обраха ни.

прибрахме се в неделя.
нямаше ни 5 дни.
къщата като след бомба.
отворени шакафове, чекмеджета, гардероби.
всичко извадено, нахвърляно, стъпкано.
обърнат матрак.
разпилени документи.

взели са моите обеци и пръстен от мама.
аз друго нямам.
и на детето ми кутията със спомени: златно кръстче от дядо му за кръщене, медальони от приятели на татко ми, украшние от баба ми с детелина за него.
толкова.
само дето в кутията още бяха кичур косичка от кръщене, пъпчето със щипката, дето падна у дома и първата дрешка от изписването, теста ми за бременност с двете чертички и двете борисени снимки в корема ми от ехограф.
влязъл ни някой в къщата - откраднал ни спомените.
и 100 лв за тока.
да имам да плащам, да не ни го спрат.

и всичко на видно място.
и като е взел, да беше си отишъл. да не вандалства из къщи.
и като е видял какво има в кутия да беше си взел златните дрънкулки и да ни беше оставил нашите си неща.

а полицай ме пита: колко грама?
не зная.
а на каква стойност?
за дрънкулките - не зная.
другите неща са ми безценни. като на всяка майка. като на всеки човек.
а той ми казва да подходя сериозно.
колко по сериозно, може да е?! от два дни спим на нощна лампа.

дете ми много плака и страда.
аз стиснах зъби, щот да не види.

сменихме патрона.
вчера.

сега остава само параноята.
за мен.

още едно домакинство.
още един обир.
за статистиката.