Явор и аз

Явор е най-добрият ми приятел мъж от 7-8 години. Не знам точно колко. Не помня. Вероятно, защото ми е най-споделителен от първата секунда виждане.
Да, в последните години почти не успявам да го виждам, но пък искрено вярвам, че все така ми е най-добър приятел. И на всяко виждане, все едно за последно съм го видяла вчера или преди два дни, а се е случвало да мине и година.
Явор е готов да ме изпрати на централна гара на нощния за Варна, защото се ужасявам да минавам през подлезите. Да иде посред нощ да ми купи "панадол" за Борис. Даже ми разрешава да пуша в колата му и да пия кафе вътре. А също и да ми монтира шкафчето в банята, нищо че не млъквам, а в банята гласа ми кънти в пъти. И също е така добър да направи с мен "един билет време" блъскащи се колички в Южния парк, когато е почти лято.
Аз пък само и единствено за него правя бисквитена торта "за вкъщи". И с удоволствие.
Или, простичко: Явор, а в телефона: yavor mi . "Явор на мене ми".
Вероятно "моята" Петя, ще каже, че е най-добър приятел на нея, но това няма значение към момента, щото тя пак е бременна и пак не от Явор, въпреки дълбочинността на приятелството.
Какво е едно дете от истински приятел, при положение, че раждаме деца от истински кретени - добре, че поне сме ги обичали и децата са ни хубави.
Така че, все тая.
Нищо, следващия път.
За щастие.

- Яворе,
- Опа.
- Ах, революция!
Какво правиш, Яворе ми?
Сега, след като ми се обади и се видяхме, миналия месец? Примерно? а?
- Ааааахахаа, требва пак да го направиме.
- Нали? Да, ама не точно същото, щото някак си нямам спомен, пък аз нали знаеш използвам си паметта.
От време на време.
Като много ми дойде минуса.
Гадняр! Гадняр си ти!
Как можа да ме литнеш пак?! А? Поне добре ли си? Има ли полза от лечението?
- Утре съм на биопсия (нинджаааа).
- Ааа, биопсията вече ти е като парти тайм, а? Аз да взема да дойдем в болницата с бяла престилка и касинка с двона синя лента, щот вероватно това е единствения начин да си общувам с тебе и в реално измерение.
- Айде верно! Алексанровска, ще те чакам към 09:30.
- Айде, айде.
- Как си ти, Милканка?
- Крива съм.
- Що, Милканка?
- С таз косица съм като мъж, Яворе.
Поне кур да имах да се наеба, щот със сигурност мога да се посмея със себе си, а и доверие си имам, та е вероятно и секса да ми се получи, при това положение.
- Мен пък ме кефи, ама верно.
- Оф, и мен. Понякога. Като с дългата коса. И тя ми харесваше понякога.
Ей, така ш си умра, Яворе - незадоволена и неудовлетворена.
Баси мъката.
- Няма бе Милканка, нали ще се жениме, като вече немаме потребности. Аз съм почти готов.
- АаааааааааааааааааааааА, Яворе, фанах се за челото от ужас. Почти готов викаш.
Да взема да ида да си махна яйчниците, жлезите, да ми нулират хормоните, да ми поразчистят мозъка и к'во още остава?!
Как като "немаме потребности". Аз и като остарея пак ще съм си все недоволна, само че бабичка.
Така де, спра ли да искам, копам си размера, легам и умирам.
- Чакай биопсията и може да пришпориме нещата.
- И Яворе, ти чакай, щот аз съм само на 35 (словом пак на тридесет и пет), та, искам официално да ти заявя, че ако още една година секса ми се размине - ще ти се наложи да правиш секс с мен, в името на доброто ми психическо, а и физическо здраве.
Еднократно - да съм сигурна, че съм в ред.
Вероятността да ни се получи секса е за подценяване, но в случай на ситуация поне ще се посмеем от сърце.
И ако сметаш да ме питаш - що точно аз?
Отговарям ти изпредварително: защото само с теб ми е смешно и забавно, и едновременно спокойно.
И щото към момента все още не познавам някой друг, дето да ми е хем удобен на мен за секс, хем доверителен, хем забавен.
Това е.
И или се тръшвай и умиргай, ако не мож се преглътна, или се моли, на оня сексист Божето, да ми реди некой, щото вече ми е ред.
- Нема проблем, а за смях ще има със сигурност - требва да ме видиш гол.
- Яворе, ние смеха и с дрехи си го докарваме в повече, но в цялата серозност, с която те информирам, какво ще ти се наложи, следва да ти дам и извинение, в случай че наистина ти се наложи и то е:
"Това, скъпа, не е, каквото си мислиш, не просто някакъв си секс, изневяра и прочие, а АКТ НА МИЛОСЪРДИЕ към изпаднал в нужда приятел. А както знаеш, приятел в нужда се познава."
Че и Коледа наближава, да не обяснявам и за българската Коледа, детски селища и прочие смс-ни кампании.
Поне за смс-и не се набираш.
- Така е, Милканка, във всека нужда, така да се каже.

Разбрахме се.

И тук само да отбележа, че с искрено задоволство и мечтание си ограждам желани неща в каталози. Или отмятам страници във favorites. И дори да знам, че повечето, ако не всички никога няма да имам, то докато ги ограждам се чувствам истински доволна и притежателна. Та, се замислих, дали ако започна да си ограждам мъже на картинки, няма да се почувствам задоволена и пълна. Нямам предвид бременна.
Знам ли?!
Знам, ами! Няма. Но пък би било изключително удобно.
За мен.

Та, моли се, Яворе ми, да не ти се наложи да си милосърден към мен.
Мдам.
Оу, и много поздрави от мама.

обява: търси сe "татко".

Търсим си "татко". Относително спешно, но не непременно. Предполагам, че засиленият интерес на Борис е временен и може да замре в близките месеци.
Търсенето, обаче, не изключва изискванията.
А ние от тях имаме много.
Винаги имаме по много.

