red shoes. rote Pantolleten. karmaЗЪ джапанка-та. ЧЕРВЕНО.

Аз днес си купих чехли.
Червени.
Харесвам разни червени дреболии.
И имам няколко червени неща, дето са ми неустоими откакто се помня- червени сандали и обувки.
Червена чанта - първата ми ученическа чанта беше червена.
Червена кърпа за глава с малки бели фигурки или точки.
Червен колан във всякакви вариции. Изключая лачените и косматите.
И червената боя за коса на Wella - Kirsch rot, но това само защото, стигна ли до употреба върху косата, си боядисвам и веждите, и путката.
И каански устискам вече втора година естествен цвят. Не знам обаче, колко още ще изтрая да не се вапцам. Втора природа ми е червената боя. Като вторични полови белези.
Та, има няколко червени неща дето така ме привличат, че удобството остава на заден план.
Страшното идва обаче, не само когато има неудобство, а когато са налични, но неприложими.
Неупотребими.
Тогава ми е мъчно за мене си със всичката мъка на света.
Да, за кратко ми е мъчно.
Но ми е мъчно с всичката мъка на света.
Днес си купих чехли.
Червени.
В магазина, изглеждат чудесно, може би защото са единствените, които ми се харесват, а и ми стават.
Кракът ми залепна идеално. Добра височина на тока. Непретенциозни и семпли.
Красота.
Даже и непробван чифт ми дадоха. Какво повече може да се желае?! Нищо. Нищо, освен хубаво време.
Прибрах се у дома с кутията по мишница - това защото напълних найлоновия плик на кутията с обувки с кафе. Кафе от пластмасова чаша, за пиене - не на зърна, не мляно, не в пакетче, не сухо. Мокро кафе.
И се прибрах у дома - с лекьосан панталон и кутия с чехли, под мишница. Качих кутията на гардероба. След малко я свалих.
Извадих си новите червени чехли. И ги засъзерцах.
Добре, обаче, сърце не ми изтрая да ги гледам само и ги обух.
Разочарование голямо.
Чехлите същите ли са ?! Или не са?!
Хем тракат, хем ми изхвърчат от краката на 60-70 см напред и около 30-40 см нагоре.
Как ли ще ходя въобще с тях по улиците?
Вероятно никак.
Голяма мъка.
Мислих, страдах, мислих, страдах, мислих - измислих, защото е студено. От студеното студените ми змийски крака се хлъзгат.
Плюх една плюнка на дясната си длан, изчаках да събера още една и пак плюх за всеки случай и всичката плюнка разстлах по дължина на ходилото. На статично положение залепна. За ходене - не се получи.
Smrt, казвам ти.
Без свобода.
И пак мислих и пак страдах, ма тоя път в банята - краката в червената кофа и с гореща вода.
15 мин.
Е, не си ощавих краката с врялата вода или поне не съвсем, ма поне ги понадух малко, пък и някак доволно ги хидратирах.
"Хидратирам" е модерна и странна дума, ма по-добре нея да използвам, отколкото "овлажнявам", че Ворукса ей, са, пак ш ме прати за лубриканти да си имам, да си купувам.
