червените чехли и съседите.

Прибрахме се.
У дома.
След едномесечен гастрол на село и също толкова курс по семейна дипломация, прибрахме се.
И радост. Радост голяма.

Всеки си влетя в стаята, огледа си неприкосновеността и след тоалетна пауза, дадох старт на разопаковането.
Аз отдавна съм отчела ползата на съвместната работа с дребосъка, но пак да отбележа, че хем бързо се свършват неприятните задължения, хем бива приучен в елементарни домакински дейности, хем е под контрол.
А контрола и реда са важни.
За мен.
И след един месец безредие и анархия за няма и час всичко тръгна по установения ред отпреди.
Пълно доволство.
Изкъпахме се по часовник, вечеряхме и приспах дребния.
И точно като тогава ми идва страшния въпрос - да стана ли, да си вземам лично време или да се смотам още малко до него както ми е стоплено и да поспя първи сън?!
Този път станах, вероятно защото много дълго време ни нямаше и не можех да се нарадвам на къщата, а аз съм домошарка и вещоманка, в комплект.
Помотах се малко, поседях и чай си направих и две цигари изпуших на балкона.
Идилично и спокойно.
И легнах. Угасих нощната лампа и се заомотавах, нагласих си възглавниците - пет броя и се настаних със затворени очи като какавида в пашкула си, чакаща да се излюпи в красива пеперуда. Аз пеперуди мразя и никак, ама никак не ги намирам красиви, но в сравнение с гъсеничната форма, ми изглеждат направо висши творения на природата.
Та, така завита, на тихичко и почти тъмно само една мисъл се рееше в главата ми - ех, че е хубаво, толкова е хубаво.

Блажено хубаво.

"Аай, да ти еба майката аз! К'во е тва пране в банята, ма?!"

Миглите ми се удариха в костта на очната ябълка.
И изтръпнах.
Чак до мисълта блажена изтръпнах, след включването на шумния ми съсед от долния етаж. Наруга си жената още малко. 2 минути тишина и ми изгре месечината, ма от долния етаж и през уредбата на оня бяс.

Nema vishe suncaаа... Nema vishe mesecaааа... nema meneee, nema tebeee... Mesecino, mesecino, yoiyoi yoiyoi... nikoj nezna nikoj nezna shta to si i ja…

И освен, че сили, бие от масата, пее и псува!
Е, не, тая няма да я бъде!
Тоя път в 11 нощта не позна!
Ма, както псуе и зверее, хич няма и да се рискувам да се разправям.
Стиснах зъби, станах и проверих Борис.
Спи.
Отидох в хола, неговата мама съседска и зарових дисковете.
Guano Apes ще свърши работа.
Свалих колоните на пода и ги обърнах да лежат с фуниите надолу. Включих и баса. И plаy на 13 - средна работа.
Онзи отдолу взе да усилва.
Дреме ми.
Ма и онези отгоре също - там пък едни руски романси - ум да ти зайде.
После обратно в спалнята и там колоните на пода - ма щото да нема синхрон, там Asian Dub Foundation, че са по-истерични.
Онзи усили още.
И аз с по едно.
Обаче малкия ми спи - имам още две степени максимум.
Влязох му в стаята и взех резачката и хеликоптера.
Тях в коридора ги включих и ги оставих на пода.
Онзи съвсем усили.
Отгоре почнаха да отварят и да затварят прозорци, и да се ослушват от къде се лее тая месечина, та не се разля най-насетне.
Казвам си още малко остава.
Малко, малко, ама какво още?! Освен едни кюфтета да врътна да го почерпя?! Ще врътна ама другия път!
Обувките.
Червените ми чехли.
Не можах да си овладея злосторната усмивка - някак во все ме изпълни.
Извадих аз чехлите - номерът да не хвърчат се оказа, да не стъпваш тихо, а да забиеш пета без значение произвежда ли шум или не.
Шум ясно е, бива произведен, ама разликата между шум на отворено пространство и на затворено е голямо. А и настилките също са важни. Е, у дома чехлите ми възпроизвеждат невъобразим шум.
Та, извадих чехлите, ма преди това намалих малко музиката.
Обух ги със засилка от спалнята та през коридора и право хола.
А, пералнята извъртяла прането.
Да взема да простра ли?! Ще простра.
Ама не като кош за пране всичкото пране на куп да взимам, а едно по едно - от кухнята до спалнята - за всяка дреха и дрешка.
Шумния отдолу му дойде много и още повече усили.
А отгоре и отстрани почнаха всички да чукат по стените и да недоволстват.
Съседа се усети и намали. Първо малко, а после още малко.
А аз простирам ли простирам и ги чакам да слязат - като спре тоя и аз тогава - това е начина да не го чувам. Пък и все на някой ще му писне на кура. Освен това у нас не е извън нормата, но пък адски кънти по съседски.
И него го чакам да дойде. Шумния. И за да не си помисли, че наопаки му правя, репетирам как ще му отворя вратата по чехли и с резачката на дребния: "така си ходя, съседе - гола на токчета. Не ти ХаА-Ре-С-вааа?!"
И аз простирам ли простирам.
И не свалям чехлите.