И така, изискванията на Борис:
- да е забавен и смешен, също като мен;
- да може да играе на борба и да не се уморява, и да е силен, и да го побеждавам накрая.;
- да живее в друга къща, за да не ни се пречка и да не се съобразяваме, нали мамо?! и тогава понякога може да му правиш хубава закуска като на дядо и на мен;
- и също да спи в друга негова си къща и легло, разбра ли ме, мамо? (заб.: вероятно следствие филм по телевизията - там обикновено татковците спят в леглото на майките, а не децата);
- да живее също наблизичко, ако ни потрябва;
- и да кара кола, щом ти не искаш, че ще съм още малък, докато порасна.

Следват моите изисквания, на майката на Борис:
- да е забавен; на мен да ми е забавен.
- да няма за лична мисия изпиването на всичкия алкохол на земята.
- да прави хубав секс, но не е задължително, в такъв случай, ще го ползваме само като почасов "татко".
- да може да играе табла. и карти. шахът не е задължителен. а също и домино с картинки животни.
- да може да кара колело. не е задължително да има колело, обаче. аз също нямам.
- да не е простак, темерут и тъпанар.

Ами, това е.

О, забравих ние какво предлагаме:
- както вече обяви Бористето - закуска понякога;
- ограничено време;
- детски площадки, зоопарк и веселение;
- пижамени недели със сандвичи, мекички-гевречета, кексчета и сок - следва да си носи пижамата като си идва от къщата. и пантофите. и възглавницата.
- добро настроение, понякога. лошото, може да се пропусне, поради ограниченото време.
- село. имаме си и село, и може да идва с нас. също понякога.

На запитвания със "секс довечера?" няма да отговарям.
И на други запитвания също няма да отговарям.
Просто спешно издирваме нормален и добър "татко".
Също така няма да го вземем ако не е добър.
Има изпитателен срок, но още не сме съгласували времето, защото Борис не може да разбере какво е точно изпитателен срок, но:
- А как ще разберем дали е добър?
- Ще го попитаме и ще го изпробваме. Ъм?!
- Добре, тогава запомни най-първо, че трябва да го питаме дали е добър и после да го изпробваме и чак после ако ни харесва да си го вземем, нали така, мамо?
- Да, Бориското, точно така.

Да.
Така трябва.
Благодаря Ви за отделеното време и сериозността.


______________________________
* розовото бебе на снимката не ни е собствено, но ако някой реши да ни преотстъпи едно бебе братче, може и да отпадне обявата за "татко".
поне за известно време.
защото и братчето ни е в списъка, пък Дядо КОледа живи подаръци не носи.

филии

Филии.
Препечени филии.
Всеки си има своя лек, своята панацея за лоши дни.
Моят лек за тъга и лошо време са препечените филии с масло.
Основно през зимата и есента.
Тогава съм силно подтисната от студа и оскъдицата слънце.
Сякаш не съм жива. В режим "изчакване".
Тогава ям препечени филии с масло.

Всичко започна една зима,преди повече от 20 години с "Шумът на върбите", на Кенет Греъм. Някой беше подарил на брат ми книгата, а после книгата изчезна. Или някой не я върна, по-вероятно.
Не помня.
Спомням си обаче корицата и картини от описанието, наум.
Чели ли сте я? Сигурно сте я чели.
Помните ли Жабока? Той всъщност беше ужасен! Правеше, каквото си поиска, с усещане за недосегаемост, в следствие огромното си наследство, без оглед на щетите и с ужасно отношение към другите животни. И съвсем закономерно, в средата на историята, беше хвърлен в затвора. И там, дъщерята на пазача, се смилила над "бедния и очарователен господин Жабок" и му занесла в затворническата килия "три препечени филии, дебели колкото палец, и намазани толкова обилно с масло, пропило и капещо от филиите с чаша ароматен и подсладен със захар чай".
Слюнките ми потекоха.
И тогава и сега.
И цялата история в книгата, за мен опря до препечените филии.

По-после с "надка ми", в Аachen, в общата й кухня, на Mattschö-Moll-Weg 10, ядяхме препечени филии с масло и си плачехме, или по-скоро преглъщахме сълзи с чай от лайка.
Моят със захар, нейният без.
Въобще голяма мъка беше онази зима.
И сега, като си пишем писма, спомене ли "препечена филия с масло", значи е много тъжна.
Както и аз.
Обикновено през зимата.

И въобще препечената филия сега, ми е като слънцето и високите температури през лятото. Отпуска ме и ми разсейва черните мисли.
Прави ме лека, хрупкава и сочна.
И почти забравям, че кожата ми се бели от студа навън.
Или, въобще че излизам навън след сериозни увещания, как трябва да го направя.
А така обичам да лентяя на припек.

Сега се вторачвам във фурната.
Тя ми източника на душевен комфорт. Препечени филии. Аромат на ванилия или канела. На ябълки и круши. И дюли. И тиква.
Само часовникът й ме стряска понякога, когато иззвъни.
Де да можех да се чувствам, като препечена филия през цялата зима.
С масло.
И сол.
Боже, как мразя студа. Студените ръце. Студените крака.
И оскъдното слънце.
Знам, и преди съм го казвала.
Нищо. Ще отмине. Като всяка година.
А дотогава, филии.
Препечени филии с масло.
И мъничко сол.



----------------
* тук е мястото да напиша:

ТЪРСЯ "Шумът на върбите" на Кенет Греъм.
на български за предпочитане.

тапети

И тази есен пребоядисах у дома.
Като всяка есен.
Като всяка пролет.
Като зазимяване.
Направи си чистичък, уютен и приятен дома, за да дългите дни зимно ползване.
Този път, обаче налепих и тапети.
Не, какви да е тапети.
Тапети от речници.
Запълзяха от коридора, като оставиха само една цветна стена за разкош и приплъзнаха в хола.
До последния лист.

Der Grosse Duden, 1963.
Вероятно това е, моя си начин да се преборя с разочарованието, че не преборих немския.
Лист по лист.
Но пък се получи. Стената от листи.
Моят немски - не.
Дали да не се запиша на френски? Или испански? Или просто да вложа още малко време, само че без Duden-a, този път?!
Знам ли?!
А най-важното сега е, че избегнах вероятността да започне да пада и да се лющи латекса, че след толкова сезонни пребоядисвания, вече го чакам да си пада от само себе си. В този случай може да се радвам на естествено циментово сиво, но нека първо се настроя за този цвят. Още ми е рано, не съм го обмислила добре.
Като с немския. Или френския.
Не съм го обмислила колко точно ми е нужен.
Още.