Та, хидратирах си аз стъпалата и бегом да пробвам пак. Получи ми се. Но не съвсем, а и за малко.
И водата не е решение в случая.
То се е видяло, че отново ще впрягам всичката си практична мисъл, на която съм способна - как да ги "отремонтирам". Как да ги направя ползваеми?!
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Само дето на обуването съм ги подпряла о ръба на масата, щот да не тръгнат да си ходят самички.
И пак гледам, и пак обувам, и пак събувам.
Толкова са притегателни да им се не види!
Кое не им е наред?!
Подметката е хубава и удобна, ма нагоре нещо икономични ми идват - две лентички на кръст само. Няма каишка, няма катарама, няма никой.
Ами да - няма каишка! Нанизвам едно ластиче през подметката и пак пробвам - почти идеално - държи. Ще трябва и едно за над петата.
За всеки случай.
Дали пък да не си икономисам и аз като производителя усилия и да мина на ластици? Къде ли пък ще намеря същото червено?! Или никъде или ще е достатъчно късно и ще съм се отказала от точно тея чехли.
Оооо, мъко, мъкооо.
А може и да лепна едно парче плат на съпалото на въпросния чехъл. И на двата, де.
И да си направя вързалки и да си облека каишките и въобще да ги отрежа и да направя им направя друга саята.
И накрая ще станат съвсем различни обувки.
Изглежда.
Е, не! Няма да се науча да си купувам женски обувки и това си е.
И да си кажа вече окончателно, това беше последният ми опит да имам такива.
Пък били те и чехли.
Ще маам по джапанки и кубинки от едното до другото. Сега до последно с лонгурите и като засвети 20 градуса - с джапанките. Ще си нося и чорапи ако ми студено - да се обувам и да се постоплям като поспра някъде. Ама то, на двайсе градуса и джапанките ми се изхлузват.
Та има нещо сбъркано в обувната ни индустрия последно време. Още си спомням с умиление последните ми фетски сандалки на платформа отпреди 8 години. Изкараха 5 лета, докато се разпаднат ултимативно и безусловно. Дааам. Още си спомням.
Добре че поне зимните биват. Моите зимни. При все, че започват да се разпадат след първите 4-5 месеца, на вид и удобство го докарват. Само дето същите сандалки нямат.
А колко хубаво би било да имам удобни сандали поне едно лято отново.
Аз днес си купих червени чехли.
Много красиви и съвършено негодни.
Налага се да ги префасонирам.
Или да ги изхвърля.
За да не се мъча.
Или пък да ги погреба тържествено в двора на село - като не ги употребявам аз, да не ги употреби и никой друг.
"Погреба" е за благозвучие. А иначе, просто ще ги закопая.
С яд.
Знам ли, вече с колко яд?! С много.
И ми е мъчно, сега.
С всичката мъка на света, за мене си, новите ми червени чехли и червената чанта, която не си купих.
И слава богу.