Та, имаше смисъл в тези червени чехли. Не само естетически, защото са красиви. Полезни ми се оказаха на мен.
Музиката спря. Никой не позвъни у дома. Аз си прострях прането и заредих нова пералня. Сипах сок в шишето на ангелиста и си легнах.
И не сънувах нищо.
Наспах се.
В моето си легло.

милк - наистина не харесва домашни гостита и изстъпления. И избягва да употребява и в чужди домове, освен ако изрично не са посочени като тихи такива.

*горе в дясно са чехлите. за малко. че след токова писане - не мога да ги пропусна.

red shoes. rote Pantolleten. karmaЗЪ джапанка-та. ЧЕРВЕНО.

Аз днес си купих чехли.
Червени.
Харесвам разни червени дреболии.
И имам няколко червени неща, дето са ми неустоими откакто се помня- червени сандали и обувки.
Червена чанта - първата ми ученическа чанта беше червена.
Червена кърпа за глава с малки бели фигурки или точки.
Червен колан във всякакви вариции. Изключая лачените и косматите.
И червената боя за коса на Wella - Kirsch rot, но това само защото, стигна ли до употреба върху косата, си боядисвам и веждите, и путката.
И каански устискам вече втора година естествен цвят. Не знам обаче, колко още ще изтрая да не се вапцам. Втора природа ми е червената боя. Като вторични полови белези.
Та, има няколко червени неща дето така ме привличат, че удобството остава на заден план.
Страшното идва обаче, не само когато има неудобство, а когато са налични, но неприложими.
Неупотребими.
Тогава ми е мъчно за мене си със всичката мъка на света.
Да, за кратко ми е мъчно.
Но ми е мъчно с всичката мъка на света.
Днес си купих чехли.
Червени.
В магазина, изглеждат чудесно, може би защото са единствените, които ми се харесват, а и ми стават.
Кракът ми залепна идеално. Добра височина на тока. Непретенциозни и семпли.
Красота.
Даже и непробван чифт ми дадоха. Какво повече може да се желае?! Нищо. Нищо, освен хубаво време.
Прибрах се у дома с кутията по мишница - това защото напълних найлоновия плик на кутията с обувки с кафе. Кафе от пластмасова чаша, за пиене - не на зърна, не мляно, не в пакетче, не сухо. Мокро кафе.
И се прибрах у дома - с лекьосан панталон и кутия с чехли, под мишница. Качих кутията на гардероба. След малко я свалих.
Извадих си новите червени чехли. И ги засъзерцах.
Добре, обаче, сърце не ми изтрая да ги гледам само и ги обух.
Разочарование голямо.
Чехлите същите ли са ?! Или не са?!
Хем тракат, хем ми изхвърчат от краката на 60-70 см напред и около 30-40 см нагоре.
Как ли ще ходя въобще с тях по улиците?
Вероятно никак.
Голяма мъка.
Мислих, страдах, мислих, страдах, мислих - измислих, защото е студено. От студеното студените ми змийски крака се хлъзгат.
Плюх една плюнка на дясната си длан, изчаках да събера още една и пак плюх за всеки случай и всичката плюнка разстлах по дължина на ходилото. На статично положение залепна. За ходене - не се получи.
Smrt, казвам ти.
Без свобода.
И пак мислих и пак страдах, ма тоя път в банята - краката в червената кофа и с гореща вода.
15 мин.
Е, не си ощавих краката с врялата вода или поне не съвсем, ма поне ги понадух малко, пък и някак доволно ги хидратирах.
"Хидратирам" е модерна и странна дума, ма по-добре нея да използвам, отколкото "овлажнявам", че Ворукса ей, са, пак ш ме прати за лубриканти да си имам, да си купувам.
