4****S - четвърта част

продължение на продължението

Вероятно вече е ясно, че пиша разбъркано, но от растоянието на отминалото време, някои неща се губят, други, съвсем ги няма, трети вече важни не са ми.

Но тук иска ми се да пиша за гасенето на лампите.

Отивам до тоалетна или баня. Правя си пътечка от светлина, за да се върна после до кутийката си без да се утрепам, и някой икономист не само пътечката ми угасил, като на Палечко трохичките все едно че изяжда птицата граблива, ами и в банята ми гаси. Като изписвам почти в несвяст от тъмно и ужас, ми свтва, натюрлих, нооо  „Was für eine Überraschung!“, минал милия ми Lars и през стаята ми, от щот нали съм в банята – в стаята светло ми не требва!

Е, за това прогресира Немция – от икономия. Ама, такава икономия, дето вече явно в мозъка им я кодират. Няма лошо, приветствам аз просперитета, просто не обичам тъмнината. А тук толкова тъмнина и самота ми се събра. Е, самота не чак толкова, от щот нали сама със себе си богат вътрепен живот водя, а и mp3-ката е все с мен. Тъмнината обаче ми идва в повече, заедно с всички горски, животински звуци и звъци наоколо. Иначе основно Van Gogh и Ленинград слушам, ама Ленинград с Юлия Коган  „... Я так люблю, когда большой, когда болшой и толстой...“, и я так люблю, но наверно забуду. Навеки. Даж смешно не ми е вече. Само тъжно. И да ебеш кой няма, нищо, че съм си без „раничката ми любима“.

И нет (интернет) нема. То и компютър нямам, щот моя умря два дена преди да замина, а тук промоциите са ми недостижими. Поне не и до цяла заплата, следващ месец.

Все едно няма.

И парно няма.

За порно нем и да си мечтая. Аз и да има не ползва, ма на, връзва ми се в текста.

Но на парното да се върна. Децата от WG-то ми дадоха радиатор, след като ме видяха да се връщам от селото с одеало и навречена с всичките си дрехи. Ама казаха да не го ползвам много. Т.е. да не включвам, защото много ток харчи и е скъпо. Са чакам окончателно да ме замолят да се къпя по-мало или ич, щото и водата е скъпа.

Мъка.

И ако чехословака задръстен скоро не ми пусне, ще се откажа от секса завинаги.

За вечно. И вечно. И вечно.

(Преписвайки това след 2 години, и отчитайки, че в Бавария секс немах, сметам да разбирам, че и от секса вече съм се отказала. За вечно. И мой да се копам и да умиргам.

*Яворе, да ти отбелезвам ли, че положението е на умиргане. К‘во стана със спасителната приятелска Коледа “Приятел в нужда се познава”?!

Ама само да довърша сторито аз.

Евентуално.)

А на всичкото отгоре с Костов (личен ми вуйчо) едни съдържателни разговори провеждам. За живота. Обичам го аз тоз ми роднин.  

И бах ти и живота, щото няма с кой на един рок концерт за 2-3 часа да идеш, при положение, че мероприятието е на 3 км. Пеша.

Смях бе! Не, мъка.

И като казах мъка да взема да си изплача всичко и да млъкна ли?! По повод мъката? Да млъкна? – да.

Е така е, дами и господа, питам се – отговарям си. Както вече отбелязах дълбок и съдържателен вътрешен живот водя. Ма като нема външен, да не съм капо.

Сега обаче за леглото.

Ама, не сега сега, а малко от по-рано.

От пристигането.

Пристигам и ме настаняват в хотела. Последeн етаж. Тавански. С приват баня и WC.

Beauty.

Нещо от вътре ме ръчка, че има грешка, но съм толкова убита от път и мъка. Мъка ли казах?! Мъка за мене си.

Лягам и заспивам.

Матрака е като у дома, плъте и поддава съвсем леко, колкото да придобиеш усещане за лекло, а не за дъска.

Заспивам, обаче е силна дума. Не мога да спя от притеснение, вълнеие, умора, от всичко.

Ама на, Голяма Бяла Птица! Не, не лебед, а гъска! Да бях спала, не, ами  да не бях се събуждала, ако съм знала какво ме чака.

Та, на петия ден идва хер Вайх, някакъв вид под-управител и му дума извинително:

-          Милкана, разбираш, това е хотелска стая за временно занстаняване, докато ти намерим жилище. Затова във вторник, след 3 дни трябва да се преместиш в „Къщата на Пъстървата“, където има свободна стая за теб. Lars, живее там ще те заведе днес, за да ти покаже къде е. В 4 следобяд имате среща в сервитьорския офис.

Знаех си аз! Да беше казал вчера ли, що ли?! Аз до последно стоях с неразопакован багаж. @0 чувство. Нищо де. Сега килограми на check in-a във Forellenhof никой няма да ми мери. Затова всичко в Gulliver-a.

Вторник. Свършвам работа в 4 следобяд. Къпя се, обличам се, емвам багажа. Стълби надолу, асансьор, стълби нагоре – ебем ти и лабиринта и куфара и учебниците и све! Следва краткия път и там зор 10-15 минути – нагоре-надолу, според-зависи-шибания-ланшафт и сняг и лед, пресичам Deutschalpiner Weg, първи две съпала, отключвам, още две серии стъпала по 12броя всяка, площадка последни две, WG (жилище), отключвам, последно усилие и влизам в шестте си лични квадратни метра за следващите шест месеца.

И влизам.

И влизам.

И.

И нищо.

В стаята нищо. Ама нищо, нищо.

Само стая.

Оставям багажа.

И обратно до хотела.

Хер Мекия (Herr Weich) го няма никакъв. Има си той стриктно работно време. Моето Гранд Фрау обаче е там. Дава ми пак 305-та. Аз пак обратно до Фореленхоф за пижама , четка паста за зъби, щот малко тичане имам цел ден, дан зема се отпусна. Пфу.

На другия ден, сряда, ден почивен за мен – в 9 сутринта – същото положение. Изпразвам разницата от учебници и отивам до селото и вървейки си мисля "накрая като ще взема да се сгъна в куфара на майка и направо или ще заспивам или ще се изпращам обратно като колет."

