The ****Superior story. Част 2.„Пътуването“

И така, кара ни малкото братовчед до летището, единствено братовчед въобще. А мойтинкото се вълнува ли, вълнува – ще види самолет отблизо.
Ще, ще, ама не и на летище София, Терминал 2. И като ревна моят ми Борис:
- Самолетите искам да видя! Самолетитеее! Сърдит съм ти,
сърдит съм ти за вечно! Само ти ще ги видиш! Ааааа, сърдит съм тиии!
А са замини де!
И тъкмо успокои малко – след check-in- a, от щото
извъртяхме малко обиколки на въртящата се врата на изхода на пристигащи,
отиваме до кафето и питам:
- Тамиша, сок или вода, искаш мамо?
- Билет! Билет искам аз! Ни-то-сок-ни-то-во-да! Ти си
егоистка. Ти си само егоистка - само теб дават по телевизията, без мен! А сега ще видиш и самолетите без мен. Егоистка, егоистка такава си ти. Винаги съм искам да полетя! Билет иска а-а-а-аз, би-лет! Щом няма, тогава ми дай твоя билет, егоистка такава! Чантата, дай си чантата с билета вед-на-га! Даааай!

И тук аз ще спра незабравимия за мен борисов цитат по
памет, щот тази тирада хем ме разплаква, хем ме разсмива. Ама това си е семейно
наследство – смях и сълзи, сълзи сълзи, смях, сълзи, смях, смях, и тн, и тн.

Последна прегръдка.
Последна целувка.
Влизам на първия пропуск и на елеватора към контрола „личен багаж“, и от там на изхода.
От България.
И се обръщам да махна от елеватора и да видя щастие ми за последно на живо за шест месеца напред.
И не виждам.
Само махам.
Толкова много сълзи, че не виждам.
Махам по посока гласа на майка ми и син ми.
Съблякох се, събух се, очилата си дадох.
Проверха ме.
И към изход В9.
Като ми премина най-липсващата мъка на света, звъннах на баба ми, че у тях дядо ми удавил цялата къща не, ами целия вход от рев, че внучка му оставяла правнученцето само без майка. И добре че му забранихме да излиза докато се стопи снега, че иначе подлеза дето тъкмо позасъхна, щеше да ореве до езеро.
Мъгла.
В София мъгла. Че кога не е зимата, а над мъгла и облаци - слънце. И дясното крило на „мухата“*.
...
Виена. Летището. Не съм виждала толкова голямо летище отвътре. Може би летището на Дюселдорф, ама то е по-скоро етажно, а това е разлято. Е, Бориспол, го скъсва по-външна площ, но отвътре, нямам думи. Аз бих могла и на това летище да си остана. По-скоро бих желала.
Та, слизайки, насочвам се аз към транзитния сектор.
Търся си самолета до Мюнхен на информационните табла – не го виждам.
Излиза един, не му виждам номера, ма то па нема да са 5 полета в 15:30 часа до Мюнхен, я!
И се запътвам към изход С37.
Пак гледам за сигурност, е не, много бързо се местят малките чисълца и буквички, че и на високо, не виждам все едно, така че захващам изхода, пък на място ще питам, все ще има някой по-кириз от мен.
И на първото бюро на Austria Airlines питам с билетчето в ръка. Гледат онези ми ти наземни стюардеси с червени рокли и руси коси, ту билетчето ми, ту информационното
табло и казват „тук е.“ Щом наземните стюардеси казват „тука“, значи тука е.
Нямам аз повече въпроси.
Всемам си една вода „без газ“ за 5 лева (демек за 2 евро и половина с бакшиша, дет си взе младежа сам) и си отпускам с 5 гранулки Ignatia Amara 15 СН.
Затварям очи слушам на слушалки истерична музика, за да не мисля за Борис ми.
Ма, не ми се получва, сякаш нещо въздуха ми взема.
Отварям очи.
Трима пред мен стоят. Разпознали ме от самолета, и като в принцип, мен хората на „бюро справки“ ме припознават, решили мен да питат защо не им е излязал самолета.
Щото е след пет часа, затова.
Чакайте. И те чакат. Излиза техния самолет след около 30 минути. На съседен изход. Копенхаген на С39.
...
Изход С37 за Мюнхен отваря.
Отивам.
Първата контрола ме пуска.
Втората ме спира.
Защо бе?!
Не е този полет.
Този е часа. Тази е посоката. Полета и изхода са други.
Кои?
„Вижте на таблото.“
Ще видя аз.
Ако мога да видя въобще.
Газ към таблата.
Моите тримата българи ме видели, че съм в суматоха и те към таблата.
Баси и късмет, единия почти два метра и светнат, веднага вижда 2 полета до Мюнхен.
Диктува номер на полет. Не съвпада.
Диктува друг. Пак не.
Трети за Мюнхен в същия час. Този е.
Изход В34.
Благодаря и хуквам, ама със всичка сила тичам. С всичка сила и 10 кила раница с речници и учебници, 2 кила чантенце с очила и раговорници и яке.
В34. В34... и сега за да е ясно от що с всичкия този ужас в главата си тичам, все едно вместо в оркестрината на зала 1 на НДК, съм отишла на втори балкон и кратък път няма, а следва да обиколя цялото НДК. Обиколно. И за разкош зигзагообразен път до първи прропуск на изход В, посредством колани и колци. И вместо 20 бързи крачки, правиш 10 по 20, а със завоите още 20, ама криви и ядни.
Стигнах.
Един посяга да ми помогне за раница, ама не е познал. Показвам си аз билетчето изпървом, посочвам таблото и питам „тук ли е?“. Тук е.
На ти тогава раница.
Шок и ужас от съдържание с учебници и речници.
Студентка ли сте?
Не.
Готвач съм.
Ти-тит. Ти-тит. Заето дава служителя.
Все ми е тая. Намирам В 34. След 15 минути ще започнат да ни пускат.
Ще ще, ама не.
Минават 15 минути.
Нищо.
Още 5 минути.
Идва един младеж недоносен и недорасъл с неразбираем за мен немски.
И нищо.
Отивам с билетчето пак. Ще чакате. Колко? Колкото трябва.
Демек не още.
Ах, стига бе!
10 мин до 15:30.
Дойде рейса.
За 10 минути ни пуснаха, транспортираха и излетяха.
Тук искам да кажа, че самолетите на „мухата“ са най-приятните ми до сега, не ми става лошо и ми е спокойно в тях. Сравнението е с боинг на „AeroSvit“, ТУ и АН.