Та, хидратирах си аз стъпалата и бегом да пробвам пак. Получи ми се. Но не съвсем, а и за малко.
И водата не е решение в случая.
То се е видяло, че отново ще впрягам всичката си практична мисъл, на която съм способна - как да ги "отремонтирам". Как да ги направя ползваеми?!
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Само дето на обуването съм ги подпряла о ръба на масата, щот да не тръгнат да си ходят самички.
И пак гледам, и пак обувам, и пак събувам.
Толкова са притегателни да им се не види!
Кое не им е наред?!
Подметката е хубава и удобна, ма нагоре нещо икономични ми идват - две лентички на кръст само. Няма каишка, няма катарама, няма никой.
Ами да - няма каишка! Нанизвам едно ластиче през подметката и пак пробвам - почти идеално - държи. Ще трябва и едно за над петата.
За всеки случай.
Дали пък да не си икономисам и аз като производителя усилия и да мина на ластици? Къде ли пък ще намеря същото червено?! Или никъде или ще е достатъчно късно и ще съм се отказала от точно тея чехли.
Оооо, мъко, мъкооо.
А може и да лепна едно парче плат на съпалото на въпросния чехъл. И на двата, де.
И да си направя вързалки и да си облека каишките и въобще да ги отрежа и да направя им направя друга саята.
И накрая ще станат съвсем различни обувки.
Изглежда.
Е, не! Няма да се науча да си купувам женски обувки и това си е.
И да си кажа вече окончателно, това беше последният ми опит да имам такива.
Пък били те и чехли.
Ще маам по джапанки и кубинки от едното до другото. Сега до последно с лонгурите и като засвети 20 градуса - с джапанките. Ще си нося и чорапи ако ми студено - да се обувам и да се постоплям като поспра някъде. Ама то, на двайсе градуса и джапанките ми се изхлузват.
Та има нещо сбъркано в обувната ни индустрия последно време. Още си спомням с умиление последните ми фетски сандалки на платформа отпреди 8 години. Изкараха 5 лета, докато се разпаднат ултимативно и безусловно. Дааам. Още си спомням.
Добре че поне зимните биват. Моите зимни. При все, че започват да се разпадат след първите 4-5 месеца, на вид и удобство го докарват. Само дето същите сандалки нямат.
А колко хубаво би било да имам удобни сандали поне едно лято отново.
Аз днес си купих червени чехли.
Много красиви и съвършено негодни.
Налага се да ги префасонирам.
Или да ги изхвърля.
За да не се мъча.
Или пък да ги погреба тържествено в двора на село - като не ги употребявам аз, да не ги употреби и никой друг.
"Погреба" е за благозвучие. А иначе, просто ще ги закопая.
С яд.
Знам ли, вече с колко яд?! С много.
И ми е мъчно, сега.
С всичката мъка на света, за мене си, новите ми червени чехли и червената чанта, която не си купих.
И слава богу.

милк - все пак ще ги преправи.
някак си.
ще се опита, поне.

_________________________

* ааааааааа, забравила съм червеният лак за нокти. ма той мисля е дефинитивен от самосебе си.
** и все пак ще изчакам да мине термометъра навън 20 градуса. на 26-27 вероятно да ми залепнат отново на краката.
*** а бе, не са ми съвсем дефектни кракта, ма някога имаше малка, средна и голяма ширка, а сега - само една - тънки, дебели, нормални крака - в един модел обувка.
е, бива ли? - не, не бива.
оф амаааа.

какво имам в джобовете си?