А сега, от време на време, минавам от хола към коридора с чашка лепилце за тапети, да прилепя разлепилите се.
Но пък е много приятно, един хартиен цвят. Малко пожълтял. И сиви карета и колони от далеч.
70% сиво. Приятно е.
В септември даже миришеха на библиотека. Вече не. Попиха мириса на дома.
Тапети.
Моите чудни тапети от речници.


---------------------------
* Der Grosse Duden, стигна само за едната стена в коридора. Даже не цялата.
Но пък го допълних с:
- английски синонимен;
- английско-български - странно издание с липсващи страници;
- оксфордски синонимен, но крайно неприемлив като структуриране за мен;
- българо-турски;
- за капак две чуждоезични книги - Wie man einen verdammt guten Roman schriebt
и някакъв роман на Стайнбек;
- и да не забравя листите от Der nackte Mensch.

Това е.

** хъм, сега като гледам, май не трябваше да си отрежа всичката коса в октомври.
все едно.
вече е ноември.

късо, късо...

е, колко точно да е късото?











толкова

мъка

само до преди десетина дни, все още ходех по джапанки.
да, беше ми малко студено сутрин.
или много студено.
все едно.
сега джапанки - вече не.
чак в април.
толкова далече ми се вижда времето от днес до април.
мъка.


а преди седмица имах и рожден ден.
35.
и там мъка. много солидна и отговорна цифра. не ми отива.
не ми харесва.
нищо.
другата година 36.
не 27.


и накрая, резнах си косата. преди 2 часа.
с ножичката.
в банята.
ужасна мъка.


направо ме смазва това мрачно и студено време.
мразя го.

аквариум

или как детето ви да има "почти" домашен любимец
без вие да полагате грижи за такъв
и най-важно - без да е наличен представител, на който и да е животински вид у дома ви.


Моето дете, като всяко друго дете иска всичко.
Всичко, което няма.
И даже всичко, което има, но е по-ново, по шарено, по-голямо. Въобще "по-".
Все едно дали му е нужно или не.
И все едно дали знае какво да го прави или не.
И още по-все едно дали иска осъзнато, или просто "искам, искам.... нещо си".

Желанията са различни, моментни, относително постоянни или направо аргументирани и очаквани да се случат във времето, защото са жизненоважни. За него.
За Борис.

В яслена възраст искаше банка и татко.
Отговарям: - Нямаме си банка. Нямаме си татко.
Детето, като рожба на времето си, заключава: - Купиме си банка. Купиме си татко.
Умно дете.
Да съм знаела по-рано заключението, да не съм си минала през личната драма.
Нищо.
Вече знам.

Сега въпросът с банката вече не стои така. По-скоро някак обвинително, че като няма в тая банка пари, трябва да ида в друга, а аз не отивам.
С "таткото" е малко по-различно. Но това, защото съм му дала правото да си избере който иска за татко, преди време. Та, ту си избира някой "роднин" да му е татко, ту някой случаен, или не толкова, но наличен мъжки образ в отрязък ежедневие. Спасител на плажа или басейна, шофьор на такси, треньора по футбол и прочие.

И ако възможността за личен избор на "татко" го освобождава от всекидневната зависимост от нещо, което няма, но е само въпрос на желание - да поиска или не, то желанието за домашен любимец не стихва вече година.
Най-първо беше птица.
- Искам да имам птица за домашен любимец.
Птицата беше папагала от рекламата на банка ДСК.
На първо четене - неизпълнимо желание.
На второ - баща ми по някаква случайност му го купил. Плюшен.
Като го видя, ахна:
- Банка ДеСеКааа!
Прибра се тържествуващ у дома, като на път за вкъщи му смени името на Лари Уери ъ Бърд.

А после дойде ред и на "Търсенето на Немо".
И ако кучето, като домашен любимец, минаваше метър покрай трите гончета на баща ми на село, при все че си чака кучето "бигъл", когато порастне, то: "искам рибки за домашен любимец", се настани монотонно и ежедневно помежду ни.
Също като "искам най-накрая да ми родиш братче, за да сме си двама".
Направо mission imposible.
И при все, че съм си изработила система - на неудобни въпроси се отговаря просторно и обяснително, но не задължиелно разбираемо, за да приключат и да се замразят поради сложността на обстоятелствата, то:
"Ако имаш братче, няма да спиш в моето легло, а бебето ще спи там.
Ще трябва да му даваш играчките си.
И да не го удряш, ако ти счупи любимите.
И ако е много студено, няма да излезем навън двамата, щото не можем да оставим бебето-братче само.
И то може и да плаче много и да ти надува главата.
И не трябва да му крещиш.
...
И накрая, колкото и да искам, липсва втория създател, пък аз не съм като майката на Божето и няма как да имам бебе в корема, освен ако не отида в болница, за да ми сложат едно бебе вътре."

Не подейства.
Обстоятественото обяснение.
- Аз нали ти казвам, че искам поне едно братче да ми родиш най-накрая. Кога ще ми го родиш?

Та вместо да обяснявам още веднъж или да отговоря със зловредното и неизпълнимо "domani", реших да му отклоня вниманието и му направих аквариум.
Борис си предостави фулмастерите и моливите, а също наряза и тиксото, като още по-преди това беше събрал мидички, които съвсем засилиха присъствието му в проекта.
И да не забрая двете сирийчета, които му подариха на излизане
от чудния магазин за дървени играчки на Haba.


Ами това е.
Tолкова си мога.

________________
*три часа по-късно:
- мамо, знаеш ли, имам една идея - оплети ми кученце.
- защо?
- за да имам две домашни любимци у дома.

________________
** що само с братчето не минавам метър да е оплетено?!
а трябва да е родено.
даже не взето или родено от друга майка.
от в моя корем.
уф.

