't remember it at all

And oh ! I know that we've got better days
And oh ! I'm sure that we will conquer the world
And oh ! I know I love you more than anything
And oh ! I'm sure that I will make you happy

And we'll be together...
I know, it shows in your eyes
Your green eyes, your brown eyes
It doesn't really matter

And oh ! I know I love you more than anything
And oh ! I'm sure that I will make you happy

And we'll be together,
I know it shows in your eyes
Your green eyes, your brown eyes
It doesn't really matter anymore
Oh ! Oh ! Oh ! Oh ! ...

It don't matter no more
It don't matter no more
It don't matter no more
It don't matter no more...

Micky Green

* 4ерпя, за до следващото писане.

Боза - трети път

Или втори кухненски опит.
Tрети тук.
Защото съм в серия.


А аз готвач ли съм, или какво?
Ще им се незнаят и рецептите и чудото - всяка писала недописала, ма на - бозаджийка.
Или след като обгазих къщата, и излях 8 литра прегоряло подобие на боза, и премих тенджерите с последните капки вода преди да я спрат, поради авария в квартала, излязох да пуша.
На балкона.
Нееееее, тая няма да я бъде.
Даже и оставената половинка за закваска излях.
Пробвах парченце две от изпечения квас. За утеха. И,
ЕВРИКА!
Бозата има вкус на мая. Или маята има вкус на боза. Или в крайна сметка са едно и също.
Набрах се днес във цялата кал и гнус днес до магазина за суха мая. Едно пакетче.
Не. Я по добре две за всеки случай.
Маята - един брой 7 грама. Супена лъжица оцет. Една чаена лъжица сол. Две супени захар. Още две супени лъжици, ама с брашно. Половин чаша вода.
И на радиатора.
Хем вкисва, хем бълбука. Музика за ушите ми.
И след енто вкисване, е хайде, аз поне да съм точна - петото поред, метнах една чаша запечено брашно, ама маааааааааалко.
Малко, малко - с цвят на яйчена черупка.
Отвътре.
И също точно толкова и малко отгоре чаша захар. И три литра вода. Ама не точно, че ми е по-малка незалепващата тенджера с двойно дъно от мама. Оставих си водата ресто за после.
След някое си време забълбука лепилната смес. Даже и захвана, ма аз бъркам упорито - като ще е експеримент, да е съвсем. Изливам и маената смес. И пак бъркам. А като съвсем завря - излях в друга.
И погледнах тъжно дънцето на назалепващата ми тенджера - покрито със сочен брашнен карамел.
А, де?!
Излях аз останалата до трите литра мярка вода върху брашнения карамел. И два черпака от бледо-бозавото лепилце, за кураж.
Иииииииииииииии красота, ей, красота! Разтвори се по-голяма част от загара и като замириса на препечен захарен сироооп - не точно карамел, ама почти.
И един цвят - череша. Или по скоро между круша и череша. За мебелен цвят говоря, много ясно.
Две минути. И това му е много - и по-после до последна капка в захарното лепилце.
Гледам часовника - десет и двайсет. Нощта.
Дреме ми.
Сега ми е ред, че ако й изпусна момента на разбиване - утре може и пелмени без плънка да извадя от тенджерата.
Включвам пасатора и цвят ли не бе, като цвят; вкус ли не бе, като на почти още малко готова боза!
Само вкисналия мирис остава да докарам. Но, по мои изчисления, поради чисто новата ми рецепта и предвиждания - утре вечер.
Ако, не - още едно пакетче мая.
Ей, така се прави боза!
Дал да взема да врътна и едни толумбички утре заран?!
Мне, ще ги оставя за другия път.
Мммммм

.

За долнището

ама не точно.
или "За горнището - продължение", ама пак не точно.


Както вече стана ясно - горнището бански е плаващо състояние.
За мен.
Може да го има, а може и да го няма. По ред причини е по-добре да го няма.
Долнището, обаче, е неприкосновено.
За мен. Отново.
Някак си, сигурност за гъза. Щото путката все едно е по-податлива и гостоприемна.
Оф, за долнището на публично място иде реч, все пак.
Аз проблеми с долнището не съм имала.
До преди Борис.
Отново "до преди Борис". И въобще Борис ми е нова ера, за изпитание на търпението и справяне в чисто нови ситуации.
Може би трябваше да пиша "с долнище и дете на море - не".
Може би, също, някой да ми каже, "я не мрънкай, а обличай цял бански".
Ами не искам. Цял бански.
Пък и не мрънкам - споделям си, морски истории.
Лятна носталгия имам, вероятно.
И така, освен, закономерното уеднаквяване - "щом аз съм гол и ти трябва да си гола", поне три пъти в преди обеда идва изпредварителния ужас от къпането или: "като как точно ще ми се случи да изляза от водата този път".
Ей, тук бих могла да посъветвам всички майки с две, три и четири годишни деца - банските с вързалки ги забравете!
Вероятността да си намерите долнището при по-големи вълни е минимална.
Неудобството в последствие - максимално.
Въобще - паметна случка.
С другите долнища не е кой знае колко по различно, освен, че все пак се задържат някъде "наоколо".
Около тялото.
Около точно предназначеното място.
Накратко - някъде наоколо, но не точно.
Вероятно това се случва, основно на мен. И вероятно, защото не ми е приятно ми стиска.
Нито долнището, нито горнището, поради което и едното и другото ми е размер отгоре.
Но това са подробности.
Или влизам аз във водата като майка-спасител, майка-квачка, майка-трупче.
Майка, която не може да плува. Аз съм майката. Аз не мога плувам. Борис открива за втори път морето, със смесица от неоткрита още боязън и всеобхватен възторг.
Стъпва смело. Стъпва накриво. Нагълтва се с вода - и зависва първосигнално.
Зависва се с ръце за горнището ми - която ръка, където свари, а още повече
захваща с крачета долнището ми и докато плюе се опитва да се катери, впрягайки всичките си сили.
А той е много силен.
И виси.
Като маймуна, овесена за клон. Само че в случая за двете ми части бански. Дъното на долнището ми вече е около четири пръста под чатала. Ластика още по-надолу.
Опитвам се да отскубна маймунчето ми от долната ми препаска.
Не успявам.
Става ми смешно. И още по-смешно. Той само това и чака - важно е да има забава и веселба - залюлява се както се държи и виси за банските ми. и освен люлеенето се набира напред-назад, или да кажа нагоре-надолу - все едно.
И само едната мисъл - да не се изпусне Борис или аз да не го изпусна, както сме мокри.
Изчаках го да се насмее.
Достатъчно време и околните да се насмеят наспокойно и с удоволствие.
Стиснах го здраво, малкия ми артист и забавлител и влязох по навътре, доколкото ми позволяваше личното спокойствие или по-точно страх.
А той инстинктивно се вкопчи във врата ми и косата ми.
Отплетох му ходилата и пръст'етата, вдигнах и си нагласих долнището.
За горнището все тая ми беше, по-важно беше да изкарам Борис от водата, че както стигнахме по плиткото, пак така маймунски се развилня.
От следващия ден започнаха експериментите.
Пробвах с потник. И с къси панталони.
Същото приключение.
Решението се оказа - тениска.
За долнището, още нямам сполучлив опит, но все ще измисля нещо до другото лято.
Или няма какво да му мисля - цял бански и тениска.
Ма, не.
Там още по-мисловна и сложна реализация, защото като как да завлека синковеца ми до съблекалните и още повече да го усмиря да чака кротко и на място,
а да не ми изпълзи под паравана, че тогава, ще хукна както съм си към момента
да го гоня из плажа.
И това не ми е вариант. Съвсем даже.
Егати кефа!
Егати морето!
Егати родителството!
Оф, амааа.
Слънчево идно лято ви пожелавам.
И по-скорошно, ако може.




*Oги, приятно четене :)


** а Стефко, ме светна да пробвам с неопрен.
Стефко - стоте кила ракия:

"не бе - просто неопрена е от здрава материя, не се поддава като го дърпаш
а освен това ти осигурява комфорт при по-продължително стоене с Борисето във водата - докато той си жабясва на теб ще ти е супер
не като по бански - след 15 мин да посинееш и да почнеш да трепериш като перекенде.
е, разбира се възникват определено интересни въпроси с ходенето по нужда,
но то пък не може всичките убавини на едно място
както се казва - то не може и сладолед, и кино!"

________________________________
Е, са ще допълня под чертата за неопрена, след като си представих как се занасям
до самьiй пляж със се целий костюм, си изкарах вече поглътната глътка кафе
през носа.
При все, че само зарад единия кадър съм готова да се експериментирам -
всички голи на плажа - аз със неопрен!
Бориското - голичък!
А аз със неопрен!
Мислех в някакви си части от секундата и за клин, но като се има предвид, че се събличам и обличам с една ръка, защото с другата държа същото това Борисе,
да не скубне на някъде в така удобния нему момент,
ми отпадна идеята за половината гардероб в едната чанта за две хавлии.
Ама, си прав де - не може и сладолед, и кино!

.

Боза 2 - не правете това. у дома.

Ей, "гъз глава затрива", или как излях 8 литра прегоряла боза в мивката.
Ей, така. Излях ги.
Даже дребния дзвер придойде да провери какво се случва, вместо да се прави на заспал и да си играе тихичко в стаята.
- Мамо, мирише ми, че нещо се готви, ама не се готви много добре, ми се струва.
А аз бърках ли, бърках.
Даже не усещах и колко точно загаря и какъв дим и пушек се стеле зад мен.
Концентрация му се вика на това. И поглед в брашното. Или в бъдещето. Дръжки.
Чиста проба лакомия.
Овъртях се в квас и рецепти за боза.
Миришех на прегоряла пуканка.
Кухнята се превърна в зимна набрашена приказка с изглед време за чистене около час.
Проветряване - три часа.
Боза ли?! На ти боза!
Ма, как пък никоя от великите рецептаторки не е написала колко точно препечено е "препеченото брашно"?!
Хубавото в целия експеримент беше, че кваса стана. Даже като се замисля, може да ползвам пропорциите за хляб, ама с ограничено количество захар.
Краен резултат - осем и половина кила загоряла боза. В невъзможно кафяв лайнян цвят.
Изливам осемте в мивката. Оставям половинката. Засичам й три дни от днешна дата, така и така няма да се пие, ще закваси следващия опит.
Той ще е и последен.
Щот на мен вече ми се отпи и отщя бозата за два живота напред, ма от едната проклетия, ще пробвам още един път.
Само.

Боза

Обичам боза.
От малка.
Мога да кажа дори, от както се помня. Татко ми е от рода на бонджалиите. Не, не - никога не сме имали бозаджийница, а някога много отдавна прадядо или пра-прадядо ми е сменил буре с барут за буре с боза.
Или даже пра-пра-прадядо ми.
Не съм сигурна - ще трябва да проверя паметта родителска, че моята нещо издиша в семейната история.
Та сменил прадядо ми едно буре с барут за буре с боза.
И си пиел по малко, пазил си я, все едно че можеш да отлежиш боза като вино. Ма не. И колкото по седяла и резлива ставала - толкова по благо и скръндзаво да сподели с домочадието му било.
Изпил бозата пра-дядо ми. ма повече бурета с барут нямало. И зажалил. Като най-го свивало сърцето, преразпределял оскъдния семейния бюджет и се облажвал я с бозица, я с локум. Когато за каквото стигнело. И най-вече за колкото. Защото в нашето семейство и количеството е много важно, лакомията ни е генетично обусловена.
Защо разказвам цялата история за бозата и бурето с барут, ли?! Знам ли и аз.
Вероятно, защото имам едно шише с боза в хладилника.
Почти изпито.
Налях си преди малко една богата чаша, ма ми се видя, че нямам и една глътка за утре сутрин та върнах няколко количество обратно. Хубаво, че гърлата на бутилките са широки - не се разлива, не ближеш скорострелно бутилката за драгоценни капки.
То, и боза на малки глътки не се пие.
Просто не е вкусна.
Пък и шишетата не са стъклени като едно време, божееее, колко ги харесвах. Даже и белите им пластмасови капачки харесвах.
Тя и бозата не като някогашната - няма я оная режеща киселост след втория-третия ден.
И не ми е толкова непреодолимо вкусна.
В голямо недоволство влязох, но пък отдавна не бях пила боза и затова сега преглъщам всичко това. Загубих вкуса на бозата някъде в началото на пубертетските си години, когато мълниеносно попиваш всички безпочвени слухове и легенди.
Не, от боза цици не растат. Расте само гъз. Факт. Лично доказуем.
Пък аз от цици съм готова да се откажа, стига гъза да е по-малък. Та, като израснах времето на безпочвените суеверия, съвсем бях забравила този вкус - блудкаво сладък, плътен и тежък. И онзи ден майка ми купила боза. Защото знае, че обичам.
Видяла я случайно в магазина и ми купила.
Изпих си един литър за отрицателно време. На другия ден във всичкия лед с дете под ръка се набрах до магазина за още боза.
И сега, хем надигам шишето с върховно предчувствано удоволствие, хем ми е съвестно. За гъза.
За личния ми гъз, дето и без това съм му трупнала три кила отгоре, ами и не само на него, че и две ролетни щори съм заформила на корема.
И ми е съвестно, че още две шишета и няма да мога си закопчавам панталоните. А после мъка, глад и рев. Зарад едната боза.
Не, не, хич няма и да си купя по-голям размер дрехи.
Хубавото в пропорционалното качване се качва на всякъде, лошото е че и сутиена ми стиска вече. Ма то щото ми стиска и кожата на дупЕто.
За това.
Или, "гъз цици носи", ма аз предпочитам да няма за носене.
Та, докъде стигнах. Ааа да, имам за утре две сочни глътки боза. И след това - диета. Или да препия първо няколко дни пък тогава, щом все едно ще "плача", поне да има за какво.
И както казваше братовчед ми "кръстнице Ани, реших се - ще си плача и ще си ям", и аз така "ше си плача после, ма сега ще пийна още няколко дни боза".
Е, не е като да е "една боза от 6 стотинки" и после още една.
59 стотинки за литър. К'ва е тая боза?!
То, боза като боза ли е въобще?!
Сигурно затова ми се лепи на гъза. Оф, аман с тоя гъз.
Отивам утре за два бързи литра боза.
Пък после ще му мисля.
Ма, какво ли пък ще му мисля толкова - ще си направя боза. Истинска. Какво са за мен 5-6 дни търпение?!
До.




*
** първата звезда е предупредителна - да не ми драсвате кле4ката, 4е да не пална. като буре, нищо 4е се заоблям.
благодаря.
.

