4****S - трета част

4****S

Продължение на баварската ми серия

С‘а, ако таз, да е вникнала или като рецепка упътваща гостите в принцип, а не само персонала, щеше да знае, че същия този влак след Kempten,  на Immenstadt  се разделя на 2 композиции – първата половина за Lindau през Oberstaufen, а втората за Obersdorf.

Ама вече ми е все тая, толкова се намръзнах на München-Pasing и на тъпото Buchloe, че можех цяла нощ да се прекачвам от влак на влак, все едно за къде, само да съм топло и да съм седнала най-накрая.

            За мой късмет един от пътниците в купето се оказа местен, обясни ми делбата на композицията и за всеки случай отиде да пита някой друг. Сефте зе цело ден на точно място в точния вагон. Пуснах на мама ми sms, че няма да се прекачвам повече и че съм точния вагон, щот да я лъжа вече цял ден колко съм „силен, страшен и смел“ ми дойде възнак и на мене ми. на нея само как не й свърши куража, на мен кураж да ми дава, не зная. То, затова жените са майки. Но да не вдълбавам, че от толкоз сълзи цял ден не бях сигурна вече по принцип ли си плача или само постоянно.

            „Nächste Stelle Oberstaufen“. Както си седях „на тръни“, така се изстрелях като ракета и се залепих за вратата, че като се сетих за онази ми ти минута в окръжния  Immenstadt, на това село вероватно да му се полага само половин минута, за която ако да съм честна, аз сама не мога да се слезна, какво ли остава да го слезна и „Гъливера“.

Oberstaufen.

Само ще кажа: добре че беше тъмно ии бях полумъртва, от тичане, прекачване, рев и чакане, инак щях да се обърна и както се бях изсипала с все куфар и раница, щях да издрапам наобратно двете влакови стъпала и да духна от тази смешна гара само с два перона, по малка и грозна и от Брусарската даже. Да не говорим за Стефан-Вълдобревата-Стар‘загорска-гара, която направо е луксозно голяма.

С табелка „Königshof“ не ме чака никой. Никой с табелка „Милкана“ също там няма. Почва да ме стяга мозъка вече. От влака сме слезнали 3-ма. На гарата две жени и дежурния по гара. Дежурния ще да не е за мен. Едната жена по възрастна ме подмина. А може и слизаща да е била. Остана другата. Дребничка и лошо изрусена, направо изгорена коса. Дръпна от цигарата си цякаш с едно дръпване искаше да я угаси и изхвърли фаса си с автоматично движение на перона, запътвайки се към мен. Спрях. Обърнах се. Само аз бях. Значи за мен е. Вече окончателно ми се връщаше дома.

-          Здрасти! Как пътува? Знаеш ли немски? Тука ще ти хареса. Много е хубаво. Аз съм Зорница.

Заговори ме българката Зорница, ствърд глас и русенски диалект. Бах си чудото. Накрая ме прегърна за добре дошла и чак се доразревах от умиление. И докато се усетя, пътувах в такси в тъмно и по-важното в неизвестна посока. Зорница скорострелно ме запозна с всички готвачи. Как и защо всички бяха още на работа – целокупното кухня, в последствие рабрах – или пристигнала съм в деня на основното представление – петък – Grand Buffet: 10-12 алатри, 5-7 огромни плата огледала предястия, печено за топла точка до изсушаване и вариации на желатинови десерти. Да бяха раздали на гостите по едно Haribo:“ Haribo за теб, Haribo за мен, Haribo за всеки ден!“

Пардон, не на всички гости, само тези от дебелариума.

           

            А, сега сериозно! Хотелът е 4 звезди Сюпериор. Вероятно си ги заслужава, като изключим кухнята. И сървиса. И Ивентмениджмънта. И Масажите. То нещо остана ли?!