И като попитах "какво държа в лявата си ръка?", се сетих,
Рамбиус-а като попита: "какво има "то" в джобите?".
За АмГъл идело реч.
Аз обаче, много се развълнувах, защото джобовете ми са като едно огледало на аз-а, в различни периоди на заетост.
Много се развълнувах и проверих.
Всъщност извадих:
- единичен ключ от ресторанта.
- 3 сиви дюбела - 3 сантиметрови.
- една скоба за кабел.
- 50 ст, един брой.
- 1 ст, един брой.
- една капа4ка за винт на секция (за малък винт - малка капачка).
- безцветен лак за нокти.
- две гайки за въжен корниз.
- оранжево-червена запалка с калинка.
- смачкана кутия с цигари - 5 на брой.
- и трохички от бисквит.
Това беше.
И тогава, Рамбиус-а написа: "ъъъ, ти жена ли си, или битови услуги?!".
На мен това с битовите услуги много ми се хареса.
Много, много.
После обаче, се замислих, как стремглаво се превръщам в мъж, което не ми се стори чак толкова хубаво.
Купих си винтоверт. За шкафовете и леглата.
И бормашина взех на заем. Даже се научих да работя с нея. Пробих си дупки за кабелите и си сложих сама единия корниз.
А като отидох веднъж до тоалетна в майка ми, докато бях на гости, и в тоалетната имаше вестник - някак съвсем естествено, посегнах към вестника.
Веднага го оставих.
Злото, обаче изглеждаше сторено.
И ми стана страшно.
За мене си.
И зеге бях взела на заем за едни плотове, но докато събера кураж и ми прибраха всички шумни мъжки инструменти.
А сега, в името на истинността,се чуствам длъжна да си проверя отново джобовете:
- билети - надупчени и нови, малко смачкани, ма нови.
- носни кърпички - пакет, наченат.
- употребена носна кърпичка със сополи - простете, ма я има.
- портомоне.
- касови бележки от магазин.
- бележка за ток.
- гайка - от улицата.
- сламка за сокче в кутия.
- цигари - няма, извадила съм кутията.
- и запалка няма.
- жълта кола.
- червена кола.
- свирка.
- ключовете са на вратата, телефона се зарежда.
- две пакетчета бонбони PEZ.
- две фиби.
- копче, като копче на дънки, ама на мен ми трябва за една рокля (роклята аз още я нямам, но това е сигурно защото, още не съм си купила копчетата.)
- боклучета - малки хартийки, станиолчета и други подобни.
- кристалчета сол от солети.
- и трохички от бисквит.
И това е.
Какво имам аз в джобовете?
Същото като в чантата. Необходими неща и боклучета. Събирам си ежедневието. Най-лесно изхвърлям малките боклуци в чантата и джобовете. Не, не изхвърлям фасове там.
И когато започнат да преливат и няма място идва ред на основно почистване.
Тогава двамата с Борис немеем пред съдържанието изсипано на масата, като пред съкровище, и грабим. всеки бърза да грабне, което си е негово.
Или по-лъскавко.
Като свраки.
Та, какво държа аз в лявата си ръка?*
;)


милк - дали не си подля вода на революцията?!
не, не.
това не й се брои.


_____________________
* има почти познал!

хайде, мобо, каква е бирата?
- малка. 330мл.
- отварачка не ми е необходима.
;)

** подсказвам ти, щото заплаши, че ще станеш милионер, а аз милионери немам основание да изпускам.
към момента и в последствие.
и едни списъци "искам, искаааааам" имам за изпълнение.

*** да кажа за по-сигурно каква е бирата, а?

фотоепилация-та

или, "кръв, крем за бръснене и масаж" продължение-то


Трети ден от фотоепилация на мишници и триъгълник.
Боде ми на гъза.
Купих си романтична рокля с прехвърляне.
Кафява.
На ванилови точки.
Не помогна.
Боде ми.

