Мазето е много важен елемент. Дори не битов, а национален.
И пожизнен.
Къща без мазе, булка без чеиз. Примерно.
Мен обаче, мазето никога не ме е привличало, а чеиза си го употребих, още преди да имам първо съприкосновение със секса, вероятно затова и не се омъжих, от което пък следва, че и за делба нямам имущество, така че да минем нататък.
Мазето (в блока) аз не си знам, нито кое е, нито къде е. Нямам и желание, за което.
Да, мазенцето си има номер, който бих могла да проверя в личната си документация, но той номера все едно е отбелязан на врата под кота нула, следва не съм аз тази дет ще иде да търси номера.
С фенерче.
Под земята. Защото в тоя скрънзав вход някой си зарежда личните фасонки в апартамента с крушки от общите части. Пък на мен, както вече споменах, тъмното не ми е любимо, и сега и сега.
Пък и ключ нямам.
Кисело зеле също.
Виж обаче, мазето на село е друго нещо.
С него си имам история.
Или по-скоро мазето си има история.
Там дядо ми слизаше лятото да играе табла с Етко Пелтека, защото в мазето си направо студено. Пък и буретата бяха там.
И сега пак са там. Буретата и хладината. Само че сега в мазето основно слиза баща ми.
И при все, че мазето го недолюбвам в принцип, винаги ми е било притегателно.
Твърде много суетня имаше около него помещение, за да го подминеш просто така.
Изнасяне на бурета, миене, съхнене, внасяне на бурета, сваляне на грозде, чистене, мачкане, прибиране в буретата, прибиране на зимнина.
Както, казах суетня.
И понеже аз съм по-скоро, зазимяваща се у дома през зимата, отиването на село за Нова Година ми беше извънредно и шокиращо, но като ме погледна син ми тъжно и душеизвадно, нямах сили да му откажа.
Да. По-удобно щеше да ми е да си се търкалям у дома, но пък доволното дете е за предпочитане пред мрънкалото.
И тъкмо се отърсихме от ужасното пътуване с влака този път, безумното готвене и разчистване, а аз лично от сриналото се (С:) на още по-личния ми компютър, Борис извика с вдигнати ръце:
- Не, не, забранено е да пушиш! Не искам ти да пушиш, ще умреееш!
- Това пък какво е?! - втрещи се майка ми на борисовата истерия.
- Хм, ами, майко, нали му пусках лятото едни филмчета, колко са вредни цигарите...
- Като си пускала – каза майка ми, през задавен смях - сега сядай тука и чакай да се сети да забрани на дядо си да пие вино, за да не умре и той!
Седнах.
Два часа Борис намила и поставя ултиматоми, условия, молби, закани, писмени покани, договори.
Всичко. Той си е такъв – набере ли инерция, забрави.
Накрая и майка ми перкуляса:
- Борисе, а замълчи малко, бабо, че най-после и аз ще взема да пропуша цигари от толкова приказки.
Детето обаче не спира, а мен вече ме хваща нервата и почвам да набирам, и тъкмо да го прихвана, майка ми хвана мен за раменете и запремигва и с двете очи на равни интервали, случайно ако не разбера като ми намига с едно и заговори високо и отчетливо с паузи:
- Милканче, ти сега отиди моля те до мазето и ми донеси един компот от праскови за сок на Борис и една бутилка олио, че свърши.
- Ма, майко, ма! Що ме пращаш в мазето?! - почти изплаках.
- Ох, Милкана, аз ли да те уча?! Взимай си цигарите и слизай в мазето. И да не забравиш прасковата.
- Ама там не ми е уютно. И ми е ниско. Няма и два метра!
- Претенции. Навън да не е по-уютно. Или в мазето, или хич. Заминавай! И без яке, да не се усети детето.
И така, на 36 години, за първи път пуших целево в мазето на село. Даже и на 16 не съм се завирала да пуша там.
Ма, на живот, върти се. Добре, че поне мп3-плейъра ми беше зареден с музика.
И батерия. Пък и на 16 нямах уокмен.
Честита Нова година, много здраве, доволство, любов, секс, пари в наличност и слънчево настроение всеки ден, защото голо здраве си е жива болест.
С мазе или без мазе.
като се замисля, може би трябваше да се откажа от icq още като забременях преди 7 години, но не би.