За горнището

На банския.
За горнището на банския иде реч.
Вероятно е съвсем не на място във времето, щото е зима, ма на - така ми се получават нещата, когато дойдат.
Като с цикъла.
Или аз не съм привърженик на разходка на плажа по цици.
И въобще не съм привърженик на "моите цици - цици за всяко око".
Стигне ли се обаче до по-продължително слънце стоене, е тогава привързаността ми се размива и свалям горнището, щото още по-ми е гадно "цици на триъгълници".
Тя и прашката на плажа ми е революционна - за мен си, ма пак по се преглъща от комбинация "загорели крака с бял гъз".
И само да кажа, като на село съм без горнище на двора - не ми се брои, щото там няма външни хора.
И като съм заоткровеничила - то и пребиването на плажа преди обед и следобед, ми беше неоткрита радост до миналото лято, но сега пък не бих пропуснала никое следващо, за да зарадвам с топлина цялото си тяло.
И така.
За без горнището.
Преди 18-19 години, бях на лагер със СМГ-то. Докато съм си стягала багажа, обаче, майка ми също ми го стягала - паралелно, в същата чанта. Резултата беше, че отидох с половината парцалки дето бях засилила и с още толкова, дето не съм и разбрала кога и как са се появили в чантата ми. А плажния резултат беше, че се озовах с един цял розов бански. Направо прозрачен като влезеш в морето.
На 15 години със съвсем прозрачен бански и току-що пораснали цици. Ужас.
Та, след първия ден ходех с един дънков потник и изрязани дънки до малко над задните джобове и бездънни предни такива. И ако да бяха панталоните иди ми, дойди ми, при все, че след четвъртия ден ми се протри чатала на свивките, щото те - дънките си оставаха мокри "ента" часа, а гъза ми се изрина, то потника никак не беше окей, щото така ми жулеше циците, че не е истина - направо за садо-мазо кадър си бях. Та, на петия шестия ден вече с червен гъз и червени зърна, подбрах се с братовчедка ми и една друга девойка дето майка ми ги беше извръзкарила да са общи в кухнята на лагера и хайде на нудистки плаж. Проснала съм се аз в цялата си прелест и в съвършен разкрач, цялата надефламолена и черпя слънце и топлина. Е, да ама...:
- Я, ма това наш'та Милкана била!
Скачам аз със скоростта на светлината да видя чия съм точно Милкана, даже козирка не си правя с ръка, защото слънцето са ми скрили Ицо Русев, Свес и Милко. Няма нужда да обяснявам, че три пубертетски пишки, 15-16 годишни, ми бяха на нивото на очите.
Това, че Милко от неудобство си беше сложил учебника по физика за следващата година пред висулките, съвсем, ама съвсем не го изключваше от тройката.
Даже и от очила нямах нужда - първа среща с анатомията. Мъжката. На моята възраст. Шок и ужас. Три комплекта в редица. Хванах си хавлийката и казах:
- Аз отивам ей там - поглеждам морето - като се върна всички да са легнали с глави към дюните, а после ще играем карти.
Е, карти не играхме. Аз ги нарисувах и тримата голи. И до края на лагера не отидох на плаж, повече. На нудистки плаж.
А само с лагерниците - с фланелка и гащи.
На цветя.
По после, като станах на 16 се целувах с Ицо Русев за първи път с дъвка и език в Ритъм, но това няма нищо общо с въпроса с горнище или не.
В последствие, след още няколко неудобни за мен ситуации във времето с различни конфигурации хора, окончателно разбрах, че без горнище не ми се получава добре плажа. Нито с приятели, нито само с гадже, нито пък сама. Хеле пък последното.
И така, отказах се аз от илюзията да нямам разлики, което пък ме отказа от лентяенето на плажа.
И по тази причина нося дълъг ръкав лятото, за да не съм на рамене или на къси ръкави.
До миналата година. Когато с Борис отидохме на море.
Не, неееее предишното море - тогава беше още малък и не успяваше да ми свали горнището пък и аз го насмотвах набързо.
Е, миналата година не ми се получи точно така. Задърпа ми горнището заизскачаха ми циците - няма прибиране - аз прибера едната, той дръпне другата страна на горнището, изскочи другата:
- Махни си потникаааа, махни си и ти потникааааааа!
Обяснявам, че не може. Не става.
- Тогава и мен ме облечи.
Обличам го.
Отиваме да се къпем:
- Ела, Борисе, да ти съблека потника, че е мокър.
- Да, мокър ми е.
Събличам го. И пак ми задърпва горнището:
- И на тебе ти е мокър потника ти, съблечи си го!
Е, съблякох го горнището.
Борис се успокои.
За малко.
И гащите ми били "мокърки" и тях да събличам. Е, вече изпаднах аз в личен ужас, щото тоя цирк дето го играхме, и на инакоговорящите в околовръст им стана понятен. Извадих му боксерките от чанта и достигнахме равенство откъм долнища, ма ме пипа от време на време дали изсъхвам.
И така - от следващия ден, аз по долнище, той по дупе.
Ама долнището ми го отпусна, щото си бяха гащи прашка, а не долнище бански. Първо, че вече ми ги е виждал и ги познава и второ щото някак миниатюрни му изглеждаха спрямо другото долнище.
И така - радвахме се на слънцето, на водата, на тихия вятър. Голички.
И тази година пак. Защото без секрет, когато съм с Борис под мишка навлеци няма. Със или без горнище. Даже без горнище и часа не ме питат колко е. И огънче не смеят да си поискат.
И сред 300-та човека каре от чадъри и шезлонги, сякаш сме само двамата.
Или даже само аз. Борис копае щастлив в "големия" пясъчник, а аз получавам приятно загорели цици.
Без разлики.
И без горнище.



.
* боби, наистина няма шанси да си видял мен, ма има шанси да съм без горнище, някъде на друго море.

След новогодишно

Както вече казах неколкократно - мразя зимата.
Края на годината и отбелязването й с всенародни празненствата в сняг и студени нощи, също не ме радват.
Пиратките и гърмежите ме отваращават.
Въобще - честита нова година на мен.
Или, откакто се помня съзнателно и извън изначалното ми семейство, имам колебание да имам нова година у дома, или да имам нова година извън дома.
У дома, обикновено значи, сама или с най-много един двама не шумно настроени приятели, без трапези и обилна храна, телевизия евентуално, в случай, че нямам настроение за приказки.
Прекарването извън дома, има повече изисквания - да не е в хижа и въобще отдалечено място. За предпочитане единствено и само място, където се танцува.
Да са почистени и проходими улиците, в случай че съм на токчета.
И в никакъв случай, ама в никакъв случай в чужда домашна обстановка.
Ааа, и много важно, мястото да е в близост до осветена и оживена улица, за да си взема таксито за дома в минутата на излизане.
Е, това е.
Не е малко, ама и много не е.

Миналата нова година, обаче ми се получи добре. След 2 месеца с болно дете и аз също толкова, го закрепих предпразнично и го дадох на нашите.
Аз си отспах, за разлика от тях и на всичкото отгоре изкарах една много удовлетворителна за мен нова година - спах до 9 вечерта.
За един час прозвъних всички таксиметрови компании и накрая Борил дойде да ме вземе, щот се видя, че нямам шанс да стигна до тях с Меги, по друг начин. Освен пеша. Ма това не ме блазнеше като вариант.
И след като най-накрая всички се събрахме за наздраве в 12 часа, на Асен "бабата" (гаджето, ма така й казваме, а и без това името й не знам - това е друга тема, де), направи сценка и получи внезапен пристъп на главоболие и лигня и затвори младежа в стаята. Никакви убеждения не помогнаха - нито на сестра му и Борил, нито мои, на майка му пък да не говорим.
В крайна сметка, се изнесохме тримата биологично закъснели родители и си оттанцувахме.
Като няма да се нараждаме и нагледаме на деца, барем да си оттанцуваме.
Три часа и половина танци, без никой да ни се изповръща на обувките, без никой да ни блъска и бута, без грозни картинки и кофти изпълнения, без гнусен мирис на трева.
И като занаближава тази нова година, с Меги се заговорихме да завторим.
При все, че аз лично имах колебания, дали да ида да си оттанцувам за всички пропуснати танци в изпращаната година или да ида на село с ненагледния ми и с цялото семейство - да си отгърмим на фойерверки, да се изпокараме емнайсе пъти всеки със всеки, и други разни семейни традиции да спазим, но пък нямаше да пропусна как на Борис му светят очите от радост и възбуда от канонадата обстрели и гърмежи.
И от началото на ваканцията всеки ден, различно решение.
Накрая все пак, подчинената роля на майка надделя - ще идем на село. И всеки ден до наближаване реализацията, все по-тегав.
Да ама, Борис се намеси с един рязък остър отит и изненада всички. Мен не чак толкова лошо, като изключим плача цяла нощ и безсънието, преди да идем на лекар и да си вземем дозата лекарство.
Звъннах на Меги, да й кажа че в крайна сметка сме тук и ако приятелката Зорничка е здрава - след нова година да ни дойдат на гости да поиграят:
- Е, Миле, знаех си, че селото е предпоследно. При теб винаги е предпоследно и окончателно.
И така заковахме се у дома - Борката Стефанов, антибиотика, капките за уши и нос, и аз.
Майка ми още си беше тук. Помолих я да ни купи конфети. Конфети, конфети и пак конфети.
И тя ни купи.
Конфети.
Ама не точно.
Или по-скоро не само.
Конфети и пиратки.
Малко конфети и много пиратки. Последните - 12 кутии, по 50 броя в кутия.
600 лукчета, или чесънчета - а, бе, пиратки.
Не е човек, като на човек да й кажеш на майка ми. Тя ми е майка. И винаги ми прави бонуси и изненади. това че аз не ги разбирам и оценявам винаги и на момента е друга бира.
По-добре късно, нали?!
И аз съм майка. Извода си го запазете за себе си.
Въртях кутиите отляво, отдясно, отдолу, отгоре - няма указание за употреба.
Звъня на Меги, да каже, защото миналата година нейната майка 10 кутии пиратки изгърмяла, ма тоя път Борил ми направи консултацията. А, бе става им нещо на жените след 50. Сега точно тоя въпрос няма да го коментирам, че има няма още 15 години ми остават до педесетака. Има време - после ще го мисля.
Да се върна на пиратките.
И нали съм мъжка майка, във всеки смисъл, а и отвъд смисъла - изгърмях ги.
Всичките конфети и половината пиратки, че наследника така се екзалтира и изгърмя лично другата половина:
- Аз, аз искам аз. Само аз. Дай ми, дай ми дай ми гииииииии, всичките ще ги изгърмя!
Пищи от удоволствие и хвърля една по една.
Радост ненагледна.
45 минути на балкона. 45 минути гърмяхме.
Свършиха мунициите.
Настана плач.
Ама такъв плач безутешен, че бях готова да сляза до оня лудия си съсед, да поискам малко пиротехнически артикула назаем. Ма не посмях. Разума надделя. Че аз с нашите микробомбички си докарах прединфаркно състояние, ми с на съседа егати си и пиратките чудо, дето колите от паркинга се разпищават вкупом, сигур да съм се тръшнала и умряла от ужас.
Бенгалския огън.
Ето това трябва да спре тоя звук на жалост и сръдня дето ми реже мозъка.
Е, спря.
Ама аз на два пъти едва озаптих наследника да запали елхата. Нарочно. Опитите без да иска - не ги и броя.
- Борисе, спри се, ще изгорим като факли! И пожарната няма да ни спаси!
- А ха хааааааа, ще изгорииииииим. Ще изгорим като факели, мамооо! - толкова смях и забава, даже и не очаквах.
Докато свърши и бенгалския огън.
И аз си бях на свършек щото моето наду гайдата пак.
И в този момент ме спаси лудия съсед. Започнаха компанията да гърмят.
Ама неистово. Колите на паркинга запищяха. Замигаха. Въобще - ефекта беше поразителен и оглушителен.
Борис се разкрещя да спират, че на колите ще им паднат акумулаторите и си отиде ядосан в стаята да играе на полиция дето глобява зарушителите.
А аз излязох да изпуша една цигара на балкона, в малкия промеждутък от като поспряха гърменето и до 12 за следващата серия.
Токоз. Една цигара време. Спестих си президентския поздрав. Отворих си френското шампанско - ма наистина, много френско, и наистина много хубаво, голямо откритие ми е то за миналата година, заедно с Грюнер Велтлинер-a нa Телиш.
Та, отворих си шампанското в без една и на химна, наследника долетя.
А по-после и едно хоро изскачахме - при нас играенето на хоро е главно във въображението и желанието, погледахме фойерверките, ама за малко и всеки по интереси.
Борис беше щастлив да играе със строителя и колите, а аз да послушам музика и да пуша малко цигари, без да ми насецва същия дръпванията цигара ( като влети в хола ) от ужас да не ме заключи на балкона, щото вече се е случвало, ма майка ми си беше тук и имаше кой да дойде в къщи и да ме отвори, при все че всъщност не се наложи, щото дребния ми отвори така или иначе, пък и аз нямах телефон в джобчето, за да я повикам на помощ.
Та такива ми ти работи.
Весела нова година на всички.
Здрави и щастливи деца, усмихнати майки, и слънчеви дни.

600 пиратки.
Още не мога да повярвам. Ама и мен си бива, ей!




-------
*прилагам и изклю4ителна 4еститка за mobo, ма не щото изклю4ително е заслужил, а щото мрънка ужасно.
и така:

mobo,
4естита нова година, на теб - слън4еви делници, шеметни празници и безметежни ваканции.

**сега, доволен?! ъм?

.

ежедневие

След като Борис завърши детската ясла преждевременно, а с него и аз, изкарахме едно работно лято.
Ама адско лято.
Развалихме си лична дисциплина и режим.
Борис качи кило и половина за седмица и половина с баба си и прабаба си, а аз свалих 5 - явно нещата в семейството следва да са пропорционални.
Няма значение право или обратно, важна е пропорцията.
Е, аз в последствие си ги понаваксах, ма това е друга тема.
Та, ходим си двамата на работа, аз зареждам масите, той лее комплектни прибори и прави винегрет на плочките. После ми минава обяда, приспивам го и докато да хигиенизирам, хаваеца ми станал и се досъблякал целия, готов да полива с маркуча двора и да се къпе. А по-после, след още няколко часа, го изнася майка ми към вкъщи или ако няма клиенти и двамата сме пуснати да си ходим.
По семейно му. Както сме дошли, така и да си отидем.
И така всеки ден до ваканцията в август.
А като се върнахме, пак така.
Най-накрая, рождения ден на личния ми създател, ми дойде свръх напрежение и затворих ресторанта, нищо че дойде време за градина - никак не е възможно да си гледаш детето и да си работиш ресторанта.
Ама никак.
И понеже детето ми е по-важно в пъти, ресторанта, колкото и да ми е милен поради вложени усилия, лесно мога да отмахна от мене си.
Или поне от ежедневието.
Така го планирах, ма така не стана.
Най-първо нашите се отказаха да го дадат под наем.
По-после решиха, че няма да е лошо да се готви на обед.
Междувременно затворен или не, те клиентите не се отказват лесно, свикнат ли ти веднъж и на кухнята и на проклетията.
И след кратка почивка, все така си готвя на обяд - първо, второ и трето.
И без значение какво е третото, всеки ден и кексче за най-личния ми.
Но на мен това ми е приятно.
Да готвя.
А да пека кексчета в последно време, най-много.
И въобще съм доволна - обичам, когато на хората им е вкусна храната, която съм сготвила.
Изключение прави баща ми, но на него пък вече не му обръщам внимание.
Миналата седмица, пак буча - луканка искал! Казвам, може и да искаш, ама няма, това да не ти е ресторант?!
Е, като не е ресторант какво е?
Отговарям, уникална кухня столова, е това.
Даже не можа да ми отреагира, ма, пак вика - ти иди, иди до магазина.
Ще ида ама другия път, мен луканка не ми се яде!
Някой иска ли десерт? - не.
Ще си го изям сама, какво пък?!
И така.
Готвя си.
Пека си кексчетата, взимам си детето от градина, прибираме се един час пеша ядейки и пеейки, а по-после следват други домашни задължения.

И сега щеше да ми е все така безотговорно и леко, ако не бях отишла на родителска среща в детската градина преди месец и половина.
Е, станах аз доброволно касиер, щото всички родители толкова доброволно и издълбоко мълчаха, че щяхме да откараме родителската среща до среднощ.
Събрахме много пари, също и много похарчихме.
Имало, обаче едни такива тържествени дни, когато се купували сладкиши и соленки и сокчета и децата не спяли ми се забавлявали и се черпели.
Направо вече изтръпнах под кожата на главата, защото обяснителните бележки за какво са похарчени парите аз ще трябва да ги списвам другата година.
И казвам на госпожа Мая:
- Е, в такъв случай, госпожо Мая, аз ще направя на децата кексчета с ябълки.
- Ама как така вие?!
Ей, така - 30 кексчета в индивидуална формичка и са готови.
Госпожата ми обясни, че е хубаво да има и соленки.
Зачегърта ми мозъка от цифри и от подходящи или не до там соленки. Соленки, соленки... соленки.
- Банички. Ще им направя банички. Става ли?
- Става. Ама вие сама ли ще направите всичко.
- Да и с най-голямо удоволствие - първо знам какво има вложено като продукти, и второ финансово, ни се получава спестително на касата.
- Ами, добре, ами нещо за пиене?
- Сок?
Е, тука вече се намеси Борис:
- Аз най-вного обичам сок от вишничка.
- Нека да е сок от вишничка тогава, съгласи се госпожа Мая.
И ето на, заформих си аз производствен процес. За петък. За идния петък.
Ма, какво са за мен 30 кексчета и 30 банички.
Нищо работа!
Ма, ще си отвикам, аз като имам работа в срок и викам. Ама, това само в случай, че ми се мота някой в пространството.
30 кексчета и 30 банички.
Даже по 36, като сметнем госпожите, дядо Коледа и ХЕИ-то за проба.
И всичкото това, само защото съм увреден родител-активист, касиер на родителските пари, и най-много заради леля Мими от детската, дето има непоносимост към мен, ма и аз към нея и ми изнервя и подтиска детето, щото то й е под ръка.
Ма, след кексчета за коледното тържество, я броя да съм я преборила.
Или тя, или аз.
Няма да ми стресира детето, я!
А накрая, ако и кексчетата не свършат работа и молба за учителница ще подам.
За доброволен труд в полза на общината.
Поне ми се радват всички деца в групата. Като Снежанка ме наобикалят да ми говорят и да ми разказват.
Ма това е вероятно, защото само аз от родителите знам имената на всички деца.
И ми е приятно също.
Е, най-личния ми ревнуваше в началото, като разговарях с другите деца и ги удряше и крещеше, но вече свикна, пък е спокоен, защото знае, че съм само негова майка, и на никой друг.
С това знание, вероятно ми отпада и изкуственото осеменяване, но пък личния ми доктор дето правеше тези бебета, вече го няма на този свят. Така, че вероятността да сбъдна противоречивото борисено желание да си имаме бебе, вече клони към минус нула.
Боже, откъде започнах - къде стигнах.
Това е положението.
Както вече казах - ежедневие.
Сега отивам да си доушия парцалените възглавнички, че утре пак имам детска градина; първо, второ и трето; и кексче за изпът на прибиране.
Харесва ми. Всеки ден като предходния. С малки изключения, които обаче не развалят общата схема и ред. Така ми е удобно и не натоварващо. Е, малко в повече ми идва и хигиената у дома, ма което, когато сваря - няма да се утрепам сега за малко прах и несгънати дрехи.
...
Или да взема да посгъвам дрехи преди да шия?!
Бе, не, беее.
Ще си направя аз горещо нес кафе, с малко студено мляко и захар.
И аз има "ваканция" в неделя.
Ами, да.
;)





.