Оф бе! Ай пак на хотел да се върна. Намира се в Байерн. Черни дълги сукмани, бели блузи с буфан ръкави и огромни деколтета до средата на гърдите. Виж кухнята, си е класическата скука в бяло на лекета. И ако да съм честна, тя кухянта като цяло е „брашно, масло и скука“ – ама без брашното и маслото – въртят 5 вида сварено задушени зеленчуци без сол и вкус, но затова пък пластични и огромни. Био-мутанти, защото на всеки картон пише „био“. И хотела въобще не е уютен, нито вкусно-топъл-планински-хотел, а Schroth und Basica Kur Wellness Gesund Hotel. Тук, ако да бях вече квалифицирана кучка, щях да ви оставя да си разбирате кой както му иде от вътре, но от щото съм добра, ще пусна една обяснителна бележка, или: хотела е специализирал в продажба на диетични пакети, така наречените „Шрот“ и „Базика“- лечение от минимум 7 дни, препоръчтелно 14 дни, а за постоянен резултат е желателно казват, да се повтори или потрети в рамките на една година. Както казах за по-сигурно отслабване. В тази диета, обаче невероятно, но факт движение няма, освен от леглото до бюфета и обратно, една бонусна разкрасителна маска и един масаж, на който ако случат на Сандро масажиста – направо да си искат парите обратно за нанесени вреди. О, пропуснах басейните, може и някой друг басейн да отразят, ако си носят бански и си платят.

Бе, кво да разправям, аз бутам със смешните си 65 кила една 120 килограмова количка с тави, млека и прочие, а 120 килограмовите китове се веят насреща ми в коридора по бели халати и кошничка с масла в ръка, което не е лошо, лошото е че аз трябва да спра за да минат те – само дето и в двата варианта баш ми не е сгодно – нанадолнище и нанагорнище, практицирам всеко ден.

Но пък докато от скъпата диета стомасите им получават постоянен стрес и глад, защото това гостите, пардон пациентите са хора които са поглъщали минимум 3-4 килограма течности и храна до вчера, от днес я карат на сущени сливи в бяло вино и пастет от моркови в тиквени цветя, без сол, масло икакъвто и да е друг подобрител на вкуса. И овкусител въобще. Пюър. За сметка на това сървиса ги побърква със измислици за лечебните свойства на планинския кристал, розовия кварц и аметиста, всички заедно полирани и в еднолитрови гарафи с вода. Да отлежават час-два. Смях.

И да наистина водата придобива свойства на камъка, но на естествения, неполиран такъв, и не за 1-2 часа, а за денонощие.

Но това с камъчетата и водата, те гостите още не знаят, че е само до 2рия ден. После следва и ден без течности.

Или, най-лесно за обяснение е: Basica Kur 1000kkal/ Schroth Kur 600kkal.

Примерна закуска Базика включва половин тънка филия пълнозърнест хляб, ¼ настърган съров и неподправен холандски морков (ако съм аз на закуска е облен и измит, ако са Azubi-тата също пюър), към това половин поширана във вино круша от вчерашния или по-вчерашния бюфет и накрая прозрачна шайба портокал с листенце мента за украс.

Шрот-диетата не получава закуска. Пример няма. Те, „шрот-гостите“, обаче на собствена съвест могат да закусват от бюфета или да поръчват Aufbau Frühstück. Диета лиии?! Диета – my ass!

Генерално, аз тук немска кухня няма да науча. То кухня няма, аз за немска съм се залетяла. Че и да уча! Или това е кухнята на мойто шеф Helmle – полуфабрикати, готови десерти, готово тесто, готово Spätzle, готово, готово, готово, семи-готово и плодове извън сезона. Даже не искам да си спомням, как първия Sous Chef пускаше всичката останала от бюфета риба, директно в кофата, защото: първо, аз риба ям; второ, аз риба приготвям почти във всички вариации на тема и сорт (разбирай видове морски), с изключение на мекотели и ракообразни – не са ми силна страна все още; и трето, в каквато и валута да обърна количеството приготвена и изхвърлена сьомга или щука филе, все си е разхищение; или, в кратце, ако не можеш да приготвиш една риба сносно, във време на толкова масова всеядност на този продукт, по добре не го съсипвай. И после що персонала риба не яде?! Ми той персонала е само персонал, не луд. Или поне не всичкия персонал. За всичките „манифик“ рецепти на любимата ми гад Jurgen, няма да ми стигне време цяло лято да разказвам, пък имам още за Австрия и Ирландия да пиша, но с нескрито удоволствие от далечнита на времето и пространството ще спомена култовите, зелеви сарми с плънка от пържена тиква, черен пипер, канела и лук, които сами от фаворитите, но цялата им безвкусица бледнее пред  сьомгата с пиперен сос, или сос от всички видове смлян и не смлян пипер в кухнята, а там пипер имаше в изобилие, и смятам вече е ясно, че половин порцион от този зашеметителен сос ти е достатъчен, за да си вземеш лютивата пиперена доза за цяла година. За постоянството в гарнитурите, няма да разказвам, важно е човек да е постоянен. Това внася спокойствие и ред, че недай си боже, да влязат гости за свободна консумация, така наречените a la Karte, е няма такава паника! Сървиса тича и съобщава, че видите ли седнали са двама не гости на хотела и искат да поръчват за ядене; шефчето прибира усмивчицата си в чекмедженцето и виква тихичко и някак трогателно мъчно за себе си „аййй, сапалото!“, което е еквивалент на нашето „мамка му“. И добре, че гостите са мстни да не се разхождат особено много из менюто – гулаш супа, солена колкото ти душа сака, шницел, ама свински и салата, ако имат късмет  и повечко ум спират на малка салата, докато експериментаторите минават на голяма с пуешко и ако пуешкото е кажи-речи най-прясното месо което предлагаме, то салатата с вътрешните й приложения е нещо съвсем друго. Ще се наложи да започна по отдалеч. Та, за разнообразие на гостите „Гранд Шефин“ и шеф на кухнята съвсем по немски бяха окопирали и организирали седмицата:

Понеделник – десерт бюфет

Вторник – предястие бюфет

Сряда – байернски бюфет

Четвъртък – салат бюфет

Петък – Гранд бюфет

и сега внимание:

събота – салат бюфет плюс 5 степенно меню

и ще малко повече внимание:

неделя – салат бюфет плюс 6 степенно меню;

или както казваше Любош: „Само не и шеф Хелмле в неделя отново, този човек няма ли семейство, жена, любовница, пратете го в почивка, намерете му курва, ако не Милкана е свободна да го води на вечеря, ама някъде другаде!“

Какво отнесе Любош за това предложение, нямам спомен, ма след 6 степенната вечеря, аз отнесох 3 коктейла в Servus.

Та, да се върна на салатите. Значи слатите са три вида – Blattsalat – всичкото зелена салата е това, сурови салати в купи – това са  домати, краставици, моркови, а бе, всичко квото се сетиш, но без нищо. Чисти. И накрая, овкусените салати: „Öl, Essig, Salz, Pfeffer.“. И госта поръчал ein Pute Salat (aaa, ентшулдигунг – салата с пуешко месо е това), получава като мега бонус 3-4 лъжици различни овкусени салати и много важно различно престояли овкусени салати, плюс ресто сурови краставици и домати, ресто в най-добрия случай от сутрешния ми бюфет, ако съм там. Което не е чак толкова лошо, щом шефа на кухнята ти казва: “doch doch, alles klar!”

Ta, щом шеф ти е казал “doch doch, alles klar!”, на теб ти остава да кажеш само „ah, so“:

Или щом е рекъл шефа, ще ги консервираме ние тези гости „Öl, Essig, Salz, Pfeffer – ohne Ende.“. И така не само ще ги отслабнем от незнайно-колко-време-престоялите салати (извинете, маринирани се казва), но и ще ги съхраним вечно млади или поне един сезон, свежи като кисели краставички. Само да не прелее септичната яма, че тогава и голямото оранжево LKV няма да ни спаси.

Но ако трябва да съм честна, има нещо във водата на хотела,защото в интерес на истината, откакто съм тук посещавам двете нули почти по часовник, ежедневно и доброволно, че и по два раз на ден някогаш. Което простете ми ама на мен ми е учудващо, защото това физиологично упражнение от години не ми се отдава без помощни фармацевтични средства (*димитъре, тук специално за теб отбелязвам фармакологични средства. LOL).

И като съм тръгнала да си споделям, тук и косата ми побеля, за има няма два дена. Хем сефте, хем наведнъж.

И само междудругото, продължавам да не пуша. Или ако тук устискам, значи съм ganz джелезна.

В крайна сметка на следващ ден, отбелязан като „запознанство с кухнята“ си го отработих редово и безплатно в „обучение“ , състоящо се в рязане на лук.

Това ми е първата кухня, в която всеки готвач си носи ножовете, няма общи кухненски пособия, принадлежащи на кухнята, като изключим машините за рязане и уредите.

От следващ ден съм редовна на закуска.

От 6 и 30 до 16 следобяд, ако свършиш, защото всеки от останалитe ти мята по един лист със задачка за след твоята работа. Сега ако някой може да ми сметне моите осем часа от колко до колко са, при положение, че не почивам, не защото не искам, а защото няма кога, да не говорим, че и да се пусна сама, ще ме върнат от вратата.