милк - все пак ще ги преправи.
някак си.
ще се опита, поне.

_________________________

* ааааааааа, забравила съм червеният лак за нокти. ма той мисля е дефинитивен от самосебе си.
** и все пак ще изчакам да мине термометъра навън 20 градуса. на 26-27 вероятно да ми залепнат отново на краката.
*** а бе, не са ми съвсем дефектни кракта, ма някога имаше малка, средна и голяма ширка, а сега - само една - тънки, дебели, нормални крака - в един модел обувка.
е, бива ли? - не, не бива.
оф амаааа.

какво имам в джобовете си?

И като попитах "какво държа в лявата си ръка?", се сетих,
Рамбиус-а като попита: "какво има "то" в джобите?".
За АмГъл идело реч.
Аз обаче, много се развълнувах, защото джобовете ми са като едно огледало на аз-а, в различни периоди на заетост.
Много се развълнувах и проверих.
Всъщност извадих:
- единичен ключ от ресторанта.
- 3 сиви дюбела - 3 сантиметрови.
- една скоба за кабел.
- 50 ст, един брой.
- 1 ст, един брой.
- една капа4ка за винт на секция (за малък винт - малка капачка).
- безцветен лак за нокти.
- две гайки за въжен корниз.
- оранжево-червена запалка с калинка.
- смачкана кутия с цигари - 5 на брой.
- и трохички от бисквит.
Това беше.
И тогава, Рамбиус-а написа: "ъъъ, ти жена ли си, или битови услуги?!".
На мен това с битовите услуги много ми се хареса.
Много, много.
После обаче, се замислих, как стремглаво се превръщам в мъж, което не ми се стори чак толкова хубаво.
Купих си винтоверт. За шкафовете и леглата.
И бормашина взех на заем. Даже се научих да работя с нея. Пробих си дупки за кабелите и си сложих сама единия корниз.
А като отидох веднъж до тоалетна в майка ми, докато бях на гости, и в тоалетната имаше вестник - някак съвсем естествено, посегнах към вестника.
Веднага го оставих.
Злото, обаче изглеждаше сторено.
И ми стана страшно.
За мене си.
И зеге бях взела на заем за едни плотове, но докато събера кураж и ми прибраха всички шумни мъжки инструменти.
А сега, в името на истинността,се чуствам длъжна да си проверя отново джобовете:
- билети - надупчени и нови, малко смачкани, ма нови.
- носни кърпички - пакет, наченат.
- употребена носна кърпичка със сополи - простете, ма я има.
- портомоне.
- касови бележки от магазин.
- бележка за ток.
- гайка - от улицата.
- сламка за сокче в кутия.
- цигари - няма, извадила съм кутията.
- и запалка няма.
- жълта кола.
- червена кола.
- свирка.
- ключовете са на вратата, телефона се зарежда.
- две пакетчета бонбони PEZ.
- две фиби.
- копче, като копче на дънки, ама на мен ми трябва за една рокля (роклята аз още я нямам, но това е сигурно защото, още не съм си купила копчетата.)
- боклучета - малки хартийки, станиолчета и други подобни.
- кристалчета сол от солети.
- и трохички от бисквит.
И това е.
Какво имам аз в джобовете?
Същото като в чантата. Необходими неща и боклучета. Събирам си ежедневието. Най-лесно изхвърлям малките боклуци в чантата и джобовете. Не, не изхвърлям фасове там.
И когато започнат да преливат и няма място идва ред на основно почистване.
Тогава двамата с Борис немеем пред съдържанието изсипано на масата, като пред съкровище, и грабим. всеки бърза да грабне, което си е негово.
Или по-лъскавко.
Като свраки.
Та, какво държа аз в лявата си ръка?*
;)


милк - дали не си подля вода на революцията?!
не, не.
това не й се брои.


_____________________
* има почти познал!

хайде, мобо, каква е бирата?
- малка. 330мл.
- отварачка не ми е необходима.
;)

** подсказвам ти, щото заплаши, че ще станеш милионер, а аз милионери немам основание да изпускам.
към момента и в последствие.
и едни списъци "искам, искаааааам" имам за изпълнение.

*** да кажа за по-сигурно каква е бирата, а?

фотоепилация-та

или, "кръв, крем за бръснене и масаж" продължение-то


Трети ден от фотоепилация на мишници и триъгълник.
Боде ми на гъза.
Купих си романтична рокля с прехвърляне.
Кафява.
На ванилови точки.
Не помогна.
Боде ми.

