Loop collector

... това е дълга история.

Събирам неща. Това е дълга история.
Намирам ги на улицата. На тротоара. Навън.
Намереничета.
Събирам гайки и болтове. И шайбички.
Вероятно, защото са лъскави. Е, поне някои от тях, по-новите и запазените.
Или ги събирам, защото са метални и усещам очертанията им в ръката си, а понякога и тежестта им.
И стават някак характерни и заявително различни. Не просто прости събирателни.

Събирам гайки, винтове и болтчета.
Това е част от дълга история.
Аз нямам време за дълги истории вече.
А и нямам желание.
Затова отскоро разглеждам времето назад като малки парчета минало.
Мога да ги навървя едно след друго, а мога и да ги ползвам откъслечни и размити.
Така е по-удобно. На малки късове. На малки отрязъци бивало.
Така се размива общото помежду им в дългата история.
Изпадат трошички и малки частици.
Безвъзвратно.
И дългата история, малко по малко, вече не изглежда толкова дълга и тежка.
Олеква.

Някога, много отдавна, когато още не мислех, дали с бащата на синът ми се обичаме достатъчно и малко преди да осъзная, че съм влюбена в него, той ми подаде шайба завита на винт.
Една шайба, завита на винт.
Малко изкривени и видимо употребени, не много бяха си по размер, но някак успяваха да стоят заедно.
Тогава, помислих, че той ми дава картина.
Картина на отношения.
След време, малко преди да се роди синът ми, осъзнах, че така обичния ми някога мъж, отишъл си вече, по него време, от живота ми, просто е почиствал джобовете си от ненужното. А аз съм била по-близо до него от местата, където човек се отървава от ненужното.
Без скрит или явен смисъл. Без картини. Рутинно действие, движение, навик.
Но това, няма значение към момента.
Само шайбата и винта.
Тях държах в малка червена торбичка.
Велурена. Торбичка за бижута.
Бях превърнала винта и шайбата в най-голямото си съкровище.
Когато се връщах от далеч или след дълго отсъствие от дома - най-първо проверявах за тази червена торбичка.
Все така имах винта и шайбата, нямах така обичния на мен някога мъж, обаче.
Не ми беше радостно имането, имах нещо, което вече нямах.
Имах тежест и гняв.
Извадих найлончетата и стериопора от кашона на стерилизатора за шишета. И събрах вътре всичко.
Всички предмети, които по някакъв начин ме свързваха с този мъж.
Сложих също и червената торбичка за бижута с винта и шайбата.
След това я извадих.
След това пак я сложих.
След това пак я извадих.
Не можех.
Разплаках се. Така се бях сраснала.
С винта и шайбата.
С илюзията. С очакванията. С червената торбичка съкровище. С червената торбичка обещание.
Не можех да се разделя с нея. И целият смисъл.
Смисълът за мен.
Поставих я обратно в кашона.
Тя беше дефектна реалност. Сгрешена илюзия. Невъзможно рециклиране.
Не се сбогувах с шайбата и винта. Бях се сбогувала вече. По преди.
По отдавна.
Затворих картоните. На кръст.
Отпратих кашона.

И мина време.
Мина много време.
Забравих за шайбата и винта.
След едно пътуване се прибрахме уморени. Детето ми се втурна в стаята си да провери съкровищата и наличностите си, а аз в моята.
Винта и шайбата ги нямаше.
Винта и шайбата.
Бях забравила, че съм се отделила от тях.
Завинаги.
Бях забравила.
Стана ми мъчно.
Имах потребност от мое малко съкровище. Лично. На което да се радвам. По своему.
И така започна събирането.
Събирането на неща.
Събирането на гайки, болтове, шайбички, винтове и други метални нещица, чиито имена даже не знам.
Събирам ги в дървена кутия. Без капак.
Не станах колекционер в истинския смисъл на думата. Повечето не помня кога съм ги намерила.
Не се и опитвам. Не ги класирам. Не ги описвам.
Аз само събирам ничиите улични металничета.
A преди седмица намерих почти същите винт и шайба.
Почти същите. На онези от червената велурена торбичка, само дето бяха по омаслени. Нямаше нужда да разбирам, някак от само себе си знаех, че е частичка от кола, която вероятно се поврежда и изпада сама или е ненужна вече, за да се съхрани.
Сякаш се бяха върнали при мен моите винт и шайбичка.
Сякаш се бяха върнали при мен, без да ми носят тежестта на дългата история.
Тежат ми джоба, опипвам ги с лявата си ръка и ги въртя между пръстите си.
И се усмихвам.
Даже не мога да обясня чувството.
А аз обикновено умея да обяснявам чувства.
Сякаш, ми отмахнаха всички задължения, сякаш времето спря. Сякаш отново бях свободна да правя със себе си каквото поискам и да живея безтегловно.
Като че ли.
Прибрах се бързо у дома. Изпуших една цигара на балкона със сутрешното си кафе и отидох да взема сина си от градина.
И сякаш всичко от този ден изчезна. И е имало само сутрин и следобед. Прибрах отрязъка време в дървената кутия без капак, някак самодоволно.
Не беше лошо. Мисля даже така беше по-добре.
Само си мисля, обаче.
Вървя и гледам честичко в земята. Понякога избързвам понякога не.
Понякога знам, нещо ме чака зад ъгъла или след две крачки.
И намирам.
Следващото маталниче.
А дървената кутия е натежала.
Много.
Вероятно скоро трябва да купя специална кутия за моите гайки, болтове, винтове и шайбички.
Специална и мека.
Като длан.

милк - maybe tomorrow

* отдавна не съм намирала гайка или рез от метална тръба.
Утре, може би.
Или по-утре.