прежда

В една дъждовна и студена пролетна ваканция, преди малко по-малко от 30 години, моята баба Милка, внучка на пра-пра-дядо ми Мил, ме научи да плета.
Прежда.
И от тогава, не е важно какво плета, или по-скоро какво ще се получи накрая, а това, че плета. Плета прежда. С ръцете си.
В началото плетях от проклетия.
Докато се науча.
Докато усъвършенствам бързината.
По-после забравих за плетенето улисана в пубертета си.
Сега, години след това, отново плета.
Започнах да плета съзнателно, oт тъга. А по-после плетях наред. И от скука. И от яд. И от копнеж за топлина и цветове.
Сега плета, защото ми харесва.
Чувствам се добре, когато са заети ръцете ми. Когато правя нещо и то се получава.
Като с готвенето.
Но докато готвенето, вече е малко механично за мен и преди да започна знам какъв ще е резултата, то в плетенето все още имам изненади.
Плетенето е особен ръчен труд, сякаш изплиташ живота си с нишка прежда.
Заплиташ. Наплиташ. Реда свършва.
Обръщаш. Наплиташ.
Пропускаш бримка. Разплиташ, за да я възстановиш, или просто се връщаш и някак я поправяш, така че да не зейне дупка.
И продължаваш.
Продължаваш да плетеш.
Плетеш.
Прежда.
Сякаш плетеш живота си.
Животът ми се разпада. Продължавам да плета.
Не, тази плетка, не е моята плетка вече. Разплитам я. Навивам разплетената прежда на кълбета и я запокитвам в забрава.
В шкафа.
Не заплитам старата прежда наново. Тя има собствени кривини от куки, някъде по-свободни, някъде стегнати. Плете се трудно. Плете се неравно.
С дупки и кривини.
Купувам си нова прежда.
И заплитам. Наново.
На чисто.
И плета.
Новата прежда за новия си живот.
Седя на дивана с обръч плетка в ръцете си.
И плета.
Кълбета от цветна нишка се търкалят наоколо ми.
Кълбета от прежда.
Плета същата плетка с различна прежда.
Аз съм си все същата, само хората около ми са различни. Не всички. Само някои.
Плета на обръч. Плета на куки. Плета "на пръст"*.
Плета, когато имам време. Плета, когато нямам време.
Плета когато лентяя. Или когато съм нервна.
Плета и подреждам мислите си.
Или ги подтискам и си давам почивка. Не мисля. Само плета и наплитам.
Плета прежда.
Преждата на живота си. Или на новия сезон.
Просто плета.
Прежда.
И слушам музика.
Винаги слушам музика.


* има два вида основен захват на нишката при плетенето - на пръст или през врат.
** някак тъжно ми зазвуча на последно четене.
не беше това идеята.

Звъната бие! Музика-а-а....

Неделя е.
Селска неделя.
Камбаната на черквата бие.
Майка ми се връща от градината в горния двор с пълни ръце топли домати и магданоз, и казва:
- Някой е умрял. Бог да го прости.
А на мен ми светват очите:
- Му(с)зикаа.
Майка ме поглежда с укор, а после прихва да се смее.
A баба, докато беше жива, казваше с жал: звъната бие! Бог да прости!

Музика.
Отдавна, във всичките ми селски ваканции - протяжни, скучни и еднообразни, погребенията си бяха глътка разнообразие и своеобразна радост за мен.
Винаги съм мразила селото.
Душата ми е на градско панелно дете. Досегът с природата не ме въодушевява и ентусиазира.
Но си спомням, о, как си спомням, като чуех бавната и тържествена погребална духова музика и изхвърчах с неподозирана скорост от задния двор до предната порта.
Толкова се вълнувах.
И как да не се вълнуваш?!
Тубите излъскани до блясък, отразяваха слънцето стократно. А в този край, слънце и суша бол.
Изпращачите на покойния, облечени в празничните си дрехи, съвсем наистина си беше - за сватби и погребения. Обувките им, обикновено галоши обримчени с кал и кравешки лайна зиме или прахоляк летем, стояха изути пред вратите, а тези официалните натрити със свинска мас за разкош и официалност, събираха де що има мухи.
И мухи бол, като слънцето и сушата.
И цветя. Според сезона. Китките от градината.
Много цветя гледаха по него време. Пък една година старците взели да измират много и една бабичка се жалваше на фурната, че й оголяла градината от умрели това лято.
Виж, зимните погребения бяха скучни и по студено-му тъжни.
Наистина траурни.
И безцветни, та чак безкръвни. Само тук-там грейва по някой карамфил като малиново леке, купен специално от близкия малък град. Да не кажат хората, че без цвеке е изпратен. Умрелия.
Но затова пък музиката отекваше стократно в тишината.
Така си спомням, седях на пейката, а като наближеха ставах уважително.
Към изпращачите, не към умрелия, той все едно вече е умрял, пък и мога ли да познавам всички в това село. То по онова време и град си беше.
И още си е град, ма сигур, зарад алуминиевата дограма на общината и училището дето все още не е превърнато в старчески дом, от някой социален бизнесмен.
А като вече съвсем поотдалечеше шествието, изскачах на пътя със съжаление, че завършва представлението.
На връщане духовата музика не свиреше.
Свървах обратно в двора, а баба ми ме питаше:
- Мо, Миле, кой е умрел?
- Че аз откъде да знам. Питай баба Райна.
Виж, баба ми Райна беше от друга мая квасена, не като баба ми стискоуста.
Баба Райна си беше всеизвестната агентура на махалата. И носа си не показваше през портичката, ма кой минеше покрай оградата, биваше привикан на отчет и докат не го изцеди като кисело мляко за снежанка, нямаше тръгване. Пък тогава, нали всички уважавахме по възрастните.
И така до следващия път.
Му(с)зикааа.
Поне да бях излязла да погледам. Ей, така, като за последно.