Не, че има много за разказване - няма. Но пък усещането, по време на случване, няма аналог на мозъчна болка.
Закъснях малко за часа, и както влизам на сляпо, така ме отпочна един чичо, че съм закъсняла и прецаквам следващите клиенти или себе си, щото видите ли - при него всичко е разпределено до минута.
Казвам си този е собственика - същия телефонира, отговаря на повиквания, записва часове. Преглъщам мълчаливо и почти виновно, защото в принцип съм изпълнителна и правя всичко възможно да не закъснявам, но този път не устоях и отидох да си купя пет броя червени лолитски гащи на сърчица от детския магазин.
Та, този чичо вероятно е на моите години, ма си е чичо.
Със силно южен диалект. Нищо против нямам.
Не ми харесва.
Но това не е и толкова важно, докато не мина в отделението за педикюр и не си сложи престилката и маската.
- Сядай Милкана. Събувай обувките и чорапите.
4 секунди заето.
Този е педикюристката?!
Този ще ми пипа краката?!
Мислех да попитам, там жена няма ли, която да извършва тази манипулация, ма се отказах, щот ме загледа със свалячески син поглед на селски бек и убедителността на бакалин.
Мозъка ми блокира.
А това се случва рядко.
От там насетне кимах и жестикулирах в следващите 30 минути. Това пък, ненадейно се оказа вярното поведение, защото този педикюрист и чувство за хумор нямаше. Всъщност имаше, ма ако му бях отвърнала, имаше вариант едното ми ходило да е оправено, а другото - не.
И ако трябва да съм честна, чичото се справи по-добре от мен.
Но няма начин да оставя ходилата си отново в ръцете му.
Взаимно си станахме несимпатични.
Това е добре - вазаимността, винаги ме е удовлетворявала.
Взех си пауза.
Якето, чантата и на стълбичките с цигарите и студен чай.
Някак ми просветна.
От слънцето и хубавото време.
И хайде - обратно вътре.
- Влезте в кабината и се съблечете.
- Колко да се събличам? Винаги ме е стряскал заповедния тон на "влезте и се съблечете".
- За какво сте?
- Мишници и триъгълник.
- Всичко.
Очите ми станаха, колкото рамките на очилата ми.
- Е, ако ви е студено - може и на части - първо от кръста на долу.
Бива.
Голия гъз е наполовина гол, ако циците не са голи.
Събувам се и сядам.
И ми е особено - да се притеснявам ли, да не се ли притеснявам?!
Влиза една симпатична жена.
Симпатична и огромна светла жена.
- Здравейте. Как се казвате?
- Милкана.
- Добре, Мила, лягай. Аз съм Люси, приятно ми е.
- Милка може, Мила - не.
- Добреее, съгласява се усмихнатата жена. И така, какво знаеш за фотоепилацията?
- Нищо.
- Сега ще ти обясня...
- По-добре недей - прекъсвам я на запетайката - нека си тъна в невежество, за да не си тръгна предварително и скорострелно.
- Чудесно.
ШааАт.
И разбрах какво е фоепилацията.
ШшааАт.
Второто снимане беше още по-страшно. И докато зареди фотоклетката, симпатичната слънчева жена ми взе очилата.
Ей, така.
Изведнъж. С едно единствено и явно отработено движение. Чак не сварих да се предпазя.
И ме остави в слепота, шок и ужас. Мозъчен ужас.
Тя болката е повече в мозъка. Изключително кратка - като обождане от няколко остри иглички наведнъж. Чакането от болка до болка, или снимане до снимане, е по-страшна. Цялото ти същество се стяга. А краката - разтворени. Ръката на Люси е тежка, а захвата - менгеме. Не можеш да затвориш. Не можеш да мръднеш, освен ако тя не поиска. Стол на светата инквизиция не е необходим.
И междувеременно включи печка-духалка.
- Люси, моля те, моля те, не затопляй - изпотих се вече.
Тя се усмихва мило.
Не я виждам как се усмихва, само я усещам.
По гласа.
Нали съм без очила.
И шааАт, шааАт - още осем снимки и путката ми финишира.
За това как и колко точно боли снимането на външните срамни устни - няма да се връщам.
Защото наистина много страшно боли.
Много.
Страшно много.
Толкова много, че сълзи и истеричен смях ме заляха. Едновременно.
И отдъхнах.
За две секунди време.
- Хайде сега Милче, обърни се по корем. И разтвори.
Обръщам се и разтварям.
- С ръчичките, с ръчичките разтвори и хууууубаво опъни бузките.
Е, опънах ги.
Бузките.
Огря луминисцентна лампа и моя гъз.
Ма след 10-12 "удара" и без очила, даже не се и замислих да протестирам или да се притеснявам дали няма да ми завре козметичката уреда в гъза, поради щото от време на време й саботирам работния процес.
На гъза е ОК.
Петте ми косъма бяха така добри да не ме болят.
- Сега, Милче, пак се обърни и съблечи и нагоре.
Мишниците, направо не ги и усетих.
След всичко до преди тях.
- Готова си. Намажи сега с това кремче, всички третирани зони и можеш да се обличаш.
- Благодаря.
Охлаждащ балсам в ръцете ми.
В собствените ми ръце.
Мажа се с благодарност, че поне това остави на мен.
Плащам и си отивам.
След месец пак.
Ъх.


