като се замисля, може би трябваше да се откажа от icq още като забременях преди 7 години, но не би.
аз съм сантиментална и консервативна.
често забравях номера си. по-точно не го помнех въобще.
вече няма значение.
днес окончателно махнах icq от компютъра.
при това компютъра на сина ми.
моя гръмна.
и го махнах не защото съм бременна отново. не не съм. потребителя веднъж се лъже.
а защото ми съсипа връзката.
буквално за три дни.
не бе!
връзката с интернет.
и взе много да командори - кога да се изключи компа, кога да зареди мозилата, кога игрите на син ми, кога не, кога въобще.
а в къщи, както е ясно: "командвам само аз"!
казва синът ми.
така че, мили ми icq-та, сладки приказки само на скайп.
а скайп-името през пощата.
че да не ми влязат на куп много нови абонати.
аз както казах съм консервативна*.
__________________
* edit 25.04.2012: или не чак толкова.
blesnulka
Cro - Einmal Um Die Welt
събота, 12 ноември 2011 г.
понеделник, 7 ноември 2011 г.
Ich geb dir gleich "der, die, das"!
е, вече мисля да е ясно, от колко ми е труден този не научаем език.
ще направя аз малко пауза, че много разорително ми е ученето.
ще отпочна да спя с речника, от щото да разнообразя наличните: дете, bionicle, трансформърси и коли.
и ще tube-вам с кая янар.
от смях не се предозира.
нежелани ефекти, също няма.
или на всеки случай: първо ве-це и после смях.
който, колкото разбере - той е толкова комичен, че може и на зулуски да ми говори.
rechtsendlich смях, сълзи, смях, сълзи, смях, смях, смях, рев, смях.
и няма ли някой да ми извади най-накрая eine Arbeitsgenehmigung, рев.
И сега по-същество Kaya Yanar:
ще направя аз малко пауза, че много разорително ми е ученето.
ще отпочна да спя с речника, от щото да разнообразя наличните: дете, bionicle, трансформърси и коли.
и ще tube-вам с кая янар.
от смях не се предозира.
нежелани ефекти, също няма.
или на всеки случай: първо ве-це и после смях.
който, колкото разбере - той е толкова комичен, че може и на зулуски да ми говори.
rechtsendlich смях, сълзи, смях, сълзи, смях, смях, смях, рев, смях.
и няма ли някой да ми извади най-накрая eine Arbeitsgenehmigung, рев.
И сега по-същество Kaya Yanar:
понеделник, 3 октомври 2011 г.
аз вече не пуша.
официално и със сигурност.
спрях цигарите.
изведнъж.
аз вече не пуша цигари въобще.
без лепенки, без дъвки, без "Табекс".
спрях да си купувам цигари.
обещах си да не дам и стотинка повече за цигари. което включва и горе изброените помощни средства.
обещах си до края на годината да отида при зъболекаря си, за да ми сложи имплант.
за да спаси, каквото е останало.
ако аз спра цигарите.
от кога - няма значение.
преди колко време - също.
татко ми каза да не броя дните. седмици, месеци също да не броя.
няма вече.
но в началото броях.
броях всеки следващ ден, в който не си купех цигари.
всяко единично влизане в хранителен магазин през деня, или минаване покрай магазин за цигари също.
беше като лична победа.
над нещо си.
понякога сънувам, че пуша.
в началото се събуждах.
от вдишване.
друг път при силна емоция тръгвам по навик към балкона. или търся кутията си на плота.
това се случва все по-рядко вече - да забравя, че вече не пуша цигари.
минах през сърбеж на кожата - цялото тяло и главата. през наелектризираната коса. през "нямам нищо в ръцете и не смуча в захлас".
в началото лежах почти по 18-20 часа на ден.
през останалото време се къпех или извеждах сина си на разходка.
не можех да спя.
не можех да се събуждам.
започнах да се окръглям. а може и да си въобразявам. а може и да не. това даже не е важно, защото аз вече не пуша цигари въобще.
кафето е различно на вкус.
сега е различно почти всичко.
спя нормално.
по-малко от преди.
и достатъчно.
тези, които пушат не ме изкушават, миришат ми лошо. и аз съм миришела лошо преди.
никога не съм била пушач за компания. като тези дето пушат само като пушат и други около тях.
аз си пушех за себе си.
като имам свободно време, за мене си, с мене си. обичах да си паля цигарите, първо всмукване и издишване. обичах и да си гася цигарите, както и последното всмукване и издишване. обичах цигарата между пръстите си. обичах кутията в ръката си.
вече ги нямам.
в първите дни беше много пусто и отчайващо.
сега ми е различно.
понякога като ми се случи да ми остане време ресто, забравям че съм отказала цигарите и си търся кутията.
2, 3, 5 секунди и се сещам, че вече не пуша.
намирам си занимания.
разсейвам се.
и накрая, купих си екстремно високи за мен женски боти.
за поощрение и стимул.
пък и сутрин вече ми студено по сандалки.
и да, продължавам да ходя на немски.
друга лична награда ми е това.
а след година време - голямата награда.
каква аз още не знам, но ще е голяма.
и заслужена.
и така всяка година.
защото аз вече не пуша цигари.
това е.
спрях цигарите.
изведнъж.
аз вече не пуша цигари въобще.
без лепенки, без дъвки, без "Табекс".
спрях да си купувам цигари.
обещах си да не дам и стотинка повече за цигари. което включва и горе изброените помощни средства.
обещах си до края на годината да отида при зъболекаря си, за да ми сложи имплант.
за да спаси, каквото е останало.
ако аз спра цигарите.
от кога - няма значение.
преди колко време - също.
татко ми каза да не броя дните. седмици, месеци също да не броя.
няма вече.
но в началото броях.
броях всеки следващ ден, в който не си купех цигари.
всяко единично влизане в хранителен магазин през деня, или минаване покрай магазин за цигари също.
беше като лична победа.
над нещо си.
понякога сънувам, че пуша.
в началото се събуждах.
от вдишване.
друг път при силна емоция тръгвам по навик към балкона. или търся кутията си на плота.
това се случва все по-рядко вече - да забравя, че вече не пуша цигари.
минах през сърбеж на кожата - цялото тяло и главата. през наелектризираната коса. през "нямам нищо в ръцете и не смуча в захлас".
в началото лежах почти по 18-20 часа на ден.
през останалото време се къпех или извеждах сина си на разходка.
не можех да спя.
не можех да се събуждам.
започнах да се окръглям. а може и да си въобразявам. а може и да не. това даже не е важно, защото аз вече не пуша цигари въобще.
кафето е различно на вкус.
сега е различно почти всичко.
спя нормално.
по-малко от преди.
и достатъчно.
тези, които пушат не ме изкушават, миришат ми лошо. и аз съм миришела лошо преди.
никога не съм била пушач за компания. като тези дето пушат само като пушат и други около тях.
аз си пушех за себе си.
като имам свободно време, за мене си, с мене си. обичах да си паля цигарите, първо всмукване и издишване. обичах и да си гася цигарите, както и последното всмукване и издишване. обичах цигарата между пръстите си. обичах кутията в ръката си.
вече ги нямам.
в първите дни беше много пусто и отчайващо.
сега ми е различно.
понякога като ми се случи да ми остане време ресто, забравям че съм отказала цигарите и си търся кутията.
2, 3, 5 секунди и се сещам, че вече не пуша.
намирам си занимания.
разсейвам се.
и накрая, купих си екстремно високи за мен женски боти.
за поощрение и стимул.
пък и сутрин вече ми студено по сандалки.
и да, продължавам да ходя на немски.
друга лична награда ми е това.
а след година време - голямата награда.
каква аз още не знам, но ще е голяма.
и заслужена.
и така всяка година.
защото аз вече не пуша цигари.
това е.
четвъртък, 14 юли 2011 г.
La Finestra di Fronte
много красив филм, красив като заснемане, в което аз не съм специалист, красив като характери, красив като история, красив като актьори, красив като музика.
красив въобще.
вторник, 14 юни 2011 г.
обраха ни.
прибрахме се в неделя.
нямаше ни 5 дни.
къщата като след бомба.
отворени шакафове, чекмеджета, гардероби.
всичко извадено, нахвърляно, стъпкано.
обърнат матрак.
разпилени документи.
взели са моите обеци и пръстен от мама.
аз друго нямам.
и на детето ми кутията със спомени: златно кръстче от дядо му за кръщене, медальони от приятели на татко ми, украшние от баба ми с детелина за него.
толкова.
само дето в кутията още бяха кичур косичка от кръщене, пъпчето със щипката, дето падна у дома и първата дрешка от изписването, теста ми за бременност с двете чертички и двете борисени снимки в корема ми от ехограф.
влязъл ни някой в къщата - откраднал ни спомените.
и 100 лв за тока.
да имам да плащам, да не ни го спрат.
и всичко на видно място.
и като е взел, да беше си отишъл. да не вандалства из къщи.
и като е видял какво има в кутия да беше си взел златните дрънкулки и да ни беше оставил нашите си неща.
а полицай ме пита: колко грама?
не зная.
а на каква стойност?
за дрънкулките - не зная.
другите неща са ми безценни. като на всяка майка. като на всеки човек.
а той ми казва да подходя сериозно.
колко по сериозно, може да е?! от два дни спим на нощна лампа.
дете ми много плака и страда.
аз стиснах зъби, щот да не види.
сменихме патрона.
вчера.
сега остава само параноята.
за мен.
още едно домакинство.
още един обир.
за статистиката.
нямаше ни 5 дни.
къщата като след бомба.
отворени шакафове, чекмеджета, гардероби.
всичко извадено, нахвърляно, стъпкано.
обърнат матрак.
разпилени документи.
взели са моите обеци и пръстен от мама.
аз друго нямам.
и на детето ми кутията със спомени: златно кръстче от дядо му за кръщене, медальони от приятели на татко ми, украшние от баба ми с детелина за него.
толкова.
само дето в кутията още бяха кичур косичка от кръщене, пъпчето със щипката, дето падна у дома и първата дрешка от изписването, теста ми за бременност с двете чертички и двете борисени снимки в корема ми от ехограф.
влязъл ни някой в къщата - откраднал ни спомените.
и 100 лв за тока.
да имам да плащам, да не ни го спрат.
и всичко на видно място.
и като е взел, да беше си отишъл. да не вандалства из къщи.
и като е видял какво има в кутия да беше си взел златните дрънкулки и да ни беше оставил нашите си неща.
а полицай ме пита: колко грама?
не зная.
а на каква стойност?
за дрънкулките - не зная.
другите неща са ми безценни. като на всяка майка. като на всеки човек.
а той ми казва да подходя сериозно.
колко по сериозно, може да е?! от два дни спим на нощна лампа.
дете ми много плака и страда.
аз стиснах зъби, щот да не види.
сменихме патрона.
вчера.
сега остава само параноята.
за мен.
още едно домакинство.
още един обир.
за статистиката.
сряда, 8 юни 2011 г.
8 кю
Моето момче вчера взе 8кю.
Годжу-рю карате-до.
Толкова вълнение и радост.
И важно обяснява на старите си баба и дядо: "Аз вече съм приет в семейството на каратистите, бабо!".
8 кю. Годжу-рю карате-до.
И сега вече цяяялото семейство, а не само мама му, следи и търси клипове във youtube.
Годжу-рю карате-до.
Толкова вълнение и радост.
И важно обяснява на старите си баба и дядо: "Аз вече съм приет в семейството на каратистите, бабо!".
8 кю. Годжу-рю карате-до.
И сега вече цяяялото семейство, а не само мама му, следи и търси клипове във youtube.
събота, 7 май 2011 г.
домоуправител
няма ме, от щото много учих немски.
обаче пък, щото в немция "само мен чакат", и нещо не ми се получи,
станах Домоуправител.
на 29.04.2011г.
от тогава имам материал, не за книга, а за филм.
но, поради безумната нормативна база, в която се изгубих, ще пиша като оправя входа.
не, няма да ги оправям по единично.
а веднъж и завинаги.
или ич:
- мамо, колко още ще си директор на блока?
- на входа, борисе. още 2 години, мамо.
- лелеееееее, и още две години само ще ходиш с листа и фемикалка по къщите?!
- не само още малко.
- а хубавия чуждия офис ще ходим ли пак?
- аз да ти не.
- тогава поне ми пусни "о колко си прост", ама високо за удоволствие!
OOO, KOLKO SI PROs
обаче пък, щото в немция "само мен чакат", и нещо не ми се получи,
станах Домоуправител.
на 29.04.2011г.
от тогава имам материал, не за книга, а за филм.
но, поради безумната нормативна база, в която се изгубих, ще пиша като оправя входа.
не, няма да ги оправям по единично.
а веднъж и завинаги.
или ич:
- мамо, колко още ще си директор на блока?
- на входа, борисе. още 2 години, мамо.
- лелеееееее, и още две години само ще ходиш с листа и фемикалка по къщите?!
- не само още малко.
- а хубавия чуждия офис ще ходим ли пак?
- аз да ти не.
- тогава поне ми пусни "о колко си прост", ама високо за удоволствие!
OOO, KOLKO SI PROs
неделя, 13 февруари 2011 г.
вторник, 18 януари 2011 г.
мазе
Мазето е много важен елемент. Дори не битов, а национален.
И пожизнен.
Къща без мазе, булка без чеиз. Примерно.
Мен обаче, мазето никога не ме е привличало, а чеиза си го употребих, още преди да имам първо съприкосновение със секса, вероятно затова и не се омъжих, от което пък следва, че и за делба нямам имущество, така че да минем нататък.
Мазето (в блока) аз не си знам, нито кое е, нито къде е. Нямам и желание, за което.
Да, мазенцето си има номер, който бих могла да проверя в личната си документация, но той номера все едно е отбелязан на врата под кота нула, следва не съм аз тази дет ще иде да търси номера.
С фенерче.
Под земята. Защото в тоя скрънзав вход някой си зарежда личните фасонки в апартамента с крушки от общите части. Пък на мен, както вече споменах, тъмното не ми е любимо, и сега и сега.
Пък и ключ нямам.
Кисело зеле също.
Виж обаче, мазето на село е друго нещо.
С него си имам история.
Или по-скоро мазето си има история.
Там дядо ми слизаше лятото да играе табла с Етко Пелтека, защото в мазето си направо студено. Пък и буретата бяха там.
И сега пак са там. Буретата и хладината. Само че сега в мазето основно слиза баща ми.
И при все, че мазето го недолюбвам в принцип, винаги ми е било притегателно.
Твърде много суетня имаше около него помещение, за да го подминеш просто така.
Изнасяне на бурета, миене, съхнене, внасяне на бурета, сваляне на грозде, чистене, мачкане, прибиране в буретата, прибиране на зимнина.
Както, казах суетня.
И понеже аз съм по-скоро, зазимяваща се у дома през зимата, отиването на село за Нова Година ми беше извънредно и шокиращо, но като ме погледна син ми тъжно и душеизвадно, нямах сили да му откажа.
Да. По-удобно щеше да ми е да си се търкалям у дома, но пък доволното дете е за предпочитане пред мрънкалото.
И тъкмо се отърсихме от ужасното пътуване с влака този път, безумното готвене и разчистване, а аз лично от сриналото се (С:) на още по-личния ми компютър, Борис извика с вдигнати ръце:
- Не, не, забранено е да пушиш! Не искам ти да пушиш, ще умреееш!
- Това пък какво е?! - втрещи се майка ми на борисовата истерия.
- Хм, ами, майко, нали му пусках лятото едни филмчета, колко са вредни цигарите...
- Като си пускала – каза майка ми, през задавен смях - сега сядай тука и чакай да се сети да забрани на дядо си да пие вино, за да не умре и той!
Седнах.
Два часа Борис намила и поставя ултиматоми, условия, молби, закани, писмени покани, договори.
Всичко. Той си е такъв – набере ли инерция, забрави.
Накрая и майка ми перкуляса:
- Борисе, а замълчи малко, бабо, че най-после и аз ще взема да пропуша цигари от толкова приказки.
Детето обаче не спира, а мен вече ме хваща нервата и почвам да набирам, и тъкмо да го прихвана, майка ми хвана мен за раменете и запремигва и с двете очи на равни интервали, случайно ако не разбера като ми намига с едно и заговори високо и отчетливо с паузи:
- Милканче, ти сега отиди моля те до мазето и ми донеси един компот от праскови за сок на Борис и една бутилка олио, че свърши.
- Ма, майко, ма! Що ме пращаш в мазето?! - почти изплаках.
- Ох, Милкана, аз ли да те уча?! Взимай си цигарите и слизай в мазето. И да не забравиш прасковата.
- Ама там не ми е уютно. И ми е ниско. Няма и два метра!
- Претенции. Навън да не е по-уютно. Или в мазето, или хич. Заминавай! И без яке, да не се усети детето.
И така, на 36 години, за първи път пуших целево в мазето на село. Даже и на 16 не съм се завирала да пуша там.
Ма, на живот, върти се. Добре, че поне мп3-плейъра ми беше зареден с музика.
И батерия. Пък и на 16 нямах уокмен.
Честита Нова година, много здраве, доволство, любов, секс, пари в наличност и слънчево настроение всеки ден, защото голо здраве си е жива болест.
С мазе или без мазе.
Абонамент за:
Публикации (Atom)