Предколедно

Харесвам Коледа.
Особено много, откакто имам най-личния ми.
Вероятно, защото, благодарение на него вече нямам цветя у дома и изкуствената елха ми идва тъкмо навреме в средата на всичките месеци студ.
И в целата ми омразна зима, ме спасяват само коледната украса и светлини. И най-тъмните улици, стават светли и празнични.
Само заради украсата и светлините съм склонна да преглътна студа дето идва в януари и февруари.
И ако трябва да съм честна, до средата на януари бивам, поради след празничност и все още наличната украса и светлини.
Към средата на февруари, обаче, така ме е стегнало цялото същество от студ, чак до мозъка, че съм готова да легна и да не стана изпод завивката един месец. И пак само заради най-личния ми излизам навън.
Стискам зъби и излизам.
И така до април - тогава някак си започва да ми олеква на захапката, че много студ набирам в зимното време.
А в май, просто ми отваря ципа на душата. И ако можеше лятото да е поне шест месеца.
Само ако можеше.
Ма, не може.
Затова - емнайсе ката дрехи, че като се сурнеме с дребния, поне да се търкалям и да не боли толкова, защото за разлика от него не падам от метър височина ми от ма-а-а-лко повечко.
Вероятно затова Коледа е през зимата.
Ей, така - утешително.
Ама на мен не ми е достъчно за утеха.
Поне у дома е топло и приятно и бързаме да се приберем.
Печем кексчета и клечим до фурната да ги чакаме за когато станат готови.
Слушаме детски снежни песни. И пеем. И танцуваме.
И най-много, чакаме дядо Коледа.
И двамата.
Той заради подаръците, аз - заради него.
И да, подаръците също са ми приятни, но не много.
Твърде много усилия и пари за традиционна размяна на подаръци - или в нашето семейство все едно тенденциозно подаръците ги получават децата - аз и брат ми все още спадаме в категорията, понякога. А най-много синът ми.
И подаръците, обаче, не са в състояние да ми отмахнат повсеместния сезонен студ.
Затова украсявам елхата най-късно в началото на декември. Някак коледно и вълшебно ми е с елха в най-празничния зимен месец. Че и в следващия даже.
За мен елхата и украсяването й не е никак проста работа и никога едно към гьотере. Или имам си аз строга система на украсяване - диагонално с овали и най-вече симетрично - бели стериопорени топки, червени барабанчета и панделки.
Миналата година Борис ми пренареди схемата на украсата, ен пъти.
Той през деня пренарежда, аз като заспи връщам в изходно положение.
И така всеки ден, докато я прибрах.
Натоварващо сетивата ми беше.
А по-предната година, всичкото украс го смъкваше по няколко раз на ден.
Тази година украсихме елхата заедно.
Голяма радост.
Ама голяма.
Даже и лампичките склоних да й намотая, заради мойтинкото ми.
И БАМммм!
Гръмнаха. Ама със пушек и светкавица - егати си и сила в тея лампички пикливи.
Още ми е ядно, защото ми бяха много хубави - черен кабел и няколко режима на светлини.
А сега откъде да намеря същите?!
Поне от резултата с елхата сме доволни и двамата.
Пълно щастие.
Че и украсата, още си е в изначален вид, като изключим, единичен пристъп на ярост, защото малкото ми момче било сърдито за нещо си.
Е, преседя елхата на балкона няколко дни, до успокоение на живущите и сега от време на време закачаме по някоя от изпадналите играчки.
Оцеляха и снежинките по прозорците.
А след това написахме и писмото до дядо Коледа.
Още по-миналата седмица.
Изпърво писах с неговата ръчица, ма след четвъртия ред продължих сама, че много дълго се очерта да бъде желанието.
И писмото на моя хубавец - на простора.
С четири щипки го защипа. Собственоръчно. Можеше и с повече, ма беше много студен ден и го внесох за отрицателно време.
На сутринта - забравил. Привечер му казвам (разбирай, ентусиазирано се провиквам, щот да създавам изненада и емоция на радост и о4акване):
- Борисееееее, ела да видиш, мамо, джудженцето е минало и е взело писмото ти. Значи дядо Коледа ще ти изпълни всичките желания! Ела, ела, да видиш!
И отговор точно не последва, а рев:
- Да си ми го върнеееееееееееееее, искам си писмото миииииииииии
- Чакай, бе, мамо, как ще ти сбъдне желанията?
- Ей така, и да си ми ги сбъдне и да си ми върне писмото ми.
Добре, че имаше във хладилника пингуи, че иначе - смрът, можеше и до 2 часа да откара в тръшкане и рев.
А сега и съдържание на писмото:

"мили, дядо Коледа,
ще съм ти Вного благодарен ако ми донесеш подарък.
За тържеството в детската градина съм си поръчал багер.
А за Коледа много искам да ми донесеш магнитен куфар- конструктор със жлеб4ета и магнити - голям и хубав да е той, а също и къщичка с бонбони.
За Брусарци (за село да се разбира) искам пързалка.
А за Струга (на баба му и дядо му къщата) какво ли да си поискам?! Искам, искам... искам един самолет. И също и подарък на елхата на вуйчо при старата ми къща на "родопски изБор" да ми донесеш.
И един подарък вного хубав за при елхата на дъртаците (моите баба и дядо).

твоят най-добър приятел
....
/следват трите имена, годините, адреса и детската градина, че да не се обърка дядо му Коледа/"

Е, как да не си го поискаш обратно това писмо?! И да провериш по-после по ред на желанията дали са ти сбъднати всичките!
И как можа, майка ми да ми съсипе цялата коледна подготовка за един единствен подарък под нашата елха, тя така го светнала наследника ми, че под всяка елха дето я е украсил ще получи подарък, че той сега наред подпитва на кой къде му е елхата и кога ще отива да му я украсява.
Ма те, майките са затова.
Сигурно и аз ще стана една такава съсипваща след време.
Само се питам аз, ние сега като идем в някой магазин и има елха, как да му обясня, че няма подарък и как да го извлача от там?! А?
Или да не се питам, ми да взема да пишем и аз едно писмо на дядо Колед, да дойде лятото по-ранше?!
Или да не тровя с илюзии?!
Май по-добре не. Това лятото, не е като да е магнитен куфар или самолет.
Ама, друго си е по джапанки и потник, па нека пот се лей - дреме ми, отмива се.
А сега, завали ли сняг, следва кал до ушите, лед за разкош и ръцете - като на татко Барба, защото освен потника има и фанела и пуловер и ебаси якето.
За обувките по кило едната - няма и да отварям дума, защото ще мина и към чорапогащника и двата чифта чорапи и не си е работа. Или, както майка ми казва от години: Милкана, да му се отще мъж да те съблича.
Аз пък, от години й отговарям - да ми осигури целогодишно 30 градуса на сянка и ще си се съблека сама, за да не го затруднявам.

И, така.
От края октомври все си чакам лятото.
Наистина много трудно го понасям този студ и мрачно време.
И никаква Коледа не може да ме умилостиви, достатъчно, за да я заобичам зимата.
И да усмири сина ми също не може, защото омръзна ми на мен да експлоатирам джуджето, дето надничало през прозорците да види послушни ли са децата.
Веднъж да мине Коледа.
А после януари, февруари... и да идва април.
Има няма четири месеца.
А до тогава с коледните пижами.
Сутрешното кафе и цигари на балкона с пижама, ботуши, яке, шапка и шал.
До детската градина с такси, че много трудно се ходи с много дрехи, а сутрин трудно се разсънваме и двамата.
На люлките с ръкавици.
На катерушките - мисия невъзможна от дрехи.
И въобще, весели празници на всички и "април" ви пожелавам.
А аз отивам да напомпам гумите на колелото на наследника, че докато няма сняг, поне то да не залежава.
Защото, аз ако можеше да залежа, щях с удоволствие да потъна под завивките за поне три месеца.
Брррр.


*Само да отбележа, че много харесвам зимни спортове. По телевизията, обаче.




.

Детето ми ме учи. Всеки ден.

Детето ми ме учи.
Всеки ден.
И няма друга сила на земята, която да промени живота ми, както дете ми.

Детето е винаги преди мен. Неговия режим преди моя. Неговото настроение преди моето. Неговото искам, преди моето.
Аз съм егоистична по природа и всичкото това "преди мен", ми беше особено болезнено в началото.
Не, че вече не, но някак се научих да си взимам и по нещичко за мен.
Между другото и мимоходом. Уча детето си.
Детето ми учи мен.
И ако първото е някак естествено, второто разбирам, че се е случило в последствие.
Детето ми ме учи. Всеки ден.
Детето ми ме научи, че сега е по-желано от утре.
Утре е далеч.
Желанието е моментно.
И спрях да отлагам пожеланото за утре.
Или за някога.
Детето ми ме научи на голота сред други хора. През лятото.
И да се радвам на това.
Да ходя гола на плажа и да не се тревожа притеснявам ли другите хора или не.
Да обличам потник без сутиен, без неудобство дали нарушавам ли естетиката на околните или не.
А най-много ме научи, че когато съм сбъркала имам нужда от прегръдка - не от наказание.
И когато съм ядосана - трябва да се навикам.
На момента.
И да забравя.
Малко ми е трудно забравянето, но се опитвам.
Аз наистина се старая.
Много.
Да съм добър родител.
Детето ми ме научи, да не е важно колко е подредено у дома, а дали сме се наспали добре. И двамата.
И да оставям вратата на тоалетната отворена, защото все едно ще я отвори. Детето ми ме учи. Всеки ден. Да го обичам все повече и повече. С всеки ден.
Детето ми ме учи. На свобода.
На свободата, да искам.
Всеки ден.


милк - брои дните до следващото лято. от сега. да е лято иска отново.



.

Loop collector

... това е дълга история.

Събирам неща. Това е дълга история.
Намирам ги на улицата. На тротоара. Навън.
Намереничета.
Събирам гайки и болтове. И шайбички.
Вероятно, защото са лъскави. Е, поне някои от тях, по-новите и запазените.
Или ги събирам, защото са метални и усещам очертанията им в ръката си, а понякога и тежестта им.
И стават някак характерни и заявително различни. Не просто прости събирателни.

Събирам гайки, винтове и болтчета.
Това е част от дълга история.
Аз нямам време за дълги истории вече.
А и нямам желание.
Затова отскоро разглеждам времето назад като малки парчета минало.
Мога да ги навървя едно след друго, а мога и да ги ползвам откъслечни и размити.
Така е по-удобно. На малки късове. На малки отрязъци бивало.
Така се размива общото помежду им в дългата история.
Изпадат трошички и малки частици.
Безвъзвратно.
И дългата история, малко по малко, вече не изглежда толкова дълга и тежка.
Олеква.

Някога, много отдавна, когато още не мислех, дали с бащата на синът ми се обичаме достатъчно и малко преди да осъзная, че съм влюбена в него, той ми подаде шайба завита на винт.
Една шайба, завита на винт.
Малко изкривени и видимо употребени, не много бяха си по размер, но някак успяваха да стоят заедно.
Тогава, помислих, че той ми дава картина.
Картина на отношения.
След време, малко преди да се роди синът ми, осъзнах, че така обичния ми някога мъж, отишъл си вече, по него време, от живота ми, просто е почиствал джобовете си от ненужното. А аз съм била по-близо до него от местата, където човек се отървава от ненужното.
Без скрит или явен смисъл. Без картини. Рутинно действие, движение, навик.
Но това, няма значение към момента.
Само шайбата и винта.
Тях държах в малка червена торбичка.
Велурена. Торбичка за бижута.
Бях превърнала винта и шайбата в най-голямото си съкровище.
Когато се връщах от далеч или след дълго отсъствие от дома - най-първо проверявах за тази червена торбичка.
Все така имах винта и шайбата, нямах така обичния на мен някога мъж, обаче.
Не ми беше радостно имането, имах нещо, което вече нямах.
Имах тежест и гняв.
Извадих найлончетата и стериопора от кашона на стерилизатора за шишета. И събрах вътре всичко.
Всички предмети, които по някакъв начин ме свързваха с този мъж.
Сложих също и червената торбичка за бижута с винта и шайбата.
След това я извадих.
След това пак я сложих.
След това пак я извадих.
Не можех.
Разплаках се. Така се бях сраснала.
С винта и шайбата.
С илюзията. С очакванията. С червената торбичка съкровище. С червената торбичка обещание.
Не можех да се разделя с нея. И целият смисъл.
Смисълът за мен.
Поставих я обратно в кашона.
Тя беше дефектна реалност. Сгрешена илюзия. Невъзможно рециклиране.
Не се сбогувах с шайбата и винта. Бях се сбогувала вече. По преди.
По отдавна.
Затворих картоните. На кръст.
Отпратих кашона.

И мина време.
Мина много време.
Забравих за шайбата и винта.
След едно пътуване се прибрахме уморени. Детето ми се втурна в стаята си да провери съкровищата и наличностите си, а аз в моята.
Винта и шайбата ги нямаше.
Винта и шайбата.
Бях забравила, че съм се отделила от тях.
Завинаги.
Бях забравила.
Стана ми мъчно.
Имах потребност от мое малко съкровище. Лично. На което да се радвам. По своему.

И така започна събирането.
Събирането на неща.
Събирането на гайки, болтове, шайбички, винтове и други метални нещица, чиито имена даже не знам.
Събирам ги в дървена кутия. Без капак.

Не станах колекционер в истинския смисъл на думата. Повечето не помня кога съм ги намерила.
Не се и опитвам. Не ги класирам. Не ги описвам.
Аз само събирам ничиите улични металничета.
A преди седмица намерих почти същите винт и шайба.
Почти същите. На онези от червената велурена торбичка, само дето бяха по омаслени. Нямаше нужда да разбирам, някак от само себе си знаех, че е частичка от кола, която вероятно се поврежда и изпада сама или е ненужна вече, за да се съхрани.
Сякаш се бяха върнали при мен моите винт и шайбичка.
Сякаш се бяха върнали при мен, без да ми носят тежестта на дългата история.
Тежат ми джоба, опипвам ги с лявата си ръка и ги въртя между пръстите си.
И се усмихвам.
Даже не мога да обясня чувството.
А аз обикновено умея да обяснявам чувства.
Сякаш, ми отмахнаха всички задължения, сякаш времето спря. Сякаш отново бях свободна да правя със себе си каквото поискам и да живея безтегловно.
Като че ли.
Прибрах се бързо у дома. Изпуших една цигара на балкона със сутрешното си кафе и отидох да взема сина си от градина.
И сякаш всичко от този ден изчезна. И е имало само сутрин и следобед. Прибрах отрязъка време в дървената кутия без капак, някак самодоволно.
Не беше лошо. Мисля даже така беше по-добре.
Само си мисля, обаче.

И събирам.

Вървя и гледам честичко в земята. Понякога избързвам понякога не.
Понякога знам, нещо ме чака зад ъгъла или след две крачки.
И намирам.
Следващото маталниче.
А дървената кутия е натежала.
Много.
Вероятно скоро трябва да купя специална кутия за моите гайки, болтове, винтове и шайбички.
Специална и мека.
Като длан.

милк - maybe tomorrow

* отдавна не съм намирала гайка или рез от метална тръба.
Утре, може би.
Или по-утре.

днес имам рожден ден.