милк - ще изтрае. Още 5-6 пъти. Но пък пет години ще забрави за епилатор и депилатоар.
Цели пет години.
Цели пет.
Ако ли не - ще си искам парите обратно.
А след пет, дано измислят нов метод. Не толкова болезнен и шоков.

________________________
* фотоепилацията, изгаря косъма отвътре.

пердета

Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота. Алергична съм към бели пердета и бели стени. Или ги сменям или боядисвам.
Сменям пердетата.
Боядисвам стените.
Всъщност за първи път имам истински пердета у дома.
Моите първи истински пердета у дома.
Едва ги преглъщам.
И все пак ги преглъщам, защото освен, че си ги купих, си ги и избрах. При все, че думата "избор", отнесена към пердетата у дома, е относителна и многозначна.
Или, моите пердета, не са в цвета, който така силно исках.
Не са и така любимите ми ленени пердета - такива каквито си ги представям, а аз все така си представям идеалните ми пердета.
Не са и ушити така, както си ги представях. Но пък ми се вместиха идеално в ремонтния дефицит.
И сега, имам пердета, които не харесвам особено, но пък са приемливи.
Понякога.
И така, приемливи бяха, докато не се загубих в огромния детски магазин. При пердетата точно.
Пердета в детския магазин.
145 х 280.
15,99.
И замижах.
Ама няколко дни мижах.
Така и така нямам лелеяните ми ленени пердета, да взема поне малко ресни. Те, че няма да ми се вържат на тафтата, няма, ма малко цвят и настроение в оранжево би било...
Шокиращо.
Шокиращо, бе!
Как не паднах от стълбата, докато нанизвах кукичките!
А те и без това се нанизват трудно.
И въобще - труд с омраза.
Първо се сурна корниза, защото видите ли, точно където го сметнахме с дядото да дупчим, се оказа трегер. То и дядото не ми е на мен никакъв дядо, да не говорим и майстор, а в крайна сметка и като готвач не струваше, но това е друга тема.
Та, кой ти ще маже за две дупки и ще дупчи на ново - подсилихме с конци.
И като се сурна, корниза, с ония ми ти пердета и сега отверка ли да търся, корниз ли да държа?!
Майната му на корниза. Ако ще да пада.
Ще си сложа щори и сбогом пердета, сбогом мъка.
Тъкмо от кафявите пердета ще си ушия шоколадова бална рокля. Натурално шоколадова бална рокля. Да ми отива на красивите обеци.
Ммм.
Е, не падна корниза.
Намерих и два различни винта по мярка.
За различните дупки.
Развинти. Още, още. Леко и тегли, че заяде. А сега завинти. Натегни. Дай пак. Готово.
Сега пердетата.
Ресните де.
Е, сложих ги.
И се дръпнах да огледам - съвсем по майсторски.
И не.
Не ми пасват на бежавите. Ама чак ми избодоха очите. С кафявите? Как можах тая мисъл порочна да възпроизведа. Ами да. С кафявите си тичат. Хайде на стълбата пак. Изнизвай трите парчета. Нанизвай по обратен ред.
А са свали ръцете.
Ръцете.
Не ги и усещам. Повтарям си командата наум. Свалям и гледам.
Ммммм... мне. Не точно, ма по-бива.
Сега и от другата страна.
Същото.
Почивка.
Остана ми само последното парче.
Дали, пък да не взема и от шарените ресни. За иззад и помежду пастелните парчета лъскава тафта.
И за да е пълен кича.
А тафтата е лъскава в принцип, но аз това не го знаех още, в не особено осветения магазин. И на всичките ми пастелни и убити меки цветове, е като космически кораб. Вражески космически кораб.
Вражески космически кораб превзел прозореца ми към света.
Лъскава тафта и ресни с китайски полиестерен вкус.
Все едно.
Докато падне корниза.
Или да отида до детския магазин и утре.
За няколко лъскави оранжеви възглавнички.
Подлакътници.
Така ще ми бляска и прилъсква от няколко места.
И ще ме разконцентрира.
От прозореца и пердетата, които нямам. Все още. Сега имам лъскавини. Като светна спота.
Сега.
Сега, ще съм кралицата на блеснулките, в дневната на Кича.
Или де оставя само нощните лампи да светят и ще ми е приятно.
Донякъде.
Но пък няма да съм беазапелационната кралица на блеснулките и лъскотийките.
Винаги съм харесвала пердета.
Ленени пердета.
Или американ.
Пердета, с цвят на употребени корабни платна.
Не съвсем бели, но бели.
И в никакъв, ама в никакъв случай искрящи от белота.
Ще ги имам.
Някога.
След щорите.
Които пък ще дойдат след като падне корниза.
Окончателно и веднъж завинаги.
Те са ми романтични. Най-романтични на сърцето ми са красиви и меки пердета, поглъщащи светлината.
За пердета от органза, в спалнята, пък въобще няма да отварям дума.
Щот е виновна майка ми. Тя ми отпусна две маломерни, но за сметка на това страхотни пердета. А такива други не намерих.
Ииии...
И там, докато падне корниза.
Да, авантата винаги ме е набутвала. Не ми подарявайте нищо, освен ако изрично не бъде оказан подаръка, моля.
Страшното за мен идва по-после, защото.
Пердета.
Винаги съм харесвала пердета.
А са толкова трудни.
Като всички хубави неща които харесвам.