moon sand

Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома?
Вероятно не.
Освен, ако нямате дете на възраст между 3 и 10 години.
Е, аз имам и дете, и лунен пясък.
Детето ми има лунен пясък.
А аз имам лунен пясък из цялата къща.
Всеки ден отваряме кутията пясък за игра и всяка вечер аз събирам пясъка най-щателно, за да не се разпилее.
Да не намалее удовлетворителното ни количество.
Събирам го с картончета и се чувствам като наркопроизводител.
Или дозатор на дози пясък с картончета и дървени шпатулки
"домино".
Бористето прави фигурки и меси,
и мачка с пръстета.
Компенсира ни лунния пясък мъката по морето и големия пясъчник там.
Пълно щастие и мрАсотия.
Пясъка лепне по дрехите, по диваните по леглата, или семейната ни песна, влиза в употреба ежедневно:…
КАдето мина мрАсотия, мрАсотия,
кАдето седна мрАсотия, мрАсотия,
кАдето пипна мрАсотия, мрАсотия…

И така нататък в същия дух.
Moon sand.
Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома? Е, ако нямате, изгубихте си времето тук.
А ако имате - все едно вие си знаете, какво е да имаш лунен пясък у дома.
Резедаво, ронещо се и пълзящо нещо.
И превзема дома ти.
moon sand.

тампони

Май е към края си.
След цялата си празничност.
Дойде ми време да се махна от градския поток.
И на детето му дойде време - той в смесена група нямало да ходи - отписал се бил от детската вече.
И тъкмо застягах багажа за село - промоция за ваканция в любимия ми ни "гранд". Любим и на Бористето и на мен.
Резервация. Превод.
Първи юни. Празник в детската градина и последен ден училище на младежа.
Втора оферта. Пак там, но в други хотели. В гранда места няма.
Дали или?!
Малко време за размисъл. Ама какъв ти размисъл - то е повече от ясно - 13 дневна морска ваканция сега, излиза колкото 5 дневна след месец.
Отварям 10-дневната прогноза на sinoptik.bg и последното съмнение е изтрито.
Втора резервация. Втори превод.
Смяна на датите за автобусните билети.
Багаж.
2 дни до заминаване.
Последна проверка на календара.
На zicklus-calender-a.
Ooo, бе! Точно в с средата на тринайската ми се падат шест червени дни.
Да не влизам в басейна. Или в морето.
Мне.
Не е решение. Как ще влезе тогава Бористето във водата?!
Имам аз две светнати приятелки по женските въпроси.
Петя и Меги.
Звъня на Петя.
- Петее, нещо за преместване на цикъл? Спиране или по-ранно идване, дали знаеш да има?
- Миле, има хапченца.
- Какви хапченца?
- Едни малки, не помня как се казват, но ги продават свободно в аптеките.
- Добре, благодаря ти.
След малко, проблясък:
- Ама, Петее, тези хапчета да не са хормонални?
- Са.
- Е, няма да ми се получи тогава, ще звънна на Миглената - я нещо хомеопатично, я нещо бабешко ще знае.
Звъня на Меги. Не вдига. Смятам датите - на работа е, вероятно има масаж.
Чакам.
Пак звъня.
- Мегии...
Е, докато да изкажа в бързина и сбито въпросителната си и полу-преразказ на разговора с Петя, като зина онази ми ти устатница Миглена, добре че беше влязла в тоалетната на салона да говори на спокойствие, та прекъсваше от време на време, или в повечето време.
- Там'они.
- Какво?
- Та'пони.
- Миглено, ма, излез от където си, че нищо не хващам, а пък и не съм сигурна че каквото чувам, го чувам наистина.
- Тампони, бе, тампони!
- За цикъл?
- ЕСтествено!
- Добре. Какви да си купя?
- Обикновени. Каквито си купуваш.
- Може, но тъй като ще си купя за тампони за първи път в живота, затова ми кажи ако може относително какви.
- Милкана, ти до сега не си ли ползвала тампони?
- Не, не съм.
- Е, браво, Миле! Тогава като жена на средна възраст, ти е време да заползваш!
Щом ми е време според Миглена значи съм мега изостанала, щото тя в принцип е наясно със личното ми забавяне в някои цикли от живота. Примерно.
Грабвам си детето и портомонето и отивам в аптеката.
Да изправя поредния пропуск.
- Добър ден. Тампони за менструален цикъл, моля.
Жената ме погледна с повдигнати вежди. Вероятно се поръчват само като тампони.
- Какви? - пита тя.
- Нормални - отговарям й.
Меги ми каза нормални, значи нормални е достатъчно и за аптекарката.
- Ама какви?
- Как какви?! Нормални - нормален размер.
- А бе, госпожо, подпали аптекарката, каква марка Ви питам! - и заизрежда.
И какво от това, че заизрежда?! Сега ако звънна на Меги да питам и за марка - вероятно и аптекарката като виц ще ме разправя. По-добре не.
- Ооо, докарвам небрежен тон, по ваш избор.
И се усмихвам.
Любезно.
- Осмица или дванайска?
- Моля?! - очите ми се окръглиха. Аптекарката направо ме закопа.
- Осмица или дванайска?!!
За част от секундата си помислих, че вероятно това е някакво "фи" на тампона, но за да се излагам повече в случай, че съм сбъркала, оставих аптекарката да прецени на око и външен вид широчината и дълбочината на вагината ми.
-Ммм, по-добре осмица да ви дам.
- Да, повторих аз - по добре осмица - и си помислих, явно съм с нормално тясна путка..
След тампоните, останалите покупки преминаха бързо и вещо от моя страна.
У дома разгледах кутийката внимателно. И изчетох листовката със 'се картинките.
"осмицата" се оказа бройката.
Брой единици в опаковка.
Сложих тампоните за менструален цикъл в багажа, а и всичко останало и тръгнахме.
Три дни слънце, море и басейни.
Четвърти ден. 9ти юни.
По zicklus-calender-a, следва да ми е ден първи в червено.
6:30 сутринта - нищо.
7:30 - чисто е.
8:30 - съвсем нищо.
- Алоо, Меги, да сложа ли един за всеки случай?
- Дойде ли ти?
- Не.
- Тогава недей.
- А ако ми дойде изведнъж? Аз влизам и в детския басейн освен в морето!
- Еее, Миле като усетиш, че ти идва, отиваш и слагаш, щото то не е много комфортно все пак.
- Как да усетя?
Ти не усещаш ли?
Ми нее..
- Милкана, ти не си нормала жена!
- Оф, добре , бе! Няма да слагам.
Ден пети море и ден втори по zicklus-calender-a - пак нищо.
След два дни дават да се разваля времето, ако ме задържи личния ми шок и ужас до тогава, може и да ми се разминат тампоните.
Или поне през по-голямата част от времето.
В най-изобилните червени дни.
Ако ли не - експеримента предстои.
За мен.
Времето не се развали.
Ден осми море.
Сутрин.
Червена сутрин за мен. Ама много червена сутрин.
Дали па да не ида с превръзка на плажа?!
Я по-добре да ида за кафе и закуска за дребния, пък после ще му мисля.
Ама какво ти после?!
Сложих си го.
Тампона.
Преди кафето.
Да се тествам. Дали или?! Или как?!
Хъм, не е много как. За един час и дъното на гащите ми отече.
Не, че ме притеснява - не ме, кръв е - пере се.
Въпросът с плажа какво да правя, че да не се размине син ми с морето и детския басейн.
И съвсем ама съвсем не ми е удобно. Нито изправена, нито седнала, нито легнала. Да тичам след изтребителя пък съвсем не ми се вижда да ми се получи.
Не било много комфортно! Ей, сега ще й звънна на тая специалистката ми Миглена.
Може пък да не съм поставила тампона правилно.
Някак плитко ми беше.
Няма да предавам разговора с Меги, но е горе-долу както как да обясниш какво трябва да е месено тесто на допир, или каква да е палачинката от суровата страна, за да си сигурен че се е отлепила от тигана без да повдигаш със шпатула, или как се слага тампон.
Меги каза:
- Тампон се слага в тоалетната, все едно че правиш секс и си отгоре.
- Все едно, все едно, ама не е все едно, първо защото аз вече нямам спомен какво е секс и второ защото на мен кръв ми тече Миглено, а точно днес не ми е мазна, а бистра с консистенция на вода, а не на плодов сироп, или на мазни сополи!
В крайна сметка се оказа, че не съм сложила пилотния тампон достатъчно навътре.
До дънцето. А само на входа. Да не говорим, че направо си не беше преминал входа.
С втория ми се получи обаче.
Отвсякъде.
Хем до края го набутах, щото то с набутване става, ако не знаете да знаете и вие, хем оказа ми се много, ама много удобен.
Или никак неудобно не ми беше.
И да, вторият преседял във путката ми тампон съм си го снимала. Някак умилително красив ми се видя.
И естетичен.
И утре пак. И по-утре пак.
С тампони, не със снимки.
И мисля да спра до тук със споделянето, че то остана само личната си дълбочина и "фи" да си споделя, а чак толкова ексхибиционизъм и аз не притежавам.
Голите цици на плажа са ми достатъчни. На мен. А и на синът ми.
От там нататък въпросите: какво ти е това? Къде ти онова? От къде пика, покажи ми? а пишката къде ти е?; та до генералните изводи от сорта: "жените-момичета имат пишка от косЪми отпред", ми идват в повече.
На мен.
Хубаво лято и редовен цикъл ви пожелавам.
;)