И още повече в интерес на истината закуската в 4****S Allgäu e съвсем съща като закуска в Кемпински Хотел Зографски: всичко студено от преден ден се прави. Прехвърлят се сирена и колбаси с дни. До изяждане. Всичкото ресто не е ресто, а основа за следващата закуска и тн., и тн.

И не, не ми харесва. Каквото такова. “Das ist das Leben.“ – казват немците, „Не мы такие, жизнь такая.“ – от „Бригада“ по-култова реплика няма, ние какво казваме не съм вече много сигурна, че от толкова зор да казвам правилно на всякакъв чужд език, моя нещо ми се обърка, или да кажем, някак по-интернационална, международна съм станала. ЛОЛ.

Началото на март (2012) и вече съм в пика на разочарованието – голяма мърсотия. Ама много голяма. В смисъл, не е нещо случайно и инцидентно, а постоянно поддържана мърсотия.

То и сърсвиса, като за спешното оделение, разбирай не бърз или недай си боже адеквате, а като реанимация. Затова си вземам на либе гесте поръчките, за яйца, бекони и палачинки (смятай бе, само аз правя палачинки, за другите е viel Stress!, ил вероватно щот поръчка не отказвам, сбърканата съм аз демек), а после идва  сервитьора Zoltan, дееба и унгареца ниеден, сумти и пъшка вероятно в задух от собствения си афтършейф, да ме влачи от маса на маса да сервирам, щот не бил рабрал за коя маса е поръчката. Ма как каишка не ми е сложил тоз високомерен пръч и идея си нямам. Но той по моему не на мен е ядосан, а на целия свят, защото обикновено дава нощна рецепция и като сервитьор се чувства наказан.

Иначе колко комуникация и запознанства му ударих, нямам спирачки вече. Ма то толкова готвачи и сервитьори се извървяха. И шефчето всички кухненски до мен ги слага. Защо бе шефе?! Weil du sehr attraktiv bist. Und fleißig.  Ем, благодаря ти за комплимента, ама не мерси.

Преди два дена дойде един готвач. Мартин. Словак. Голяма работа. Готвач, ли беше, касапин ли, грузинец ли?! Магьосник бе! Беше в кухнята един ден. На друг ден събрал си багажа и ножовете – всичко на всичко 3 на брой, и си тръгнал. Всички учудени. Защо?

Ами защото зер уважаеми шефс, да ви светна аз – Мартин е а ла карт готвач, той бюфетчия не е. И ако някога пак имам ресторант, бих си взела един Мартин за в кухнята.

Днес пък един друг дойде. Нов. С цял куфар ножове и пособия. Изумяват ме тези хора – всеки с ножовете си ходи на проба даже, а кухнята няма собствени. Та, този новият е с шест-сантиметрови подметки и като застане до мене ми да ме пита нещо се повдига на пръсти, като леко се подпира на плота. Даж не смея да се замисля до къде ще ми е като се събуе. Дано и не ми се налага да разбирам. Но пък така и шеф Helmle  сигур се чуства висок, щот иначе до словака към днесшна дата и бивш чехосословак Тибор, си е направо джудженце.

И в резюме не знам къде е по-чисто или мръсно – тук или у нас. У нас обаче казваме „рибата мирише откъм главата“, или всичко зависи от собственика или главния. Всичко останало танцува, според музиката.

Тук например само аз мия плодовете и зеленчуците. А и ръцете си.

И най-важното да не забравя, най-употребяваната дума е egal. Всичко за всеки е egal. Особено в кухнята. Ма как, все едно, бе хора?! Това е храна! Храната носи удоволствие! Храната не само пълни празните ви стомаси. Храната е наслада и топлина. Egal. Те готвят. Моите колеги готвят, но не ядат от сготвеното. Показателно.

Е, аз пък как да ям като не ми е все едно. Ами не ям. Готвя си супа на всеки 3 дни. Не за друго ама само на сандвичи не мога да я карам. Гъза ми също не може. И като казах “гъза”, искам най-признателно да им благодаря, за ужасното персонално ядене и за целодневното повсеместно юркане, от щот виждам как ще ми стопят 10те екстра килограми след спирането на цигарите, за нула време. Или даже за по-малко от нула време.

Точно 6 месеца от последната ми цигара. Тук всички пушат. Много. Навсякъде мирише на цигари. И фасове навсякъде.  

Фришес байеришес дуфт - на крави, цигари и дъжд.

пак следва.

пак ще пиша.

*тоест преписвам от тетрадката. не си разчитам, особено, та на спомени карам.