Cro - Einmal Um Die Welt

Powered by mp3skull.com

сряда, 17 септември 2008 г.

6ти септември

рожденият ден на баща ми
или
който оцелее ще закусва




В моето семейство, най-важно само по себе си е било семейството, като цяло.
Семейството определя нуждите, желанията, свободното време на индивида.
Ти работиш за семейството и семейството работи за теб.
Също така семейството си помага.
И това в същност е основната причина за горе споменатите "параметри" семейство.
Това обаче, са принципно стоящи делнични и работни условия, докато в дни на семейни празници - семейството е в криза.
Тогава освен, че всеки е еднозначен и безапелативен егоист, индивидуалист и прочие "-ист", "-измите" на баща ми изпъкват особено ярко и деспотично.
А компромисирането и налагане на такова върху останалите (разбирайте брат ми и мен) и донася титанично негодувание.
Това, че баща ми е в принцип недоволен, въобще не го дискутирам - това отчасти е двигателя на семейството.
Та, наближи ли рожденият му ден - семейната криза не подлежи на овладяване, докато червената дата в календара не превали от само себе си.
И не само датата.
А и седмицата, въобще.
Няма да се впускам в обяснения и подробности на приготовления за празненството. Само отгоре отгоре.
Ден понеделник - нищо. Работя си в ресторанта на общо основание.
Вторник - поръчвам шампанското.
Получавам главоболие и болки в сърдечната област - нямам пари за зареждане.
Чакам да ми дадат колкото сме ги пресметнали.
И те чакат.
Семейството чака.
Чакат Тунжай да пусне превода. Ще има да почакат. Той винаги закъснява поне два дни.
Сряда. Все така имам главоболие.
И чакам.
И Борис чака. Да го приспя в кабинета му.
Ма не дочака.
2-ма. 4-ма. Седем. 12. 18. Двадесет и трима. Мъже. Мутри. От два и половина часа до девет вечерта.
И поръчват един след друг. Дай това. Я и това. А бе я ...
На петия час спрях и да говоря - само кимах.
В кухнята, навън, в кухнята, навън...
Обедната почивка аз все едно не я броя, ма и дете ми не спа.
Последва истерия-ленд и ни пуснаха да се прибираме.
Врът ключа на ресторанта.
Наспах се. Малко. Почти.
Отново имам главоболие. До обяд.
Баща ми връчи едно тесте с пари и каза:
- Пазарувай.
- Ще. Ама трябва да се отиде до Метро, щото аз сьомгата я отказах за понеделник, че почти двойна ми дойде цената, пък Борислав го няма.
- Тогава, аз ще си свърша работа набързо и ще те откарам до Метро.
- Ама и с Борис.
- Защо с Борис? Няма ли кой да го гледа?
- Не няма. Аз си го гледам в ресторанта, цяло лято - ей така незабележимо.
- Е, добре, към два ще гледам да приключвам.

Два и половина тръгнахме.
Четири и половина се прибрахме.
Баща ми слага в количката, Борис вади от количката.
Борис слага в количката, баща ми вади от количката.
И тамън застъпвам на рибите:
-
8 килограма сьомга, 10 ципури, ама от по 300 гр до 330 гр и 10 лаврака по 400 гр. А-а-а, и два октопода, ама от големите.
- А защо риба?
- Е, как защо?! Нали преди седмица каза: "риба, риба - всички ще предпочетат риба, риба е основното."
- Неее, не съм казвал аз такова нещо - ти си измисляш.
- Виж какво, татко, ако ще си измислям - ей са отивам за 20 кила свински бут - пека, режа и каквото е ресто - замразявам. А това кой какво яде - мен не ме вълнува, щото ако не знаеш да знаеш месо се приготвя на общо, ама рибата е на порция, и като ми прибавиш и чистене на същата 6-7 часа.
-
Вземи я почистена.
-
А кой после ще я пречиства на ново? Не мерси - аз това вече съм го минала
- Добре де добре, както кажеш, пък ако остане ще си я готвим по-натам.
-
Да.
-
Ами друго за ядене?!
-
А я по добре, вие намерете каса без опашка и аз сега идвам много бързо. А другото съм го поръчала за днес по-късно и утре.

Ееееееееееееей!!! Полудех. Но както всички знаем, то като се затъркаля колелото спиране няма.