милк - ще потърпи, ще потърпи, пък накрая, каквото сабя покаже. Или портомоне.
Аз обаче съм лигла и си искам онея пердета, дето така прекрасни си ги представям.
* американ - е вид паму4ен плат. Много приятен мръсно бял ванилов цвят.
И много се мачка.
Но е наистина чудесен.

***исках първо да пусна за фото-
епилацията.
Но така бях набрала от пердетата, че не можа да пробие. а и така си починах. сега отивам да закача последното парче перде.

to walk

"... носете си новите дрехи, мом4ета
и всекидневно ходете пеша..."

Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Ходя пеша и обичам да ходя пеша.
Ходя бързо и равномерно.
Шест и половина километра в час, е личната ми, полезна скорост, която ме прави щастлива от тази физическа активност.
Четири и половина е за приятна разходка.
Така спортувам.
Като ходя.
Или - ходя редовно пеша - имам хубаво дупе и крака. Не ходя редовно - имам гъз. Предпочитам първия вариант. Някак естетично и самочуствено ми е на мен ми.
И ходя пеша. Всеки ден.
Това ме спасява.
От скуката. От черните мисли. От бързите решения.
От всичко.
Освен, когато е твърде студено или твърде топло.
Това се отнася и за градския транспорт.
Аз ползвам градски транспорт.
За една, две или 4 спирки - там където няма да ми е приятно да ходя пеша или няма тротоар.
Такситата са излишно пилеене на пари, а и болшинството не са по-чисти от трамвая или тролея. Или още по-малко миришат приятно.
Освен това, пеша стигам почти наравно с обществения транспорт.
А аз съм практична - не съм склонна да плащам за нещо, повече отколкото струва и да понасям нечии фасони, за моя сметка.
Да, в трамвая не мога да пуша цигари, да пия кафе и да се смея неограничено на глупости с избрани от мен спътници. Но пък, ако се натегне атмосферата, винаги може да слезеш на първата спирка.
Е, хайде, слез на средата на пътя за морето!
Не. Не е добър вариант. Стисваш зъби, затваряш очите и се превръщаш в секундант на времето.
По-после тоя тежък вкус си остава, каквото и да се случи след това.
А от трамвая, слизаш, набираш се на личния си скоростометър и забравяш.
До няколко часа.
Аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата. Седемдесет процента от обувките ми са идеални за ежедневно придвижване пеша от точка до точка.
И ми е приятно.
Така общувам с непознати хора. Когато ходя пеша съм слънчева и доволна и други доволни хора се усмихват на мен. Аз се усмихвам на тях. И денят ми става с пъти по-хубав.
Понякога виждам и други като мен. Но по-често не. Това не ме тревожи. Така улиците не са задръстени.
А и аз себеподобни не търся, защото съм си специална на мен.
Пешеходството е дело лично.
Говоренето пречи на бързото ходене.
Не обичам никой и нищо да ми пречи. Никога.
Затова отделям любимите си неща.
За да ме радват концентрирано.
Обичам да ходя бързо сама.
Да се разхождам със сина си.
