Cro - Einmal Um Die Welt

Powered by mp3skull.com

петък, 9 май 2014 г.

4****S - четвърта част

продължение на продължението


Вероятно вече е ясно, че пиша разбъркано, но от растоянието на отминалото време, някои неща се губят, други, съвсем ги няма, трети вече важни не са ми.
Но тук иска ми се да пиша за гасенето на лампите.
Отивам до тоалетна или баня. Правя си пътечка от светлина, за да се върна после до кутийката си без да се утрепам, и някой икономист не само пътечката ми угасил, като на Палечко трохичките все едно че изяжда птицата граблива, ами и в банята ми гаси. Като изписвам почти в несвяст от тъмно и ужас, ми свтва, натюрлих, нооо  „Was für eine Überraschung!“, минал милия ми Lars и през стаята ми, от щот нали съм в банята – в стаята светло ми не требва!
Е, за това прогресира Немция – от икономия. Ама, такава икономия, дето вече явно в мозъка им я кодират. Няма лошо, приветствам аз просперитета, просто не обичам тъмнината. А тук толкова тъмнина и самота ми се събра. Е, самота не чак толкова, от щот нали сама със себе си богат вътрепен живот водя, а и mp3-ката е все с мен. Тъмнината обаче ми идва в повече, заедно с всички горски, животински звуци и звъци наоколо. Иначе основно Van Gogh и Ленинград слушам, ама Ленинград с Юлия Коган  „... Я так люблю, когда большой, когда болшой и толстой...“, и я так люблю, но наверно забуду. Навеки. Даж смешно не ми е вече. Само тъжно. И да ебеш кой няма, нищо, че съм си без „раничката ми любима“.
И нет (интернет) нема. То и компютър нямам, щот моя умря два дена преди да замина, а тук промоциите са ми недостижими. Поне не и до цяла заплата, следващ месец.
Все едно няма.
И парно няма.
За порно нем и да си мечтая. Аз и да има не ползва, ма на, връзва ми се в текста.
Но на парното да се върна. Децата от WG-то ми дадоха радиатор, след като ме видяха да се връщам от селото с одеало и навречена с всичките си дрехи. Ама казаха да не го ползвам много. Т.е. да не включвам, защото много ток харчи и е скъпо. Са чакам окончателно да ме замолят да се къпя по-мало или ич, щото и водата е скъпа.
Мъка.
И ако чехословака задръстен скоро не ми пусне, ще се откажа от секса завинаги.
За вечно. И вечно. И вечно.
(Преписвайки това след 2 години, и отчитайки, че в Бавария секс немах, сметам да разбирам, че и от секса вече съм се отказала. За вечно. И мой да се копам и да умиргам.
*Яворе, да ти отбелезвам ли, че положението е на умиргане. К‘во стана със спасителната приятелска Коледа “Приятел в нужда се познава”?!
Ама само да довърша сторито аз.
Евентуално.)
А на всичкото отгоре с Костов (личен ми вуйчо) едни съдържателни разговори провеждам. За живота. Обичам го аз тоз ми роднин.  
И бах ти и живота, щото няма с кой на един рок концерт за 2-3 часа да идеш, при положение, че мероприятието е на 3 км. Пеша.
Смях бе! Не, мъка.

И като казах мъка да взема да си изплача всичко и да млъкна ли?! По повод мъката? Да млъкна? – да.

Е така е, дами и господа, питам се – отговарям си. Както вече отбелязах дълбок и съдържателен вътрешен живот водя. Ма като нема външен, да не съм капо.

Сега обаче за леглото.
Ама, не сега сега, а малко от по-рано.
От пристигането.
Пристигам и ме настаняват в хотела. Последeн етаж. Тавански. С приват баня и WC.
Beauty.
Нещо от вътре ме ръчка, че има грешка, но съм толкова убита от път и мъка. Мъка ли казах?! Мъка за мене си.
Лягам и заспивам.
Матрака е като у дома, плъте и поддава съвсем леко, колкото да придобиеш усещане за лекло, а не за дъска.
Заспивам, обаче е силна дума. Не мога да спя от притеснение, вълнеие, умора, от всичко.
Ама на, Голяма Бяла Птица! Не, не лебед, а гъска! Да бях спала, не, ами  да не бях се събуждала, ако съм знала какво ме чака.
Та, на петия ден идва хер Вайх, някакъв вид под-управител и му дума извинително:
-          Милкана, разбираш, това е хотелска стая за временно занстаняване, докато ти намерим жилище. Затова във вторник, след 3 дни трябва да се преместиш в „Къщата на Пъстървата“, където има свободна стая за теб. Lars, живее там ще те заведе днес, за да ти покаже къде е. В 4 следобяд имате среща в сервитьорския офис.
Знаех си аз! Да беше казал вчера ли, що ли?! Аз до последно стоях с неразопакован багаж. @0 чувство. Нищо де. Сега килограми на check in-a във Forellenhof никой няма да ми мери. Затова всичко в Gulliver-a.
Вторник. Свършвам работа в 4 следобяд. Къпя се, обличам се, емвам багажа. Стълби надолу, асансьор, стълби нагоре – ебем ти и лабиринта и куфара и учебниците и све! Следва краткия път и там зор 10-15 минути – нагоре-надолу, според-зависи-шибания-ланшафт и сняг и лед, пресичам Deutschalpiner Weg, първи две съпала, отключвам, още две серии стъпала по 12броя всяка, площадка последни две, WG (жилище), отключвам, последно усилие и влизам в шестте си лични квадратни метра за следващите шест месеца.
И влизам.
И влизам.
И.
И нищо.
В стаята нищо. Ама нищо, нищо.
Само стая.