24 ти МАЙ

Поредният празник, изгубил празничността си, в представителната улисия на държавниците ни

24ти май.
Празника на буквите.
Или както обясних на сина си, празника на буквите, приказките и детските стихотворения. Празника на думите и речта.
Най-хубавия български празник.
И като подарък за празника, времето като никога се бе отпуснало в един слънчев и топъл неделен ден.
Няма нищо по-хубаво от хубавото време в празничен ден.
Малко се успахме, или подарихме си и ние поспалива неделна сутрин за разкош. Закусихме на две на три. Облякохме си празнични дрехи и побързахме да отидем на паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека. По пътя купихме и знаменца за Меги и приятелката Зорничка.
И - о, разочарование!
Пред Библиотеката ограждения.
До паметника нe можем и да стигнем. Нито Борис и Зорница да видят отблизо гвардейците.
И музика няма.
Празничност също.
Добре, че нашите деца, благодарение на един усмихнат полицай се промъкнаха през загражденията и охраната да си оставят цветята на паметника.
Някак геройски се завърнаха под ескорта на Меги и на двама от специалните служби.
Нещо се чака.
И чакаме.
Час и половина. Какво е за обикновения човек час и половина, когато чака.
А той, обикновеният чака, държавните мъже и специалните гости - учителката синдикалистка Янка Някоя си, Жени Живкова и въобще по странно му събрани хора.
Държавните мъже, мисля няма нужда да ги споменавам кои са - всички сте ги видели по телевизията.
Но от тази важност и стриктност на организация, за да си прочете някой написаното слово, или миналогодишното, но редактирано за фасон и да отчете мероприятие - къде предизборно, къде по партийна линия, къде от сантимент по отминалите младежки години, малцината отишли до паметника, около 300-400 човека, извън включените в шествието и програмата, имаха поредното разочарование от държавната показност за сметка на светлия празник за хората.
Децата ни, тръгнали с очакване за празник, накрая питаха: къде е празника?!
По-големите деца: Ама какво чакаме сега?!
Президента!
Е как може толкова хора само да чакат и да няма празник, защото един президент го няма?!
Ами той като не идва, да си отиваме и ние!
Байрачетата не бяха нито утешителни, нито достатъчно празнични, в тълпата.
Наследниците ни дочакаха с усилия и многословни убеждения "Върви народе възродени", изпята от детския хор.
Чисти гласчета, но без патос, сила и тържественост.
Без празничност.
Тръгнахме си.
Зорница и Борис все така питаха къде е празника на буквите.
Техния празник започна със сок, сладолед във вафлена фунийка и соц-катерушките в Докторската градина.
Боже, откога кракът ми не беше стъпвал там - чисто и зелено.
И за капак - в програмата на телевизиите - нищо българско, патриотично или тематично - политика на българщината няма.
Има само мръсна политика. Тази дето я четем по вестниците всеки ден. Тази дето я слушаме по новините всеки ден. И профанизация на нацията.
Я, по-добре, Господа Държавни мъже, махнете 24ти май от календара с националните празници, за да го празнуват хората, както го разбират.
А не с речи и църковни песнопения.
И без ограждения.
Пуснете музика да свири цял ден. И всеки да може свободно да остави цветята си и настроението си.
Когато пожелае, а не когато е позволено.
И да, едно знаменце - 2 лева.
2 лева за национална принадлежност. За символ. За националния празник.