Падна ми се слънчев ден. В селото е по-хубаво от махалата. Със сигурност. Аз там чопля лаф със сеньорите пред кметството. Демек немския си разработвам. Голяма забава.така добре се разбирам с тях, че вече не съм сигурна ще стана ли на 38 или на деве‘десе‘осем тази година.

И то, не важно но в пекарната до църквата кроасаните имат вкус на тези в от близката до  Matchö-Moll-Weg пекарна в Aachen, дето надка ми ги поръчваше разрязани с масло с сирене по средата. Че и кафето на слънце си изпих. В интерес на истината, термометъра показваже 21 градуса и един часа на обяд, а аз бях по къси ръкави шал и шапка на пейката срещу кметството.

В съжаление, към 2 и половина се връщам. От селото в махалата. Влизам в същата къща, същото жилище, същата стая. Стаята не е същата. Различна, нахвърляна и пълна и вехтории. За има няма пет часа съм се сдобила със счупено легло, подматрачна рамка – особая такая, матрак в съмнително състояние, червен кош със спално бельо от хотела и завивка - вероватно наборче, нощно шкафче, което в последствие се оказа личния ми мини гардероб, една убита маса с още по-убит стол. И всяко нещо с останите неща нищо общо има. И да не забравя, една месингова ретро нощна лампа.

И аз по средата на битака.

Дойде хазяинът Herr Martin Vögel, сглоби ми леглото, да не кажа, поправи, закрепи и дозакова, метна ми рамката и матрака. И седна. И пак седан и накрая след като направо се нанасяда на леглото ми, каза: „ До 90 килограма ще издържи. Само за теб е добре, за повече няма гаранция.“ И ми намига.

Мазньо.

Значи TV не може да ми пусне, щото за 10 метра кабел 10 евро трябва да даде и му е много скъпо, като прибави двете букси, ама шегички може да ми пуска.

Щом нема TV, нем да уча аз немски, ще научите вие български, толкова е просто и ясно!

И лягам си аз същата вечер.

По-добре да не бях.

Легнах и потънах. Бъбреците ми опряха в пода. През матрака и подматрачната рамка.

Не легло, а лодка.

Не лодка, а хамак.

Станах, трудно, но станах.

Викам си: „Милкано моме, неправилно си легнала. Това тук е Германия. Има си ред и упътване за всичко. Легни сега наобратно.“

Тц. Нещо друго неправилно беше, защото пак до ламината некак си опрех.

Матрака въртях. Пак не.

Рамката – неможе да се обърне. Тя е на ластици. Добре разработени.

Матрака на пода най-бива.

Ма много е студено, не ´ладно,  а екзакт студено.

Освен това къде да дена рамката в 10 и 30 вечерта.

И на финал скърца ми леглото на всяко завъртане или наместване.

И аз не мърдам.

На долния етаж някой обаче “a lot“ се постара, че аха да викна ако ще завтаря на третия етаж в дтното да мине. Ма я ме разбрал, я не. Скапана езикова бариера. Като ви казавам, че този език е научваем и това си е. Не става и не става.

Иначе откакто съм тук само за Меги баща й си мисля. Особено за баща й. Да ме намачкат и терапират, че всичко ми е разтегнато, ударено и изместено, къде от гърч, къде от хамака. И ако да съм честна, работата е много тежка физически – едно ми ти влачене всекидневно, товарене, разтоварване, пренасяне, колички, нагоре, надолу... и тук от седмица дускутирам аз с Шеф, че аз за бицепси и трицепси не работя, аз само за продължението на краката, и този безплатен за мен “gim“ да го прегвърли на тея с двойните на мене кила. Ма не ме чува Петер.

Ще ми заякне гърба не като ня плувкиня, а като на плувец. Вероватно това е шпециал програм, за да компенсира леглото хамак.

Е, да им кажа от сега в случай че някой ме пита – няма да може.

Затова имам си една мечта – да ме размаже господин Божилов, да ме изпука и накрая и ушите да ми издърпа. Ако не и димитър от Гранда може да ме разглоби от мачкане.

Ето това, мили ми читателю е показателно колко съм смазана. А аз в прънцип съм от държеливите.

Костов, вика, да съм го била направила това упражнение преди 12 години.

Е, ама не съм.

Така че, каквото било, било. Свършено е.

Само настояще има.

Като с настаняването е това. Леглото ми дома, е дома, сега е това, което имам. И пак, каквото такова.

И като с кухнята. Тук всяка седмица идват готвачи пробно. Работят ден, два до четири и си тръгват. Много им е. Работата.

На мен ми е ок. Само да не бяха толкова тежи всички купи, съдове, дъски, тенджери и плата. И двете Azubi-та в кухнята, ма нейсе – пълно щастие няма, казват турците, ма пълно нещастие, мога да ги светна аз - има.

Но, поименно и описателно случки ще разказвам по-после.

Междувременно чуденката дал да си вземам дете и да оставам там , се приключи още на врори месец, селд няколко предпубертетски поздрава „moin, moin“ с бира и шнапс в ръцете. И едно бързо резюме, по-добре столица в третия свят околкото в селението на селянина в развития свят.

Добре, че поне в селото всичко е разпръснато, та с две обиколки го докарвам, колкото ми е квартала дома.

И докато обикалях днес а-ха да налетя на един хубав и висок, висок Motoradfahrer, ма много миришеше на цигари. Аз такъв съм имала, вече не мерси. Доста ми.
Но този наистина много хубав и много висок беше. Сега обаче, ако може непушач и въздържател, като може да наваксва с третото, за сметка на останалото въздържание.

Не бе, не съм, чак гад такава, ама при липса на мярка, по-добре `ич.

На мен, обаче определено адска глътка ми се е отворила тук.

Ако да ми каже некой нема и за к`во:

-          компютър още нямам;

-          интернет нямам;

-          телефон нямам;

-          цигари нямам – спрях ги;

-          секс нямам – него още по-рано го спрях. Обстоятелствено;

-          шоколад – по-добре да нямам (не се отразява добре на продължението на краката);

-          батерии за MP3-ката, понякога нямам;

-          заплата цяла още нямам, само ¼ за минал месец, ма вече е форбай – много бързо ги смилам малките пари;

Е, след толко няма, една глътка ми се е отворила. Добре, че не е, колкото за всичкото нямане, че и две заплати нем да ми стигнат за едната жажда.