И има няма 35 минути и кацнахме в Мюнхен.
Още 10 минути и багажа беше на въртележката, и като го емнах този ми ти 20 килограмов Гъливер и прихванах първият изпречил се пред погледа ми летищен служител.
И както ме слуша внимателно за влак до München Hbf, и като притрепна човека, погледна часовника, хвана ме под ръката и ме повлече към изхода, вдигна ръка и каза:
- Имате 15 минути до следващата мотриса. Тичайте. Следете знака за S-Bahn, ако побързате ще успеете.
Ще ще. Аз още имам инерция от виенското летище, що да не
изтичам и мюнхенското. И газ.
И ако не сте тичали с чантенце 2 кила, раничка 10 кила, Гъливер 20 кила, зимно яке дрехи и обувки, до незнайно колко далечна крайна точка, по съвсем непознато трасе, намам сили аз да обяснявам още – по-добре и не опитвайте. След около 5-6 минути стигам до гише на DB.

Тук трябва да вметна какво е за мен DB – цивилизация. Щом мога да си хвана аз чантенцето (в моя случай „ЧАНТИЩЕТО“) и да се кача на влакчето, ако да си поискам, ели ми „писне на флейтичката** и си я хвана под мишничка“ да си отивам. Примерно.

Та, да се върна на гишето DB.
Спирам трудно след нанадолнището, от щото съм пропуснала умишлено елеватора, поради факта, че нямаше да взема завоя в движение и можеше да се претрепам сама мене си с този куфар, да не говорим, че е по бавен от мен.
То е за немци, а аз съм бърза.
Връщам 5 крачки назад и събирам всичкия си жалък немски, в действителност не толкова – те ме разбират чудесно, жалкото е, че аз тях не
чак толкова чудесно ги разбирам, но се старая.
Та, събирам аз всичкия си немски, след тичане, жажда, рев и няколко хиляди метра надморска височина и питам за билет до Оберщауфен с прекачване на München Hbf. Бюро-дамата казва че може и издава билет. И докато ми казва 23,60 евро, ми казва още:
- Имате 2 минути до следващата мотриса. Мотрисата в дясно.