Та, изпървом, четири часа чистих риба и порцирах. С почивките.
Ма все тая. Душата ми се овоня на риба. Ръцете и лицето ми в люспи. На русалка се докарах без усилие.
И не, нема нищо общо с мирис на путка - онзи тъп виц със слепеца и магазина - хич не ми го и начевайте.
Та, тъкмо приключих с рибата, отпочнах октопода, а по-после и Боби ми докара две агнета и врат за порциране и патешки сърца.
Аз вече освен че псувам на ум тая лакомия, и сили немам да дишам и да пуша щото както казах - на риба и кожата и душата ми се омириса, ма си имам списък и карам наред.
Наред са чушките.
Не тях. Тях утре. Тях ги прескачам. Днес само снежанката и майонезените салати.
Всичко останало утре.
Утре в петък.
Сега дома с Бориското само да си ида искам. Пълно щастие.
До 9 сутринта.

Петък сутринта.

Та, в петък емнайсе кила чушки - печи, бели, мариновай.
Кьопоолу и то емнайсе кила.
Рулца немам идея колко съм завила и на финала транжирах първото агне в живота си.
А след 40 минути и второто.
За повече колорит в картинката, единия климатик даде фира.
Дойде и съботата.

А слава богу, че със съботата дойде и Руми да гледа Борис, щото видите ли едната добра ми приятелка, не можа да разбере, колко много, ама колко много ми е необходима.
Ей, това аз не мога да разбера - що хората си купуват мобилни телефони като никога, когато са ти спешни не си в състояние да ги откриеш.
И как, за да поемат извънреден ангажимент, трябва да са равносилни на безтегловност, щото да комбинират приоритетно не са в състояние.
Това, обаче е съвършено друга тема - нея друг път.

Та, в събота викат оня дето ги продавал климатиците - след като го отремонтира - климатика съвсем спря да работи
Междудругото гръмна ми и един хладилен плот.
Покрай него и една линия бушони на таблото.
А бе - фойерверк се очертаваше да е тържеството.

Сервитьорчето ми игра по нервите и ми вкара емнасе гафа допълнително и за моя сметка, щот той на рожденника му е ничий, ама аз не съм..
Неколко раза издирвам аз сервитьоринът из ресторанта - бе немам думи.

Добре, че на готвачката дойде дъщерята и като влезна в миялното за малко, не излезна до 1 часа нощта - поне нямам да мия чаши и чинии и днес, спаси ме момичето от бавна смърт.

Или говори ми, говори за духова музика и кебапчета - направо идилично и пасторално прекрасно ми звучи пред съботния празничен ден.

И още:
- Сега искам в градината. Ти ми провали тържеството с този климатик.
- Добре, колко човека?
- Всички!
- Няма място за всички!
- Да се намери място!!! Казах.
- Да влезем в съседите или да излезем на улицата?! - и как на италианско семейство отиваме, барем заформиме и италианско парти с целия квартал!
....
- Каква е тая скапана музика от диджеите? И кой ги е наел?
- Аз.
- А за чий точно ги нае?!
И как съм влезнала в 10 часа сутринта в кухнята, в десет вечерта сметам е ясно какво ще отговоря, като ме чакат поне още 3 часа вътре:
- И за двата, тате и за двата. И двамата.
Е, тате ми направи значителна пауза, ма бързо се окопити и пак поде:

- Защо като поръчвам не получавам веднага?
- Щото - викам, ама викам наистина - с 30 човека а ла карт никой нема да те вземе; първо не може на плата - индивидуално; после идват гостите - къде са платата?! Какви плата, бе - нали на поръчка - не смееш един домат да разрежеш и една краставица да обелиш.
Ядосах се.
Ама много се ядосах.
И докато баща ми набере вътрешна инерция да продължи, изстрелях:

- А са ми дай и 200 процента надценка на онова тесте пари, дето ми даде в четвъртък и може да си говорим по друг начин.
И с това разговора-дискусия "не дали съм крива, а колко точно съм крива" приключи, да не говорим че не започна въобще.

И накрая - чай.
Чай.
Къде ми е чая?!
Чай за турците.
Чай и за украинците.
Чай.
- Колко чай?
- Много чай!
На ти колко чай, като много питаш!

Онзи младеж - мухата ми без глава - не се сеща да ми каже, че и апарата за вода нещо стана "функциониерт нихт", щото вероятно и не е сменил като хората бидона.
Както се оказа и в последствие.

Ай, дигни да текне - айде пак - и така 20 пъти дигай 50 кила вода, за две канички.
Кръста ме боли, ма това болка за умиране не е, щот като стисна мускул и Борис казва - мамо, ти си най-силната майка на света. Това е то - признание.
В крайна сметка, чаят не беше финала на вечерта - последваха още бутилки вина, нямам вече на брой колко.
На втората серия бутилки аз вече се изнесох, ма междувременно
ми обясни чичо ми Григор каква съм била млада и хубава преди осем -10 години.
Смех ти казвам.
Смех.
Не разбирам аз умилителна добронамереност и комплименти в минало време - аз може и да съм като подвижна кухня на мирис, ма пак съм си хубава!
Аааааааа!