и брат ми има рожден ден днес.
той ми е "подарък" отпреди 31 години. най-дълго оцелелия ми подарък.
е, претърпя количествени и качествени, или не дотам измения, ма все пак ми е подарък и все така казват производителите "не може да бъде върнат".
днес имам рожден ден и ставам на 34 години.
не ми звъчи странно. миналата и по-миналата година ми бяха далечни цифрите 33 и 32, сега обаче, явно съм в мир и разбирателство с брояча. ;)
освен това борис, ми честити съвсем съзнателно рожденния ден и попита: "мамо, кога започва празника, точно сега ли?! а ще има ли клоун за рожденния ти ден?!"
и като прибавим картина с ръчичка и златна звезда от петък (изненада за мама в детската градина са имали), ми остава сега да си поръчам само 10 месеца лято, вместо 10 месеца зима.
какво му трябва на човек - 10 месеца лято.
10 месеца слънце.
слънчеви усмивки на всички.


*Духнах си свещичките, изядох си парчето торта.
по пижама.

** сега отивам и да се почерпя с още малко кафе и цигари на балкона (ма, ще си обуя и чорапите, че много студено ми идва).

6ти септември

рожденият ден на баща ми
или
който оцелее ще закусва




В моето семейство, най-важно само по себе си е било семейството, като цяло.
Семейството определя нуждите, желанията, свободното време на индивида.
Ти работиш за семейството и семейството работи за теб.
Също така семейството си помага.
И това в същност е основната причина за горе споменатите "параметри" семейство.
Това обаче, са принципно стоящи делнични и работни условия, докато в дни на семейни празници - семейството е в криза.
Тогава освен, че всеки е еднозначен и безапелативен егоист, индивидуалист и прочие "-ист", "-измите" на баща ми изпъкват особено ярко и деспотично.
А компромисирането и налагане на такова върху останалите (разбирайте брат ми и мен) и донася титанично негодувание.
Това, че баща ми е в принцип недоволен, въобще не го дискутирам - това отчасти е двигателя на семейството.

Та, наближи ли рожденият му ден - семейната криза не подлежи на овладяване, докато червената дата в календара не превали от само себе си.
И не само датата.
А и седмицата, въобще.

Няма да се впускам в обяснения и подробности на приготовления за празненството. Само отгоре отгоре.

Ден понеделник - нищо. Работя си в ресторанта на общо основание.

Вторник - поръчвам шампанското.
Получавам главоболие и болки в сърдечната област - нямам пари за зареждане.
Чакам да ми дадат колкото сме ги пресметнали.
И те чакат.
Семейството чака.
Чакат Тунжай да пусне превода. Ще има да почакат. Той винаги закъснява поне два дни.

Сряда. Все така имам главоболие.
И чакам.
И Борис чака. Да го приспя в кабинета му.
Ма не дочака.
2-ма. 4-ма. Седем. 12. 18. Двадесет и трима. Мъже. Мутри. От два и половина часа до девет вечерта.
И поръчват един след друг. Дай това. Я и това. А бе я ...
На петия час спрях и да говоря - само кимах.
В кухнята, навън, в кухнята, навън...
Обедната почивка аз все едно не я броя, ма и дете ми не спа.
Последва истерия-ленд и ни пуснаха да се прибираме.
Врът ключа на ресторанта.
Наспах се. Малко. Почти.

Четвъртък.
Отново имам главоболие. До обяд.
Баща ми връчи едно тесте с пари и каза:
- Пазарувай.
- Ще. Ама трябва да се отиде до Метро, щото аз сьомгата я отказах за понеделник, че почти двойна ми дойде цената, пък Борислав го няма.
- Тогава, аз ще си свърша работа набързо и ще те откарам до Метро.
- Ама и с Борис.
- Защо с Борис? Няма ли кой да го гледа?
- Не няма. Аз си го гледам в ресторанта, цяло лято - ей така незабележимо.
- Е, добре, към два ще гледам да приключвам.

Два и половина тръгнахме.
Четири и половина се прибрахме.
Баща ми слага в количката, Борис вади от количката.
Борис слага в количката, баща ми вади от количката.
И тамън застъпвам на рибите:
- 8 килограма сьомга, 10 ципури, ама от по 300 гр до 330 гр и 10 лаврака по 400 гр. А-а-а, и два октопода, ама от големите.
- А защо риба?
- Е, как защо?! Нали преди седмица каза: "риба, риба - всички ще предпочетат риба, риба е основното."
- Неее, не съм казвал аз такова нещо - ти си измисляш.
- Виж какво, татко, ако ще си измислям - ей са отивам за 20 кила свински бут - пека, режа и каквото е ресто - замразявам. А това кой какво яде - мен не ме вълнува, щото ако не знаеш да знаеш месо се приготвя на общо, ама рибата е на порция, и като ми прибавиш и чистене на същата 6-7 часа.
- Вземи я почистена.
- А кой после ще я пречиства на ново? Не мерси - аз това вече съм го минала
- Добре де добре, както кажеш, пък ако остане ще си я готвим по-натам.
- Да.
- Ами друго за ядене?!
- А я по добре, вие намерете каса без опашка и аз сега идвам много бързо. А другото съм го поръчала за днес по-късно и утре.

Ееееееееееееей!!! Полудех. Но както всички знаем, то като се затъркаля колелото спиране няма.

Та, изпървом, четири часа чистих риба и порцирах. С почивките.
Ма все тая. Душата ми се овоня на риба. Ръцете и лицето ми в люспи. На русалка се докарах без усилие.
И не, нема нищо общо с мирис на путка - онзи тъп виц със слепеца и магазина - хич не ми го и начевайте.
Та, тъкмо приключих с рибата, отпочнах октопода, а по-после и Боби ми докара две агнета и врат за порциране и патешки сърца.
Аз вече освен че псувам на ум тая лакомия, и сили немам да дишам и да пуша щото както казах - на риба и кожата и душата ми се омириса, ма си имам списък и карам наред.
Наред са чушките.
Не тях. Тях утре. Тях ги прескачам. Днес само снежанката и майонезените салати.
Всичко останало утре.
Утре в петък.
Сега дома с Бориското само да си ида искам. Пълно щастие.
До 9 сутринта.

Петък сутринта.

Та, в петък емнайсе кила чушки - печи, бели, мариновай.
Кьопоолу и то емнайсе кила.
Рулца немам идея колко съм завила и на финала транжирах първото агне в живота си.
А след 40 минути и второто.
За повече колорит в картинката, единия климатик даде фира.
Дойде и съботата.

А слава богу, че със съботата дойде и Руми да гледа Борис, щото видите ли едната добра ми приятелка, не можа да разбере, колко много, ама колко много ми е необходима.
Ей, това аз не мога да разбера - що хората си купуват мобилни телефони като никога, когато са ти спешни не си в състояние да ги откриеш.
И как, за да поемат извънреден ангажимент, трябва да са равносилни на безтегловност, щото да комбинират приоритетно не са в състояние.
Това, обаче е съвършено друга тема - нея друг път.

Та, в събота викат оня дето ги продавал климатиците - след като го отремонтира - климатика съвсем спря да работи
Междудругото гръмна ми и един хладилен плот.
Покрай него и една линия бушони на таблото.
А бе - фойерверк се очертаваше да е тържеството.
Сервитьорчето ми игра по нервите и ми вкара емнасе гафа допълнително и за моя сметка, щот той на рожденника му е ничий, ама аз не съм..
Неколко раза издирвам аз сервитьоринът из ресторанта - бе немам думи.
Добре, че на готвачката дойде дъщерята и като влезна в миялното за малко, не излезна до 1 часа нощта - поне нямам да мия чаши и чинии и днес, спаси ме момичето от бавна смърт.

Или говори ми, говори за духова музика и кебапчета - направо идилично и пасторално прекрасно ми звучи пред съботния празничен ден.

И още:
- Сега искам в градината. Ти ми провали тържеството с този климатик.
- Добре, колко човека?
- Всички!
- Няма място за всички!
- Да се намери място!!! Казах.
- Да влезем в съседите или да излезем на улицата?! - и как на италианско семейство отиваме, барем заформиме и италианско парти с целия квартал!
....
- Каква е тая скапана музика от диджеите? И кой ги е наел?
- Аз.
- А за чий точно ги нае?!
И как съм влезнала в 10 часа сутринта в кухнята, в десет вечерта сметам е ясно какво ще отговоря, като ме чакат поне още 3 часа вътре:
- И за двата, тате и за двата. И двамата.
Е, тате ми направи значителна пауза, ма бързо се окопити и пак поде:
- Защо като поръчвам не получавам веднага?
- Щото - викам, ама викам наистина - с 30 човека а ла карт никой нема да те вземе; първо не може на плата - индивидуално; после идват гостите - къде са платата?! Какви плата, бе - нали на поръчка - не смееш един домат да разрежеш и една краставица да обелиш.
Ядосах се.
Ама много се ядосах.
И докато баща ми набере вътрешна инерция да продължи, изстрелях:
- А са ми дай и 200 процента надценка на онова тесте пари, дето ми даде в четвъртък и може да си говорим по друг начин.
И с това разговора-дискусия "не дали съм крива, а колко точно съм крива" приключи, да не говорим че не започна въобще.
И накрая - чай.
Чай.
Къде ми е чая?!
Чай за турците.
Чай и за украинците.
Чай.
- Колко чай?
- Много чай!
На ти колко чай, като много питаш!
Онзи младеж - мухата ми без глава - не се сеща да ми каже, че и апарата за вода нещо стана "функциониерт нихт", щото вероятно и не е сменил като хората бидона.
Както се оказа и в последствие.
Ай, дигни да текне - айде пак - и така 20 пъти дигай 50 кила вода, за две канички.
Кръста ме боли, ма това болка за умиране не е, щот като стисна мускул и Борис казва - мамо, ти си най-силната майка на света. Това е то - признание.
В крайна сметка, чаят не беше финала на вечерта - последваха още бутилки вина, нямам вече на брой колко.
На втората серия бутилки аз вече се изнесох, ма междувременно ми обясни чичо ми Григор каква съм била млада и хубава преди осем -10 години.
Смех ти казвам.
Смех.
Не разбирам аз умилителна добронамереност и комплименти в минало време - аз може и да съм като подвижна кухня на мирис, ма пак съм си хубава!
Аааааааа!

Гушнах си детето и заспах.

Е, не точно.
Преди това пратих Руми до ресторанта, че за капак си забравих ключовете. Та тя докато дойде, поседяхме на стълбите. Щото комшията може да ми отвори входната врата, ма домашната - нема шанси.

И в неделя пообедно звъни ми личния ми създател, след всичкото недоволство и бяс в събота и ми казва - милканче, чакам те, татко, като цигане топъл хляб, хайде моето момиче!
Отива момичето.

Със задача. Мария Кириловна на рейс, турците на шопинг.
Дааааа, ама не - след малко.
Все едно натоварих турците на такси - вози ги в хотел
После и Мария Кириловна и нея - 38 набор в друго такси и аз със нея много ясно.
Слиза тя, а аз чакам в таксито отвън.
10 минути.
Още 5 минути.
Излизам да пуша
Пуша
Това прави още 10 минути.
Влизам на рецепция.
Наш'та облегната на рецепция, а рецепция с пот на челата й търсят паспорта
И как чух, че паспорта й го няма , а аз съм се засилила до четири часа да съм я качила на автобус, и не студена пот ме изби не - ами сърцето 200 в минута.
Уволних целия хотел.
Крещях.
Виках.
Управител.
Собственик.
Книга за оплаквания.
Нямало.
Ма как да няма, ей сега ще ида да Ви купя една тетрадка и ще проверявам всеки ден дали е налична
Дайте ми тука лист, химикалка, телефон и адрес на собственика.
Като искам да отбележа, че междувременно - те са питали гостенката 38ми набор 3 пъти, а аз още 6 дали не й е паспорта е чантата:
- Неееееее Милканочка, у меня паспорт нет - никто не взял, никто не дал.
Ай, ваш'та мама!
Айде звъни на татко си - дали с на другите украини паспортите не е взел и нейния?!
Не.
Не е.
Устна проверка чувам по телефона, как баща ми кара тримата украински екскурзианта освен да проверят и да отворят паспортите - да се видят те ли са или не са.
Тиха лудост се разпростира и в автобуса.
Рецепция ме моли да седна в лобито и да изчакам.
Как ще седна? А?!
Как ще чакам?
Да бяха ми повикали спешна помощ - по-възможност със сърдечен специалист и също и неврохирург или какъвто и да е там доктор по успокоителни и упоителни вещества и процедури.
Сядаме на друг край на лоби.
Аз пуша още цигари. Вероятно две.
И тя, Мария Кириловна, след още 5-10 мин:
- Милканочка, а я проверю ещо один раз может бьить...
- Проверете, проверете
Междувремено - паника в автобусето - щото като е загубен паспорта и тя освен че в хотела в Дружба (св.св. Константин и Елена) нчма да може да иде, ми и за Украйна няма да може да отлети. А още повече ще трчбва по спешност да се връщат екскурзиантите и да вадят паспорт и да тичат по служби и милиции, и...
... И вади Мария Кириловна ментово зелено прозрачно пликче със закопчалка.
Нямаше нужда тя да поглежда.
На мен очите ми удариха стъклата на очилата. Нямаше как да я утрепам лично, но пък лично трябваше да се извиня на рецепционистките. Направо ме сви под лъжичката, щото аз в пръстъп на гняв или стрес имам само бегла представа какво издумвам. И никога детайлно, поради което не знам колко точно трябва да се извинявам.
Все едно, извиних се.
И всички издишахме и аз, и рецепция и целият хотел. И екскурзиантите и те.
Сервитьор там вика - нещо ще желаете ли - викам не, ма е и във Ваш интерес да не желаем, затова, моля Ви, колкото по-бързо ни извикате такси - толковас по-добре за вас.
Хайде на автогара.
Бре, късмет - има автобус след 15 минути. И места даже има.
Дайте ми, моля, един билет най-отпред.
Газ към автобусето.
Стискам й билета, нося й чантата и тъкмо засилвам сака към пастта на багажното отделение и Мария Кириловна излаква:
- Милканочка, а у меня карточка для мобилку ещо нет.
- Как бе Мария Кириловна нет?
- Как нет - просто нет! Денги надо поставит в каточку.
- Значит каточка есть, а денги нет? Да?
- Даа.
С багажа, билета и Мария Кириловна под мишка на РЕП.
- Дайте ми, моля ви, карта, ваучер, всичко!
- А имате ли телефон, госпожо?!
- Имам бе! Искам на м-тел.
Дават ми касова бележка.
- А останалото?
- Кое?
- Ми картичка?!
В този момент и Мария Кириловна се обажда - а у меня карточка есть!
- Ми ние, госпожо, ви даваме да си сложите пари в картата!
Междувременно съм отворила на Мария Кириловна розовия телефон, който тя с нескрита съпротива се остави да й бъде изтръгнат от ръцете.
- А бе, момичета а сложете ми български лева в картичка на "Укрстар" и ще ви призная за финасови корифееи, щот мен, не ми е нито възможно, нито угодно. Ааааааа и ако след 7 минути не я кача на автобуса ще трябва да съм с тази баба до 12:оо часа в нощта!
- Ааааааа така кажете - ето ви и карта.
Сложих картата.
- Мария Кириловна, сега аз ще звънна на такси, което ползвам във Варна.
- Нелзя, Милканочка, у меня карточка таксиста есть.
Каква карточка бе?! Изумих се аз, щото те нейните винаги едни такие - особье. На таксиста. Дето я карал на отиване - викам дай ето приватная карточка!
- Ало, Иван? ... Иване, добър ден вие сте превозвали вчера сутринта една украинска гражданка. Възрастна.
- Даа? - усетих аз притеснение в гласа на човека и побързах:
- Та, тя казва освен, че все още е жива и е добре, довечера пристига във Барна.
Толко час, той автобус. Влез на паркинг и плати такса.
От автобус ще й кажат кога е във Варна и ще се обади - чакайте я на врата на автобус.
- Добре - прието.
Викам, айде, Мария Кириловна, досвидания.
И газ към ресторанта, дето съм оставила готвачката да заключи след сервитьорчето, щот бех ли го заварила щеше целия квартал да ме чуе как викам, ела па след миялното дето заварих.
Сипах си една вода и пия бавно, че отивам да разхождам турките на шопинг, което вече само по себе си е много условно и предполагащо конфликтни ситуации - щото аз на шопинг не ходя.
Ма, добре, че в хотел видях визитка на Сити Мол София, или нещо такова.
Все тая - там ще да е.
И тъкмо се набирам, звъни мисис Гюлзерен.
- Альооо, мис Милькана?
- Дааааа...
В кратце,не искали да ме ангажират, щот сноще вечерта съм им изглеждала не много добре и днес съм й се видяла уморена и да тейкна рест.
Викам, ше тейкна, тенкю вери мач.
Прибирам се - Бориското в целия панаир най-накрая спи.
Изненада ме, видиш ли.
Събужда се.
- Борисе, на парка на джунглата или на мол за маратонки?
- На кой мол, мамо? Аз съм ходил на мол-а с баба и дядо.
- На друг мол. Мен не са ме водили от мол на мол да ми купят маратонки, та барем един да видим.
- На друг мол и аз не съм ходил. Хайде, мамооооооо, обли4ай ме, обличай ме бързоОоо, да отиваме да си купуваме вного неща!
Чак изтръпнах от тоя купувателен ентусиазъм, ма нейсе.
Излизаме.
Махам.
Качваме си.
- До мола срещу Хемус, ама само ако сте сигурен, че работи, щот если на сефте ми затворено у толкоз часа и ще се откажа още сега.
- Аааа работи.
- Добре.
И като влизаме вътре и тоз малкия - пълно щастие.
Как му светят очетата - не е истина просто.
И си ходи и си пазарува - демек си зима - да върви некой след него да плаща.
Па рев, па тръшкане, па малко компенсации - количка, па накрая и маратонките намерихме, щото аз съм с план програма или това или нищо, ма с борис рядко ми се получава.
И накрая в 12 часа, аз спя с едното око, а дребния кара колички по мен и ми говори:
- Обърни се мама... мамоооооооооо обърни си главата към мен да те виждам... мамоооооу...
И после той докога е карал колички, това аз не знам. За първи път обаче спахме до 10 и половина сутринта и двамата.