А така ми липсваха възрожденските песни, мъжкия хор и тържественото благовение пред смисъла на самия празник и уважението към светостта му от обикновения човек.

ХИПОДИЛ, КОНТРОЛ, РЕВЮ и МИЛЕНА

Веднъж и Завинаги.
А за мен лично - и за последно.
Но за това по-после.
Или три-четири седмици назад, в един форум ми заби погледа, а в последствие и съзнанието: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена".
Взрив от години назад пред очите ми - цветни картини, като на филм.
20 години.
Сверих прочетеното и в автора.ком.
В бясната.кучка.съм, пък, Ивентим и нюзлетър ми бяха пратили за 22ри май.
Два билета, моля.
Истина е значи.
Донесоха ми билетите.
И блаженство, и възбуда, и краката ми омекнаха, и главата ми се завъртя и всичко, ама наистина всичко.
Depeche Mode автоматично избледняха, а 10тина дни след това и отложиха концерта.
Все тая - аз тях съм си ги взела преди 3 години.
Сега остава да си взема и парите.
Обратно.

Този концерт, обаче: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена", не съм и очаквала да ми се случи.
Тези групи са присъствали в целият ми съзнателен живот досега.
Във времето, откакто съм осъзнавала едноличността си.
Явор не можа да се освободи.
Меги, пък й вкараха допълнителен семеен ангажимент.
Все едно, хубаво, че още има безвазелин.нет - намери се с кой да отида.
Иначе щеше да е мъка и личен ужас - много трудно преглъщам, да не кажа - хич - мърсотия, простотия и кретения.
Милена ме върна още в ученическите ми години.
А после и в студентските такива.
И въобще от 14 годишна, до сега, все ми присъства в някакъв период време или събитийност.
Истинско удоволствие и веселост заструи в цялото ми същество.
Такова настроение и живот ми влива винаги, и затова я обичам - въпреки хъшлашката й наглост, абсурдна и смешна понякога и ужасническия вид, който не знам как си докарва, е мега лъчезарна и позитивна, настроителна и заразителна.
Ревю без нея, не е Ревю за мен.
Контрол минаха покрай ми със спомени от весели събирания, случки и епизодични гаджета и целувки. Контрол с Кольо Гилъна.
То, друг Контрол и няма.
Отново за мен.
А Хиподил ми покриха емоционални и не толкова емоционални години.
Времена на разочарования също.
От Маймунарника до Зимния - и двете места са били инцидентни и единствено заради последно споменатата група.
И ако за мое облекчение Маймунарника го няма вече - ужасно място, ужасно наистина, то, Зимния дворец на мен ми беше за последно.
Организацията затънала в мърсотия, безобразни и безконтролни пиянства и прочие гледки и присъственост, ми създава повече дискомфорт, отколкото удоволствие от изживяването.
Благодарна съм на майка ми, че ме върна от вратата да си сменя джапанките със гуменки (поне), като разбра на кой концерт отивам, за да не ми смажат краката.
Тя е една добре информирана от много години майка и баба от четири.
Сега съм само със синина на лявото ходило, а можеше да съм и с премазани пръсти, ма нероден Петко няма да оплаквам сега.
Та, така.
Тази музика вече само у дома.
И на слушалки.
Или на лично парти.
В зала* и клуб - не благодаря.
В друга възраст съм вече.
Претенциозна.
От ЕГН-то е това.
74.
Точка.



----------------------------------------
* Изключвам зала1 на НДК - това е друго нещо. там и сама си посещавам желаното мероприятие. без негативи.
без забележки.

Латекс

Обичам да боядисвам.
Обичам да боядисвам с латекс у дома.
Боядисвам на често. Иначе казано два пъти в годината.
Пролет и есен.
Сезонно.
Според количеството слънце, което достига до мен през прозорците.
На пролет боядисвам в матови и тъмни цветове, за да не присвивам очи от силната светлина. А есента, в ярки и слънчеви бои- да не ми е мрачно поне у дома, на вън все едно е мрачно, защото.
Приятно ми е да боядисвам - чувствам се всесилна и всевластна - петната и олющените ъгли изчезват, сякаш никога не ги е имало. У дома мирише на чисто ново и различно, а аз се разглеждам уморена и доволна и приясядам на всяко различно място за разглеждане.
В началото - повече уморена, отколкото доволна, но след ден два - само доволна.
И така, боядисвам циклично, докато не се наслои толкова много латекс, че започне да се лющи. Тогава вече е по-сложно и тегаво - имам много дни миене и сваляне този, който може да се свали.
И доколкото може.
Да, бих могла да налепя тапети, но не искам. Пък и тях не мога да сваля и да налепя нови за 4-5 часа.
Все едно сега съм доволна. Дневната ме радва много - тъмна и уютна.
И прохладна за скорошното лято.
Дали да не боядисам и в малката си кухня и в коридора?!
Не знам още, сега съм наистина уморена и не мога да мисля, а и не ми се почва. Късничко стана вече. Късничко даже за лягане.
Утре. Или по-утре.
Или на есен.
Или когато си купя корк. За стените. За всичките. За да не чувам съседите.
Виж, корка с латекс не бих покрила никога, за това трябва да си измисля подвижни или сменящи се платна или пана. За цвят.
И настроение.
Толкова настроение има в цветовете.
Трябват ми и различни цветове пердета.
И килими. В различни цветове.
И ... о, и какво ли не още.
Дали да не помисля за цветни стъкла на очилата?!
Няколко чифта различни цветове.
Биха се събрали в кутия за малки обувки. И без това нямам килер, а мазето си даже не зная къде е.
Ще си лягам.
Друг ден ще мисля за последствията от корка, който все някога ще си купя.
И от колко постоянно количество цвят имам нужда, за да съм щастлива.

публикацията е премахната от автора.

поради естеството на търсене и достигане до тази публикация, публикацията е премахната от автора.


коментарите също.
по-голямата част от тях.

За горнището

На банския.
За горнището на банския иде реч.
Вероятно е съвсем не на място във времето, щото е зима, ма на - така ми се получават нещата, когато дойдат.
Като с цикъла.
Или аз не съм привърженик на разходка на плажа по цици.
И въобще не съм привърженик на "моите цици - цици за всяко око".
Стигне ли се обаче до по-продължително слънце стоене, е тогава привързаността ми се размива и свалям горнището, щото още по-ми е гадно "цици на триъгълници".
Тя и прашката на плажа ми е революционна - за мен си, ма пак по се преглъща от комбинация "загорели крака с бял гъз".
И само да кажа, като на село съм без горнище на двора - не ми се брои, щото там няма външни хора.
И като съм заоткровеничила - то и пребиването на плажа преди обед и следобед, ми беше неоткрита радост до миналото лято, но сега пък не бих пропуснала никое следващо, за да зарадвам с топлина цялото си тяло.
И така.
За без горнището.
Преди 18-19 години, бях на лагер със СМГ-то. Докато съм си стягала багажа, обаче, майка ми също ми го стягала - паралелно, в същата чанта. Резултата беше, че отидох с половината парцалки дето бях засилила и с още толкова, дето не съм и разбрала кога и как са се появили в чантата ми. А плажния резултат беше, че се озовах с един цял розов бански. Направо прозрачен като влезеш в морето.
На 15 години със съвсем прозрачен бански и току-що пораснали цици. Ужас.
Та, след първия ден ходех с един дънков потник и изрязани дънки до малко над задните джобове и бездънни предни такива. И ако да бяха панталоните иди ми, дойди ми, при все, че след четвъртия ден ми се протри чатала на свивките, щото те - дънките си оставаха мокри "ента" часа, а гъза ми се изрина, то потника никак не беше окей, щото така ми жулеше циците, че не е истина - направо за садо-мазо кадър си бях. Та, на петия шестия ден вече с червен гъз и червени зърна, подбрах се с братовчедка ми и една друга девойка дето майка ми ги беше извръзкарила да са общи в кухнята на лагера и хайде на нудистки плаж. Проснала съм се аз в цялата си прелест и в съвършен разкрач, цялата надефламолена и черпя слънце и топлина. Е, да ама...:
- Я, ма това наш'та Милкана била!
Скачам аз със скоростта на светлината да видя чия съм точно Милкана, даже козирка не си правя с ръка, защото слънцето са ми скрили Ицо Русев, Свес и Милко. Няма нужда да обяснявам, че три пубертетски пишки, 15-16 годишни, ми бяха на нивото на очите.
Това, че Милко от неудобство си беше сложил учебника по физика за следващата година пред висулките, съвсем, ама съвсем не го изключваше от тройката.
Даже и от очила нямах нужда - първа среща с анатомията. Мъжката. На моята възраст. Шок и ужас. Три комплекта в редица. Хванах си хавлийката и казах:
- Аз отивам ей там - поглеждам морето - като се върна всички да са легнали с глави към дюните, а после ще играем карти.
Е, карти не играхме. И до края на лагера не отидох на плаж, повече. На нудистки плаж.
А само с лагерниците - с фланелка и гащи.
На цветя.
По после, като станах на 16 се целувах с Ицо Русев за първи път с дъвка и език в Ритъм, но това няма нищо общо с въпроса с горнище или не.
В последствие, след още няколко неудобни за мен ситуации във времето с различни конфигурации хора, окончателно разбрах, че без горнище не ми се получава добре плажа. Нито с приятели, нито само с гадже, нито пък сама. Хеле пък последното.
И така, отказах се аз от илюзията да нямам разлики, което пък ме отказа от лентяенето на плажа.
И по тази причина нося дълъг ръкав лятото, за да не съм на рамене или на къси ръкави.
До миналата година. Когато с Борис отидохме на море.
Не, неееее предишното море - тогава беше още малък и не успяваше да ми свали горнището пък и аз го насмотвах набързо.
Е, миналата година не ми се получи точно така. Задърпа ми горнището заизскачаха ми циците - няма прибиране - аз прибера едната, той дръпне другата страна на горнището, изскочи другата:
- Махни си потникаааа, махни си и ти потникааааааа!
Обяснявам, че не може. Не става.
- Тогава и мен ме облечи.
Обличам го.
Отиваме да се къпем:
- Ела, Борисе, да ти съблека потника, че е мокър.
- Да, мокър ми е.
Събличам го. И пак ми задърпва горнището:
- И на тебе ти е мокър потника ти, съблечи си го!
Е, съблякох го горнището.
Борис се успокои.
За малко.
И гащите ми били "мокърки" и тях да събличам. Е, вече изпаднах аз в личен ужас, щото тоя цирк дето го играхме, и на инакоговорящите в околовръст им стана понятен. Извадих му боксерките от чанта и достигнахме равенство откъм долнища, ма ме пипа от време на време дали изсъхвам.
И така - от следващия ден, аз по долнище, той по дупе.
Ама долнището ми го отпусна, щото си бяха гащи прашка, а не долнище бански. Първо, че вече ми ги е виждал и ги познава и второ щото някак миниатюрни му изглеждаха спрямо другото долнище.
И така - радвахме се на слънцето, на водата, на тихия вятър. Голички.
И тази година пак. Защото без секрет, когато съм с Борис под мишка навлеци няма. Със или без горнище. Даже без горнище и часа не ме питат колко е. И огънче не смеят да си поискат.
И сред 300-та човека каре от чадъри и шезлонги, сякаш сме само двамата.
Или даже само аз. Борис копае щастлив в "големия" пясъчник, а аз получавам приятно загорели цици.
Без разлики.
И без горнище.



.
* боби, наистина няма шанси да си видял мен, ма има шанси да съм без горнище, някъде на друго море.