В заключение няма да оповестявам подробности от кратките ми дегустационни сесии, само ще обобща: немските и австрийските вина, като цяло са скучни, няма изненада; италианските – невероятно изпипани и докарани – на другия ден си като бито куче от 200мл – извод: не благодаря; френските – не си струват парите и етикета и бутилката; испанските – ето тук са най-добрите ми попадения – всеки опит успешен.

Забележка: не претендирам за последна истанция. Както всичко останало в този блог – и това е лично.

До после.

;)

*само да не остане някой с грешно впечатление, след 3тия месец, като почнах да се

карам наред auf Deutsch, вече ми стана много хубаво.

Лично хубаво.

С малки липси, но достатъчно екстри – басейн – Aquaria в Oberstaufen или водния атракцион в Sonthofen, Glashaus, McDonald’s в Sonthofen с децата, слънце, дъжд, федербал с Janice, футбол c Oliver и Зорница, кафе с бира и сладолед със Sandro, сандвичи на пейката с Mossa, местния 76 годишен иранец – за него ако ми остане време и желание ще разказвам, клюки и кроасани с Milicca – хърватка, много ценна, или по точно безценна за мен... и Bellini...

В чаша със столче.

**децата са Lars и Janice. Аз персонално имам само едно.

Към днешна дата.

4****S - трета част

4****S

Продължение на баварската ми серия

С‘а, ако таз, да е вникнала или като рецепка упътваща гостите в принцип, а не само персонала, щеше да знае, че същия този влак след Kempten,  на Immenstadt  се разделя на 2 композиции – първата половина за Lindau през Oberstaufen, а втората за Obersdorf.

Ама вече ми е все тая, толкова се намръзнах на München-Pasing и на тъпото Buchloe, че можех цяла нощ да се прекачвам от влак на влак, все едно за къде, само да съм топло и да съм седнала най-накрая.

            За мой късмет един от пътниците в купето се оказа местен, обясни ми делбата на композицията и за всеки случай отиде да пита някой друг. Сефте зе цело ден на точно място в точния вагон. Пуснах на мама ми sms, че няма да се прекачвам повече и че съм точния вагон, щот да я лъжа вече цял ден колко съм „силен, страшен и смел“ ми дойде възнак и на мене ми. на нея само как не й свърши куража, на мен кураж да ми дава, не зная. То, затова жените са майки. Но да не вдълбавам, че от толкоз сълзи цял ден не бях сигурна вече по принцип ли си плача или само постоянно.

            „Nächste Stelle Oberstaufen“. Както си седях „на тръни“, така се изстрелях като ракета и се залепих за вратата, че като се сетих за онази ми ти минута в окръжния  Immenstadt, на това село вероватно да му се полага само половин минута, за която ако да съм честна, аз сама не мога да се слезна, какво ли остава да го слезна и „Гъливера“.

Oberstaufen.

Само ще кажа: добре че беше тъмно ии бях полумъртва, от тичане, прекачване, рев и чакане, инак щях да се обърна и както се бях изсипала с все куфар и раница, щях да издрапам наобратно двете влакови стъпала и да духна от тази смешна гара само с два перона, по малка и грозна и от Брусарската даже. Да не говорим за Стефан-Вълдобревата-Стар‘загорска-гара, която направо е луксозно голяма.

С табелка „Königshof“ не ме чака никой. Никой с табелка „Милкана“ също там няма. Почва да ме стяга мозъка вече. От влака сме слезнали 3-ма. На гарата две жени и дежурния по гара. Дежурния ще да не е за мен. Едната жена по възрастна ме подмина. А може и слизаща да е била. Остана другата. Дребничка и лошо изрусена, направо изгорена коса. Дръпна от цигарата си цякаш с едно дръпване искаше да я угаси и изхвърли фаса си с автоматично движение на перона, запътвайки се към мен. Спрях. Обърнах се. Само аз бях. Значи за мен е. Вече окончателно ми се връщаше дома.

-          Здрасти! Как пътува? Знаеш ли немски? Тука ще ти хареса. Много е хубаво. Аз съм Зорница.

Заговори ме българката Зорница, ствърд глас и русенски диалект. Бах си чудото. Накрая ме прегърна за добре дошла и чак се доразревах от умиление. И докато се усетя, пътувах в такси в тъмно и по-важното в неизвестна посока. Зорница скорострелно ме запозна с всички готвачи. Как и защо всички бяха още на работа – целокупното кухня, в последствие рабрах – или пристигнала съм в деня на основното представление – петък – Grand Buffet: 10-12 алатри, 5-7 огромни плата огледала предястия, печено за топла точка до изсушаване и вариации на желатинови десерти. Да бяха раздали на гостите по едно Haribo:“ Haribo за теб, Haribo за мен, Haribo за всеки ден!“

Пардон, не на всички гости, само тези от дебелариума.

           

            А, сега сериозно! Хотелът е 4 звезди Сюпериор. Вероятно си ги заслужава, като изключим кухнята. И сървиса. И Ивентмениджмънта. И Масажите. То нещо остана ли?!

Оф бе! Ай пак на хотел да се върна. Намира се в Байерн. Черни дълги сукмани, бели блузи с буфан ръкави и огромни деколтета до средата на гърдите. Виж кухнята, си е класическата скука в бяло на лекета. И ако да съм честна, тя кухянта като цяло е „брашно, масло и скука“ – ама без брашното и маслото – въртят 5 вида сварено задушени зеленчуци без сол и вкус, но затова пък пластични и огромни. Био-мутанти, защото на всеки картон пише „био“. И хотела въобще не е уютен, нито вкусно-топъл-планински-хотел, а Schroth und Basica Kur Wellness Gesund Hotel. Тук, ако да бях вече квалифицирана кучка, щях да ви оставя да си разбирате кой както му иде от вътре, но от щото съм добра, ще пусна една обяснителна бележка, или: хотела е специализирал в продажба на диетични пакети, така наречените „Шрот“ и „Базика“- лечение от минимум 7 дни, препоръчтелно 14 дни, а за постоянен резултат е желателно казват, да се повтори или потрети в рамките на една година. Както казах за по-сигурно отслабване. В тази диета, обаче невероятно, но факт движение няма, освен от леглото до бюфета и обратно, една бонусна разкрасителна маска и един масаж, на който ако случат на Сандро масажиста – направо да си искат парите обратно за нанесени вреди. О, пропуснах басейните, може и някой друг басейн да отразят, ако си носят бански и си платят.

Бе, кво да разправям, аз бутам със смешните си 65 кила една 120 килограмова количка с тави, млека и прочие, а 120 килограмовите китове се веят насреща ми в коридора по бели халати и кошничка с масла в ръка, което не е лошо, лошото е че аз трябва да спра за да минат те – само дето и в двата варианта баш ми не е сгодно – нанадолнище и нанагорнище, практицирам всеко ден.

Но пък докато от скъпата диета стомасите им получават постоянен стрес и глад, защото това гостите, пардон пациентите са хора които са поглъщали минимум 3-4 килограма течности и храна до вчера, от днес я карат на сущени сливи в бяло вино и пастет от моркови в тиквени цветя, без сол, масло икакъвто и да е друг подобрител на вкуса. И овкусител въобще. Пюър. За сметка на това сървиса ги побърква със измислици за лечебните свойства на планинския кристал, розовия кварц и аметиста, всички заедно полирани и в еднолитрови гарафи с вода. Да отлежават час-два. Смях.

И да наистина водата придобива свойства на камъка, но на естествения, неполиран такъв, и не за 1-2 часа, а за денонощие.

Но това с камъчетата и водата, те гостите още не знаят, че е само до 2рия ден. После следва и ден без течности.

Или, най-лесно за обяснение е: Basica Kur 1000kkal/ Schroth Kur 600kkal.

Примерна закуска Базика включва половин тънка филия пълнозърнест хляб, ¼ настърган съров и неподправен холандски морков (ако съм аз на закуска е облен и измит, ако са Azubi-тата също пюър), към това половин поширана във вино круша от вчерашния или по-вчерашния бюфет и накрая прозрачна шайба портокал с листенце мента за украс.

Шрот-диетата не получава закуска. Пример няма. Те, „шрот-гостите“, обаче на собствена съвест могат да закусват от бюфета или да поръчват Aufbau Frühstück. Диета лиии?! Диета – my ass!

Генерално, аз тук немска кухня няма да науча. То кухня няма, аз за немска съм се залетяла. Че и да уча! Или това е кухнята на мойто шеф Helmle – полуфабрикати, готови десерти, готово тесто, готово Spätzle, готово, готово, готово, семи-готово и плодове извън сезона. Даже не искам да си спомням, как първия Sous Chef пускаше всичката останала от бюфета риба, директно в кофата, защото: първо, аз риба ям; второ, аз риба приготвям почти във всички вариации на тема и сорт (разбирай видове морски), с изключение на мекотели и ракообразни – не са ми силна страна все още; и трето, в каквато и валута да обърна количеството приготвена и изхвърлена сьомга или щука филе, все си е разхищение; или, в кратце, ако не можеш да приготвиш една риба сносно, във време на толкова масова всеядност на този продукт, по добре не го съсипвай. И после що персонала риба не яде?! Ми той персонала е само персонал, не луд. Или поне не всичкия персонал. За всичките „манифик“ рецепти на любимата ми гад Jurgen, няма да ми стигне време цяло лято да разказвам, пък имам още за Австрия и Ирландия да пиша, но с нескрито удоволствие от далечнита на времето и пространството ще спомена култовите, зелеви сарми с плънка от пържена тиква, черен пипер, канела и лук, които сами от фаворитите, но цялата им безвкусица бледнее пред  сьомгата с пиперен сос, или сос от всички видове смлян и не смлян пипер в кухнята, а там пипер имаше в изобилие, и смятам вече е ясно, че половин порцион от този зашеметителен сос ти е достатъчен, за да си вземеш лютивата пиперена доза за цяла година. За постоянството в гарнитурите, няма да разказвам, важно е човек да е постоянен. Това внася спокойствие и ред, че недай си боже, да влязат гости за свободна консумация, така наречените a la Karte, е няма такава паника! Сървиса тича и съобщава, че видите ли седнали са двама не гости на хотела и искат да поръчват за ядене; шефчето прибира усмивчицата си в чекмедженцето и виква тихичко и някак трогателно мъчно за себе си „аййй, сапалото!“, което е еквивалент на нашето „мамка му“. И добре, че гостите са мстни да не се разхождат особено много из менюто – гулаш супа, солена колкото ти душа сака, шницел, ама свински и салата, ако имат късмет  и повечко ум спират на малка салата, докато експериментаторите минават на голяма с пуешко и ако пуешкото е кажи-речи най-прясното месо което предлагаме, то салатата с вътрешните й приложения е нещо съвсем друго. Ще се наложи да започна по отдалеч. Та, за разнообразие на гостите „Гранд Шефин“ и шеф на кухнята съвсем по немски бяха окопирали и организирали седмицата:

Понеделник – десерт бюфет

Вторник – предястие бюфет

Сряда – байернски бюфет

Четвъртък – салат бюфет

Петък – Гранд бюфет

и сега внимание:

събота – салат бюфет плюс 5 степенно меню

и ще малко повече внимание:

неделя – салат бюфет плюс 6 степенно меню;

или както казваше Любош: „Само не и шеф Хелмле в неделя отново, този човек няма ли семейство, жена, любовница, пратете го в почивка, намерете му курва, ако не Милкана е свободна да го води на вечеря, ама някъде другаде!“

Какво отнесе Любош за това предложение, нямам спомен, ма след 6 степенната вечеря, аз отнесох 3 коктейла в Servus.

Та, да се върна на салатите. Значи слатите са три вида – Blattsalat – всичкото зелена салата е това, сурови салати в купи – това са  домати, краставици, моркови, а бе, всичко квото се сетиш, но без нищо. Чисти. И накрая, овкусените салати: „Öl, Essig, Salz, Pfeffer.“. И госта поръчал ein Pute Salat (aaa, ентшулдигунг – салата с пуешко месо е това), получава като мега бонус 3-4 лъжици различни овкусени салати и много важно различно престояли овкусени салати, плюс ресто сурови краставици и домати, ресто в най-добрия случай от сутрешния ми бюфет, ако съм там. Което не е чак толкова лошо, щом шефа на кухнята ти казва: “doch doch, alles klar!”

Ta, щом шеф ти е казал “doch doch, alles klar!”, на теб ти остава да кажеш само „ah, so“:

Или щом е рекъл шефа, ще ги консервираме ние тези гости „Öl, Essig, Salz, Pfeffer – ohne Ende.“. И така не само ще ги отслабнем от незнайно-колко-време-престоялите салати (извинете, маринирани се казва), но и ще ги съхраним вечно млади или поне един сезон, свежи като кисели краставички. Само да не прелее септичната яма, че тогава и голямото оранжево LKV няма да ни спаси.

Но ако трябва да съм честна, има нещо във водата на хотела,защото в интерес на истината, откакто съм тук посещавам двете нули почти по часовник, ежедневно и доброволно, че и по два раз на ден някогаш. Което простете ми ама на мен ми е учудващо, защото това физиологично упражнение от години не ми се отдава без помощни фармацевтични средства (*димитъре, тук специално за теб отбелязвам фармакологични средства. LOL).

И като съм тръгнала да си споделям, тук и косата ми побеля, за има няма два дена. Хем сефте, хем наведнъж.

И само междудругото, продължавам да не пуша. Или ако тук устискам, значи съм ganz джелезна.

В крайна сметка на следващ ден, отбелязан като „запознанство с кухнята“ си го отработих редово и безплатно в „обучение“ , състоящо се в рязане на лук.

Това ми е първата кухня, в която всеки готвач си носи ножовете, няма общи кухненски пособия, принадлежащи на кухнята, като изключим машините за рязане и уредите.

От следващ ден съм редовна на закуска.

От 6 и 30 до 16 следобяд, ако свършиш, защото всеки от останалитe ти мята по един лист със задачка за след твоята работа. Сега ако някой може да ми сметне моите осем часа от колко до колко са, при положение, че не почивам, не защото не искам, а защото няма кога, да не говорим, че и да се пусна сама, ще ме върнат от вратата.

И още повече в интерес на истината закуската в 4****S Allgäu e съвсем съща като закуска в Кемпински Хотел Зографски: всичко студено от преден ден се прави. Прехвърлят се сирена и колбаси с дни. До изяждане. Всичкото ресто не е ресто, а основа за следващата закуска и тн., и тн.

И не, не ми харесва. Каквото такова. “Das ist das Leben.“ – казват немците, „Не мы такие, жизнь такая.“ – от „Бригада“ по-култова реплика няма, ние какво казваме не съм вече много сигурна, че от толкова зор да казвам правилно на всякакъв чужд език, моя нещо ми се обърка, или да кажем, някак по-интернационална, международна съм станала. ЛОЛ.

Началото на март (2012) и вече съм в пика на разочарованието – голяма мърсотия. Ама много голяма. В смисъл, не е нещо случайно и инцидентно, а постоянно поддържана мърсотия.

То и сърсвиса, като за спешното оделение, разбирай не бърз или недай си боже адеквате, а като реанимация. Затова си вземам на либе гесте поръчките, за яйца, бекони и палачинки (смятай бе, само аз правя палачинки, за другите е viel Stress!, ил вероватно щот поръчка не отказвам, сбърканата съм аз демек), а после идва  сервитьора Zoltan, дееба и унгареца ниеден, сумти и пъшка вероятно в задух от собствения си афтършейф, да ме влачи от маса на маса да сервирам, щот не бил рабрал за коя маса е поръчката. Ма как каишка не ми е сложил тоз високомерен пръч и идея си нямам. Но той по моему не на мен е ядосан, а на целия свят, защото обикновено дава нощна рецепция и като сервитьор се чувства наказан.

Иначе колко комуникация и запознанства му ударих, нямам спирачки вече. Ма то толкова готвачи и сервитьори се извървяха. И шефчето всички кухненски до мен ги слага. Защо бе шефе?! Weil du sehr attraktiv bist. Und fleißig.  Ем, благодаря ти за комплимента, ама не мерси.

Преди два дена дойде един готвач. Мартин. Словак. Голяма работа. Готвач, ли беше, касапин ли, грузинец ли?! Магьосник бе! Беше в кухнята един ден. На друг ден събрал си багажа и ножовете – всичко на всичко 3 на брой, и си тръгнал. Всички учудени. Защо?

Ами защото зер уважаеми шефс, да ви светна аз – Мартин е а ла карт готвач, той бюфетчия не е. И ако някога пак имам ресторант, бих си взела един Мартин за в кухнята.

Днес пък един друг дойде. Нов. С цял куфар ножове и пособия. Изумяват ме тези хора – всеки с ножовете си ходи на проба даже, а кухнята няма собствени. Та, този новият е с шест-сантиметрови подметки и като застане до мене ми да ме пита нещо се повдига на пръсти, като леко се подпира на плота. Даж не смея да се замисля до къде ще ми е като се събуе. Дано и не ми се налага да разбирам. Но пък така и шеф Helmle  сигур се чуства висок, щот иначе до словака към днесшна дата и бивш чехосословак Тибор, си е направо джудженце.

И в резюме не знам къде е по-чисто или мръсно – тук или у нас. У нас обаче казваме „рибата мирише откъм главата“, или всичко зависи от собственика или главния. Всичко останало танцува, според музиката.

Тук например само аз мия плодовете и зеленчуците. А и ръцете си.

И най-важното да не забравя, най-употребяваната дума е egal. Всичко за всеки е egal. Особено в кухнята. Ма как, все едно, бе хора?! Това е храна! Храната носи удоволствие! Храната не само пълни празните ви стомаси. Храната е наслада и топлина. Egal. Те готвят. Моите колеги готвят, но не ядат от сготвеното. Показателно.

Е, аз пък как да ям като не ми е все едно. Ами не ям. Готвя си супа на всеки 3 дни. Не за друго ама само на сандвичи не мога да я карам. Гъза ми също не може. И като казах “гъза”, искам най-признателно да им благодаря, за ужасното персонално ядене и за целодневното повсеместно юркане, от щот виждам как ще ми стопят 10те екстра килограми след спирането на цигарите, за нула време. Или даже за по-малко от нула време.

Точно 6 месеца от последната ми цигара. Тук всички пушат. Много. Навсякъде мирише на цигари. И фасове навсякъде.  

Фришес байеришес дуфт - на крави, цигари и дъжд.

пак следва.

пак ще пиша.

*тоест преписвам от тетрадката. не си разчитам, особено, та на спомени карам.

прибирам се!

от тук за вечно. за от другаде - не знам, по-изпървом трябва да ида, но от тук за вечно.
баба ми претърпяла операция на ставата.
а син ми, най-чистосърдечно й казал: "бабо, a ти, да беше паднала по-рано, че сега баба ми ще иде у вас да ви гледа, а мама си идва за винаги."
още 2 седмици и съм си у дома.
най-накрая.
___________________________
*снимката е от селото.
една от най-симпатичните ми "изрезки", но не достатъчно, че да се върна.
или да остана.

The ****Superior story. Част 2.„Пътуването“

И така, кара ни малкото братовчед до летището, единствено братовчед въобще. А мойтинкото се вълнува ли, вълнува – ще види самолет отблизо.
Ще, ще, ама не и на летище София, Терминал 2. И като ревна моят ми Борис:
- Самолетите искам да видя! Самолетитеее! Сърдит съм ти,
сърдит съм ти за вечно! Само ти ще ги видиш! Ааааа, сърдит съм тиии!
А са замини де!
И тъкмо успокои малко – след check-in- a, от щото
извъртяхме малко обиколки на въртящата се врата на изхода на пристигащи,
отиваме до кафето и питам:
- Тамиша, сок или вода, искаш мамо?
- Билет! Билет искам аз! Ни-то-сок-ни-то-во-да! Ти си
егоистка. Ти си само егоистка - само теб дават по телевизията, без мен! А сега ще видиш и самолетите без мен. Егоистка, егоистка такава си ти. Винаги съм искам да полетя! Билет иска а-а-а-аз, би-лет! Щом няма, тогава ми дай твоя билет, егоистка такава! Чантата, дай си чантата с билета вед-на-га! Даааай!

И тук аз ще спра незабравимия за мен борисов цитат по
памет, щот тази тирада хем ме разплаква, хем ме разсмива. Ама това си е семейно
наследство – смях и сълзи, сълзи сълзи, смях, сълзи, смях, смях, и тн, и тн.

Последна прегръдка.
Последна целувка.
Влизам на първия пропуск и на елеватора към контрола „личен багаж“, и от там на изхода.
От България.
И се обръщам да махна от елеватора и да видя щастие ми за последно на живо за шест месеца напред.
И не виждам.
Само махам.
Толкова много сълзи, че не виждам.
Махам по посока гласа на майка ми и син ми.
Съблякох се, събух се, очилата си дадох.
Проверха ме.
И към изход В9.
Като ми премина най-липсващата мъка на света, звъннах на баба ми, че у тях дядо ми удавил цялата къща не, ами целия вход от рев, че внучка му оставяла правнученцето само без майка. И добре че му забранихме да излиза докато се стопи снега, че иначе подлеза дето тъкмо позасъхна, щеше да ореве до езеро.
Мъгла.
В София мъгла. Че кога не е зимата, а над мъгла и облаци - слънце. И дясното крило на „мухата“*.
...
Виена. Летището. Не съм виждала толкова голямо летище отвътре. Може би летището на Дюселдорф, ама то е по-скоро етажно, а това е разлято. Е, Бориспол, го скъсва по-външна площ, но отвътре, нямам думи. Аз бих могла и на това летище да си остана. По-скоро бих желала.
Та, слизайки, насочвам се аз към транзитния сектор.
Търся си самолета до Мюнхен на информационните табла – не го виждам.
Излиза един, не му виждам номера, ма то па нема да са 5 полета в 15:30 часа до Мюнхен, я!
И се запътвам към изход С37.
Пак гледам за сигурност, е не, много бързо се местят малките чисълца и буквички, че и на високо, не виждам все едно, така че захващам изхода, пък на място ще питам, все ще има някой по-кириз от мен.
И на първото бюро на Austria Airlines питам с билетчето в ръка. Гледат онези ми ти наземни стюардеси с червени рокли и руси коси, ту билетчето ми, ту информационното
табло и казват „тук е.“ Щом наземните стюардеси казват „тука“, значи тука е.
Нямам аз повече въпроси.
Всемам си една вода „без газ“ за 5 лева (демек за 2 евро и половина с бакшиша, дет си взе младежа сам) и си отпускам с 5 гранулки Ignatia Amara 15 СН.
Затварям очи слушам на слушалки истерична музика, за да не мисля за Борис ми.
Ма, не ми се получва, сякаш нещо въздуха ми взема.
Отварям очи.
Трима пред мен стоят. Разпознали ме от самолета, и като в принцип, мен хората на „бюро справки“ ме припознават, решили мен да питат защо не им е излязал самолета.
Щото е след пет часа, затова.
Чакайте. И те чакат. Излиза техния самолет след около 30 минути. На съседен изход. Копенхаген на С39.
...
Изход С37 за Мюнхен отваря.
Отивам.
Първата контрола ме пуска.
Втората ме спира.
Защо бе?!
Не е този полет.
Този е часа. Тази е посоката. Полета и изхода са други.
Кои?
„Вижте на таблото.“
Ще видя аз.
Ако мога да видя въобще.
Газ към таблата.
Моите тримата българи ме видели, че съм в суматоха и те към таблата.
Баси и късмет, единия почти два метра и светнат, веднага вижда 2 полета до Мюнхен.
Диктува номер на полет. Не съвпада.
Диктува друг. Пак не.
Трети за Мюнхен в същия час. Този е.
Изход В34.
Благодаря и хуквам, ама със всичка сила тичам. С всичка сила и 10 кила раница с речници и учебници, 2 кила чантенце с очила и раговорници и яке.
В34. В34... и сега за да е ясно от що с всичкия този ужас в главата си тичам, все едно вместо в оркестрината на зала 1 на НДК, съм отишла на втори балкон и кратък път няма, а следва да обиколя цялото НДК. Обиколно. И за разкош зигзагообразен път до първи прропуск на изход В, посредством колани и колци. И вместо 20 бързи крачки, правиш 10 по 20, а със завоите още 20, ама криви и ядни.
Стигнах.
Един посяга да ми помогне за раница, ама не е познал. Показвам си аз билетчето изпървом, посочвам таблото и питам „тук ли е?“. Тук е.
На ти тогава раница.
Шок и ужас от съдържание с учебници и речници.
Студентка ли сте?
Не.
Готвач съм.
Ти-тит. Ти-тит. Заето дава служителя.
Все ми е тая. Намирам В 34. След 15 минути ще започнат да ни пускат.
Ще ще, ама не.
Минават 15 минути.
Нищо.
Още 5 минути.
Идва един младеж недоносен и недорасъл с неразбираем за мен немски.
И нищо.
Отивам с билетчето пак. Ще чакате. Колко? Колкото трябва.
Демек не още.
Ах, стига бе!
10 мин до 15:30.
Дойде рейса.
За 10 минути ни пуснаха, транспортираха и излетяха.
Тук искам да кажа, че самолетите на „мухата“ са най-приятните ми до сега, не ми става лошо и ми е спокойно в тях. Сравнението е с боинг на „AeroSvit“, ТУ и АН.

И има няма 35 минути и кацнахме в Мюнхен.
Още 10 минути и багажа беше на въртележката, и като го емнах този ми ти 20 килограмов Гъливер и прихванах първият изпречил се пред погледа ми летищен служител.
И както ме слуша внимателно за влак до München Hbf, и като притрепна човека, погледна часовника, хвана ме под ръката и ме повлече към изхода, вдигна ръка и каза:
- Имате 15 минути до следващата мотриса. Тичайте. Следете знака за S-Bahn, ако побързате ще успеете.
Ще ще. Аз още имам инерция от виенското летище, що да не
изтичам и мюнхенското. И газ.
И ако не сте тичали с чантенце 2 кила, раничка 10 кила, Гъливер 20 кила, зимно яке дрехи и обувки, до незнайно колко далечна крайна точка, по съвсем непознато трасе, намам сили аз да обяснявам още – по-добре и не опитвайте. След около 5-6 минути стигам до гише на DB.

Тук трябва да вметна какво е за мен DB – цивилизация. Щом мога да си хвана аз чантенцето (в моя случай „ЧАНТИЩЕТО“) и да се кача на влакчето, ако да си поискам, ели ми „писне на флейтичката** и си я хвана под мишничка“ да си отивам. Примерно.

Та, да се върна на гишето DB.
Спирам трудно след нанадолнището, от щото съм пропуснала умишлено елеватора, поради факта, че нямаше да взема завоя в движение и можеше да се претрепам сама мене си с този куфар, да не говорим, че е по бавен от мен.
То е за немци, а аз съм бърза.
Връщам 5 крачки назад и събирам всичкия си жалък немски, в действителност не толкова – те ме разбират чудесно, жалкото е, че аз тях не
чак толкова чудесно ги разбирам, но се старая.
Та, събирам аз всичкия си немски, след тичане, жажда, рев и няколко хиляди метра надморска височина и питам за билет до Оберщауфен с прекачване на München Hbf. Бюро-дамата казва че може и издава билет. И докато ми казва 23,60 евро, ми казва още:
- Имате 2 минути до следващата мотриса. Мотрисата в дясно.

Ма, тези хора това багаж и непознато място за нищо го нямат, вероватно да предполагат, че въздух си нося в чантите от Булгаристан.
Слизам до мотрисата. Качвам се. Сядам. 40 секунди и мотрисата тръгна.
За малко да се плесна по челото кава съм бърза и добра и да си цунем раменцата от доволно, ма се плеснах, че не питах колко спирки до München Hbf. И да са плесна и да не, все ми предстои.
Да разбера.
Нищо казвам си, в билета все едно пише „ab“ и „an“, и защото DB не закъснява, ще
слизам по часовник.
Първи проблясък - в билета München Hbf няма.
Има München-Passing.
Тоя филм аз не съм го планирала. А по-лошото е че не съмго и гледала. И това сега „just passing by“ ли е, или какво?!
Втори проблясък, тази DB-Damme на кое S ме експедира - на S1 или на S8, през München Ost или през München Hbf.
Еба си деня, еба си пътуване, еба си и чудото.
А има и още.

Или аз ако знаех, че има и още, щях да си сляза на главната мюнхенска гара и в първия лоу-кост хотел, щях да се опъна, еднократно.
И на сутринта по светло рано, рано с първия влак без прекачване, да съм стигнала до градът-село-кур-орт. Съгласно личния ми изначален план.
Та, проверих аз куфара дали е стабилен, дан вземе да тръгне сам, ако да спре еС-бана по-рязко, и станах да чета схемата.
В интерес на истината бяха две схеми. Една от дясно и една от ляво. Ама и какво от това.
Аз този маршрут вчера вечерта в интернет не съм го гледала.
И www.google.com не знае всичко се оказа.
И в сайта на еС-бана това също го няма.
Въздишам и си сядам на мястото.
Разгъвам си най-стрателно билетчето, формат А4, и питам мургавия Ausländer до мен и скучното дойче срещу ми и ги оставям да дискутират.
Стават и двамата, единия чете в ляво, другия в дясно.
Пак дискутират.
Пак четат и сядат.
Дойчето обобщава: München-Passing е спирка след други шест, от сегашната нататък. Там следва да сляза и да чакам влака с точно обозначения номер.
А аз пътувам вече 30 минути и някак си тревогата ми нараства независимо от казаното, защото в сайта на еС-бана, пище че съм до München Hbf за 45 минути.
Един по един Дойчето и Ausländer-а слизат.
А аз почти в несвяст си мисля, че в краен случай може да въртя с мотрисата до сабахлен.
München Ost.
Пфу.
Тази DB-Damme ме е пратила на S8. Кучка.

München Hbf.
Не смея да сляза, щот друго ми пише на билета. И от щото личния ми роднин все някоя и друга глоба си докарва и аз поради лична прилика с него, следвам указание плътно, че да не се окажа и аз много силна в глобите. Даже и най-бабешкия бански съм си взела от щот да не ме глобят в публичния басейн, за нарушение на добрия тон и естетика.
Аз не слязох, но две жени се качиха.
Толкова любезни, че чак ми се затъркаляха сълзите по бузите.
Отварят чанти, вадят очила за четене, четат ми билета.
Знаят спирката и ще ми кажат кога да сляза.
Още повече, че едната госпожа слиза на съща спирка и ще ме слезе и мен.
Отдъхвам сефте от няколко часа и се разглеждам.
Разглеждам хората в S-Bahn-а.
Връщат се от работа.
Или отиват на работа.
Някои са уморени, други не чак толкова.
Момичета (skinny girls) шумят с хартиени Burger King пликове и ядат с отворени усти.
По скоро ядат и говорят шумно.
Намачкаха миризливите опаковки и ги набутаха в кошчето между седалките. И слязоха. Дали се качиха за да ядат, или да изхвърлят опаковъчните материали, или за да не вървят една спирка пеша?!
Вдъхновяващо.
Всъщност хората изглеждат съвсем като нашите. Нормални, редови и средностатистически служители и работници.
Само че на по-широко в място в обществения транспорт.

Следваща спирка: München-Passing.

Милата дама не само ме слезе на спирката, буквално – помогна ми с куфара, ами ме слезе и с асансьора в подземието на Passing, което със всичките си ремонтни ограждения, тълпи от хора на малко място, липсващи плочки и купчини цимент и пясък, така ме върна в София, и по-специално във вечно неоправения подлез на Мария Луиза при 7ма поликлиника, че чак се запитах „накъде, луда жено, ти си тръгнала?!“.

München-Passing.
Чакам си влака. Вихдам на таблото един в моята посока, 40 минути по-рано. Но не е моят номер.
Казвам си: какво пък, ще се кача, аз все едно съм си платила пътуването.
Ще се кача, ама на следващия.
Аз във влака не можах да вляза. Толкова много хора вътре имаше.
И като писах по-горе за средностатистическите хора, но на повече място – объркала ще да съм се.
И продължих да чакам.
40 минути по-късно.
Казах ли ви колко пълен беше предния влак?! Е сега ще кажа – до вратите.
И този така. Като предния. Пълен до вратите.
Чак ме доядя, че не се засилих още малко да вляза в първото меле.
Успях в този.
Трудно, но влязох. Якето ми остана частично отвън.
Та, до купето освен, че не стигнах, и дръжка нямаше свободна да се хвана.
Добре, че куфар ми си тежеше на мястото, че да не се блъскам в другите самостоящи се.
Важното е, че бях във влака на отбелязан на комбинирания ми билет.
Чак победоносна вътрешна вълна ме заля и спокойствие, че все пак всичко върви по план.
По моя план.
По моят план, обаче се оказа, че не пътъва Дойче-Бан.
Две спирки следва да отброя. На третата имам прекачване.
Което следва да стане в рамките на три минути. Тези три минути отлетяха още
преди първата спирка от броенето.
Хората се размърдаха и заоглеждаха в тъмнината и в нищото. Заговориха помежду си. А влака спрял и не тръгва. Чака. Нещо си. Друг влак.
С предимство.
Аз само редях една мантра наум „каквото и да става да стигнем в Buchloe преди 19:11, 30 секунди да е, ма преди да е.“.
Не бе.
Влака спря на Buchloe в 19:12 часа.
Другият влак, „връзката“ бе отпътувал. Кондуктора на закъснелият влак извика в движения, че за пропусналите връзката за Kempten, има влак в 19:45.
А за Оберщауфен?
Не знаел.
Как не знаеш бе?!
Как?
Кой да знае?
Хора се щурат из перона, пита се един друг. Кой разбрал, кой не. Мъка.
А аз газ по стълбите надолу, с пълното бойно снаражение от багаж, и после нагоре към информация.
Leider, „информация“ war geschlossen.
Айде, обратно към перона. Сълби надолу, стълби нагоре.
Питам един господин, за малко да го напиша средна възраст, ма то аз съм вече в средната – ега ти как съм залепнала за 27 години и вече десет не превъртам.
Та, питам един господин презряла възраст.
Чете табло, гледа ми билета, поглежда ме, пак чете, пак гледа табло, мен вече не ме поглежда.
Вероятно щото има вътрешен радар, как се набира в мен истерия-ленд.
Не знаел.
Спирам да питам хората.
И те не знаят.
И на тях им е тъмно и студено.
Майка ми ми звъни. Стигнала ли съм вече, щот то наближава 20:12 време по разписание за пристигане и посрещане.
Е, направо ми изригна сълзите, тези дето ми се удрят в очилата, а после ме блъскат обратно в очите.
Ама аз си знам бе! - ревла съм си. На ревла пък никой не мож да ме обиди. Такава съм си. И лигла и ревла.

Та, успокоявам най-милата ми майка на света, моята майка, че всичко е наред. Затварям и звъня на телефон от e-mail-а.

Рецепция **** Хотел.

- Добър вечер, аз съм Милкана Стефанова, от България. Новият „готвач закуска“ (ебем ти и представянето, ма знам ли кой е на тая рецепция и колко е наясно с моята особа).
- Ah, Milka-naa,…

Даже не изчаквам жената, момичето, дамата, да ми отговори, щото спра ли за да чакам, ще спра и да говоря, а това вече може и да е фатално. Поне тази вечер.
Или, видите ли, следва:

- Моят влак от М. закъсня с 4 минути и аз изпуснах връзката за О. Моля Ви да проверите разписанието на DB в интернет страницата им, и да ми кажете на кой номер влак и в колко часа тази вечер да се кача, защото на информационното табло в Buchloe, следващият влак за О. е след три часа.

Момент, ми казва девойката рецепционистка.
И аз чакам.
Ама не чакам спокойно, от щото има един за Immenstadt след 4 минути, който пък град е на 15-тина км от О., и е в принцип предишната спирка.

И тъкмо да зина по телефона, че аз повече време да чакам нямам, и рецепционистката ми дума със скоростта на светлината, че именно на този влак дето е за Immenstadt след вече 3 минути, следва да се кача, но много важно е да сляза в 21:02 на Immenstadt и в 21:03 часа да се кача на влак за О.

Ей, присра ми се! Не – доповръща ми се! Не – докрещя ми се! Ама със всичкото вселенско гърло.




/И от "Пътуването" има още 2-3 абзаца, ама по-късно, че се схванах днес. Толкова съм писала, че няма преписване./

_____________________________________________________
*Fly Niki
**разбирай „шапката“.

.

/ следва продължение/