Та, така в кратце или с подробности протича у нас рождения ден на татко ми.
Почти всяка година.
С тази разлика, че в следващата седмица врътнах ключа и отидох на второ море с малкия.
Хванахме последните хубави 3 дни от лятото. Вода и пясък. И голички.
И телефона ми счупи, дребса - та съвсем истинска почивка.
А после свърши тя.
В суденото и кално, ма поне у дома.
Сякаш и хората студени и кални станаха за един ден дъжд.
Брррр.
Не ми харесва.
Или дето вика надка ми, ма милко ми, мести се на морето. Все едно къде на морето, щом там ти е хубаво и безметежно.
Вероятно ще.
Някой ден някога.
Още не съм го обмисляла.
А това на мен ми отнема време.

милк - на следващия 6ти септември все едно ще е някъде извън граница. И седмицата преди и седмицата след. За всеки случай.

* много дълго стана, ма нямам нерви да изчитам и да съкращавам. извинете, моля.

споделително имам да си споделям.

или, една мега поучителна детска приказка, за вси4ки моми4ета, девойки, булки и вкупом същества от женски пол.
ласкателството е мед за ушите и масаж за егото, ама в края на приказката, овцата ве4е не е в кошарата, и вси4ки екстри са в тумбака на вълка.
или, говорете ми, говорете ми - аз тая приказка, освен 4е ве4е съм я 4ела, съм я и играла.
;)

милк - само й е 4удно защо не се изу4ава още в у4илище?! ъм?

червените чехли и съседите.

Прибрахме се.
У дома.
След едномесечен гастрол на село и също толкова курс по семейна дипломация, прибрахме се.
И радост. Радост голяма.

Всеки си влетя в стаята, огледа си неприкосновеността и след тоалетна пауза, дадох старт на разопаковането.
Аз отдавна съм отчела ползата на съвместната работа с дребосъка, но пак да отбележа, че хем бързо се свършват неприятните задължения, хем бива приучен в елементарни домакински дейности, хем е под контрол.
А контрола и реда са важни.
За мен.
И след един месец безредие и анархия за няма и час всичко тръгна по установения ред отпреди.
Пълно доволство.
Изкъпахме се по часовник, вечеряхме и приспах дребния.
И точно като тогава ми идва страшния въпрос - да стана ли, да си вземам лично време или да се смотам още малко до него както ми е стоплено и да поспя първи сън?!
Този път станах, вероятно защото много дълго време ни нямаше и не можех да се нарадвам на къщата, а аз съм домошарка и вещоманка, в комплект.
Помотах се малко, поседях и чай си направих и две цигари изпуших на балкона.
Идилично и спокойно.
И легнах. Угасих нощната лампа и се заомотавах, нагласих си възглавниците - пет броя и се настаних със затворени очи като какавида в пашкула си, чакаща да се излюпи в красива пеперуда. Аз пеперуди мразя и никак, ама никак не ги намирам красиви, но в сравнение с гъсеничната форма, ми изглеждат направо висши творения на природата.
Та, така завита, на тихичко и почти тъмно само една мисъл се рееше в главата ми - ех, че е хубаво, толкова е хубаво.

Блажено хубаво.

"Аай, да ти еба майката аз! К'во е тва пране в банята, ма?!"

Миглите ми се удариха в костта на очната ябълка.
И изтръпнах.
Чак до мисълта блажена изтръпнах, след включването на шумния ми съсед от долния етаж. Наруга си жената още малко. 2 минути тишина и ми изгре месечината, ма от долния етаж и през уредбата на оня бяс.

Nema vishe suncaаа... Nema vishe mesecaааа... nema meneee, nema tebeee... Mesecino, mesecino, yoiyoi yoiyoi... nikoj nezna nikoj nezna shta to si i ja…

И освен, че сили, бие от масата, пее и псува!
Е, не, тая няма да я бъде!
Тоя път в 11 нощта не позна!
Ма, както псуе и зверее, хич няма и да се рискувам да се разправям.
Стиснах зъби, станах и проверих Борис.
Спи.
Отидох в хола, неговата мама съседска и зарових дисковете.
Guano Apes ще свърши работа.
Свалих колоните на пода и ги обърнах да лежат с фуниите надолу. Включих и баса. И plаy на 13 - средна работа.
Онзи отдолу взе да усилва.
Дреме ми.
Ма и онези отгоре също - там пък едни руски романси - ум да ти зайде.
После обратно в спалнята и там колоните на пода - ма щото да нема синхрон, там Asian Dub Foundation, че са по-истерични.
Онзи усили още.
И аз с по едно.
Обаче малкия ми спи - имам още две степени максимум.
Влязох му в стаята и взех резачката и хеликоптера.
Тях в коридора ги включих и ги оставих на пода.
Онзи съвсем усили.
Отгоре почнаха да отварят и да затварят прозорци, и да се ослушват от къде се лее тая месечина, та не се разля най-насетне.
Казвам си още малко остава.
Малко, малко, ама какво още?! Освен едни кюфтета да врътна да го почерпя?! Ще врътна ама другия път!
Обувките.
Червените ми чехли.
Не можах да си овладея злосторната усмивка - някак во все ме изпълни.
Извадих аз чехлите - номерът да не хвърчат се оказа, да не стъпваш тихо, а да забиеш пета без значение произвежда ли шум или не.
Шум ясно е, бива произведен, ама разликата между шум на отворено пространство и на затворено е голямо. А и настилките също са важни. Е, у дома чехлите ми възпроизвеждат невъобразим шум.
Та, извадих чехлите, ма преди това намалих малко музиката.
Обух ги със засилка от спалнята та през коридора и право хола.
А, пералнята извъртяла прането.
Да взема да простра ли?! Ще простра.
Ама не като кош за пране всичкото пране на куп да взимам, а едно по едно - от кухнята до спалнята - за всяка дреха и дрешка.
Шумния отдолу му дойде много и още повече усили.
А отгоре и отстрани почнаха всички да чукат по стените и да недоволстват.
Съседа се усети и намали. Първо малко, а после още малко.
А аз простирам ли простирам и ги чакам да слязат - като спре тоя и аз тогава - това е начина да не го чувам. Пък и все на някой ще му писне на кура. Освен това у нас не е извън нормата, но пък адски кънти по съседски.
И него го чакам да дойде. Шумния. И за да не си помисли, че наопаки му правя, репетирам как ще му отворя вратата по чехли и с резачката на дребния: "така си ходя, съседе - гола на токчета. Не ти ХаА-Ре-С-вааа?!"
И аз простирам ли простирам.
И не свалям чехлите.

Та, имаше смисъл в тези червени чехли. Не само естетически, защото са красиви. Полезни ми се оказаха на мен.
Музиката спря. Никой не позвъни у дома. Аз си прострях прането и заредих нова пералня. Сипах сок в шишето на ангелиста и си легнах.
И не сънувах нищо.
Наспах се.
В моето си легло.

милк - наистина не харесва домашни гостита и изстъпления. И избягва да употребява и в чужди домове, освен ако изрично не са посочени като тихи такива.

*горе в дясно са чехлите. за малко. че след токова писане - не мога да ги пропусна.

red shoes. rote Pantolleten. karmaЗЪ джапанка-та. ЧЕРВЕНО.

Аз днес си купих чехли.
Червени.
Харесвам разни червени дреболии.
И имам няколко червени неща, дето са ми неустоими откакто се помня- червени сандали и обувки.
Червена чанта - първата ми ученическа чанта беше червена.
Червена кърпа за глава с малки бели фигурки или точки.
Червен колан във всякакви вариции. Изключая лачените и косматите.
И червената боя за коса на Wella - Kirsch rot, но това само защото, стигна ли до употреба върху косата, си боядисвам и веждите, и путката.
И каански устискам вече втора година естествен цвят. Не знам обаче, колко още ще изтрая да не се вапцам. Втора природа ми е червената боя. Като вторични полови белези.
Та, има няколко червени неща дето така ме привличат, че удобството остава на заден план.
Страшното идва обаче, не само когато има неудобство, а когато са налични, но неприложими.
Неупотребими.
Тогава ми е мъчно за мене си със всичката мъка на света.
Да, за кратко ми е мъчно.
Но ми е мъчно с всичката мъка на света.
Днес си купих чехли.
Червени.
В магазина, изглеждат чудесно, може би защото са единствените, които ми се харесват, а и ми стават.
Кракът ми залепна идеално. Добра височина на тока. Непретенциозни и семпли.
Красота.
Даже и непробван чифт ми дадоха. Какво повече може да се желае?! Нищо. Нищо, освен хубаво време.
Прибрах се у дома с кутията по мишница - това защото напълних найлоновия плик на кутията с обувки с кафе. Кафе от пластмасова чаша, за пиене - не на зърна, не мляно, не в пакетче, не сухо. Мокро кафе.
И се прибрах у дома - с лекьосан панталон и кутия с чехли, под мишница. Качих кутията на гардероба. След малко я свалих.
Извадих си новите червени чехли. И ги засъзерцах.
Добре, обаче, сърце не ми изтрая да ги гледам само и ги обух.
Разочарование голямо.
Чехлите същите ли са ?! Или не са?!
Хем тракат, хем ми изхвърчат от краката на 60-70 см напред и около 30-40 см нагоре.
Как ли ще ходя въобще с тях по улиците?
Вероятно никак.
Голяма мъка.
Мислих, страдах, мислих, страдах, мислих - измислих, защото е студено. От студеното студените ми змийски крака се хлъзгат.
Плюх една плюнка на дясната си длан, изчаках да събера още една и пак плюх за всеки случай и всичката плюнка разстлах по дължина на ходилото. На статично положение залепна. За ходене - не се получи.
Smrt, казвам ти.
Без свобода.
И пак мислих и пак страдах, ма тоя път в банята - краката в червената кофа и с гореща вода.
15 мин.
Е, не си ощавих краката с врялата вода или поне не съвсем, ма поне ги понадух малко, пък и някак доволно ги хидратирах.
"Хидратирам" е модерна и странна дума, ма по-добре нея да използвам, отколкото "овлажнявам", че Ворукса ей, са, пак ш ме прати за лубриканти да си имам, да си купувам.
Та, хидратирах си аз стъпалата и бегом да пробвам пак. Получи ми се. Но не съвсем, а и за малко.
И водата не е решение в случая.
То се е видяло, че отново ще впрягам всичката си практична мисъл, на която съм способна - как да ги "отремонтирам". Как да ги направя ползваеми?!
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Само дето на обуването съм ги подпряла о ръба на масата, щот да не тръгнат да си ходят самички.
И пак гледам, и пак обувам, и пак събувам.
Толкова са притегателни да им се не види!
Кое не им е наред?!
Подметката е хубава и удобна, ма нагоре нещо икономични ми идват - две лентички на кръст само. Няма каишка, няма катарама, няма никой.
Ами да - няма каишка! Нанизвам едно ластиче през подметката и пак пробвам - почти идеално - държи. Ще трябва и едно за над петата.
За всеки случай.
Дали пък да не си икономисам и аз като производителя усилия и да мина на ластици? Къде ли пък ще намеря същото червено?! Или никъде или ще е достатъчно късно и ще съм се отказала от точно тея чехли.
Оооо, мъко, мъкооо.
А може и да лепна едно парче плат на съпалото на въпросния чехъл. И на двата, де.
И да си направя вързалки и да си облека каишките и въобще да ги отрежа и да направя им направя друга саята.
И накрая ще станат съвсем различни обувки.
Изглежда.
Е, не! Няма да се науча да си купувам женски обувки и това си е.
И да си кажа вече окончателно, това беше последният ми опит да имам такива.
Пък били те и чехли.
Ще маам по джапанки и кубинки от едното до другото. Сега до последно с лонгурите и като засвети 20 градуса - с джапанките. Ще си нося и чорапи ако ми студено - да се обувам и да се постоплям като поспра някъде. Ама то, на двайсе градуса и джапанките ми се изхлузват.
Та има нещо сбъркано в обувната ни индустрия последно време. Още си спомням с умиление последните ми фетски сандалки на платформа отпреди 8 години. Изкараха 5 лета, докато се разпаднат ултимативно и безусловно. Дааам. Още си спомням.
Добре че поне зимните биват. Моите зимни. При все, че започват да се разпадат след първите 4-5 месеца, на вид и удобство го докарват. Само дето същите сандалки нямат.
А колко хубаво би било да имам удобни сандали поне едно лято отново.
Аз днес си купих червени чехли.
Много красиви и съвършено негодни.
Налага се да ги префасонирам.
Или да ги изхвърля.
За да не се мъча.
Или пък да ги погреба тържествено в двора на село - като не ги употребявам аз, да не ги употреби и никой друг.
"Погреба" е за благозвучие. А иначе, просто ще ги закопая.
С яд.
Знам ли, вече с колко яд?! С много.
И ми е мъчно, сега.
С всичката мъка на света, за мене си, новите ми червени чехли и червената чанта, която не си купих.
И слава богу.

милк - все пак ще ги преправи.
някак си.
ще се опита, поне.

_________________________

* ааааааааа, забравила съм червеният лак за нокти. ма той мисля е дефинитивен от самосебе си.
** и все пак ще изчакам да мине термометъра навън 20 градуса. на 26-27 вероятно да ми залепнат отново на краката.
*** а бе, не са ми съвсем дефектни кракта, ма някога имаше малка, средна и голяма ширка, а сега - само една - тънки, дебели, нормални крака - в един модел обувка.
е, бива ли? - не, не бива.
оф амаааа.

какво имам в джобовете си?

И като попитах "какво държа в лявата си ръка?", се сетих, Рамбиуса като попита: "какво има то в джобите?".
За АмГъл идело реч.
Аз обаче, много се развълнувах, защото джобовете ми са като едно огледало на аз-а, в различни периоди на заетост.
Много се развълнувах и проверих.
Всъщност извадих:
- единичен ключ от ресторанта.
- 3 сиви дюбела - 3 сантиметрови.
- една скоба за кабел.
- 50 ст, един брой.
- 1 ст, един брой.
- една капа4ка за винт на секция (за малък винт - малка капачка).
- безцветен лак за нокти.
- две гайки за въжен корниз.
- оранжево-4ервена запалка с калинка.
- смачкана кутия с цигари - 5 на брой.
- и трохички от бисквит.
Това беше.
И тогава, Рамбиуса написа: "ъъъ ти жена ли си или битови услуги".
На мен това с битовите услуги много ми се хареса.
Много, много.
После обаче, се замислих, как стремглаво се превръщам в мъж.
Купих си винтоверт. За шкафовете и леглата.
И бормашина взех на заем. Даже се научих да работя с нея. Пробих си дупки за кабелите и си сложих сама единия корниз.
А като отидох веднъж до тоалетна в майка ми, докато бях на гости, и в тоалетната имаше вестник - някак съвсем естествено, посегнах към вестника.
Веднага го оставих.
Злото, обаче изглеждаше сторено.
И ми стана страшно.
За мене си.
И зеге бях взела на заем за едни плотове, но докато събера кураж и ми прибраха всички шумни мъжки инструменти.
А сега, в името на истинността,се чуствам длъжна да си проверя отново джобовете:
- билети - надупчени и нови, малко смачкани, ма нови.
- носни кърпички - пакет, наченат.
- употребена носна кърпичка със сополи - простете, ма я има.
- портомоне.
- касови бележки от магазин.
- бележка за ток.
- гайка - от улицата.
- сламка за сокче в кутия.
- цигари - няма, извадила съм кутията.
- и запалка няма.
- жълта кола.
- червена кола.
- свирка.
- ключовете са на вратата, телефона се зарежда.
- две пакетчета бонбони PEZ.
- две фиби.
- копче, като копче на дънки, ама на мен ми трябва за една рокля (роклята аз още я нямам, но това е сигурно защото, още не съм си купила копчетата.)
- боклучета - малки хартийки, станиолчета и други подобни.
- кристал4ета сол от солети.
- и трохички от бисквит.
И това е.
Какво имам аз в джобовете?
Същото като в чантата. Необходими неща и боклучета. Събирам си ежедневието. Най-лесно изхвърлям малките боклуци в чантата и джобовете. Не, не изхвърлям фасове там.
И когато започнат да преливат и няма място идва ред на основно почистване.
Тогава двамата с Борис немеем пред съдържанието изсипано на масата, като пред съкровище, и грабим. всеки бърза да грабне, което си е негово.
Или по-лъскавко.
Като свраки.
Та, какво държа аз в лявата си ръка?*
;)


милк - дали не си подля вода на революцията?!
не, не.
това не й се брои.


_____________________
* и защото има по4ти познал - махам аз картинката.
хайде, мобо, каква е бирата?
- малка. 330мл.
- отвара4ка не ми е необходима.
;)
** подсказвам ти, щото заплаши, 4е ще станеш милионер, а аз милионери немам основание да изпускам.
към момента и в последствие.
и едни списъци "искам, искаааааам" имам за изпълнение.
*** да кажа за по-сигурно каква е бирата, а?

революция

Коментари

Или колко са ми важни на мен.
Много.
Те ми казват къде съм. Те ми казват и текста къде е.
И дали си го бива. Дали е добър. Дали е влязъл.
Или е зациклил.
Или не е.
Или е бил безсмислен.
Да, знам - всичко е субективно.
Аз също.
И текстовете ми, и те.
Коментарите, обаче са единствения ми ориентир, защото като всеки пишещ, имам нужда от обратна връзка. Аз се храня от коментари. Те на мен са ми важни, че до някой друг също достигам.
В противен случай пиша, за да избълвам. Тогава няма да има значение, дали ги публикувам в блога или не.
Тях в блога няма да ги има.
И него няма да го има.
Той, блога, както вече е ясно, е личен.
На мен всичко ми е лично - и това е ясно.
Трудно се пише за лични неща.
Още по-трудно се коментират.
Или не, лесно се пише за лични неща. Трудно е да ги социализираш. Да си простреш долните гащи на балкона срещу спирката на рейса.
Примерно.
Мен обаче точно тези прани долни гащи ме вълнуват. тях аз ги забелязвам. Забелязвам ежедневието. С него утолявам жаждата си.
Това е блог на ежедневието. На простички и елементарни неща. Философията и израстването на героя, минал през лична драма и борба - ги няма тук. Няма и да ги има.
Няма.
Няма да слагам и брояч на влизания в блога. Не ми е важно това. Друго ми е важно.
Ще си броя коментарите и ще ги проверявам.
Не моите коментари.
И по-после следват два варианта.
Вариант А - край на "революцията".
Вариант Бе - край и на блога.
мдам.
А или Бе - не знам.
Дотогава - всяка нова "тема" ще е "революция". Или страници от личния ми "наръчник по вътрешни болести" - поезия, му казват някои.
Те, страниците от наръчника, скоро ще станат на тапети или платна за скрито осветление.
Не съм решила още. Има време.
знам ли?!
А може и нищо да не правя.
За по-лесно.

"Да поканим революцията на вечеря, точно в 5 около масата"*.

милк

______________________

* цитата вероятно не е точен. Винаги ми е звучал добре, обаче.
Смисъла не е от значение.
За мен.

фотоепилация-та

или, "кръв, крем за бръснене и масаж" продължение-то

Трети ден от фотоепилация на мишници и триъгълник.
Боде ми на гъза.
Купих си романтична рокля с прехвърляне.
Кафява на ванилови точки.
Не помогна.
Боде ми.

Не, че има много за разказване - няма. Но пък усещането, по време на случване, няма аналог на мозъчна болка.
Закъснях малко за часа, и както влизам на сляпо, така ме отпочна един чичо, че съм закъсняла и прецаквам следващите клиенти или себе си, щото видите ли - при него всичко е разпределено до минута.
Казвам си, този е собственика - същия телефонира, отговаря на повиквания, записва часове.
Преглъщам мълчаливо и почти виновно, защото в принцип съм изпълнителна и правя всичко възможно да не закъснявам, но този път не устоях и отидох да си купя пет броя червени лолитски гащи на сърчица от детския магазин. Та, този чичо вероятно е на моите години, ма си е чичо.
И със силно южен диалект. Нищо против нямам.
Не ми харесва.
Но това не е и толкова важно, докато не мина в отделението за педикюр и не си сложи престилката и маската.
- Сядай Милкана. Събувай обувките и чорапите.
4 секунди заето.
Този е педикюристката?!
Този ще ми пипа ходилата и пръстите?!
Мислех да попитам, там жена няма ли, която да извършва тази манипулация, ма се отказах, щот ме загледа със свалячески син поглед на селски бек и убедителността на бакалин.
Мозъка ми блокира.
А това се случва рядко.
От там насетне кимах и жестикулирах в следващите 30 минути. Това пък, ненадейно се оказа вярното поведение, защото този педикюрист и чувство за хумор нямаше. Всъщност имаше, ма ако му бях отвърнала, имаше вариант едното ми ходило да е оправено, а другото - не.
И ако трябва да съм честна, чичото се справи по-добре от мен.
Но няма начин да оставя ходилата си отново в ръцете му.
Взаимно си станахме несимпатични.
Това е добре.
Взаимността, винаги ме е удовлетворявала.
Взех си пауза.
Якето, чантата и на стълбичките с цигарите и студен чай.
Някак ми просветна.
От слънцето и хубавото време.
И хайде - обратно вътре.
- Влезте в кабината и се съблечете.
- Колко да се събличам?- Винаги ме е стряскал заповедния тон на "влезте и се съблечете".
- За какво сте?
- Мишници и триъгълник.
- Всичко.
Очите ми станаха, колкото рамките на очилата ми.
- Е, ако ви е студено - може и на части - първо от кръста на долу.
Бива.
Голия гъз е наполовина гол, ако циците не са.
Събувам се и сядам.
И ми е особено неестествено - да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам?!
Влиза една симпатична жена.
Симпатична и огромна светла жена.
- Здравейте. Как се казвате?
- Милкана.
- Добре, Мила, лягай. Аз съм Люси, приятно ми е.
- Милка може, Мила - не.
- Добреее, съгласява се усмихнатата жена. И така, какво знаеш за фотоепилацията?
- Нищо.
- Сега ще ти обясня...
- По-добре недей - прекъсвам я на запетайката - нека си тъна в невежество, за да не си тръгна предварително и скорострелно.
- Чудесно.
ШааАт.
И разбрах какво е фоепилацията.
ШшааАт.
Второто снимане беше още по-страшно. И докато зареди фотоклетката, симпатичната слънчева жена ми взе очилата.
Ей, така.
Изведнъж. Взе ми очилата с едно единствено и отработено движение. Чак не сварих да се предпазя.
И ме остави в слепота, шок и ужас.
Мозъчен ужас.
Тя болката е повече в мозъка. Изключително кратка - като обождане от няколко остри иглички наведнъж. Колкото няколко парещи игли4ки наведнъж. Остри и горещи.
Чакането от болка до болка, или снимане до снимане, е по-страшна, обаче. Цялото ти същество се стяга, а краката - разтворени. Ръката на Люси е тежка, а захвата - менгеме. Не можеш да затвориш. Не можеш да мръднеш, освен ако тя не поиска. Стол на светата инквизиция не е необходим.
И междувеременно включи печка-духалка.
- Люси, моля те, моля те, не затопляй - изпотих се вече.
Тя кимва и се усмихва мило.
Не я виждам как се усмихва, само я усещам.
По гласа.
Нали съм без очила.
И шааАт, шааАт - още осем снимки и путката ми финишира.
За това как и колко точно боли снимането на външните срамни устни - няма да се връщам.
Защото наистина много страшно боли.
Много.
Страшно много.
Толкова много, че сълзи и истеричен смях ме заляха. Едновременно.
И отдъхнах.
За две секунди време.
- Хайде сега Милче, обърни се по корем. И разтвори.
Обръщам се и разтварям.
- С ръчичките, с ръчичките разтвори и хууууубаво опъни бузките.
Е, опънах ги.
Бузките.
Огря луминисцентна лампа и моя гъз.
Ма след 10-12 "удара" и без очила, даже не се и замислих да протестирам или да се притеснявам дали няма да ми завре козметичката уреда в гъза, поради щото от време на време й саботирам работния процес.
На гъза е ОК.
Петте ми косъма на гъза бяха така добри да не ме болят.
- Сега, Милче, пак се обърни и съблечи и нагоре.
Мишниците, направо не ги и усетих.
След всичко до преди тях.
- Готова си. Намажи сега с това кремче, всички третирани зони и можеш да се обличаш.
- Благодаря.
ооооо, благодаря.
Охлаждащ балсам в ръцете ми.
В собствените ми ръце.
Мажа се с благодарност, че поне това остави на мен.
Плащам и си отивам.
След месец пак.
Ъх.

милк - ще изтрае. Още 5-6 пъти. Но пък пет години ще забрави за епилатор и депилатоар.
Цели пет години.
Цели пет.
Ако ли не - ще си искам парите обратно.
А след пет, дано измислят нов метод. Не толкова болезнен и шоков.

________________________

* фотоепилацията, изгаря косъма отвътре.

пердета

Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота. Алергична съм към бели пердета и бели стени. Или ги сменям или боядисвам.
Сменям пердетата.
Боядисвам стените.
Всъщност за първи път имам истински пердета у дома.

Моите първи истински пердета у дома.
Едва ги преглъщам.
И все пак ги преглъщам, защото освен, че си ги купих, си ги и избрах. При все, че думата "избор", отнесена към пердетата у дома, е относителна и многозначна.
Или, моите пердета, не са в цвета, който така силно исках.
Не са и така любимите ми ленени пердета - такива каквито си ги представям, а аз все така си представям идеалните ми пердета.
Не са и ушити така, както си ги представях. Но пък ми се вместиха идеално в ремонтния дефицит.
И сега, имам пердета, които не харесвам особено, но пък са приемливи.
Понякога.
И така, приемливи бяха, докато не се загубих в огромния детски магазин. При пердетата точно.
Пердета в детския магазин.
145 х 280.
15,99.
И замижах.
Ама няколко дни мижах.
Така и така нямам лелеяните ми ленени пердета, да взема поне малко ресни. Те, че няма да ми се вържат на тафтата, няма, ма малко цвят и настроение в оранжево би било...
Шокиращо.
Шокиращо, бе!
Как не паднах от стълбата, докато нанизвах кукичките!
А те и без това се нанизват трудно.
И въобще - труд с омраза.
Първо се сурна корниза, защото видите ли, точно където го сметнахме с дедо да дупчим, се оказа трегер. Ма кой ти ще маже за две дупки и ще дупчи на ново - подсилихме с конци.
Та, като се сурна, корниза, с ония ми ти пердета и сега отверка ли да търся, корниз ли да държа?!
Майната му на корниза. Ако ще да пада. Ще си сложа щори и сбогом пердета, сбогом мъка. Тъкмо от кафявите ще си ушия шоколадова бална рокля. Натурално шоколадова бална рокля. Да ми отива на красивите обеци.
Ммм.
Е, не падна корниза.
Намерих и два различни винта по мярка.
За различните дупки.
Развинти. Още, още. Леко и тегли, че заяде. А сега завинти. Натегни. Дай пак. Готово.
Сега пердетата.
Ресните де.
Е, сложих ги.
И се дръпнах да огледам - съвсем по майсторски.
И не.
Не ми пасват на бежавите. Ама чак ми избодоха очите. С кафявите? Как можах тая мисъл порочна да възпроизведа. Ами да. С кафявите си тичат. Хайде на стълбата пак. Изнизвай трите парчета. Нанизвай по обратен ред.
А са свали ръцете.
Ръцете.
Не ги и усещам. Повтарям си командата наум. Свалям и гледам.
Ммммм... мне. Не точно, ма по-бива.
Сега и от другата страна.
Същото.
Почивка.
Остана ми само последното парче.
Дали, пък да не взема и от шарените ресни. За иззад и помежду пастелните парчета лъскава тафта.
И за да е пълен кича.
А тафтата е лъскава в принцип, но аз това не го знаех още, в не особено осветения магазин. И на всичките ми пастелни и убити меки цветове, е като космически кораб. Вражески космически кораб.
Вражески космически кораб превзел прозореца ми към света.
Лъскава тафта и ресни с китайски полиестерен вкус.
Все едно.
Es ist mir egal.
Dокато падне корниза.
Или да отида до детския магазин и утре.
За няколко лъскави оранжеви възглавнички.
Подлакътници.
Така ще ми бляска и прилъсква от няколко места.
И ще ме разконцентрира.
От прозореца и пердетата, които нямам. Все още.

Сега имам лъскавини. Като светна спота.
Сега.
Сега, ще съм кралицата на блеснулките, в дневната на Кича.
Или де оставя само нощните лампи да светят и ще ми е приятно.
Донякъде.
Но пък няма да съм беазапелационната кралица на блеснулките и лъскотийките.

Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота.
Ще ги имам.
Някога.
След щорите.
Които пък ще дойдат след като падне корниза.
Окончателно и веднъж завинаги.
Те са ми романтични. Най-романтични на сърцето ми са красиви и меки пердета, поглъщащи светлината.

За пердета от органза, в спалнята, пък въобще няма да отварям дума.
Щот е виновна майка ми. Тя ми отпусна две маломерни, но за сметка на това страхотни пердета. А такива други не намерих.
Ииии...
И там, докато падне корниза.
Да, авантата винаги ме е набутвала. Не ми подарявайте нищо, освен ако изрично не бъде оказан подаръка, моля.
Страшното за мен идва по-после, защото.

Пердета.
Винаги съм харесвала пердета.
А са толкова трудни.
Като всички хубави неща които харесвам.

милк - ще потърпи, ще потърпи, пък накрая, каквото сабя покаже. Или портомоне.

----------------------------------

* аммм, въобще не е толкова ужасно. И на минимално осветление е наистина хубаво. Не на тъмно, бе! На нощна лампа и лампион.
Аз обаче съм лигла и си искам онея пердета, дето така прекрасни си ги представям. Като корабни платна. На вятър.

** американ - е вид паму4ен плат. Много приятен мръсно бял ванилов цвят.
И много се мачка.
Но е наистина чудесен.

*** исках първо да пусна за фото-
епилацията.
Но така бях набрала от пердетата, че не можа да пробие. а и така си починах. сега отивам да закача последното парче перде.

to walk

"... носете си новите дрехи, мом4ета
и всекидневно ходете пеша..."

Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Ходя пеша и обичам да ходя пеша.
Ходя бързо и равномерно.
Шест и половина километра в час, е личната ми, полезна скорост, която ме прави щастлива от тази физическа активност.
Четири и половина е за приятна разходка.
Така спортувам.
Като ходя.
Или - ходя редовно пеша - имам хубаво дупе и крака. Не ходя редовно - имам гъз. Предпочитам първия вариант. Някак естетично и самочуствено ми е на мен ми.
И ходя пеша. Всеки ден.
Това ме спасява.
От скуката. От черните мисли. От бързите решения.
От всичко.
Освен, когато е твърде студено или твърде топло.
Това се отнася и за градския транспорт.
Аз ползвам градски транспорт.
За една, две или 4 спирки - там където няма да ми е приятно да ходя пеша или няма тротоар.
Такситата са излишно пилеене на пари, а и болшинството не са по-чисти от трамвая или тролея. Или още по-малко миришат приятно.
Освен това, пеша стигам почти наравно с обществения транспорт.
А аз съм практична - не съм склонна да плащам за нещо, повече отколкото струва и да понасям нечии фасони, за моя сметка.
Да, в трамвая не мога да пуша цигари, да пия кафе и да се смея неограничено на глупости с избрани от мен спътници. Но пък, ако се натегне атмосферата, винаги може да слезеш на първата спирка.
Е, хайде, слез на средата на пътя за морето!
Не. Не е добър вариант. Стисваш зъби, затваряш очите и се превръщаш в секундант на времето.
По-после тоя тежък вкус си остава, каквото и да се случи след това.
А от трамвая, слизаш, набираш се на личния си скоростометър и забравяш.
До няколко часа.
Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата. Седемдесет процента от обувките ми са идеални за ежедневно придвижване пеша от точка до точка.
И ми е приятно.
Така общувам с непознати хора. Когато ходя пеша съм слънчева и доволна и други доволни хора се усмихват на мен. Аз се усмихвам на тях. И денят ми става с пъти по-хубав.
Понякога виждам и други като мен. Но по-често не. Това не ме тревожи. Така улиците не са задръстени.
А и аз себеподобни не търся, защото съм си специална на мен.
Пешеходството е дело лично.
Говоренето пречи на бързото ходене.
Не обичам никой и нищо да ми пречи. Никога.
Затова отделям любимите си неща.
За да ме радват концентрирано.
Обичам да ходя бързо сама.
Да се разхождам със сина си.
Да пътувам с Петя до Варна.
Да се возя при Явор в София в почивен ден и да пием кафе в пластмасови чаши в колата му, сякаш пътуваме надалеч.
И да имам вода в огромната си чанта.
Винаги.
И тук няма да си развалям настроението с прахоляка и мърсотията по улиците, които преминавам всеки ден и които цапат любимите ми обувки или гуменки. Нито с липсата на тротоари. Нито, с недостъпните такива, от поради множество спрели коли.
Няма.
Вече успявам да игнорирам нелицеприятните мен неща по улиците.
Заобикалям ги.
Не, защото не ми пука - не мога да променя всичко неприятно и неудобно.
Може да промени това някой друг.
Някой, който се вози в кола. Някой, който спира и паркира.
Защото, аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Да мога ходя пеша е ежедневно удоволствие за мен и сетивата ми.
И си пожелавам, скоро и улиците да са чисти.
И коли по тротоарите да няма.
И тротоари да има въобще.
За тези, които ходят пеша.
За мен.

милк - ходи само по асфалт. с гуменки. или сандалки. но винаги по асфалт. и никога, ама никога, боса.

-----------------------------------------------
*
Женският род на някои думи, mе отказва от ползването им.
Аз все така съм си в женски род, при все, че се наричам "пешеходец".
Пешеходец, звучи по-добре от пешеходка, нали?!
мда.

възпитателна пауза

най-любими ми, 4етящи ме мен,
не ми е възможно да имам нов текст - махнах ултимативно памперса на борката стефанов и сега създавам условия за нови отношения.
или, "гърнето, моят най-добър приятел".
докато не се справя с това ново приятелство - не съм в състояние да пиша, защото главният герой е спрян по тази при4ина от ясла.
а аз - пера, простирам, обяснявам, пера, простирам, обяснявам, и така до края на света..
благодаря.

цунк.
милка ви.

много красиво стана, нали?!

и цветовете, хубави - промити.
и любимите крака и кра4ета.
красота, а?

много се радвам аз.

масаж, кръв и крем за бръснене

Имам една приятелка.
Меги.
Тя е масажистка и ми е приятелка, отпреди да е масажистка.
Но ми е по-близка откакто ползвам услугите й.
Професионалните.
Някак по-интимно близка ми е, когато каже безапелативно: Миле, събличай се и лягай!
Даже и циците ми е виждала.

И аз нейните. Моите са на половината на нейните, така че се брои за половин виждане.
И гъза. Винаги ми запрята гащите на ляво на дясно.
Аммм, хем ми е неудобно, хем после ми е хубаво.
Чудно нещо е масажа.
Отпуска.
И мускулчета.
И разните меридиани.
И мозъка.
Въобще, освобождаващо преживяване ми е на мен.
Вероятно, защото викам, колкото ми дойде. Отвътре.
Но пък, това е, защото ме боли.
Отвън.

И викам, и плача, и мрънкам. Меги обаче, съвсем професионално, не ми обръща внимание.
И мачка.
Бавно и методично.
Понякога си мисля дали няма нещо садистично у нея?!
Или не, по-добре да не развивам темата натам, защото си плащам аз за тоя садизъм.
Че и часове си записвам. Редовно.
Та, след като ме намачка, идва ред на виждането. Или преди това.
Зависи.
Нескафе с мляко за мен. Билков чай за Меги. И цигари за двете. И женски приказки.
Та, в един такъв промеждутък преди или след, Меги каза, че ходи на фотоепилация.
Аз от своя страна като една средностатистическа майка, на която все не й достига време, проявих интерес. И как да не - това е информация от първа ръка. Първа подмишница. Първа путка. Е, хайде, втора след моята.
Меги ми обясни всичко.
Най много ми обясни, че трябва да се бръсна 20 дни.
Със самобръсначка.
Иначе не. Не те взимали въобще да те третират.
Или, няма бръснене - няма фотоепилация.

И така, ден, след ден.
Два масажа между другото.
Нова година.
И след новогодишна и празнична, се присетих за фотоепилацията.
Някак си забравих, обаче, за бръсненето.
Винаги забравям това, което не ми изнася.
Меги ми записва час.
Доразбираме се телефонно, когато измецвам, че не съм се бръснала.
Анулиране на часа.
Миглена включи автоматично на майчинските обороти: Ама, Миле, аз нали ти казах, или-или!

Е, започна се...

Крем за бръснене аз си имам.
Каро.
Ако някой не знае да знае, първо почиства идеално лицето и второ замества още по-идеално ваксата, ако е свършила.
Ваксата за коса.
Много ясно.
И самобръсначка си имам. Даже няколко. Но само ги имам. Неразпечатани.
Приспивам детето и влизам в банята.
Със всичката си налична смелост.
И с влизането, влязох в приключение.

Аз се къпя с очила. Те се запотяват. Аз ги насапунисвам малко и така.
Без очила има риск да се утрепя.
И понеже не мога едно по едно, а ако може и всичко едновременно, за да не се губи време - започвам от косата.
Да мия.
Насапунисвам я.
И посягам към крема за бръснене. Той обаче трудно се сапунисва, размазва, разпенва или каквато е там точната му употреба. И мигновено разбрах, защо е така необходима четката за бръснене.
Нямах налична.
Имам само четка за зъби. Четка за коса. И четка за тоалетна.
И трите не стават.
Разпечатвам самобръсначката и както се навеждам отново, така потича лют шампоан в очите ми.
И мижа.
Бъркам с пръстета под стъкълцата - ръцете ми в крем за бръснене - още по-лошо.
Мия ръцете - не мия косата, защото ще отмия и крема за бръснене, а толкова трудно го размазах, че не бях в състояние да повторя.
И пак. Отначало. Огледалото пак се е запотило. Пак мажа със сапун и вода. Пак хващам самобръсначката. Първи раз. Пак ми влиза шампоан в очите.
От там насетне всичко се повтори няколко пъти.
Мъка.
И гъбясали пръсти.
И кръв. И тоалетна хартия.

И не, не се самоубих със светло синя дамска самобръсначка.
Този път не успях. Не че съм имала за цел.
И дано не успея и в следващите 20 дни, че и от промоцията "триъгълник + мишници" ще остана ресто.
Оставих банята в кръв и крем за бръснене.
Нямах настроение да бърша и чистя.
Нито тогава, нито после.
И да, кръвта не беше толкова много, но пък с толкова много прорезни се бях украсила, колкото фиби съм успявала да сложа на главата си.
Е, това беше образно, защото съм стигала до 40.
Фиби.
В случая 10. Десет порязвания на две мишници и една путка.
И толкова, толкова много парченца залепнала тоалетна хартия по промоционалния пакет, че ми се доплака.
За мене си.
Нагласих се като коледна елха с пресечен изкуствен сняг. Сняг на парцали.
Нагласих се като коледна елха със светлосинята си дамска самобръсначка.
И с дясната си ръка.

И сега броя.
От вчера броя 20 дни.
Само дано не са 20 бръснения, че тогава вече ще отида в бръснарски салон.
Като ще ме бръснат, поне да остана жива.
И хубава.
И ще се обадя на Меги.
За всеки случай.
Да питам - дали пък, броят на дните на брой бръснения е равен?!

милк - само ако може да знае какво за мазане се ползва и кое е правилно по посока на косъма или обратно. "По посока" е по правилно, нали?!

средностатистическа. секс и супа.

"... Путка незадоволена ти си
Путкааааааа НЕзАдОвОлЕнаааа..."

Клиторен оргазъм, Хиподили, Хиподил

Аз съм нормална жена.
На тридесет. Тридесет и три.
Аз съм нормална жена. Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
Имам ежедневна нужда от секс.
Или поне през ден, по няколко пъти. Секс.
И нямам секс.
Нито всеки ден.
Нито през ден.
Нито даже през месец.
И за да съм съвсем честна и през година нямам. И през две. И през три.
Сякаш карам втора девственост. И чакам. Не, не чакам принца на бял кон. Нито дори принца на колело. Даже и принца с кола не ме вълнува.
Пък и те принцовете посвършиха. А тези дето останаха, те не ме вълнуват също. Не са средностатистически. Не ми отиват.
Сякаш чакам някой наличен или не да ми отключи тръпката. Тая, дето съм я заключила и съм изхвърлила ключа.
За да не се изкушавам и да не се пилея в недоволство.
Не мога правя секс със случайни мъже.
Не мога да правя и секс с мъже, които не обичам.
А това, че те мен ме желаят, няма значение. Повечето не умеят да си поискат секс. А които умеят - не смеят. От мен да поискат. Е, как тогава ще прави секс с мен след като не смее да ме пожелае?! Ма, не помежду два вица или докато сменя скоростите, а в прав текст.
Това е тревожно ми.
А не липсата на секс, или по скоро неналичието на такъв.
Аз мога да говоря за това.
Не ме притеснява. Реалностите никога не са ме притеснявали.
Сякаш разменям рецепта с приятелка.
А, забелязваш ли как все до готвенето извъртам нещата?! Да умееш да готвиш е ласкателно за егото, но за това друг път. Просто ми хрумна.
Аз мога да говоря свободно, за това че твърде дълго нямам секс.
Научаваш се да нямаш.
За мен сексът е важен.
Жизненоважен.
Като дишането.
Като ходенето.
Като притварянето на клепачите.
Сега, сякаш дишам наполовина. С половин дроб. Или съм инвалид. Научаваш се да ходиш с патерици. Не, не. не ползвам вибратор. Не ми харесва. Не ме целува вибратора и не се смее на шегите ми. А за мен е важно да има с кого да се смея. Останалото са подробности. Или сякаш съм незряща. И ме връхлитат цветове в безцветното. Всъщност не знам какво е да не виждаш, само така си представям.
Представям си често различни неща. Това го умея.

Не е, толкова страшно.
Преживява се. Или както казах, научаваш да живееш различно от приетото за нормално. Научаваш се да не ти липсва. Научаваш се да не се отразява на отношенията ти с другите хора.
Научаваш се да си деен и трезв, при все че дишаш на пресекулки.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Имам дете. И, не, не съм Дева Мария, но пък нямам и наличен Йосиф, така че категорията вече става изключително сложна. Но пък при мен обикновено нещата се усложняват в движение, та това не ме изумява.
Изумява ме друго.
Изумяват ме мъжете, които познавам. Те са чудесни, но не са моите мъже. А аз познавам много. Даже и един мой мъж няма.
В тях секс аз не разпознавам.
Или, има. Един. Той, не е мой, обаче.
А нечий друг. И понеже този филм аз вече съм го играла, не искам да го играя пак. Финала винаги е кофти.
Финала даже не ме интересува. Не харесвам горчив послевкус.
Обичам питателна храна, ароматна със смесени вкусове. Или за филми говорех?!
Все едно.
Загорялата тенджера прецаква всичко.
И времето и усилията.
Нагара винаги носи тежка атмосфера.
Понякога успяваш да почистиш, но тенджерата никога не е същата.
Понякога не.
Изхвърляш я. И странно, продължаваш да търсиш все същата тенджера, при все, че е загорила усилията ти.
Същата като функционалност.
Няма.
Спрени са от производство. Изчерпани са.
Или ти самия вече си вложил други функции в тази вещ. По-вероятно.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Ще сготвя супа.
Добрият готвач умее да готви супа.
Или да мина на телешко - то винаги е алангле.
Не докрай, не съвсем.
Много инвестиции, малко удоволствие.
Не ми харесва - аз съм рационална.
Ще сготвя супа, както казах.
И препечени филийки.
С крема сирене.
И сладко от вишни.

милк - готви с удоволствие, по задължение и по памет.

-----------------------------------

* моля, бъдете така добри, не ми предлагайте приятелско рамо и секс. Не мога да приема такава услуга.
Аз с приятелите си не правя това.
Приятелките си също не чукам.

** душевния ми ексхибиционизъм няма спирачки. Аз също. Вероятно, за жалост. А вероятно - не.
Пък и - така ми харесва.

неделно.

Не ме търси
В неделя до обяд.
Заета съм.
И съм пила кафе. Повече от час и половина.
Понякога ми се иска да бих пила друго.
Ей, така за безразсъдство.
Но и така е добре. За през прозореца. Или от балкона, ако не е твърде студено.

Гледам футбол.
В неделя.
Неделен футбол в двора на училището.
И мъже.
Много мъже.
Само мъже.
Поне дузина.
Около 30те и отгоре.
Завършени и финализирани тела. От тук насетне започват щетите на времето, но мен това не ме интересува сега.
Харесвам ги такива, каквито са.
Към момента.
Други не ги и искам. Нито по млади. Нито подобрени.
Харесвам ги такива.
И поне половината бих овършала, ако не пиех само кафе и вода, а нещо друго. Ей, така за кураж.
Даже и бинокъл не ми трябва. Долкова съм близо, че ако извикам тихо ще ме чуят.

Мистър Ориндж. Идеален. И височина и пропорции. Той е суетен. Оранжевия ми манекен. Него го чакам специално да дефилира неделно и да го преглътна.
Между втората и третата глътка.
И Сивия - слаб, с фина структура и издължени мускули. И възлести пръсти предполагам. И щръкнали кокалчета на глезените и китките.
И Девятката. Малко не ми е сайз, ма не може да искам всички да достигам само на пръсти. Даже ми е тамън като се замисля. И хубав.
И зъл.
И вратаря, и той. Него го гледам и в събота. Идва сам и рита на стена. Той е сладък и объл. Гушкав и тъмен. Харесвам го също.

В неделя не правя закуска.
Гледам мача.
Няма значение кой бие. Или вкарва голове. Аз съм за всички.
Или поне за половината. Те пък не са и в един отбор, което няма и значение.
Най ме радва като вкарват на близката до мен врата - тогава се затичват срещу ми вкупом. И рефлексивно потъвам навътре, защото страшна вълна от тестостерон ме залива.
И през прозореца даже.
И ми омекват колената.
Отивам да си взема стола от спалнята, защото в бързината да не пропусна мача, забравям предварително.
Не пропускам да се изкъпя, обаче.
След мача.
И да сменя женските си гащи. За да мога да изляза навън, при все че пак, ме надушват уличните псета.
Аз тях ги заобикалям.

Веднъж бях поканила приятелка на кафе.
В неделя.
Тя не можа да оцени красотата на неделния ми прозорец.
Заля ме с непотребни ми, омразни клюкини и ми съсипа тръпката.
От тогава не си развалям неделите.
Затова, не ме търси.
В неделя до обяд.

В неделя на обяд готвя сандвичи.
Студени сандвичи.
Как се готвят студени сандвичи ли?! Ей, така. Лесно и бързо. Даже и рецепти има. В готварските книги.
Готвят се, значи.
Или, в неделя готвя многопластови студени сандвичи. Отхапвам и дъвча.
И чакам.
Да се стопли.
Времето.
И неделите през пролетта, също чакам.
И всички тези облечени сега мъже - полуголи в неделя преди обед, пролетно.
Чудни са неделите ми. Воайорски. И добре, че това ми стига.
Само това.
Засега.

милк - харесва този футбол в двора на училището. харесва го много.

4естита нова година!

ного хубена и 4удна си я поръ4вам аз.