Не, че има много за разказване - няма. Но пък усещането, по време на случване, няма аналог на мозъчна болка.
Закъснях малко за часа, и както влизам на сляпо, така ме отпочна един чичо, че съм закъсняла и прецаквам следващите клиенти или себе си, щото видите ли - при него всичко е разпределено до минута.
Казвам си този е собственика - същия телефонира, отговаря на повиквания, записва часове. Преглъщам мълчаливо и почти виновно, защото в принцип съм изпълнителна и правя всичко възможно да не закъснявам, но този път не устоях и отидох да си купя пет броя червени лолитски гащи на сърчица от детския магазин.
Та, този чичо вероятно е на моите години, ма си е чичо.
Със силно южен диалект. Нищо против нямам.
Не ми харесва.
Но това не е и толкова важно, докато не мина в отделението за педикюр и не си сложи престилката и маската.
- Сядай Милкана. Събувай обувките и чорапите.
4 секунди заето.
Този е педикюристката?!
Този ще ми пипа краката?!
Мислех да попитам, там жена няма ли, която да извършва тази манипулация, ма се отказах, щот ме загледа със свалячески син поглед на селски бек и убедителността на бакалин.
Мозъка ми блокира.
А това се случва рядко.
От там насетне кимах и жестикулирах в следващите 30 минути. Това пък, ненадейно се оказа вярното поведение, защото този педикюрист и чувство за хумор нямаше. Всъщност имаше, ма ако му бях отвърнала, имаше вариант едното ми ходило да е оправено, а другото - не.
И ако трябва да съм честна, чичото се справи по-добре от мен.
Но няма начин да оставя ходилата си отново в ръцете му.
Взаимно си станахме несимпатични.
Това е добре - вазаимността, винаги ме е удовлетворявала.
Взех си пауза.
Якето, чантата и на стълбичките с цигарите и студен чай.
Някак ми просветна.
От слънцето и хубавото време.
И хайде - обратно вътре.
- Влезте в кабината и се съблечете.
- Колко да се събличам? Винаги ме е стряскал заповедния тон на "влезте и се съблечете".
- За какво сте?
- Мишници и триъгълник.
- Всичко.
Очите ми станаха, колкото рамките на очилата ми.
- Е, ако ви е студено - може и на части - първо от кръста на долу.
Бива.
Голия гъз е наполовина гол, ако циците не са голи.
Събувам се и сядам.
И ми е особено - да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам?!
Влиза една симпатична жена.
Симпатична и огромна светла жена.
- Здравейте. Как се казвате?
- Милкана.
- Добре, Мила, лягай. Аз съм Люси, приятно ми е.
- Милка може, Мила - не.
- Добреее, съгласява се усмихнатата жена. И така, какво знаеш за фотоепилацията?
- Нищо.
- Сега ще ти обясня...
- По-добре недей - прекъсвам я на запетайката - нека си тъна в невежество, за да не си тръгна предварително и скорострелно.
- Чудесно.
ШааАт.
И разбрах какво е фоепилацията.
ШшааАт.
Второто снимане беше още по-страшно. И докато зареди фотоклетката, симпатичната слънчева жена ми взе очилата.
Ей, така.
Изведнъж. С едно единствено и явно отработено движение. Чак не сварих да се предпазя.
И ме остави в слепота, шок и ужас. Мозъчен ужас.
Тя болката е повече в мозъка. Изключително кратка - като обождане от няколко остри иглички наведнъж. Чакането от болка до болка, или снимане до снимане, е по-страшна. Цялото ти същество се стяга. А краката - разтворени. Ръката на Люси е тежка, а захвата - менгеме. Не можеш да затвориш. Не можеш да мръднеш, освен ако тя не поиска. Стол на светата инквизиция не е необходим.
И междувеременно включи печка-духалка.
- Люси, моля те, моля те, не затопляй - изпотих се вече.
Тя се усмихва мило.
Не я виждам как се усмихва, само я усещам.
По гласа.
Нали съм без очила.
И шааАт, шааАт - още осем снимки и путката ми финишира.
За това как и колко точно боли снимането на външните срамни устни - няма да се връщам.
Защото наистина много страшно боли.
Много.
Страшно много.
Толкова много, че сълзи и истеричен смях ме заляха. Едновременно.
И отдъхнах.
За две секунди време.
- Хайде сега Милче, обърни се по корем. И разтвори.
Обръщам се и разтварям.
- С ръчичките, с ръчичките разтвори и хууууубаво опъни бузките.
Е, опънах ги.
Бузките.
Огря луминисцентна лампа и моя гъз.
Ма след 10-12 "удара" и без очила, даже не се и замислих да протестирам или да се притеснявам дали няма да ми завре козметичката уреда в гъза, поради щото от време на време й саботирам работния процес.
На гъза е ОК.
Петте ми косъма бяха така добри да не ме болят.
- Сега, Милче, пак се обърни и съблечи и нагоре.
Мишниците, направо не ги и усетих.
След всичко до преди тях.
- Готова си. Намажи сега с това кремче, всички третирани зони и можеш да се обличаш.
- Благодаря.
Охлаждащ балсам в ръцете ми.
В собствените ми ръце.
Мажа се с благодарност, че поне това остави на мен.
Плащам и си отивам.
След месец пак.
Ъх.


милк - ще изтрае. Още 5-6 пъти. Но пък пет години ще забрави за епилатор и депилатоар.
Цели пет години.
Цели пет.
Ако ли не - ще си искам парите обратно.
А след пет, дано измислят нов метод. Не толкова болезнен и шоков.

________________________
* фотоепилацията, изгаря косъма отвътре.