Ма, тези хора това багаж и непознато място за нищо го нямат, вероватно да предполагат, че въздух си нося в чантите от Булгаристан.
Слизам до мотрисата. Качвам се. Сядам. 40 секунди и мотрисата тръгна.
За малко да се плесна по челото кава съм бърза и добра и да си цунем раменцата от доволно, ма се плеснах, че не питах колко спирки до München Hbf. И да са плесна и да не, все ми предстои.
Да разбера.
Нищо казвам си, в билета все едно пише „ab“ и „an“, и защото DB не закъснява, ще
слизам по часовник.
Първи проблясък - в билета München Hbf няма.
Има München-Passing.
Тоя филм аз не съм го планирала. А по-лошото е че не съмго и гледала. И това сега „just passing by“ ли е, или какво?!
Втори проблясък, тази DB-Damme на кое S ме експедира - на S1 или на S8, през München Ost или през München Hbf.
Еба си деня, еба си пътуване, еба си и чудото.
А има и още.

Или аз ако знаех, че има и още, щях да си сляза на главната мюнхенска гара и в първия лоу-кост хотел, щях да се опъна, еднократно.
И на сутринта по светло рано, рано с първия влак без прекачване, да съм стигнала до градът-село-кур-орт. Съгласно личния ми изначален план.
Та, проверих аз куфара дали е стабилен, дан вземе да тръгне сам, ако да спре еС-бана по-рязко, и станах да чета схемата.
В интерес на истината бяха две схеми. Една от дясно и една от ляво. Ама и какво от това.
Аз този маршрут вчера вечерта в интернет не съм го гледала.
И www.google.com не знае всичко се оказа.
И в сайта на еС-бана това също го няма.
Въздишам и си сядам на мястото.
Разгъвам си най-стрателно билетчето, формат А4, и питам мургавия Ausländer до мен и скучното дойче срещу ми и ги оставям да дискутират.
Стават и двамата, единия чете в ляво, другия в дясно.
Пак дискутират.
Пак четат и сядат.
Дойчето обобщава: München-Passing е спирка след други шест, от сегашната нататък. Там следва да сляза и да чакам влака с точно обозначения номер.
А аз пътувам вече 30 минути и някак си тревогата ми нараства независимо от казаното, защото в сайта на еС-бана, пище че съм до München Hbf за 45 минути.
Един по един Дойчето и Ausländer-а слизат.
А аз почти в несвяст си мисля, че в краен случай може да въртя с мотрисата до сабахлен.
München Ost.
Пфу.
Тази DB-Damme ме е пратила на S8. Кучка.

München Hbf.
Не смея да сляза, щот друго ми пише на билета. И от щото личния ми роднин все някоя и друга глоба си докарва и аз поради лична прилика с него, следвам указание плътно, че да не се окажа и аз много силна в глобите. Даже и най-бабешкия бански съм си взела от щот да не ме глобят в публичния басейн, за нарушение на добрия тон и естетика.
Аз не слязох, но две жени се качиха.
Толкова любезни, че чак ми се затъркаляха сълзите по бузите.
Отварят чанти, вадят очила за четене, четат ми билета.
Знаят спирката и ще ми кажат кога да сляза.
Още повече, че едната госпожа слиза на съща спирка и ще ме слезе и мен.
Отдъхвам сефте от няколко часа и се разглеждам.
Разглеждам хората в S-Bahn-а.
Връщат се от работа.
Или отиват на работа.
Някои са уморени, други не чак толкова.
Момичета (skinny girls) шумят с хартиени Burger King пликове и ядат с отворени усти.
По скоро ядат и говорят шумно.
Намачкаха миризливите опаковки и ги набутаха в кошчето между седалките. И слязоха. Дали се качиха за да ядат, или да изхвърлят опаковъчните материали, или за да не вървят една спирка пеша?!
Вдъхновяващо.
Всъщност хората изглеждат съвсем като нашите. Нормални, редови и средностатистически служители и работници.
Само че на по-широко в място в обществения транспорт.

Следваща спирка: München-Passing.

Милата дама не само ме слезе на спирката, буквално – помогна ми с куфара, ами ме слезе и с асансьора в подземието на Passing, което със всичките си ремонтни ограждения, тълпи от хора на малко място, липсващи плочки и купчини цимент и пясък, така ме върна в София, и по-специално във вечно неоправения подлез на Мария Луиза при 7ма поликлиника, че чак се запитах „накъде, луда жено, ти си тръгнала?!“.