Гушнах си детето и заспах.

Е, не точно.
Преди това пратих Руми до ресторанта, че за капак си забравих ключовете. Та тя докато дойде, поседяхме на стълбите. Щото комшията може да ми отвори входната врата, ма домашната - нема шанси.

И в неделя пообедно звъни ми личния ми създател, след всичкото недоволство и бяс в събота и ми казва - милканче, чакам те, татко, като цигане топъл хляб, хайде моето момиче!
Отива момичето.

Със задача. Мария Кириловна на рейс, турците на шопинг.
Дааааа, ама не - след малко.

Все едно натоварих турците на такси - вози ги в хотел
После и Мария Кириловна и нея - 38 набор в друго такси и аз със нея много ясно.
Слиза тя, а аз чакам в таксито отвън.
10 минути.
Още 5 минути.
Излизам да пуша
Пуша
Това прави още 10 минути.

Влизам на рецепция.
Наш'та облегната на рецепция, а рецепция с пот на челата й търсят паспорта
И как чух, че паспорта й го няма , а аз съм се засилила до четири часа да съм я качила на автобус, и не студена пот ме изби не - ами сърцето 200 в минута.
Уволних целия хотел.
Крещях.
Виках.

Управител.
Собственик.
Книга за оплаквания.
Нямало.
Ма как да няма, ей сега ще ида да Ви купя една тетрадка и ще проверявам всеки ден дали е налична

Дайте ми тука лист, химикалка, телефон и адрес на собственика.
Като искам да отбележа, че междувременно - те са питали гостенката 38ми набор 3 пъти, а аз още 6 дали не й е паспорта е чантата:
- Неееееее Милканочка
, у меня паспорт нет - никто не взял, никто не дал.
Ай, ваш'та мама!
Айде звъни на татко си - дали с на другите украини паспортите не е взел и нейния?!
Не.
Не е.
Устна проверка чувам по телефона, как баща ми кара тримата украински екскурзианта освен да проверят и да отворят паспортите - да се видят те ли са или не са.

Тиха лудост се разпростира и в автобуса.
Рецепция ме моли да седна в лобито и да изчакам.
Как ще седна? А?!
Как ще чакам?
Да бяха ми повикали спешна помощ - по-възможност със сърдечен специалист и също и неврохирург или какъвто и да е там доктор по успокоителни и упоителни вещества и процедури.
Сядаме на друг край на лоби.
Аз пуша още цигари. Вероятно две.

И тя, Мария Кириловна, след още 5-10 мин:
- Милканочка, а я проверю ещо один раз может бьить...
- Проверете, проверете
Междувремено - паника в автобусето - щото като е загубен паспорта и тя освен че в хотела в Дружба (св.св. Константин и Елена) нчма да може да иде, ми и за Украйна няма да може да отлети. А още повече ще трчбва по спешност да се връщат екскурзиантите и да вадят паспорт и да тичат по служби и милиции, и...
... И вади Мария Кириловна ментово зелено прозрачно пликче със закопчалка.
Нямаше нужда тя да поглежда.
На мен очите ми удариха стъклата на очилата. Нямаше как да я утрепам лично, но пък лично трябваше да се извиня на рецепционистките. Направо ме сви под лъжичката, щото аз в пръстъп на гняв или стрес имам само бегла представа какво издумвам. И никога детайлно, поради което не знам колко точно трябва да се извинявам.
Все едно, извиних се.

И всички издишахме и аз, и рецепция и целият хотел. И екскурзиантите и те.
Сервитьор там вика - нещо ще желаете ли - викам не, ма е и във Ваш интерес да не желаем, затова, моля Ви, колкото по-бързо ни извикате такси - толковас по-добре за вас.
Хайде на автогара.
Бре, късмет - има автобус след 15 минути. И места даже има.
Дайте ми, моля, един билет най-отпред.
Газ към автобусето.
Стискам й билета, нося й чантата и тъкмо засилвам сака към пастта на багажното отделение и Мария Кириловна излаква:
- Милканочка, а у меня карточка для мобилку ещо нет.
- Как бе Мария Кириловна нет?
- Как нет - просто нет! Денги надо поставит в каточку.
- Значит каточка есть, а денги нет? Да?

- Даа.
С багажа, билета и Мария Кириловна под мишка на РЕП.

- Дайте ми, моля ви, карта, ваучер, всичко!
- А имате ли телефон, госпожо?!
- Имам бе! Искам на м-тел.
Дават ми касова бележка.
- А останалото?
- Кое?
- Ми картичка?!
В този момент и Мария Кириловна се обажда - а у меня карточка есть!
- Ми ние, госпожо, ви даваме да си сложите пари в картата!
Междувременно съм отворила на Мария Кириловна розовия телефон, който тя с нескрита съпротива се остави да й бъде изтръгнат от ръцете.