Оставям багажа.
И обратно до хотела.
Хер Мекия (Herr Weich) го няма никакъв. Има си той стриктно работно време. Моето Гранд Фрау обаче е там. Дава ми пак 305-та. Аз пак обратно до Фореленхоф за пижама , четка паста за зъби, щот малко тичане имам цел ден, дан зема се отпусна. Пфу.
На другия ден, сряда, ден почивен за мен – в 9 сутринта – същото положение. Изпразвам разницата от учебници и отивам до селото и вървейки си мисля "накрая като ще взема да се сгъна в куфара на майка и направо или ще заспивам или ще се изпращам обратно като колет."

Падна ми се слънчев ден. В селото е по-хубаво от махалата. Със сигурност. Аз там чопля лаф със сеньорите пред кметството. Демек немския си разработвам. Голяма забава.така добре се разбирам с тях, че вече не съм сигурна ще стана ли на 38 или на деве‘десе‘осем тази година.
И то, не важно но в пекарната до църквата кроасаните имат вкус на тези в от близката до  Matchö-Moll-Weg пекарна в Aachen, дето надка ми ги поръчваше разрязани с масло с сирене по средата. Че и кафето на слънце си изпих. В интерес на истината, термометъра показваже 21 градуса и един часа на обяд, а аз бях по къси ръкави шал и шапка на пейката срещу кметството.

В съжаление, към 2 и половина се връщам. От селото в махалата. Влизам в същата къща, същото жилище, същата стая. Стаята не е същата. Различна, нахвърляна и пълна и вехтории. За има няма пет часа съм се сдобила със счупено легло, подматрачна рамка – особая такая, матрак в съмнително състояние, червен кош със спално бельо от хотела и завивка - вероватно наборче, нощно шкафче, което в последствие се оказа личния ми мини гардероб, една убита маса с още по-убит стол. И всяко нещо с останите неща нищо общо има. И да не забравя, една месингова ретро нощна лампа.
И аз по средата на битака.
Дойде хазяинът Herr Martin Vögel, сглоби ми леглото, да не кажа, поправи, закрепи и дозакова, метна ми рамката и матрака. И седна. И пак седан и накрая след като направо се нанасяда на леглото ми, каза: „ До 90 килограма ще издържи. Само за теб е добре, за повече няма гаранция.“ И ми намига.
Мазньо.
Значи TV не може да ми пусне, щото за 10 метра кабел 10 евро трябва да даде и му е много скъпо, като прибави двете букси, ама шегички може да ми пуска.
Щом нема TV, нем да уча аз немски, ще научите вие български, толкова е просто и ясно!
И лягам си аз същата вечер.
По-добре да не бях.
Легнах и потънах. Бъбреците ми опряха в пода. През матрака и подматрачната рамка.
Не легло, а лодка.
Не лодка, а хамак.
Станах, трудно, но станах.
Викам си: „Милкано моме, неправилно си легнала. Това тук е Германия. Има си ред и упътване за всичко. Легни сега наобратно.“
Тц. Нещо друго неправилно беше, защото пак до ламината некак си опрех.
Матрака въртях. Пак не.
Рамката – неможе да се обърне. Тя е на ластици. Добре разработени.
Матрака на пода най-бива.
Ма много е студено, не ´ладно,  а екзакт студено.
Освен това къде да дена рамката в 10 и 30 вечерта.
И на финал скърца ми леглото на всяко завъртане или наместване.
И аз не мърдам.
На долния етаж някой обаче “a lot“ се постара, че аха да викна ако ще завтаря на третия етаж в дтното да мине. Ма я ме разбрал, я не. Скапана езикова бариера. Като ви казавам, че този език е научваем и това си е. Не става и не става.