München-Passing.
Чакам си влака. Вихдам на таблото един в моята посока, 40 минути по-рано. Но не е моят номер.
Казвам си: какво пък, ще се кача, аз все едно съм си платила пътуването.
Ще се кача, ама на следващия.
Аз във влака не можах да вляза. Толкова много хора вътре имаше.
И като писах по-горе за средностатистическите хора, но на повече място – объркала ще да съм се.
И продължих да чакам.
40 минути по-късно.
Казах ли ви колко пълен беше предния влак?! Е сега ще кажа – до вратите.
И този така. Като предния. Пълен до вратите.
Чак ме доядя, че не се засилих още малко да вляза в първото меле.
Успях в този.
Трудно, но влязох. Якето ми остана частично отвън.
Та, до купето освен, че не стигнах, и дръжка нямаше свободна да се хвана.
Добре, че куфар ми си тежеше на мястото, че да не се блъскам в другите самостоящи се.
Важното е, че бях във влака на отбелязан на комбинирания ми билет.
Чак победоносна вътрешна вълна ме заля и спокойствие, че все пак всичко върви по план.
По моя план.
По моят план, обаче се оказа, че не пътъва Дойче-Бан.
Две спирки следва да отброя. На третата имам прекачване.
Което следва да стане в рамките на три минути. Тези три минути отлетяха още
преди първата спирка от броенето.
Хората се размърдаха и заоглеждаха в тъмнината и в нищото. Заговориха помежду си. А влака спрял и не тръгва. Чака. Нещо си. Друг влак.
С предимство.
Аз само редях една мантра наум „каквото и да става да стигнем в Buchloe преди 19:11, 30 секунди да е, ма преди да е.“.
Не бе.
Влака спря на Buchloe в 19:12 часа.
Другият влак, „връзката“ бе отпътувал. Кондуктора на закъснелият влак извика в движения, че за пропусналите връзката за Kempten, има влак в 19:45.
А за Оберщауфен?
Не знаел.
Как не знаеш бе?!
Как?
Кой да знае?
Хора се щурат из перона, пита се един друг. Кой разбрал, кой не. Мъка.
А аз газ по стълбите надолу, с пълното бойно снаражение от багаж, и после нагоре към информация.
Leider, „информация“ war geschlossen.
Айде, обратно към перона. Сълби надолу, стълби нагоре.
Питам един господин, за малко да го напиша средна възраст, ма то аз съм вече в средната – ега ти как съм залепнала за 27 години и вече десет не превъртам.
Та, питам един господин презряла възраст.
Чете табло, гледа ми билета, поглежда ме, пак чете, пак гледа табло, мен вече не ме поглежда.
Вероятно щото има вътрешен радар, как се набира в мен истерия-ленд.
Не знаел.
Спирам да питам хората.
И те не знаят.
И на тях им е тъмно и студено.
Майка ми ми звъни. Стигнала ли съм вече, щот то наближава 20:12 време по разписание за пристигане и посрещане.
Е, направо ми изригна сълзите, тези дето ми се удрят в очилата, а после ме блъскат обратно в очите.
Ама аз си знам бе! - ревла съм си. На ревла пък никой не мож да ме обиди. Такава съм си. И лигла и ревла.

Та, успокоявам най-милата ми майка на света, моята майка, че всичко е наред. Затварям и звъня на телефон от e-mail-а.

Рецепция **** Хотел.

- Добър вечер, аз съм Милкана Стефанова, от България. Новият „готвач закуска“ (ебем ти и представянето, ма знам ли кой е на тая рецепция и колко е наясно с моята особа).
- Ah, Milka-naa,…

Даже не изчаквам жената, момичето, дамата, да ми отговори, щото спра ли за да чакам, ще спра и да говоря, а това вече може и да е фатално. Поне тази вечер.
Или, видите ли, следва:

- Моят влак от М. закъсня с 4 минути и аз изпуснах връзката за О. Моля Ви да проверите разписанието на DB в интернет страницата им, и да ми кажете на кой номер влак и в колко часа тази вечер да се кача, защото на информационното табло в Buchloe, следващият влак за О. е след три часа.

Момент, ми казва девойката рецепционистка.
И аз чакам.
Ама не чакам спокойно, от щото има един за Immenstadt след 4 минути, който пък град е на 15-тина км от О., и е в принцип предишната спирка.

И тъкмо да зина по телефона, че аз повече време да чакам нямам, и рецепционистката ми дума със скоростта на светлината, че именно на този влак дето е за Immenstadt след вече 3 минути, следва да се кача, но много важно е да сляза в 21:02 на Immenstadt и в 21:03 часа да се кача на влак за О.

Ей, присра ми се! Не – доповръща ми се! Не – докрещя ми се! Ама със всичкото вселенско гърло.




/И от "Пътуването" има още 2-3 абзаца, ама по-късно, че се схванах днес. Толкова съм писала, че няма преписване./

_____________________________________________________
*Fly Niki
**разбирай „шапката“.

.

/ следва продължение/

Тhe **** Superior story. Част 1. „Взеха ме!“

16.Април.2012.
03:40 сутринта.
Събудих се от студ.
А може и от съвест да е, че се помотвам и не намирам време нито да пиша, нито да препиша (напечетам вече написаното), нито да пусна в блога.
Брой ме почнала.
От днес.


28.Февруари.2012 .de

Взеха ме! След година и половина кандидатстване в Обетованата земя и съседната, тоже. Някак обнадеждаващо в сравнеие с 12 години безрезултатно за мен кандидатстване в България, ме взеха на работа в „.de“. по документи. Можело значи.
Ама някъде другаде.

Изпратиха ми договор за 6 месеца, подписах и върнах.
Договора.
И връщане назад нямаше.
Отказах едно примамливо предложение за Front Office Agent в Doha, Qatar, главно заради тротоарите в „.de“ и частично заради религията. Сметнах наум колко изпита пропускам и отлагам за незнайно кой следващ семестър в едно с приравнителните - крайно неблагоприятно и двуцифрено число за мен над 15 и си застягах багажа. За „колко ти му е половин година?!“ – николко.
Николко, ама другия път.

Стегнах. Тежко е за самолет. Разопаковах, оставих една част – два чихта гуменки и сандали. Да ме пита човек и за какво са ми, като тръгвам в края на февруари, ама на – обичам си ги. Той и син ми обичния лежа два дена в куфара, нерде го стегна и него, ма не ни се получи.
Та, извадих гуменките.
И белите и червените.
Пак тежко. И куфара тежък, и на душата ми тежко. За пусти гуменки.
Накрая извадих и учебниците. Е не, не учебниците по „Публична администрация“.
Учебниците по немски.
Berliner Platz 2 и 3. Плюс 2 речник, 2 разговорника и други помощни материали, общо около 8 и половина кила.
Не ги оставих. Просто взех и ръчен багаж 9 кила със все раницата.

Купих си билет през Виена за Мюнхен.
Kак пък точно Мюнхен?!
И как не го долюбвам този град още от безумното и истерично пътуване с роднинът ми Kostov за панаира на обувката. И двойно въртене на "околомръсното", от щот изпуснахме отбивката, и няма пикае ми се, няма пие ми се – той човека си има график за изпълнение. Барем един Wehrmacht от мострите да ми беше спазарил – а той ‘ич.
Gas geben на балетните и спортните, keine Pause machen, яж си сандвичите на Irena в движение. Яж си ги ти! Ебах аз тоя панаир. И накрая като заспа Костов в девет вечерта на аутобана някъде в провинция Hessen със 140км в час и на мен ми слезе сърцето в петите. Пуших 2 цигари (тогава преди 11 години още пушех) на TIR-паркинга между LKW-тата на съседите турци и тук таме някой холандец.
И пиках. В бензиностанията, я. Да не е на паркинга! Аз толкоз риск не мог да поема. Хеле пък в тъмното.
Иначе панаира беше зашеметяваш, дет викат сърбите “Ova je standard” – от петте нива паркинг, през огромната площ и халета с топла връзка помежду им или без. Но, това е стара история. Да се върна на сегашната.
Проверих си зъбите, направих си резервни очила и педикюр при Ани, който да издържи два месеца. И отпочна тежката част с осъзнаването колко точно количество време са 6 месеца.
За работата – нищо време, нормален пробен период; за раздяла с Борисето ми – цяла вечност.

От 23 февруари до днес е най-дългата ми раздяла с Борис.
5 денонощия.
Почти.
Е, не ми се скъса сърцето, но имам едни пристъпи на сълзи и задушване – въздух не ми стига. И съм си забранила всяка мисла за Борис през деня, а ако да дойде случайно – опитавам се да я махна. Как?! Трудно.
Особено първи ден.
От втория вече си имам стратегия – сутрин ставам по-рано пускам mp3-player-a на слушалките със задължително веселяшка или мръсна песна за слушане.
Веселяшка, ясно.
Ама мръсна, колко да е мръсна?!
Имам аз Ленинград.
С Юлия Коган.
Смятам да е ясно. Ако да не е, в www.youtube.com

Ма, стига бе! Пак отклоних.
Връщаме се на пътуването.



.

/ следва продължение - утре или по-утре, че вече е 5 и 30, малко кафе, музика и ми е време за работа./