Cro - Einmal Um Die Welt

Powered by mp3skull.com

сряда, 19 август 2009 г.

Звъната бие! Музика-а-а....

Неделя е.
Селска неделя.
Камбаната на черквата бие.
Майка ми се връща от градината в горния двор с пълни ръце топли домати и магданоз, и казва:
- Някой е умрял. Бог да го прости.
А на мен ми светват очите:
- Му(с)зикаа.
Майка ме поглежда с укор, а после прихва да се смее.
A баба, докато беше жива, казваше с жал: звъната бие! Бог да прости!

Музика.
Отдавна, във всичките ми селски ваканции - протяжни, скучни и еднообразни, погребенията си бяха глътка разнообразие и своеобразна радост за мен.
Винаги съм мразила селото.
Душата ми е на градско панелно дете. Досегът с природата не ме въодушевява и ентусиазира.
Но си спомням, о, как си спомням, като чуех бавната и тържествена погребална духова музика и изхвърчах с неподозирана скорост от задния двор до предната порта.
Толкова се вълнувах.
И как да не се вълнуваш?!
Тубите излъскани до блясък, отразяваха слънцето стократно. А в този край, слънце и суша бол.
Изпращачите на покойния, облечени в празничните си дрехи, съвсем наистина си беше - за сватби и погребения. Обувките им, обикновено галоши обримчени с кал и кравешки лайна зиме или прахоляк летем, стояха изути пред вратите, а тези официалните натрити със свинска мас за разкош и официалност, събираха де що има мухи.
И мухи бол, като слънцето и сушата.
И цветя. Според сезона. Китките от градината.
Много цветя гледаха по него време. Пък една година старците взели да измират много и една бабичка се жалваше на фурната, че й оголяла градината от умрели това лято.
Виж, зимните погребения бяха скучни и по студено-му тъжни.
Наистина траурни.
И безцветни, та чак безкръвни. Само тук-там грейва по някой карамфил като малиново леке, купен специално от близкия малък град. Да не кажат хората, че без цвеке е изпратен. Умрелия.
Но затова пък музиката отекваше стократно в тишината.
Така си спомням, седях на пейката, а като наближеха ставах уважително.
Към изпращачите, не към умрелия, той все едно вече е умрял, пък и мога ли да познавам всички в това село. То по онова време и град си беше.
И още си е град, ма сигур, зарад алуминиевата дограма на общината и училището дето все още не е превърнато в старчески дом, от някой социален бизнесмен.
А като вече съвсем поотдалечеше шествието, изскачах на пътя със съжаление, че завършва представлението.
На връщане духовата музика не свиреше.
Свървах обратно в двора, а баба ми ме питаше:
- Мо, Миле, кой е умрел?
- Че аз откъде да знам. Питай баба Райна.
Виж, баба ми Райна беше от друга мая квасена, не като баба ми стискоуста.
Баба Райна си беше всеизвестната агентура на махалата. И носа си не показваше през портичката, ма кой минеше покрай оградата, биваше привикан на отчет и докат не го изцеди като кисело мляко за снежанка, нямаше тръгване. Пък тогава, нали всички уважавахме по възрастните.
И така до следващия път.
Му(с)зикааа.
Поне да бях излязла да погледам. Ей, така, като за последно.