* и много танци.
оооооо да, много танци!
цунам.

flesh memory

Déjà vu.
Избягвам да ползвам израза. Не, защото е чуждица.
Не ми е приятен на слуха. Употребява се твърде много. Употребява се твърде често.
Злоупотребва се по спирки, кафенета, и други ежедневия.
Злоупотребява се с произношението.
Със значението, също.

Seen before. Been before. Kissed before. Sexed before.
Или паметта на плътта.
Flesh memory.
Това по-ми приляга на мен .
Тогава, когато се събудя в три и половина на нощта и сякаш отново е тук.
Някой друг.
Сякаш ме целува отново.
Някой отминал.
Сякаш отново правя секс.
И някой друг ме контролира мен.
С несвойствени "сякаш", които разбирам по страната на леглото, в която се събуждам.
Разбирам по извития си за целувка врат.
И напрежението в малкия таз.
И мътните ми очи.
В огледалото.
Сутрин.
А него в същност го няма.
Няма го в мислите. В желанието също го няма.
Само плътта помни.
Само плътта връща усещането отново.
Своеволно.
Паметта на плътта, се забавлява с мен.
Паметта на плътта, ме вади от равновесие на вкаменелост.
Появява се, когато съм успяла да игнорирам женските си атоми. И обръща света ми.
За микросекунди време.
Изтръпва ме и се намества в мозъка.
И ме оставя. На собствените ми демони.
Няма много такива в мен.
Няма чужди и ничии.
Само аз.
Аз със себе си и срещу себе си.
Не се виждам. Някой, нов, бърка в мозъка ми, друг, по-стар, помни плътта ми.
Не мога така. Не искам така.
Еднозначна съм.
Само една. Само с един.
Паметта на плътта е по-върховна от желанията. По-могъща от разума.
Не съм готова още.
Не съм готова.
Да пиша нови страници. Памет.

милк - предотстъпва употребявана flesh memory за форматиране. моля.

----------------------------
flesh memory - не знам дали има, такава формулировка - не ми се рови. Аз имам такава памет, което в случая е по-важно за мен.

déjà vu:
* Теория 1 : Човешката памет е разделена на 2 - краткотрайна и дълготрайна. В случаите на deja vu спомените от краткотрайната памет преминават прекалено бързо в дълготрайната и мозъка си мисли, че това е станало преди много време.
Теория 2 : Това е нещо което сме сънували, което изглежда достатъчно правдоподобно, имайки предвид загадката на сънищата...
** Дефект в матрицата.
*** An impression or dull familiarity of having seen or experienced something before.
**** seen before [French]; a feeling that what someone is seeing or experiencing happened before even if it did not. Knowing how to write a foreign term is as important as knowing how to use it.

vulva original

Никога не съм давала пари за парцалки.
Или поне не с удоволствие.
Освен ако не са особено специални.
Тогава не се замислям за последиците - ток, парно, вода...

Или, хубавите сутиени са задължителни за хубави цици и изправен гръб.
Хубави гащи винаги ти е приятно да събуеш.
А хубавите обувки са ултимативни. С тях можеш и само по обувки да тръгнеш.
Или поне у дома.
Само по обувки да постоиш.
И за обувките е утешително, и за либидото е приятен гъдел.
И твоето.
И чуждото.

Фетиши.
Наричат ги фетиши.
Не ми харесва. Наричам ги любими.
Те се намират винаги в едни и същи магазини, защото аз тези места да обикалям не обичам.
И обикновено не се променят с годините.
Любимостта ми към тях също остава непроменлива и постоянна.
Те даже са в едно отделение на гардероба.
Всички заедно.
Аз съм вещоманка.
Мога и да не ги ползвам. Само да ги гледам. И да ги имам - обичам вещите си, защото. И се привързвам към тях.
С тях съизмервам настроенията и желанията си.
Личните ми притежания.
Те не са скъпи неща.
Тях може да има всеки. Без усилие. Стига да ги види по същия начин.
Те са вещи находка.
Те са вещи, които ми казват "имай ме".
И аз се сдобивам с тях, неустоими за мен..
И vulva original в любимото отделение, ме прави неимоверно самодоволна. Дали заради огромният бял надпис точно на гърдите ми. Или черното. Или омачкания импрегниран плик в пощенската служба с черен печат "vivaeros".
Еротичен ми е акта на придобиване.
Неимоверно.
Повече и от обувките "Graffiti", чиито кутии пазя. Отново черни с бял надпис.
Повече и от фюрерската мушама на KVS в лайняно кафяво.
Повече и от китайските ми ракитени джапанки.
Повече и от сивото cargo-то от second hand.
И от десетките гайки и винтове, които събирам по улиците, също.
И от белезниците.
Повече.
Vulva original.
За мен.

милк - окомплектована и сериозно доволна.

-----------------------------
* всъщност, vulva original, си е сериозно изваждане, ма си струва, пък.

** за да е ясно:
http://www.riechmichund.com/img/img_20_big.jpg
http://www.riechmichund.com/img/img_19_big.jpg

*** или, copy от ли4ен разговор (със съгласие, много важно да отбележа):
Date and Time: 12/12/2007 03:08 PM
You have received a message from Bannshiii
друго има ли от серията да го нямаш
Date and Time: 12/12/2007 03:08 PM
You have sent a message to Bannshiii
само парфюма. ма аз путка си имам така 4е сметам да не ми требва.

**** и да, това текста от 12ти. готовия текст. от картинките се отказах. моите не са нали4ни, а тези - твърде професионални и вече отива вси4ко в друга посока. пък и аз съм само любител.

Яйца

egg, eggs and eggy


Яйцата са деликатна материя.
Превъртал ли си някога в ръката си яйца, навместо китайски топки?!
Трудно е.
Изисква внимание. С тях нищо не прави между другото.

Яйцата са с фина настройка и набор от изискуеми условия.
Хигиена.
Температура.
Влажност.
Срок на годност.
Яйцата също така са изначални. Женски яйца. Мъжки яйца. Яйца.

Или, като готвач (и жена), мога дефинитивно да заявя, че по-деликатни продукти, съставки и компоненти от яйцата, няма.
Правил ли си яйчен крем?! Крем-карамел, например.
Биеш яйцата, със стайна температура, в захарта, до еднородна смес, прибавяш ванилия, кипваш млякото, охлаждаш, смесваш и на водна баня. Умерено. А по-после карамела. Малко захар, малко вода и силен огън до кипене.
До насищане на атмосферата с нагар.
Е как да наречеш крем-карамела, крем-карамел?!.
Почти сексуално изживяване е описанието на крем-карамел. Вероятно, заради яйцата.
А другите?
Ами, другите десертни печива? Брашнените.
Отделно жълтъци. Отделно белтъците.
И смесваш на тънка струйка.
Белтъците в разбитите жълтъци..
Какво повече?
Какво още?
Яйца.
И яйчниците са деликатна материя.
Жълтъчна.
Със сърцевина.
Виждала съм червено яйце. С червен жълтък. Не го опитах, не посмях, но и мен никой не ме е лизал в цикъл.
А белтъците, белтъците са винаги на сняг. И винаги с прилепяне на език се преглъщат.
За да не върнеш. Сурови или не.
Едните винаги сурови.
И като споменах брашно, аз на брашно не съм правена, брашното за яйцата, обаче, е като чаршафите за мен.
Бели.
Най-красиво се пише на бели чаршафи.
Най-меко полягат яйца в брашнено кладенче.
Яйцата са деликатна материя.
С особен статут.
Възпроизвеждат генетичния код на приносителя. Само някои от тях.
И само в добри условия.
Спазвай срока на годност.
И хигиената.
Или вземи пресни.
От магазина.
И замрази жълтъците си, докато намериш идеално разбития белтък. Или до никога.
Най-вероятно.
Яйцата са фина материя. Към тях се подхожда деликатно - твърда ръка и меки пръсти.
И внимание.


милк - внимателна и деликатна.

God bless me

или, имаш крава - пиеш мляко, имаш цици - носиш си ги.


Цици.
Това е думата за гърди.
За женски гърди.
Уличната дума.
Колкото по-голи, толкова по-цици.
Колкото по-големи, толкова повече цици.

Ама аз не съм съвсем съгласна.
Винаги съм харесвала цици.
Малки, стегнати и разляти.
Като отрязана третина на ябълка или като пържено яйце.
И раздалечени.
Мдаа.
Най-ме радват цици като яйца на очи.
Със зрънце черен пипер.
Естетиката преди всичко, моля.
Тук само да отбележа че, за да добият формата на любимите ми цици, яйцата трябва да са 5-6 броя (най-добре шест), в тиган с диаметър 20, един пръст олио и да се изсипят наведнъж.
Иначе се разливат и се губи формата.
Рецептите и яйцата друг път обаче, щот рецепти с яйца има много, а също и цици.
Моите цици, обаче са ми само едни.
Цици среден размер - три яйца на очи едно върху друго.
Не са ми много удобни, ма се свиква.
Понякога ми пречат.
Понякога ги забравям.
Всъщност и среден размер не са, ако изхождам от номерацията, ма са средностатистически поне.
Гърда, като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна.
От моята преливат, в чуждите се губят.
Ма това не е, щот са ми малки ръцете, просто ги харесвам с големи ръце - като ме прихванат да не мога да мърдам, щот много бързо се размислям и разсейвам.
Или ако да съм честна, друго си е да те изплеснат по дупето, а това само с пестник е възможно.
Голям.
Пак се отплеснах.

Та за циците.
Моите цици са ми естетични.
Те не са млекоцентрали.
И не са биберони с мляко.
И залъгалки не са - имам чувствителни зърна.
Затова.
И всякакви сутиени не мога да нося.
Само твърда чашка.
А без сутиен няма как да изляза, пак поради същата причина, защото докато премина подлеза и зърната ми щръкват.
Ежедневната ми превръзка започва да лепне.
И за капак започва да ми се вие свят.
Прималява ми, не ами, направо ми се огъват колената.
И всичката ми старателно складирана злост, необходима ми за да си извървя маршрута, се изпарява.
Ей, така!
А това не е добре.
Хич не е добре.
Не, не, въобще не е добре.
И започвам да се изчервявам, все едно съм се видяла гола на билборд досами местоживеене ми, а това равносилно да съм овършала целия вход.
Та, поради тази причина, нося сутиен.
Всеки ден.
От сутрин до вечер.
Ама по възможност такъв дето ми присплесва циците, щото и да не щръкнат зърната, с вирнати цици - ефекта е същия.
Пък и не ми тежат.
Никак.
Аз също се и наблюдавам.
Наблюдавам се редовно, наблюдавам се в принцип.
Любувам си се.
Всеки ден.
Но в случая иде реч за статистика. Или циците, рано или късно се променят във времето. Не винаги за лошо или по-скоро не толкова бързо, колкото си въобразяваме (жените въобще).
Ма при мен всичко е със закъснение, та, има тенденция и гравитацията да закъснее.
И при все, че по всяко време може да се тунинговам със силиконови подплънки или по сериозни козметични, някак си ми се ще.
Mоите да си останат мои.
И довечни.
Колкото е възможно по-дълго време.
God bless me.
И повече нищо няма да искам.
Други цици не биха ми и отивали, Lord, защото, както вече казах - естетиката преди всичко, моля.


милк - има си цици - носи си ги.

EXIT 2008

Аз съм натуралистка.
Харесвам мирис на пот.
Харесвам мириса на потен от физическа дейност мъж.
И мирис на пот в комбинация с изветрял парфюм и цигари, в студеното на зимата.
А също мирис на пот и сапун, отпреди няколко часа.
Харесвам и мириса на собствената си пот.
Сексуална ми е.
Харесвам потта на определени кръвни групи.
Тя ми определя секса.
Харесвам и косми под мишниците.
Или по-скоро твърде много не харесвам липсата на такива. А също и всякакъв вид обезкосмяване при мъжете.
Не, не, че ми „звучи” педерастко.
Просто не ме впечатлява, или не, не – впечатлява ме непривлекателно. А, бе, направо си ме дразни. Твърде женско ми отива и ми навлиза в разрез с личната природа.
Не харесвам маниаци.
И не, не ги харесвам обръснати целите.
Аз съм натуралистка - обезкосмявам се като имам време.
И не ми пречат два-три- пет косъма на гъза или някой друг по краката.
Те са ми против уроки. Примерно.
Или аз природата си не мога да надвия. А и не искам. Така ми е удобно и ненапрягащо. Суетата е подчинена на времето.
А аз от него нямам в безкрайност.
Аз съм натуралистка - обичам секс без лубриканти и латекс.
Най-ми е хубаво с плюнка и човечетата в мен.
И мразя латентните ортодокси и чистофайници как тичат към банята да ме отмият.
И мене и тях си.
И не, не страдам ако ми лепне чаршафа. Не страдам и ако ми се слепнат и обърнат космите.
Страдам обаче, ако не ми се наберат количество миризми и секрети.
Аз съм натуралистка - обичам нещата да се казват с точните думи.
Няма по-слюнчеста дума от "путка".
Няма по-скучна дума от вагина.
Няма по-богат и осакатен език от българския. Ние не обичаме езика си. Не харесваме думите. Наричаме ги мръсни и ги заместваме с "оная работа" и подобни безлични словосъчетания..
Няма и по-емоционален и сочен език от сръбския.
Ще взема да ида на EXIT-a лятос.
Един път да видя.
Само един път да видя.
Двайсет-трийсет хиляди полуголи потни мъже накуп.
В средата на лятото.
Необръснати, непарфюмирани и неогладени. И големи. Над метър и деветдесет.
Ке умрем от доволно.
С пълни очи и пълни ръце.
И схванат врат.
мдааааааааааааааааааа...


милк - има си една мечта на EXIT-a.

заглавие: няма заглавие. никакво.

крачим ведро през улеи слънце,
двамата.
аз голямата
и малкия - ти

тъпчем с краката си витамин Де с изтекъл сезон
и вдишваме мъгла в ранната сутрин
на път за яслата.

най-здраво държи за ръка,
майка детето си.
на улицата.

на улицата.
жълти листа по разкривения тротоар
запълват дупките.

търкаля се
нашата втора есен.

още малко и ще мирясам. местим се в голямата къща. с много гардероби и шкафове за вси4ки боклу4ки. и стаи с клю4. с истински врати. мдам.

опаковам вещи

спомените изхвърлих по-преди

подреждам кашони
и надписвам черни чували с лепенка тиксо

пренасям се другаде

където няма остатъчно минало
вклинено в стените

вклинено в ълите.

където няма остатъчно минало
в пространството.

от днес съм официален манекен на винпром. със сертификат4е. сега остава само да се пропия, за по-добри дегустативни умения... ма надали ш ми се полу4и

. . .

аз не знам.
коя
преди мен е вършала.
и не знам
какво
е оставила. и дали имаш
само черупката, а отвътре е кухо.
като камбана.

не,
не знаеш кой
преди теб е преминал
и какво е счупил. и дали е помел.
и какво е останало за обичане
в меки тонове без истерия

и не зная никога две стари вина
да са правили някога декантирани
пълнота. от утайката.

и онлайн, също.

http://www.helikon.bg/?act=books&do=detailed&id=129038
от мен толкоз, или, един легендарен цитат от кандидатстудентски изпит в натфиз:
"аз това мога. вие какво можете?"

mintmilk, защото по-близо до милк или милкана, всичко беше заето.

а, mintmilk вече все едно съм го минала. има го вътре. в книжката.

mint milk

мента с мляко
не ми поръчвай

изпих си я за вечно. с друг

останаха за мен след ментата
шишета с мляко
и стерилизатор

да изварявам бибероните.

благодаря, на косето, 4е спомага ми. така изглежда книжката:

http://hb.cult.bg/milk.cv/
* гъза отпред, фейса - отзад.

това е. с още малко подробности, но не важни.

м и л к а н а...с т е ф а н о в а - m i l k .

си-ви

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

.

..........................

.

от днес (8ми ноември'07) в книжарници ПИСМЕНА - на ндк и кристал.

.

от утре (9ти ноември'07) в ХЕЛИКОН.

.

* раздел "поезия", отбелязвам изрично, щот да не стане после "върни ни парите", в случай, че се изтрепете да я взимате.

** та, в случай, че се изтрепете да я взимате, не се отказвайте, ако е свършила - аз имам още много, а те (книжарниците) вземат по малко, щот не им вкарам в преразход разпространителската дейност.

.

.

.

.

на тези, които си я купят - благодаря.

на тези, които я купят за приятел - също благодаря.

на тези, които я препоръчат на приятел - много благодаря.

на тези, които не направят нищо от горното - не благодаря.

няма за какво.

;о