Иначе откакто съм тук само за Меги баща й си мисля. Особено за баща й. Да ме намачкат и терапират, че всичко ми е разтегнато, ударено и изместено, къде от гърч, къде от хамака. И ако да съм честна, работата е много тежка физически – едно ми ти влачене всекидневно, товарене, разтоварване, пренасяне, колички, нагоре, надолу... и тук от седмица дускутирам аз с Шеф, че аз за бицепси и трицепси не работя, аз само за продължението на краката, и този безплатен за мен “gim“ да го прегвърли на тея с двойните на мене кила. Ма не ме чува Петер.
Ще ми заякне гърба не като ня плувкиня, а като на плувец. Вероватно това е шпециал програм, за да компенсира леглото хамак.
Е, да им кажа от сега в случай че някой ме пита – няма да може.
Затова имам си една мечта – да ме размаже господин Божилов, да ме изпука и накрая и ушите да ми издърпа. Ако не и димитър от Гранда може да ме разглоби от мачкане.
Ето това, мили ми читателю е показателно колко съм смазана. А аз в прънцип съм от държеливите.
Костов, вика, да съм го била направила това упражнение преди 12 години.
Е, ама не съм.
Така че, каквото било, било. Свършено е.
Само настояще има.
Като с настаняването е това. Леглото ми дома, е дома, сега е това, което имам. И пак, каквото такова.
И като с кухнята. Тук всяка седмица идват готвачи пробно. Работят ден, два до четири и си тръгват. Много им е. Работата.
На мен ми е ок. Само да не бяха толкова тежи всички купи, съдове, дъски, тенджери и плата. И двете Azubi-та в кухнята, ма нейсе – пълно щастие няма, казват турците, ма пълно нещастие, мога да ги светна аз - има.
Но, поименно и описателно случки ще разказвам по-после.
Междувременно чуденката дал да си вземам дете и да оставам там , се приключи още на врори месец, селд няколко предпубертетски поздрава „moin, moin“ с бира и шнапс в ръцете. И едно бързо резюме, по-добре столица в третия свят околкото в селението на селянина в развития свят.
Добре, че поне в селото всичко е разпръснато, та с две обиколки го докарвам, колкото ми е квартала дома.
И докато обикалях днес а-ха да налетя на един хубав и висок, висок Motoradfahrer, ма много миришеше на цигари. Аз такъв съм имала, вече не мерси. Доста ми.
Но този наистина много хубав и много висок беше. Сега обаче, ако може непушач и въздържател, като може да наваксва с третото, за сметка на останалото въздържание.
Не бе, не съм, чак гад такава, ама при липса на мярка, по-добре `ич.

На мен, обаче определено адска глътка ми се е отворила тук.
Ако да ми каже некой нема и за к`во:
-          компютър още нямам;
-          интернет нямам;
-          телефон нямам;
-          цигари нямам – спрях ги;
-          секс нямам – него още по-рано го спрях. Обстоятелствено;
-          шоколад – по-добре да нямам (не се отразява добре на продължението на краката);
-          батерии за MP3-ката, понякога нямам;
-          заплата цяла още нямам, само ¼ за минал месец, ма вече е форбай – много бързо ги смилам малките пари;
Е, след толко няма, една глътка ми се е отворила. Добре, че не е, колкото за всичкото нямане, че и две заплати нем да ми стигнат за едната жажда.
В заключение няма да оповестявам подробности от кратките ми дегустационни сесии, само ще обобща: немските и австрийските вина, като цяло са скучни, няма изненада; италианските – невероятно изпипани и докарани – на другия ден си като бито куче от 200мл – извод: не благодаря; френските – не си струват парите и етикета и бутилката; испанските – ето тук са най-добрите ми попадения – всеки опит успешен.
Забележка: не претендирам за последна истанция. Както всичко останало в този блог – и това е лично.
До после.
;)

*само да не остане някой с грешно впечатление, след 3тия месец, като почнах да се
карам наред auf Deutsch, вече ми стана много хубаво.
Лично хубаво.
С малки липси, но достатъчно екстри – басейн – Aquaria в Oberstaufen или водния атракцион в Sonthofen, Glashaus, McDonalds в Sonthofen с децата, слънце, дъжд, федербал с Janice, футбол c Oliver и Зорница, кафе с бира и сладолед със Sandro, сандвичи на пейката с Mossa, местния 76 годишен иранец – за него ако ми остане време и желание ще разказвам, клюки и кроасани с Milicca – хърватка, много ценна, или по точно безценна за мен... и Bellini...
В чаша със столче.

**децата са Lars и Janice. Аз персонално имам само едно.
Към днешна дата.


Няма коментари: