Предколедно

Харесвам Коледа.
Особено много, откакто имам най-личния ми.
Вероятно, защото, благодарение на него вече нямам цветя у дома и изкуствената елха ми идва тъкмо навреме в средата на всичките месеци студ.
И в целата ми омразна зима, ме спасяват само коледната украса и светлини. И най-тъмните улици, стават светли и празнични.
Само заради украсата и светлините съм склонна да преглътна студа дето идва в януари и февруари.
И ако трябва да съм честна, до средата на януари бивам, поради след празничност и все още наличната украса и светлини.
Към средата на февруари, обаче, така ме е стегнало цялото същество от студ, чак до мозъка, че съм готова да легна и да не стана изпод завивката един месец. И пак само заради най-личния ми излизам навън.
Стискам зъби и излизам.
И така до април - тогава някак си започва да ми олеква на захапката, че много студ набирам в зимното време.
А в май, просто ми отваря ципа на душата. И ако можеше лятото да е поне шест месеца.
Само ако можеше.
Ма, не може.
Затова - емнайсе ката дрехи, че като се сурнеме с дребния, поне да се търкалям и да не боли толкова, защото за разлика от него не падам от метър височина ми от ма-а-а-лко повечко.
Вероятно затова Коледа е през зимата.
Ей, така - утешително.
Ама на мен не ми е достъчно за утеха.
Поне у дома е топло и приятно и бързаме да се приберем.
Печем кексчета и клечим до фурната да ги чакаме за когато станат готови.
Слушаме детски снежни песни. И пеем. И танцуваме.
И най-много, чакаме дядо Коледа.
И двамата.
Той заради подаръците, аз - заради него.
И да, подаръците също са ми приятни, но не много.
Твърде много усилия и пари за традиционна размяна на подаръци - или в нашето семейство все едно тенденциозно подаръците ги получават децата - аз и брат ми все още спадаме в категорията, понякога. А най-много синът ми.
И подаръците, обаче, не са в състояние да ми отмахнат повсеместния сезонен студ.
Затова украсявам елхата най-късно в началото на декември. Някак коледно и вълшебно ми е с елха в най-празничния зимен месец. Че и в следващия даже.
За мен елхата и украсяването й не е никак проста работа и никога едно към гьотере. Или имам си аз строга система на украсяване - диагонално с овали и най-вече симетрично - бели стериопорени топки, червени барабанчета и панделки.
Миналата година Борис ми пренареди схемата на украсата, ен пъти.
Той през деня пренарежда, аз като заспи връщам в изходно положение.
И така всеки ден, докато я прибрах.
Натоварващо сетивата ми беше.
А по-предната година, всичкото украс го смъкваше по няколко раз на ден.
Тази година украсихме елхата заедно.
Голяма радост.
Ама голяма.
Даже и лампичките склоних да й намотая, заради мойтинкото ми.
И БАМммм!
Гръмнаха. Ама със пушек и светкавица - егати си и сила в тея лампички пикливи.
Още ми е ядно, защото ми бяха много хубави - черен кабел и няколко режима на светлини.
А сега откъде да намеря същите?!
Поне от резултата с елхата сме доволни и двамата.
Пълно щастие.
Че и украсата, още си е в изначален вид, като изключим, единичен пристъп на ярост, защото малкото ми момче било сърдито за нещо си.
Е, преседя елхата на балкона няколко дни, до успокоение на живущите и сега от време на време закачаме по някоя от изпадналите играчки.
Оцеляха и снежинките по прозорците.
А след това написахме и писмото до дядо Коледа.
Още по-миналата седмица.
Изпърво писах с неговата ръчица, ма след четвъртия ред продължих сама, че много дълго се очерта да бъде желанието.
И писмото на моя хубавец - на простора.
С четири щипки го защипа. Собственоръчно. Можеше и с повече, ма беше много студен ден и го внесох за отрицателно време.
На сутринта - забравил. Привечер му казвам (разбирай, ентусиазирано се провиквам, щот да създавам изненада и емоция на радост и о4акване):
- Борисееееее, ела да видиш, мамо, джудженцето е минало и е взело писмото ти. Значи дядо Коледа ще ти изпълни всичките желания! Ела, ела, да видиш!
И отговор точно не последва, а рев:
- Да си ми го върнеееееееееееееее, искам си писмото миииииииииии
- Чакай, бе, мамо, как ще ти сбъдне желанията?
- Ей така, и да си ми ги сбъдне и да си ми върне писмото ми.
Добре, че имаше във хладилника пингуи, че иначе - смрът, можеше и до 2 часа да откара в тръшкане и рев.
А сега и съдържание на писмото:

"мили, дядо Коледа,
ще съм ти Вного благодарен ако ми донесеш подарък.
За тържеството в детската градина съм си поръчал багер.
А за Коледа много искам да ми донесеш магнитен куфар- конструктор със жлеб4ета и магнити - голям и хубав да е той, а също и къщичка с бонбони.
За Брусарци (за село да се разбира) искам пързалка.
А за Струга (на баба му и дядо му къщата) какво ли да си поискам?! Искам, искам... искам един самолет. И също и подарък на елхата на вуйчо при старата ми къща на "родопски изБор" да ми донесеш.
И един подарък вного хубав за при елхата на дъртаците (моите баба и дядо).

твоят най-добър приятел
....
/следват трите имена, годините, адреса и детската градина, че да не се обърка дядо му Коледа/"

Е, как да не си го поискаш обратно това писмо?! И да провериш по-после по ред на желанията дали са ти сбъднати всичките!
И как можа, майка ми да ми съсипе цялата коледна подготовка за един единствен подарък под нашата елха, тя така го светнала наследника ми, че под всяка елха дето я е украсил ще получи подарък, че той сега наред подпитва на кой къде му е елхата и кога ще отива да му я украсява.
Ма те, майките са затова.
Сигурно и аз ще стана една такава съсипваща след време.
Само се питам аз, ние сега като идем в някой магазин и има елха, как да му обясня, че няма подарък и как да го извлача от там?! А?
Или да не се питам, ми да взема да пишем и аз едно писмо на дядо Колед, да дойде лятото по-ранше?!
Или да не тровя с илюзии?!
Май по-добре не. Това лятото, не е като да е магнитен куфар или самолет.
Ама, друго си е по джапанки и потник, па нека пот се лей - дреме ми, отмива се.
А сега, завали ли сняг, следва кал до ушите, лед за разкош и ръцете - като на татко Барба, защото освен потника има и фанела и пуловер и ебаси якето.
За обувките по кило едната - няма и да отварям дума, защото ще мина и към чорапогащника и двата чифта чорапи и не си е работа. Или, както майка ми казва от години: Милкана, да му се отще мъж да те съблича.
Аз пък, от години й отговарям - да ми осигури целогодишно 30 градуса на сянка и ще си се съблека сама, за да не го затруднявам.

И, така.
От края октомври все си чакам лятото.
Наистина много трудно го понасям този студ и мрачно време.
И никаква Коледа не може да ме умилостиви, достатъчно, за да я заобичам зимата.
И да усмири сина ми също не може, защото омръзна ми на мен да експлоатирам джуджето, дето надничало през прозорците да види послушни ли са децата.
Веднъж да мине Коледа.
А после януари, февруари... и да идва април.
Има няма четири месеца.
А до тогава с коледните пижами.
Сутрешното кафе и цигари на балкона с пижама, ботуши, яке, шапка и шал.
До детската градина с такси, че много трудно се ходи с много дрехи, а сутрин трудно се разсънваме и двамата.
На люлките с ръкавици.
На катерушките - мисия невъзможна от дрехи.
И въобще, весели празници на всички и "април" ви пожелавам.
А аз отивам да напомпам гумите на колелото на наследника, че докато няма сняг, поне то да не залежава.
Защото, аз ако можеше да залежа, щях с удоволствие да потъна под завивките за поне три месеца.
Брррр.


*Само да отбележа, че много харесвам зимни спортове. По телевизията, обаче.




.

Loop collector

... това е дълга история.

Събирам неща. Това е дълга история.
Намирам ги на улицата. На тротоара. Навън.
Намереничета.
Събирам гайки и болтове. И шайбички.
Вероятно, защото са лъскави. Е, поне някои от тях, по-новите и запазените.
Или ги събирам, защото са метални и усещам очертанията им в ръката си, а понякога и тежестта им.
И стават някак характерни и заявително различни. Не просто прости събирателни.

Събирам гайки, винтове и болтчета.
Това е част от дълга история.
Аз нямам време за дълги истории вече.
А и нямам желание.
Затова отскоро разглеждам времето назад като малки парчета минало.
Мога да ги навървя едно след друго, а мога и да ги ползвам откъслечни и размити.
Така е по-удобно. На малки късове. На малки отрязъци бивало.
Така се размива общото помежду им в дългата история.
Изпадат трошички и малки частици.
Безвъзвратно.
И дългата история, малко по малко, вече не изглежда толкова дълга и тежка.
Олеква.

Някога, много отдавна, когато още не мислех, дали с бащата на синът ми се обичаме достатъчно и малко преди да осъзная, че съм влюбена в него, той ми подаде шайба завита на винт.
Една шайба, завита на винт.
Малко изкривени и видимо употребени, не много бяха си по размер, но някак успяваха да стоят заедно.
Тогава, помислих, че той ми дава картина.
Картина на отношения.
След време, малко преди да се роди синът ми, осъзнах, че така обичния ми някога мъж, отишъл си вече, по него време, от живота ми, просто е почиствал джобовете си от ненужното. А аз съм била по-близо до него от местата, където човек се отървава от ненужното.
Без скрит или явен смисъл. Без картини. Рутинно действие, движение, навик.
Но това, няма значение към момента.
Само шайбата и винта.
Тях държах в малка червена торбичка.
Велурена. Торбичка за бижута.
Бях превърнала винта и шайбата в най-голямото си съкровище.
Когато се връщах от далеч или след дълго отсъствие от дома - най-първо проверявах за тази червена торбичка.
Все така имах винта и шайбата, нямах така обичния на мен някога мъж, обаче.
Не ми беше радостно имането, имах нещо, което вече нямах.
Имах тежест и гняв.
Извадих найлончетата и стериопора от кашона на стерилизатора за шишета. И събрах вътре всичко.
Всички предмети, които по някакъв начин ме свързваха с този мъж.
Сложих също и червената торбичка за бижута с винта и шайбата.
След това я извадих.
След това пак я сложих.
След това пак я извадих.
Не можех.
Разплаках се. Така се бях сраснала.
С винта и шайбата.
С илюзията. С очакванията. С червената торбичка съкровище. С червената торбичка обещание.
Не можех да се разделя с нея. И целият смисъл.
Смисълът за мен.
Поставих я обратно в кашона.
Тя беше дефектна реалност. Сгрешена илюзия. Невъзможно рециклиране.
Не се сбогувах с шайбата и винта. Бях се сбогувала вече. По преди.
По отдавна.
Затворих картоните. На кръст.
Отпратих кашона.

И мина време.
Мина много време.
Забравих за шайбата и винта.
След едно пътуване се прибрахме уморени. Детето ми се втурна в стаята си да провери съкровищата и наличностите си, а аз в моята.
Винта и шайбата ги нямаше.
Винта и шайбата.
Бях забравила, че съм се отделила от тях.
Завинаги.
Бях забравила.
Стана ми мъчно.
Имах потребност от мое малко съкровище. Лично. На което да се радвам. По своему.
И така започна събирането.
Събирането на неща.
Събирането на гайки, болтове, шайбички, винтове и други метални нещица, чиито имена даже не знам.
Събирам ги в дървена кутия. Без капак.
Не станах колекционер в истинския смисъл на думата. Повечето не помня кога съм ги намерила.
Не се и опитвам. Не ги класирам. Не ги описвам.
Аз само събирам ничиите улични металничета.
A преди седмица намерих почти същите винт и шайба.
Почти същите. На онези от червената велурена торбичка, само дето бяха по омаслени. Нямаше нужда да разбирам, някак от само себе си знаех, че е частичка от кола, която вероятно се поврежда и изпада сама или е ненужна вече, за да се съхрани.
Сякаш се бяха върнали при мен моите винт и шайбичка.
Сякаш се бяха върнали при мен, без да ми носят тежестта на дългата история.
Тежат ми джоба, опипвам ги с лявата си ръка и ги въртя между пръстите си.
И се усмихвам.
Даже не мога да обясня чувството.
А аз обикновено умея да обяснявам чувства.
Сякаш, ми отмахнаха всички задължения, сякаш времето спря. Сякаш отново бях свободна да правя със себе си каквото поискам и да живея безтегловно.
Като че ли.
Прибрах се бързо у дома. Изпуших една цигара на балкона със сутрешното си кафе и отидох да взема сина си от градина.
И сякаш всичко от този ден изчезна. И е имало само сутрин и следобед. Прибрах отрязъка време в дървената кутия без капак, някак самодоволно.
Не беше лошо. Мисля даже така беше по-добре.
Само си мисля, обаче.
Вървя и гледам честичко в земята. Понякога избързвам понякога не.
Понякога знам, нещо ме чака зад ъгъла или след две крачки.
И намирам.
Следващото маталниче.
А дървената кутия е натежала.
Много.
Вероятно скоро трябва да купя специална кутия за моите гайки, болтове, винтове и шайбички.
Специална и мека.
Като длан.

милк - maybe tomorrow

* отдавна не съм намирала гайка или рез от метална тръба.
Утре, може би.
Или по-утре.

6ти септември

рожденият ден на баща ми
или
който оцелее ще закусва




В моето семейство, най-важно само по себе си е било семейството, като цяло.
Семейството определя нуждите, желанията, свободното време на индивида.
Ти работиш за семейството и семейството работи за теб.
Също така семейството си помага.
И това в същност е основната причина за горе споменатите "параметри" семейство.
Това обаче, са принципно стоящи делнични и работни условия, докато в дни на семейни празници - семейството е в криза.
Тогава освен, че всеки е еднозначен и безапелативен егоист, индивидуалист и прочие "-ист", "-измите" на баща ми изпъкват особено ярко и деспотично.
А компромисирането и налагане на такова върху останалите (разбирайте брат ми и мен) и донася титанично негодувание.
Това, че баща ми е в принцип недоволен, въобще не го дискутирам - това отчасти е двигателя на семейството.
Та, наближи ли рожденият му ден - семейната криза не подлежи на овладяване, докато червената дата в календара не превали от само себе си.
И не само датата.
А и седмицата, въобще.
Няма да се впускам в обяснения и подробности на приготовления за празненството. Само отгоре отгоре.
Ден понеделник - нищо. Работя си в ресторанта на общо основание.
Вторник - поръчвам шампанското.
Получавам главоболие и болки в сърдечната област - нямам пари за зареждане.
Чакам да ми дадат колкото сме ги пресметнали.
И те чакат.
Семейството чака.
Чакат Тунжай да пусне превода. Ще има да почакат. Той винаги закъснява поне два дни.
Сряда. Все така имам главоболие.
И чакам.
И Борис чака. Да го приспя в кабинета му.
Ма не дочака.
2-ма. 4-ма. Седем. 12. 18. Двадесет и трима. Мъже. Мутри. От два и половина часа до девет вечерта.
И поръчват един след друг. Дай това. Я и това. А бе я ...
На петия час спрях и да говоря - само кимах.
В кухнята, навън, в кухнята, навън...
Обедната почивка аз все едно не я броя, ма и дете ми не спа.
Последва истерия-ленд и ни пуснаха да се прибираме.
Врът ключа на ресторанта.
Наспах се. Малко. Почти.
Отново имам главоболие. До обяд.
Баща ми връчи едно тесте с пари и каза:
- Пазарувай.
- Ще. Ама трябва да се отиде до Метро, щото аз сьомгата я отказах за понеделник, че почти двойна ми дойде цената, пък Борислав го няма.
- Тогава, аз ще си свърша работа набързо и ще те откарам до Метро.
- Ама и с Борис.
- Защо с Борис? Няма ли кой да го гледа?
- Не няма. Аз си го гледам в ресторанта, цяло лято - ей така незабележимо.
- Е, добре, към два ще гледам да приключвам.

Два и половина тръгнахме.
Четири и половина се прибрахме.
Баща ми слага в количката, Борис вади от количката.
Борис слага в количката, баща ми вади от количката.
И тамън застъпвам на рибите:
- 8 килограма сьомга, 10 ципури, ама от по 300 гр до 330 гр и 10 лаврака по 400 гр. А-а-а, и два октопода, ама от големите.
- А защо риба?
- Е, как защо?! Нали преди седмица каза: "риба, риба - всички ще предпочетат риба, риба е основното."
- Неее, не съм казвал аз такова нещо - ти си измисляш.
- Виж какво, татко, ако ще си измислям - ей са отивам за 20 кила свински бут - пека, режа и каквото е ресто - замразявам. А това кой какво яде - мен не ме вълнува, щото ако не знаеш да знаеш месо се приготвя на общо, ама рибата е на порция, и като ми прибавиш и чистене на същата 6-7 часа.
- Вземи я почистена.
- А кой после ще я пречиства на ново? Не мерси - аз това вече съм го минала
- Добре де добре, както кажеш, пък ако остане ще си я готвим по-натам.
- Да.
- Ами друго за ядене?!
- А я по добре, вие намерете каса без опашка и аз сега идвам много бързо. А другото съм го поръчала за днес по-късно и утре.

Ееееееееееееей!!! Полудех. Но както всички знаем, то като се затъркаля колелото спиране няма.

Та, изпървом, четири часа чистих риба и порцирах. С почивките.
Ма все тая. Душата ми се овоня на риба. Ръцете и лицето ми в люспи. На русалка се докарах без усилие.
И не, нема нищо общо с мирис на путка - онзи тъп виц със слепеца и магазина - хич не ми го и начевайте.
Та, тъкмо приключих с рибата, отпочнах октопода, а по-после и Боби ми докара две агнета и врат за порциране и патешки сърца.
Аз вече освен че псувам на ум тая лакомия, и сили немам да дишам и да пуша щото както казах - на риба и кожата и душата ми се омириса, ма си имам списък и карам наред.
Наред са чушките.
Не тях. Тях утре. Тях ги прескачам. Днес само снежанката и майонезените салати.
Всичко останало утре.
Утре в петък.
Сега дома с Бориското само да си ида искам. Пълно щастие.
До 9 сутринта.

Петък сутринта.

Та, в петък емнайсе кила чушки - печи, бели, мариновай.
Кьопоолу и то емнайсе кила.
Рулца немам идея колко съм завила и на финала транжирах първото агне в живота си.
А след 40 минути и второто.
За повече колорит в картинката, единия климатик даде фира.
Дойде и съботата.

А слава богу, че със съботата дойде и Руми да гледа Борис, щото видите ли едната добра ми приятелка, не можа да разбере, колко много, ама колко много ми е необходима.
Ей, това аз не мога да разбера - що хората си купуват мобилни телефони като никога, когато са ти спешни не си в състояние да ги откриеш.
И как, за да поемат извънреден ангажимент, трябва да са равносилни на безтегловност, щото да комбинират приоритетно не са в състояние.
Това, обаче е съвършено друга тема - нея друг път.

Та, в събота викат оня дето ги продавал климатиците - след като го отремонтира - климатика съвсем спря да работи
Междудругото гръмна ми и един хладилен плот.
Покрай него и една линия бушони на таблото.
А бе - фойерверк се очертаваше да е тържеството.
Сервитьорчето ми игра по нервите и ми вкара емнасе гафа допълнително и за моя сметка, щот той на рожденника му е ничий, ама аз не съм..
Неколко раза издирвам аз сервитьоринът из ресторанта - бе немам думи.
Добре, че на готвачката дойде дъщерята и като влезна в миялното за малко, не излезна до 1 часа нощта - поне нямам да мия чаши и чинии и днес, спаси ме момичето от бавна смърт.

Или говори ми, говори за духова музика и кебапчета - направо идилично и пасторално прекрасно ми звучи пред съботния празничен ден.

И още:
- Сега искам в градината. Ти ми провали тържеството с този климатик.
- Добре, колко човека?
- Всички!
- Няма място за всички!
- Да се намери място!!! Казах.
- Да влезем в съседите или да излезем на улицата?! - и как на италианско семейство отиваме, барем заформиме и италианско парти с целия квартал!
....
- Каква е тая скапана музика от диджеите? И кой ги е наел?
- Аз.
- А за чий точно ги нае?!
И как съм влезнала в 10 часа сутринта в кухнята, в десет вечерта сметам е ясно какво ще отговоря, като ме чакат поне още 3 часа вътре:
- И за двата, тате и за двата. И двамата.
Е, тате ми направи значителна пауза, ма бързо се окопити и пак поде:
- Защо като поръчвам не получавам веднага?
- Щото - викам, ама викам наистина - с 30 човека а ла карт никой нема да те вземе; първо не може на плата - индивидуално; после идват гостите - къде са платата?! Какви плата, бе - нали на поръчка - не смееш един домат да разрежеш и една краставица да обелиш.
Ядосах се.
Ама много се ядосах.
И докато баща ми набере вътрешна инерция да продължи, изстрелях:
- А са ми дай и 200 процента надценка на онова тесте пари, дето ми даде в четвъртък и може да си говорим по друг начин.
И с това разговора-дискусия "не дали съм крива, а колко точно съм крива" приключи, да не говорим че не започна въобще.
И накрая - чай.
Чай.
Къде ми е чая?!
Чай за турците.
Чай и за украинците.
Чай.
- Колко чай?
- Много чай!
На ти колко чай, като много питаш!
Онзи младеж - мухата ми без глава - не се сеща да ми каже, че и апарата за вода нещо стана "функциониерт нихт", щото вероятно и не е сменил като хората бидона.
Както се оказа и в последствие.
Ай, дигни да текне - айде пак - и така 20 пъти дигай 50 кила вода, за две канички.
Кръста ме боли, ма това болка за умиране не е, щот като стисна мускул и Борис казва - мамо, ти си най-силната майка на света. Това е то - признание.
В крайна сметка, чаят не беше финала на вечерта - последваха още бутилки вина, нямам вече на брой колко.
На втората серия бутилки аз вече се изнесох, ма междувременно ми обясни чичо ми Григор каква съм била млада и хубава преди осем -10 години.
Смех ти казвам.
Смех.
Не разбирам аз умилителна добронамереност и комплименти в минало време - аз може и да съм като подвижна кухня на мирис, ма пак съм си хубава!
Аааааааа!

Гушнах си детето и заспах.

Е, не точно.
Преди това пратих Руми до ресторанта, че за капак си забравих ключовете. Та тя докато дойде, поседяхме на стълбите. Щото комшията може да ми отвори входната врата, ма домашната - нема шанси.

И в неделя пообедно звъни ми личния ми създател, след всичкото недоволство и бяс в събота и ми казва - милканче, чакам те, татко, като цигане топъл хляб, хайде моето момиче!
Отива момичето.

Със задача. Мария Кириловна на рейс, турците на шопинг.
Дааааа, ама не - след малко.
Все едно натоварих турците на такси - вози ги в хотел
После и Мария Кириловна и нея - 38 набор в друго такси и аз със нея много ясно.
Слиза тя, а аз чакам в таксито отвън.
10 минути.
Още 5 минути.
Излизам да пуша
Пуша
Това прави още 10 минути.
Влизам на рецепция.
Наш'та облегната на рецепция, а рецепция с пот на челата й търсят паспорта
И как чух, че паспорта й го няма , а аз съм се засилила до четири часа да съм я качила на автобус, и не студена пот ме изби не - ами сърцето 200 в минута.
Уволних целия хотел.
Крещях.
Виках.
Управител.
Собственик.
Книга за оплаквания.
Нямало.
Ма как да няма, ей сега ще ида да Ви купя една тетрадка и ще проверявам всеки ден дали е налична
Дайте ми тука лист, химикалка, телефон и адрес на собственика.
Като искам да отбележа, че междувременно - те са питали гостенката 38ми набор 3 пъти, а аз още 6 дали не й е паспорта е чантата:
- Неееееее Милканочка, у меня паспорт нет - никто не взял, никто не дал.
Ай, ваш'та мама!
Айде звъни на татко си - дали с на другите украини паспортите не е взел и нейния?!
Не.
Не е.
Устна проверка чувам по телефона, как баща ми кара тримата украински екскурзианта освен да проверят и да отворят паспортите - да се видят те ли са или не са.
Тиха лудост се разпростира и в автобуса.
Рецепция ме моли да седна в лобито и да изчакам.
Как ще седна? А?!
Как ще чакам?
Да бяха ми повикали спешна помощ - по-възможност със сърдечен специалист и също и неврохирург или какъвто и да е там доктор по успокоителни и упоителни вещества и процедури.
Сядаме на друг край на лоби.
Аз пуша още цигари. Вероятно две.
И тя, Мария Кириловна, след още 5-10 мин:
- Милканочка, а я проверю ещо один раз может бьить...
- Проверете, проверете
Междувремено - паника в автобусето - щото като е загубен паспорта и тя освен че в хотела в Дружба (св.св. Константин и Елена) нчма да може да иде, ми и за Украйна няма да може да отлети. А още повече ще трчбва по спешност да се връщат екскурзиантите и да вадят паспорт и да тичат по служби и милиции, и...
... И вади Мария Кириловна ментово зелено прозрачно пликче със закопчалка.
Нямаше нужда тя да поглежда.
На мен очите ми удариха стъклата на очилата. Нямаше как да я утрепам лично, но пък лично трябваше да се извиня на рецепционистките. Направо ме сви под лъжичката, щото аз в пръстъп на гняв или стрес имам само бегла представа какво издумвам. И никога детайлно, поради което не знам колко точно трябва да се извинявам.
Все едно, извиних се.
И всички издишахме и аз, и рецепция и целият хотел. И екскурзиантите и те.
Сервитьор там вика - нещо ще желаете ли - викам не, ма е и във Ваш интерес да не желаем, затова, моля Ви, колкото по-бързо ни извикате такси - толковас по-добре за вас.
Хайде на автогара.
Бре, късмет - има автобус след 15 минути. И места даже има.
Дайте ми, моля, един билет най-отпред.
Газ към автобусето.
Стискам й билета, нося й чантата и тъкмо засилвам сака към пастта на багажното отделение и Мария Кириловна излаква:
- Милканочка, а у меня карточка для мобилку ещо нет.
- Как бе Мария Кириловна нет?
- Как нет - просто нет! Денги надо поставит в каточку.
- Значит каточка есть, а денги нет? Да?
- Даа.
С багажа, билета и Мария Кириловна под мишка на РЕП.
- Дайте ми, моля ви, карта, ваучер, всичко!
- А имате ли телефон, госпожо?!
- Имам бе! Искам на м-тел.
Дават ми касова бележка.
- А останалото?
- Кое?
- Ми картичка?!
В този момент и Мария Кириловна се обажда - а у меня карточка есть!
- Ми ние, госпожо, ви даваме да си сложите пари в картата!
Междувременно съм отворила на Мария Кириловна розовия телефон, който тя с нескрита съпротива се остави да й бъде изтръгнат от ръцете.
- А бе, момичета а сложете ми български лева в картичка на "Укрстар" и ще ви призная за финасови корифееи, щот мен, не ми е нито възможно, нито угодно. Ааааааа и ако след 7 минути не я кача на автобуса ще трябва да съм с тази баба до 12:оо часа в нощта!
- Ааааааа така кажете - ето ви и карта.
Сложих картата.
- Мария Кириловна, сега аз ще звънна на такси, което ползвам във Варна.
- Нелзя, Милканочка, у меня карточка таксиста есть.
Каква карточка бе?! Изумих се аз, щото те нейните винаги едни такие - особье. На таксиста. Дето я карал на отиване - викам дай ето приватная карточка!
- Ало, Иван? ... Иване, добър ден вие сте превозвали вчера сутринта една украинска гражданка. Възрастна.
- Даа? - усетих аз притеснение в гласа на човека и побързах:
- Та, тя казва освен, че все още е жива и е добре, довечера пристига във Барна.
Толко час, той автобус. Влез на паркинг и плати такса.
От автобус ще й кажат кога е във Варна и ще се обади - чакайте я на врата на автобус.
- Добре - прието.
Викам, айде, Мария Кириловна, досвидания.
И газ към ресторанта, дето съм оставила готвачката да заключи след сервитьорчето, щот бех ли го заварила щеше целия квартал да ме чуе как викам, ела па след миялното дето заварих.
Сипах си една вода и пия бавно, че отивам да разхождам турките на шопинг, което вече само по себе си е много условно и предполагащо конфликтни ситуации - щото аз на шопинг не ходя.
Ма, добре, че в хотел видях визитка на Сити Мол София, или нещо такова.
Все тая - там ще да е.
И тъкмо се набирам, звъни мисис Гюлзерен.
- Альооо, мис Милькана?
- Дааааа...
В кратце,не искали да ме ангажират, щот сноще вечерта съм им изглеждала не много добре и днес съм й се видяла уморена и да тейкна рест.
Викам, ше тейкна, тенкю вери мач.
Прибирам се - Бориското в целия панаир най-накрая спи.
Изненада ме, видиш ли.
Събужда се.
- Борисе, на парка на джунглата или на мол за маратонки?
- На кой мол, мамо? Аз съм ходил на мол-а с баба и дядо.
- На друг мол. Мен не са ме водили от мол на мол да ми купят маратонки, та барем един да видим.
- На друг мол и аз не съм ходил. Хайде, мамооооооо, обли4ай ме, обличай ме бързоОоо, да отиваме да си купуваме вного неща!
Чак изтръпнах от тоя купувателен ентусиазъм, ма нейсе.
Излизаме.
Махам.
Качваме си.
- До мола срещу Хемус, ама само ако сте сигурен, че работи, щот если на сефте ми затворено у толкоз часа и ще се откажа още сега.
- Аааа работи.
- Добре.
И като влизаме вътре и тоз малкия - пълно щастие.
Как му светят очетата - не е истина просто.
И си ходи и си пазарува - демек си зима - да върви некой след него да плаща.
Па рев, па тръшкане, па малко компенсации - количка, па накрая и маратонките намерихме, щото аз съм с план програма или това или нищо, ма с борис рядко ми се получава.
И накрая в 12 часа, аз спя с едното око, а дребния кара колички по мен и ми говори:
- Обърни се мама... мамоооооооооо обърни си главата към мен да те виждам... мамоооооу...
И после той докога е карал колички, това аз не знам. За първи път обаче спахме до 10 и половина сутринта и двамата.

Та, така в кратце или с подробности протича у нас рождения ден на татко ми.
Почти всяка година.
С тази разлика, че в следващата седмица врътнах ключа и отидох на второ море с малкия.
Хванахме последните хубави 3 дни от лятото. Вода и пясък. И голички.
И телефона ми счупи, дребса - та съвсем истинска почивка.
А после свърши тя.
В суденото и кално, ма поне у дома.
Сякаш и хората студени и кални станаха за един ден дъжд.
Брррр.
Не ми харесва.
Или дето вика надка ми, ма милко ми, мести се на морето. Все едно къде на морето, щом там ти е хубаво и безметежно.
Вероятно ще.
Някой ден някога.
Още не съм го обмисляла.
А това на мен ми отнема време.

милк - на следващия 6ти септември все едно ще е някъде извън граница. И седмицата преди и седмицата след. За всеки случай.

* много дълго стана, ма нямам нерви да изчитам и да съкращавам. извинете, моля.

споделително имам да си споделям.

или, една мега поучителна детска приказка, за вси4ки моми4ета, девойки, булки и вкупом същества от женски пол.
ласкателството е мед за ушите и масаж за егото, ама в края на приказката, овцата ве4е не е в кошарата, и вси4ки екстри са в тумбака на вълка.
или, говорете ми, говорете ми - аз тая приказка, освен 4е ве4е съм я 4ела, съм я и играла.
;)

милк - само й е 4удно защо не се изу4ава още в у4илище?! ъм?

червените чехли и съседите.

Прибрахме се.
У дома.
След едномесечен гастрол на село и също толкова курс по семейна дипломация, прибрахме се.
И радост. Радост голяма.

Всеки си влетя в стаята, огледа си неприкосновеността и след тоалетна пауза, дадох старт на разопаковането.
Аз отдавна съм отчела ползата на съвместната работа с дребосъка, но пак да отбележа, че хем бързо се свършват неприятните задължения, хем бива приучен в елементарни домакински дейности, хем е под контрол.
А контрола и реда са важни.
За мен.
И след един месец безредие и анархия за няма и час всичко тръгна по установения ред отпреди.
Пълно доволство.
Изкъпахме се по часовник, вечеряхме и приспах дребния.
И точно като тогава ми идва страшния въпрос - да стана ли, да си вземам лично време или да се смотам още малко до него както ми е стоплено и да поспя първи сън?!
Този път станах, вероятно защото много дълго време ни нямаше и не можех да се нарадвам на къщата, а аз съм домошарка и вещоманка, в комплект.
Помотах се малко, поседях и чай си направих и две цигари изпуших на балкона.
Идилично и спокойно.
И легнах. Угасих нощната лампа и се заомотавах, нагласих си възглавниците - пет броя и се настаних със затворени очи като какавида в пашкула си, чакаща да се излюпи в красива пеперуда. Аз пеперуди мразя и никак, ама никак не ги намирам красиви, но в сравнение с гъсеничната форма, ми изглеждат направо висши творения на природата.
Та, така завита, на тихичко и почти тъмно само една мисъл се рееше в главата ми - ех, че е хубаво, толкова е хубаво.

Блажено хубаво.

"Аай, да ти еба майката аз! К'во е тва пране в банята, ма?!"

Миглите ми се удариха в костта на очната ябълка.
И изтръпнах.
Чак до мисълта блажена изтръпнах, след включването на шумния ми съсед от долния етаж. Наруга си жената още малко. 2 минути тишина и ми изгре месечината, ма от долния етаж и през уредбата на оня бяс.

Nema vishe suncaаа... Nema vishe mesecaааа... nema meneee, nema tebeee... Mesecino, mesecino, yoiyoi yoiyoi... nikoj nezna nikoj nezna shta to si i ja…

И освен, че сили, бие от масата, пее и псува!
Е, не, тая няма да я бъде!
Тоя път в 11 нощта не позна!
Ма, както псуе и зверее, хич няма и да се рискувам да се разправям.
Стиснах зъби, станах и проверих Борис.
Спи.
Отидох в хола, неговата мама съседска и зарових дисковете.
Guano Apes ще свърши работа.
Свалих колоните на пода и ги обърнах да лежат с фуниите надолу. Включих и баса. И plаy на 13 - средна работа.
Онзи отдолу взе да усилва.
Дреме ми.
Ма и онези отгоре също - там пък едни руски романси - ум да ти зайде.
После обратно в спалнята и там колоните на пода - ма щото да нема синхрон, там Asian Dub Foundation, че са по-истерични.
Онзи усили още.
И аз с по едно.
Обаче малкия ми спи - имам още две степени максимум.
Влязох му в стаята и взех резачката и хеликоптера.
Тях в коридора ги включих и ги оставих на пода.
Онзи съвсем усили.
Отгоре почнаха да отварят и да затварят прозорци, и да се ослушват от къде се лее тая месечина, та не се разля най-насетне.
Казвам си още малко остава.
Малко, малко, ама какво още?! Освен едни кюфтета да врътна да го почерпя?! Ще врътна ама другия път!
Обувките.
Червените ми чехли.
Не можах да си овладея злосторната усмивка - някак во все ме изпълни.
Извадих аз чехлите - номерът да не хвърчат се оказа, да не стъпваш тихо, а да забиеш пета без значение произвежда ли шум или не.
Шум ясно е, бива произведен, ама разликата между шум на отворено пространство и на затворено е голямо. А и настилките също са важни. Е, у дома чехлите ми възпроизвеждат невъобразим шум.
Та, извадих чехлите, ма преди това намалих малко музиката.
Обух ги със засилка от спалнята та през коридора и право хола.
А, пералнята извъртяла прането.
Да взема да простра ли?! Ще простра.
Ама не като кош за пране всичкото пране на куп да взимам, а едно по едно - от кухнята до спалнята - за всяка дреха и дрешка.
Шумния отдолу му дойде много и още повече усили.
А отгоре и отстрани почнаха всички да чукат по стените и да недоволстват.
Съседа се усети и намали. Първо малко, а после още малко.
А аз простирам ли простирам и ги чакам да слязат - като спре тоя и аз тогава - това е начина да не го чувам. Пък и все на някой ще му писне на кура. Освен това у нас не е извън нормата, но пък адски кънти по съседски.
И него го чакам да дойде. Шумния. И за да не си помисли, че наопаки му правя, репетирам как ще му отворя вратата по чехли и с резачката на дребния: "така си ходя, съседе - гола на токчета. Не ти ХаА-Ре-С-вааа?!"
И аз простирам ли простирам.
И не свалям чехлите.

Та, имаше смисъл в тези червени чехли. Не само естетически, защото са красиви. Полезни ми се оказаха на мен.
Музиката спря. Никой не позвъни у дома. Аз си прострях прането и заредих нова пералня. Сипах сок в шишето на ангелиста и си легнах.
И не сънувах нищо.
Наспах се.
В моето си легло.

милк - наистина не харесва домашни гостита и изстъпления. И избягва да употребява и в чужди домове, освен ако изрично не са посочени като тихи такива.

*горе в дясно са чехлите. за малко. че след токова писане - не мога да ги пропусна.

red shoes. rote Pantolleten. karmaЗЪ джапанка-та. ЧЕРВЕНО.

Аз днес си купих чехли.
Червени.
Харесвам разни червени дреболии.
И имам няколко червени неща, дето са ми неустоими откакто се помня- червени сандали и обувки.
Червена чанта - първата ми ученическа чанта беше червена.
Червена кърпа за глава с малки бели фигурки или точки.
Червен колан във всякакви вариции. Изключая лачените и косматите.
И червената боя за коса на Wella - Kirsch rot, но това само защото, стигна ли до употреба върху косата, си боядисвам и веждите, и путката.
И каански устискам вече втора година естествен цвят. Не знам обаче, колко още ще изтрая да не се вапцам. Втора природа ми е червената боя. Като вторични полови белези.
Та, има няколко червени неща дето така ме привличат, че удобството остава на заден план.
Страшното идва обаче, не само когато има неудобство, а когато са налични, но неприложими.
Неупотребими.
Тогава ми е мъчно за мене си със всичката мъка на света.
Да, за кратко ми е мъчно.
Но ми е мъчно с всичката мъка на света.
Днес си купих чехли.
Червени.
В магазина, изглеждат чудесно, може би защото са единствените, които ми се харесват, а и ми стават.
Кракът ми залепна идеално. Добра височина на тока. Непретенциозни и семпли.
Красота.
Даже и непробван чифт ми дадоха. Какво повече може да се желае?! Нищо. Нищо, освен хубаво време.
Прибрах се у дома с кутията по мишница - това защото напълних найлоновия плик на кутията с обувки с кафе. Кафе от пластмасова чаша, за пиене - не на зърна, не мляно, не в пакетче, не сухо. Мокро кафе.
И се прибрах у дома - с лекьосан панталон и кутия с чехли, под мишница. Качих кутията на гардероба. След малко я свалих.
Извадих си новите червени чехли. И ги засъзерцах.
Добре, обаче, сърце не ми изтрая да ги гледам само и ги обух.
Разочарование голямо.
Чехлите същите ли са ?! Или не са?!
Хем тракат, хем ми изхвърчат от краката на 60-70 см напред и около 30-40 см нагоре.
Как ли ще ходя въобще с тях по улиците?
Вероятно никак.
Голяма мъка.
Мислих, страдах, мислих, страдах, мислих - измислих, защото е студено. От студеното студените ми змийски крака се хлъзгат.
Плюх една плюнка на дясната си длан, изчаках да събера още една и пак плюх за всеки случай и всичката плюнка разстлах по дължина на ходилото. На статично положение залепна. За ходене - не се получи.
Smrt, казвам ти.
Без свобода.
И пак мислих и пак страдах, ма тоя път в банята - краката в червената кофа и с гореща вода.
15 мин.
Е, не си ощавих краката с врялата вода или поне не съвсем, ма поне ги понадух малко, пък и някак доволно ги хидратирах.
"Хидратирам" е модерна и странна дума, ма по-добре нея да използвам, отколкото "овлажнявам", че Ворукса ей, са, пак ш ме прати за лубриканти да си имам, да си купувам.
Та, хидратирах си аз стъпалата и бегом да пробвам пак. Получи ми се. Но не съвсем, а и за малко.
И водата не е решение в случая.
То се е видяло, че отново ще впрягам всичката си практична мисъл, на която съм способна - как да ги "отремонтирам". Как да ги направя ползваеми?!
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Само дето на обуването съм ги подпряла о ръба на масата, щот да не тръгнат да си ходят самички.
И пак гледам, и пак обувам, и пак събувам.
Толкова са притегателни да им се не види!
Кое не им е наред?!
Подметката е хубава и удобна, ма нагоре нещо икономични ми идват - две лентички на кръст само. Няма каишка, няма катарама, няма никой.
Ами да - няма каишка! Нанизвам едно ластиче през подметката и пак пробвам - почти идеално - държи. Ще трябва и едно за над петата.
За всеки случай.
Дали пък да не си икономисам и аз като производителя усилия и да мина на ластици? Къде ли пък ще намеря същото червено?! Или никъде или ще е достатъчно късно и ще съм се отказала от точно тея чехли.
Оооо, мъко, мъкооо.
А може и да лепна едно парче плат на съпалото на въпросния чехъл. И на двата, де.
И да си направя вързалки и да си облека каишките и въобще да ги отрежа и да направя им направя друга саята.
И накрая ще станат съвсем различни обувки.
Изглежда.
Е, не! Няма да се науча да си купувам женски обувки и това си е.
И да си кажа вече окончателно, това беше последният ми опит да имам такива.
Пък били те и чехли.
Ще маам по джапанки и кубинки от едното до другото. Сега до последно с лонгурите и като засвети 20 градуса - с джапанките. Ще си нося и чорапи ако ми студено - да се обувам и да се постоплям като поспра някъде. Ама то, на двайсе градуса и джапанките ми се изхлузват.
Та има нещо сбъркано в обувната ни индустрия последно време. Още си спомням с умиление последните ми фетски сандалки на платформа отпреди 8 години. Изкараха 5 лета, докато се разпаднат ултимативно и безусловно. Дааам. Още си спомням.
Добре че поне зимните биват. Моите зимни. При все, че започват да се разпадат след първите 4-5 месеца, на вид и удобство го докарват. Само дето същите сандалки нямат.
А колко хубаво би било да имам удобни сандали поне едно лято отново.
Аз днес си купих червени чехли.
Много красиви и съвършено негодни.
Налага се да ги префасонирам.
Или да ги изхвърля.
За да не се мъча.
Или пък да ги погреба тържествено в двора на село - като не ги употребявам аз, да не ги употреби и никой друг.
"Погреба" е за благозвучие. А иначе, просто ще ги закопая.
С яд.
Знам ли, вече с колко яд?! С много.
И ми е мъчно, сега.
С всичката мъка на света, за мене си, новите ми червени чехли и червената чанта, която не си купих.
И слава богу.

милк - все пак ще ги преправи.
някак си.
ще се опита, поне.

_________________________

* ааааааааа, забравила съм червеният лак за нокти. ма той мисля е дефинитивен от самосебе си.
** и все пак ще изчакам да мине термометъра навън 20 градуса. на 26-27 вероятно да ми залепнат отново на краката.
*** а бе, не са ми съвсем дефектни кракта, ма някога имаше малка, средна и голяма ширка, а сега - само една - тънки, дебели, нормални крака - в един модел обувка.
е, бива ли? - не, не бива.
оф амаааа.

какво имам в джобовете си?

И като попитах "какво държа в лявата си ръка?", се сетих,
Рамбиус-а като попита: "какво има "то" в джобите?".
За АмГъл идело реч.
Аз обаче, много се развълнувах, защото джобовете ми са като едно огледало на аз-а, в различни периоди на заетост.
Много се развълнувах и проверих.
Всъщност извадих:
- единичен ключ от ресторанта.
- 3 сиви дюбела - 3 сантиметрови.
- една скоба за кабел.
- 50 ст, един брой.
- 1 ст, един брой.
- една капа4ка за винт на секция (за малък винт - малка капачка).
- безцветен лак за нокти.
- две гайки за въжен корниз.
- оранжево-червена запалка с калинка.
- смачкана кутия с цигари - 5 на брой.
- и трохички от бисквит.
Това беше.
И тогава, Рамбиус-а написа: "ъъъ, ти жена ли си, или битови услуги?!".
На мен това с битовите услуги много ми се хареса.
Много, много.
После обаче, се замислих, как стремглаво се превръщам в мъж, което не ми се стори чак толкова хубаво.
Купих си винтоверт. За шкафовете и леглата.
И бормашина взех на заем. Даже се научих да работя с нея. Пробих си дупки за кабелите и си сложих сама единия корниз.
А като отидох веднъж до тоалетна в майка ми, докато бях на гости, и в тоалетната имаше вестник - някак съвсем естествено, посегнах към вестника.
Веднага го оставих.
Злото, обаче изглеждаше сторено.
И ми стана страшно.
За мене си.
И зеге бях взела на заем за едни плотове, но докато събера кураж и ми прибраха всички шумни мъжки инструменти.
А сега, в името на истинността,се чуствам длъжна да си проверя отново джобовете:
- билети - надупчени и нови, малко смачкани, ма нови.
- носни кърпички - пакет, наченат.
- употребена носна кърпичка със сополи - простете, ма я има.
- портомоне.
- касови бележки от магазин.
- бележка за ток.
- гайка - от улицата.
- сламка за сокче в кутия.
- цигари - няма, извадила съм кутията.
- и запалка няма.
- жълта кола.
- червена кола.
- свирка.
- ключовете са на вратата, телефона се зарежда.
- две пакетчета бонбони PEZ.
- две фиби.
- копче, като копче на дънки, ама на мен ми трябва за една рокля (роклята аз още я нямам, но това е сигурно защото, още не съм си купила копчетата.)
- боклучета - малки хартийки, станиолчета и други подобни.
- кристалчета сол от солети.
- и трохички от бисквит.
И това е.
Какво имам аз в джобовете?
Същото като в чантата. Необходими неща и боклучета. Събирам си ежедневието. Най-лесно изхвърлям малките боклуци в чантата и джобовете. Не, не изхвърлям фасове там.
И когато започнат да преливат и няма място идва ред на основно почистване.
Тогава двамата с Борис немеем пред съдържанието изсипано на масата, като пред съкровище, и грабим. всеки бърза да грабне, което си е негово.
Или по-лъскавко.
Като свраки.
Та, какво държа аз в лявата си ръка?*
;)


милк - дали не си подля вода на революцията?!
не, не.
това не й се брои.


_____________________
* има почти познал!

хайде, мобо, каква е бирата?
- малка. 330мл.
- отварачка не ми е необходима.
;)

** подсказвам ти, щото заплаши, че ще станеш милионер, а аз милионери немам основание да изпускам.
към момента и в последствие.
и едни списъци "искам, искаааааам" имам за изпълнение.

*** да кажа за по-сигурно каква е бирата, а?

фотоепилация-та

или, "кръв, крем за бръснене и масаж" продължение-то


Трети ден от фотоепилация на мишници и триъгълник.
Боде ми на гъза.
Купих си романтична рокля с прехвърляне.
Кафява.
На ванилови точки.
Не помогна.
Боде ми.

Не, че има много за разказване - няма. Но пък усещането, по време на случване, няма аналог на мозъчна болка.
Закъснях малко за часа, и както влизам на сляпо, така ме отпочна един чичо, че съм закъсняла и прецаквам следващите клиенти или себе си, щото видите ли - при него всичко е разпределено до минута.
Казвам си този е собственика - същия телефонира, отговаря на повиквания, записва часове. Преглъщам мълчаливо и почти виновно, защото в принцип съм изпълнителна и правя всичко възможно да не закъснявам, но този път не устоях и отидох да си купя пет броя червени лолитски гащи на сърчица от детския магазин.
Та, този чичо вероятно е на моите години, ма си е чичо.
Със силно южен диалект. Нищо против нямам.
Не ми харесва.
Но това не е и толкова важно, докато не мина в отделението за педикюр и не си сложи престилката и маската.
- Сядай Милкана. Събувай обувките и чорапите.
4 секунди заето.
Този е педикюристката?!
Този ще ми пипа краката?!
Мислех да попитам, там жена няма ли, която да извършва тази манипулация, ма се отказах, щот ме загледа със свалячески син поглед на селски бек и убедителността на бакалин.
Мозъка ми блокира.
А това се случва рядко.
От там насетне кимах и жестикулирах в следващите 30 минути. Това пък, ненадейно се оказа вярното поведение, защото този педикюрист и чувство за хумор нямаше. Всъщност имаше, ма ако му бях отвърнала, имаше вариант едното ми ходило да е оправено, а другото - не.
И ако трябва да съм честна, чичото се справи по-добре от мен.
Но няма начин да оставя ходилата си отново в ръцете му.
Взаимно си станахме несимпатични.
Това е добре - вазаимността, винаги ме е удовлетворявала.
Взех си пауза.
Якето, чантата и на стълбичките с цигарите и студен чай.
Някак ми просветна.
От слънцето и хубавото време.
И хайде - обратно вътре.
- Влезте в кабината и се съблечете.
- Колко да се събличам? Винаги ме е стряскал заповедния тон на "влезте и се съблечете".
- За какво сте?
- Мишници и триъгълник.
- Всичко.
Очите ми станаха, колкото рамките на очилата ми.
- Е, ако ви е студено - може и на части - първо от кръста на долу.
Бива.
Голия гъз е наполовина гол, ако циците не са голи.
Събувам се и сядам.
И ми е особено - да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам?!
Влиза една симпатична жена.
Симпатична и огромна светла жена.
- Здравейте. Как се казвате?
- Милкана.
- Добре, Мила, лягай. Аз съм Люси, приятно ми е.
- Милка може, Мила - не.
- Добреее, съгласява се усмихнатата жена. И така, какво знаеш за фотоепилацията?
- Нищо.
- Сега ще ти обясня...
- По-добре недей - прекъсвам я на запетайката - нека си тъна в невежество, за да не си тръгна предварително и скорострелно.
- Чудесно.
ШааАт.
И разбрах какво е фоепилацията.
ШшааАт.
Второто снимане беше още по-страшно. И докато зареди фотоклетката, симпатичната слънчева жена ми взе очилата.
Ей, така.
Изведнъж. С едно единствено и явно отработено движение. Чак не сварих да се предпазя.
И ме остави в слепота, шок и ужас. Мозъчен ужас.
Тя болката е повече в мозъка. Изключително кратка - като обождане от няколко остри иглички наведнъж. Чакането от болка до болка, или снимане до снимане, е по-страшна. Цялото ти същество се стяга. А краката - разтворени. Ръката на Люси е тежка, а захвата - менгеме. Не можеш да затвориш. Не можеш да мръднеш, освен ако тя не поиска. Стол на светата инквизиция не е необходим.
И междувеременно включи печка-духалка.
- Люси, моля те, моля те, не затопляй - изпотих се вече.
Тя се усмихва мило.
Не я виждам как се усмихва, само я усещам.
По гласа.
Нали съм без очила.
И шааАт, шааАт - още осем снимки и путката ми финишира.
За това как и колко точно боли снимането на външните срамни устни - няма да се връщам.
Защото наистина много страшно боли.
Много.
Страшно много.
Толкова много, че сълзи и истеричен смях ме заляха. Едновременно.
И отдъхнах.
За две секунди време.
- Хайде сега Милче, обърни се по корем. И разтвори.
Обръщам се и разтварям.
- С ръчичките, с ръчичките разтвори и хууууубаво опъни бузките.
Е, опънах ги.
Бузките.
Огря луминисцентна лампа и моя гъз.
Ма след 10-12 "удара" и без очила, даже не се и замислих да протестирам или да се притеснявам дали няма да ми завре козметичката уреда в гъза, поради щото от време на време й саботирам работния процес.
На гъза е ОК.
Петте ми косъма бяха така добри да не ме болят.
- Сега, Милче, пак се обърни и съблечи и нагоре.
Мишниците, направо не ги и усетих.
След всичко до преди тях.
- Готова си. Намажи сега с това кремче, всички третирани зони и можеш да се обличаш.
- Благодаря.
Охлаждащ балсам в ръцете ми.
В собствените ми ръце.
Мажа се с благодарност, че поне това остави на мен.
Плащам и си отивам.
След месец пак.
Ъх.


милк - ще изтрае. Още 5-6 пъти. Но пък пет години ще забрави за епилатор и депилатоар.
Цели пет години.
Цели пет.
Ако ли не - ще си искам парите обратно.
А след пет, дано измислят нов метод. Не толкова болезнен и шоков.

________________________
* фотоепилацията, изгаря косъма отвътре.

пердета

Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота. Алергична съм към бели пердета и бели стени. Или ги сменям или боядисвам.
Сменям пердетата.
Боядисвам стените.
Всъщност за първи път имам истински пердета у дома.
Моите първи истински пердета у дома.
Едва ги преглъщам.
И все пак ги преглъщам, защото освен, че си ги купих, си ги и избрах. При все, че думата "избор", отнесена към пердетата у дома, е относителна и многозначна.
Или, моите пердета, не са в цвета, който така силно исках.
Не са и така любимите ми ленени пердета - такива каквито си ги представям, а аз все така си представям идеалните ми пердета.
Не са и ушити така, както си ги представях. Но пък ми се вместиха идеално в ремонтния дефицит.
И сега, имам пердета, които не харесвам особено, но пък са приемливи.
Понякога.
И така, приемливи бяха, докато не се загубих в огромния детски магазин. При пердетата точно.
Пердета в детския магазин.
145 х 280.
15,99.
И замижах.
Ама няколко дни мижах.
Така и така нямам лелеяните ми ленени пердета, да взема поне малко ресни. Те, че няма да ми се вържат на тафтата, няма, ма малко цвят и настроение в оранжево би било...
Шокиращо.
Шокиращо, бе!
Как не паднах от стълбата, докато нанизвах кукичките!
А те и без това се нанизват трудно.
И въобще - труд с омраза.
Първо се сурна корниза, защото видите ли, точно където го сметнахме с дядото да дупчим, се оказа трегер. То и дядото не ми е на мен никакъв дядо, да не говорим и майстор, а в крайна сметка и като готвач не струваше, но това е друга тема.
Та, кой ти ще маже за две дупки и ще дупчи на ново - подсилихме с конци.
И като се сурна, корниза, с ония ми ти пердета и сега отверка ли да търся, корниз ли да държа?!
Майната му на корниза. Ако ще да пада.
Ще си сложа щори и сбогом пердета, сбогом мъка.
Тъкмо от кафявите пердета ще си ушия шоколадова бална рокля. Натурално шоколадова бална рокля. Да ми отива на красивите обеци.
Ммм.
Е, не падна корниза.
Намерих и два различни винта по мярка.
За различните дупки.
Развинти. Още, още. Леко и тегли, че заяде. А сега завинти. Натегни. Дай пак. Готово.
Сега пердетата.
Ресните де.
Е, сложих ги.
И се дръпнах да огледам - съвсем по майсторски.
И не.
Не ми пасват на бежавите. Ама чак ми избодоха очите. С кафявите? Как можах тая мисъл порочна да възпроизведа. Ами да. С кафявите си тичат. Хайде на стълбата пак. Изнизвай трите парчета. Нанизвай по обратен ред.
А са свали ръцете.
Ръцете.
Не ги и усещам. Повтарям си командата наум. Свалям и гледам.
Ммммм... мне. Не точно, ма по-бива.
Сега и от другата страна.
Същото.
Почивка.
Остана ми само последното парче.
Дали, пък да не взема и от шарените ресни. За иззад и помежду пастелните парчета лъскава тафта.
И за да е пълен кича.
А тафтата е лъскава в принцип, но аз това не го знаех още, в не особено осветения магазин. И на всичките ми пастелни и убити меки цветове, е като космически кораб. Вражески космически кораб.
Вражески космически кораб превзел прозореца ми към света.
Лъскава тафта и ресни с китайски полиестерен вкус.
Все едно.
Докато падне корниза.
Или да отида до детския магазин и утре.
За няколко лъскави оранжеви възглавнички.
Подлакътници.
Така ще ми бляска и прилъсква от няколко места.
И ще ме разконцентрира.
От прозореца и пердетата, които нямам. Все още. Сега имам лъскавини. Като светна спота.
Сега.
Сега, ще съм кралицата на блеснулките, в дневната на Кича.
Или де оставя само нощните лампи да светят и ще ми е приятно.
Донякъде.
Но пък няма да съм беазапелационната кралица на блеснулките и лъскотийките.
Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота.
Ще ги имам.
Някога.
След щорите.
Които пък ще дойдат след като падне корниза.
Окончателно и веднъж завинаги.
Те са ми романтични. Най-романтични на сърцето ми са красиви и меки пердета, поглъщащи светлината.
За пердета от органза, в спалнята, пък въобще няма да отварям дума.
Щот е виновна майка ми. Тя ми отпусна две маломерни, но за сметка на това страхотни пердета. А такива други не намерих.
Ииии...
И там, докато падне корниза.
Да, авантата винаги ме е набутвала. Не ми подарявайте нищо, освен ако изрично не бъде оказан подаръка, моля.
Страшното за мен идва по-после, защото.
Пердета.
Винаги съм харесвала пердета.
А са толкова трудни.
Като всички хубави неща които харесвам.

милк - ще потърпи, ще потърпи, пък накрая, каквото сабя покаже. Или портомоне.
Аз обаче съм лигла и си искам онея пердета, дето така прекрасни си ги представям.
* американ - е вид паму4ен плат. Много приятен мръсно бял ванилов цвят.
И много се мачка.
Но е наистина чудесен.

***исках първо да пусна за фото-
епилацията.
Но така бях набрала от пердетата, че не можа да пробие. а и така си починах. сега отивам да закача последното парче перде.

to walk

"... носете си новите дрехи, мом4ета
и всекидневно ходете пеша..."

Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Ходя пеша и обичам да ходя пеша.
Ходя бързо и равномерно.
Шест и половина километра в час, е личната ми, полезна скорост, която ме прави щастлива от тази физическа активност.
Четири и половина е за приятна разходка.
Така спортувам.
Като ходя.
Или - ходя редовно пеша - имам хубаво дупе и крака. Не ходя редовно - имам гъз. Предпочитам първия вариант. Някак естетично и самочуствено ми е на мен ми.
И ходя пеша. Всеки ден.
Това ме спасява.
От скуката. От черните мисли. От бързите решения.
От всичко.
Освен, когато е твърде студено или твърде топло.
Това се отнася и за градския транспорт.
Аз ползвам градски транспорт.
За една, две или 4 спирки - там където няма да ми е приятно да ходя пеша или няма тротоар.
Такситата са излишно пилеене на пари, а и болшинството не са по-чисти от трамвая или тролея. Или още по-малко миришат приятно.
Освен това, пеша стигам почти наравно с обществения транспорт.
А аз съм практична - не съм склонна да плащам за нещо, повече отколкото струва и да понасям нечии фасони, за моя сметка.
Да, в трамвая не мога да пуша цигари, да пия кафе и да се смея неограничено на глупости с избрани от мен спътници. Но пък, ако се натегне атмосферата, винаги може да слезеш на първата спирка.
Е, хайде, слез на средата на пътя за морето!
Не. Не е добър вариант. Стисваш зъби, затваряш очите и се превръщаш в секундант на времето.
По-после тоя тежък вкус си остава, каквото и да се случи след това.
А от трамвая, слизаш, набираш се на личния си скоростометър и забравяш.
До няколко часа.
Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата. Седемдесет процента от обувките ми са идеални за ежедневно придвижване пеша от точка до точка.
И ми е приятно.
Така общувам с непознати хора. Когато ходя пеша съм слънчева и доволна и други доволни хора се усмихват на мен. Аз се усмихвам на тях. И денят ми става с пъти по-хубав.
Понякога виждам и други като мен. Но по-често не. Това не ме тревожи. Така улиците не са задръстени.
А и аз себеподобни не търся, защото съм си специална на мен.
Пешеходството е дело лично.
Говоренето пречи на бързото ходене.
Не обичам никой и нищо да ми пречи. Никога.
Затова отделям любимите си неща.
За да ме радват концентрирано.
Обичам да ходя бързо сама.
Да се разхождам със сина си.
Да пътувам с Петя до Варна.
Да се возя при Явор в София в почивен ден и да пием кафе в пластмасови чаши в колата му, сякаш пътуваме надалеч.
И да имам вода в огромната си чанта.
Винаги.
И тук няма да си развалям настроението с прахоляка и мърсотията по улиците, които преминавам всеки ден и които цапат любимите ми обувки или гуменки. Нито с липсата на тротоари. Нито, с недостъпните такива, от поради множество спрели коли.
Няма.
Вече успявам да игнорирам нелицеприятните мен неща по улиците.
Заобикалям ги.
Не, защото не ми пука - не мога да променя всичко неприятно и неудобно.
Може да промени това някой друг.
Някой, който се вози в кола. Някой, който спира и паркира.
Защото, аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Да мога ходя пеша е ежедневно удоволствие за мен и сетивата ми.
И си пожелавам, скоро и улиците да са чисти.
И коли по тротоарите да няма.
И тротоари да има въобще.
За тези, които ходят пеша.
За мен.

милк - ходи само по асфалт. с гуменки. или сандалки. но винаги по асфалт. и никога, ама никога, боса.

-----------------------------------------------
*
Женският род на някои думи, mе отказва от ползването им.
Аз все така съм си в женски род, при все, че се наричам "пешеходец".
Пешеходец, звучи по-добре от пешеходка, нали?!
мда.

масаж, кръв и крем за бръснене

Имам една приятелка.
Меги.
Тя е масажистка и ми е приятелка, отпреди да е масажистка.
Но ми е по-близка откакто ползвам услугите й.
Професионалните.
Някак по-интимно близка.
Даже и циците ми е виждала.
И гъза. Винаги ми запрята гащите на ляво на дясно.
А бе, хем ми е неудобно, хем после ми е хубаво.
Чудно нещо е масажа.
Отпуска.
И мускулчета.
И разните меридиани.
И мозъка.
Въобще.
Вероятно, защото аз викам.
Но пък, това е, защото ме боли.
И викам, и плача, и мрънкам. Меги, обаче съвсем професионално, не ми обръща внимание и мачка.
Понякога си мисля дали няма нещо садистично у нея, или да не развивам натам, защото си плащам за тоя садизъм, че и часове си записвам вече. Редовно.
След като ме намачка идва ред на виждането. Или преди това. Зависи.
Нескафе с мляко за мен. Чай за Меги. И цигари за двете. И женски приказки.
Та, в един такъв промеждутък преди или след, Меги каза, че ходи на фотоепилация.
Аз от своя страна като една средностатистическа майка, на която все не й достига време, проявих интерес. И как да не - това е информация от първа ръка. Първа подмишница. Първа (точка, точка, точка). Е, хайде, втора след моята.
Меги ми ми обясни всичко. Най много ми обясни, че трябва да се бръсна 20 дни.
Със самобръсначка. Иначе не.
Не те взимали въобще да те третират.
И така, ден, след ден.
Два масажа между другото.
Нова година.
И след новогодишна и празнична, се присетих за фотоепилацията.
Някак си забравих, обаче, за бръсненето.
Винаги забравям това, което не ми изнася.
Меги ми записва час.
Доразбираме се телефонно, когато измецвам, че не съм се бръснала.
Анулиране на часа.
Миглена включи автоматично на майчинските обороти: Ама, Миле, аз нали ти казах, или-или!
И така.
Крем за бръснене аз си имам.
Каро.
Ако някой не знае да знае, първо почиства идеално лице и второ замества още по-идеално ваксата, ако е свършила.
Ваксата за коса.
Много ясно.
И самобръсначка си имам. Даже няколко. Но само ги имам. Неразпечатани.
Приспивам детето и влизам в банята.
Със всичката си налична смелост.
И с влизането, влязох в приключение.
Аз се къпя с очила. Те се запотяват. Аз ги насапунисвам малко и така.
Без очила има риск да се утрепя.
И понеже не мога едно по едно, а ако може всичко едновременно, за да не се губи време - почвам от косата.
Да мия. Насапунисвам я.
И посягам към крема за бръснене. Той обаче трудно се сапунисва, размазва, разпенва или каквато е там точната му употреба. И мигновено разбрах, защо точно, е така необходима четка за бръснене.
Нямах налична.
Имам само четка за зъби. Четка за коса. И четка за тоалетна.
И трите не стават.
Разпечатвам и самобръсначката и както се навеждам отново, така потича лют шампоан в очите ми.
И мижа.
Бъркам с пръстета под стъкълцата - ръцете ми в крем за бръснене - още по-лошо.
Мия ръцете - не мия косата, защото ще отмия и крема за бръснене, а толкова трудно размазах.
И пак.
Отначало.
Огледалото пак се запотило. Пак мажа със сапун и вода. Пак хващам самобръсначката. Първи раз. Пак ми влиза шампоан в очите.

От там насетне всичко се повтори няколко пъти.
Мъка.
И хлъзгави сапунени пръсти.
И кръв. И тоалетна хартия.
Не. Не се самоубих със светло синя дамска самобръсначка.
Този път не успях. Не че съм имала за цел.
И дано не успея и в следващите 20 дни, че и от промоцията "триъгълник + мишници" ще остана ресто.
Оставих банята в кръв и крем за бръснене.
Нямах настроение да бърша и чистя.
Нито тогава, нито после.
Не. И кръвта, не беше толкова много, но с толкова много прорезни се бях украсила, колкото фиби съм успявала да сложа на главата си.
Е това беше образно, защото съм стигала до 40. Фиби.
И толкова, толкова много парченца залепнала тоалетна хартия по промоционалния пакет, че ми се доплака. За мене си.
Нагласих се като коледна елха с пресечен изкуствен сняг. Сняг на парцали.
Нагласих се като коледна елха със светлосинята си дамска самобръсначка.
И с дясната си ръка.
И броя.
От вчера броя. 20 дни.
Само дано не са 20 бръснения, че тогава вече ще отида в бръснарски салон.
Като ще ме бръснат, поне да съм жива.
И хубава.
Ще се обадя на Меги, за всеки случай, да питам - дните на брой бръснения ли са равни.



милк - само ако може да знае какво за мазане се ползва и кое е правилно по посока на косъма или обратно. "По посока" е по правилно, нали?!

средностатистическа. секс и супа.

"... Путка незадоволена ти си
Путкааааааа НЕзАдОвОлЕнаааа..."

Клиторен оргазъм, Хиподили, Хиподил

Аз съм нормална жена.
На тридесет. Тридесет и три.
Аз съм нормална жена. Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
Имам ежедневна нужда от секс.
Или поне през ден, по няколко пъти. Секс.
И нямам секс.
Нито всеки ден.
Нито през ден.
Нито даже през месец.
И за да съм съвсем честна и през година нямам. И през две. И през три.
Сякаш карам втора девственост. И чакам. Не, не чакам принца на бял кон. Нито дори принца на колело. Даже и принца с кола не ме вълнува.
Пък и те принцовете посвършиха. А тези дето останаха, те не ме вълнуват също. Не са средностатистически. Не ми отиват.
Сякаш чакам някой наличен или не да ми отключи тръпката. Тая, дето съм я заключила и съм изхвърлила ключа.
За да не се изкушавам и да не се пилея в недоволство.
Не мога правя секс със случайни мъже.
Не мога да правя и секс с мъже, които не обичам.
А това, че те мен ме желаят, няма значение. Повечето не умеят да си поискат секс. А които умеят - не смеят. От мен да поискат. Е, как тогава ще прави секс с мен след като не смее да ме пожелае?! Ма, не помежду два вица или докато сменя скоростите, а в прав текст.
Това е тревожно ми.
А не липсата на секс, или по скоро неналичието на такъв.
Аз мога да говоря за това.
Не ме притеснява. Реалностите никога не са ме притеснявали.
Сякаш разменям рецепта с приятелка.
А, забелязваш ли как все до готвенето извъртам нещата?! Да умееш да готвиш е ласкателно за егото, но за това друг път. Просто ми хрумна.
Аз мога да говоря свободно, за това че твърде дълго нямам секс.
Научаваш се да нямаш.
За мен сексът е важен.
Жизненоважен.
Като дишането.
Като ходенето.
Като притварянето на клепачите.
Сега, сякаш дишам наполовина. С половин дроб. Или съм инвалид. Научаваш се да ходиш с патерици. Не, не. не ползвам вибратор. Не ми харесва. Не ме целува вибратора и не се смее на шегите ми. А за мен е важно да има с кого да се смея. Останалото са подробности. Или сякаш съм незряща. И ме връхлитат цветове в безцветното. Всъщност не знам какво е да не виждаш, само така си представям.
Представям си често различни неща. Това го умея.

Не е, толкова страшно.
Преживява се. Или както казах, научаваш да живееш различно от приетото за нормално. Научаваш се да не ти липсва. Научаваш се да не се отразява на отношенията ти с другите хора.
Научаваш се да си деен и трезв, при все че дишаш на пресекулки.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Имам дете. И, не, не съм Дева Мария, но пък нямам и наличен Йосиф, така че категорията вече става изключително сложна. Но пък при мен обикновено нещата се усложняват в движение, та това не ме изумява.
Изумява ме друго.
Изумяват ме мъжете, които познавам. Те са чудесни, но не са моите мъже. А аз познавам много. Даже и един мой мъж няма.
В тях секс аз не разпознавам.
Или, има. Един. Той, не е мой, обаче.
А нечий друг. И понеже този филм аз вече съм го играла, не искам да го играя пак. Финала винаги е кофти.
Финала даже не ме интересува. Не харесвам горчив послевкус.
Обичам питателна храна, ароматна със смесени вкусове. Или за филми говорех?!
Все едно.
Загорялата тенджера прецаква всичко.
И времето и усилията.
Нагара винаги носи тежка атмосфера.
Понякога успяваш да почистиш, но тенджерата никога не е същата.
Понякога не.
Изхвърляш я. И странно, продължаваш да търсиш все същата тенджера, при все, че е загорила усилията ти.
Същата като функционалност.
Няма.
Спрени са от производство. Изчерпани са.
Или ти самия вече си вложил други функции в тази вещ. По-вероятно.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Ще сготвя супа.
Добрият готвач умее да готви супа.
Или да мина на телешко - то винаги е алангле.
Не докрай, не съвсем.
Много инвестиции, малко удоволствие.
Не ми харесва - аз съм рационална.
Ще сготвя супа, както казах.
И препечени филийки.
С крема сирене.
И сладко от вишни.

милк - готви с удоволствие, по задължение и по памет.

-----------------------------------

* моля, бъдете така добри, не ми предлагайте приятелско рамо и секс. Не мога да приема такава услуга.
Аз с приятелите си не правя това.
Приятелките си също не чукам.

** душевния ми ексхибиционизъм няма спирачки. Аз също. Вероятно, за жалост. А вероятно - не.
Пък и - така ми харесва.