- А бе, момичета а сложете ми български лева в картичка на "Укрстар" и ще ви призная за финасови корифееи,
щот мен, не ми е нито възможно, нито угодно. Ааааааа и ако след 7 минути не я кача на автобуса ще трябва да съм с тази баба до 12:оо часа в нощта!
- Ааааааа така кажете - ето ви и карта.
Сложих картата.
- Мария Кириловна, сега аз ще звънна на такси, което ползвам във Варна.
- Нелзя, Милканочка, у меня карточка таксиста есть.
Каква карточка бе?! Изумих се аз, щото те нейните винаги едни такие - особье. На таксиста. Дето я карал на отиване - викам дай ето приватная карточка!
- Ало, Иван? ... Иване, добър ден вие сте превозвали вчера сутринта една украинска гражданка. Възрастна.
- Даа? - усетих аз притеснение в гласа на човека и побързах:

- Та, тя казва освен, че все още е жива и е добре, довечера пристига във Барна.
Толко час, той автобус. Влез на паркинг и плати такса.

От автобус ще й кажат кога е във Варна и ще се обади - чакайте я на врата на автобус.
- Добре - прието.
Викам, айде, Мария Кириловна, досвидания.
И газ към ресторанта, дето съм оставила готвачката да заключи след сервитьорчето, щот бех ли го заварила щеше целия квартал да ме чуе как викам, ела па след миялното дето заварих.
Сипах си една вода и пия бавно, че отивам да разхождам турките на шопинг, което вече само по себе си е много условно и предполагащо конфликтни ситуации - щото аз на шопинг не ходя.:-)
Ма, добре, че в хотел видях визитка на Сити Мол София, или нещо такова.
Все тая - там ще да е.
И тъкмо се набирам, звъни мисис Гюлзерен.
- Альооо, мис Милькана?
- Дааааа...
В кратце,не искали да ме ангажират, щот сноще вечерта съм им изглеждала не много добре и днес съм й се видяла уморена и да тейкна рест.
Викам, ше тейкна, тенкю вери мач.
Прибирам се - Бориското в целия панаир най-накрая спи.
Изненада ме, видиш ли.
Събужда се.
- Борисе, на парка на джунглата или на мол за маратонки?
- На кой мол, мамо? Аз съм ходил на мол-а с баба и дядо.
- На друг мол. Мен не са ме водили от мол на мол да ми купят маратонки, та барем един да видим.
- На друг мол и аз не съм ходил. Хайде, мамооооооо, обли4ай ме, обличай ме бързоОоо, да отиваме да си купуваме вного неща!
Чак изтръпнах от тоя купувателен ентусиазъм, ма нейсе.
Излизаме.
Махам.
Качваме си.
- До мола срещу Хемус, ама само ако сте сигурен, че работи, щот если на сефте ми затворено у толкоз часа и ще се откажа още сега.
- Аааа работи.
- Добре.

И като влизаме вътре и тоз малкия - пълно щастие.
Как му светят очетата - не е истина просто.
И си ходи и си пазарува - демек си зима - да върви некой след него да плаща.
Па рев, па тръшкане, па малко компенсации - количка, па накрая и маратонките намерихме, щото аз съм с план програма или това или нищо, ма с борис рядко ми се получава.
И накрая в 12 часа, аз спя с едното око, а дребния кара колички по мен и ми говори:
- Обърни се мама... мамоооооооооо обърни си главата към мен да те виждам... мамоооооу...
И после той докога е карал колички, това аз не знам. За първи път обаче спахме до 10 и половина сутринта и двамата.

Та, така в кратце или с подробности протича у нас рождения ден на татко ми.
Почти всяка година.
С тази разлика, че в следващата седмица врътнах ключа и отидох на второ море с малкия.
Хванахме последните хубави 3 дни от лятото. Вода и пясък. И голички.
И телефона ми счупи, дребса - та съвсем истинска почивка.
А после свърши тя.
В суденото и кално, ма поне у дома.
Сякаш и хората студени и кални станаха за един ден дъжд.
Брррр.
Не ми харесва.
Или дето вика надка ми, ма милко ми, мести се на морето. Все едно къде на морето, щом там ти е хубаво и безметежно.
Вероятно ще.
Някой ден някога.

Още не съм го обмисляла.
А това на мен ми отнема време.


милк - на следващия 6ти септември все едно ще е някъде извън граница. И седмицата преди и седмицата след. За всеки случай.


* много дълго стана, ма нямам нерви да изчитам и да съкращавам. извинете, моля.