Да пътувам с Петя до Варна.
Да се возя при Явор в София в почивен ден и да пием кафе в пластмасови чаши в колата му, сякаш пътуваме надалеч.
И да имам вода в огромната си чанта.
Винаги.
И тук няма да си развалям настроението с прахоляка и мърсотията по улиците, които преминавам всеки ден и които цапат любимите ми обувки или гуменки. Нито с липсата на тротоари. Нито, с недостъпните такива, от поради множество спрели коли.
Няма.
Вече успявам да игнорирам нелицеприятните мен неща по улиците.
Заобикалям ги.
Не, защото не ми пука - не мога да променя всичко неприятно и неудобно.
Може да промени това някой друг.
Някой, който се вози в кола. Някой, който спира и паркира.
Защото, аз съм пешеходец.
В истинския смисъл на думата.
Да мога ходя пеша е ежедневно удоволствие за мен и сетивата ми.
И си пожелавам, скоро и улиците да са чисти.
И коли по тротоарите да няма.
И тротоари да има въобще.
За тези, които ходят пеша.
За мен.

милк - ходи само по асфалт. с гуменки. или сандалки. но винаги по асфалт. и никога, ама никога, боса.

-----------------------------------------------
*
Женският род на някои думи, mе отказва от ползването им.
Аз все така съм си в женски род, при все, че се наричам "пешеходец".
Пешеходец, звучи по-добре от пешеходка, нали?!
мда.

масаж, кръв и крем за бръснене

Имам една приятелка.
Меги.
Тя е масажистка и ми е приятелка, отпреди да е масажистка.
Но ми е по-близка откакто ползвам услугите й.
Професионалните.
Някак по-интимно близка.
Даже и циците ми е виждала.
И гъза. Винаги ми запрята гащите на ляво на дясно.
А бе, хем ми е неудобно, хем после ми е хубаво.
Чудно нещо е масажа.
Отпуска.
И мускулчета.
И разните меридиани.
И мозъка.
Въобще.
Вероятно, защото аз викам.
Но пък, това е, защото ме боли.
И викам, и плача, и мрънкам. Меги, обаче съвсем професионално, не ми обръща внимание и мачка.
Понякога си мисля дали няма нещо садистично у нея, или да не развивам натам, защото си плащам за тоя садизъм, че и часове си записвам вече. Редовно.
След като ме намачка идва ред на виждането. Или преди това. Зависи.
Нескафе с мляко за мен. Чай за Меги. И цигари за двете. И женски приказки.
Та, в един такъв промеждутък преди или след, Меги каза, че ходи на фотоепилация.
Аз от своя страна като една средностатистическа майка, на която все не й достига време, проявих интерес. И как да не - това е информация от първа ръка. Първа подмишница. Първа (точка, точка, точка). Е, хайде, втора след моята.
Меги ми ми обясни всичко. Най много ми обясни, че трябва да се бръсна 20 дни.
Със самобръсначка. Иначе не.
Не те взимали въобще да те третират.
И така, ден, след ден.
Два масажа между другото.
Нова година.
И след новогодишна и празнична, се присетих за фотоепилацията.
Някак си забравих, обаче, за бръсненето.
Винаги забравям това, което не ми изнася.
Меги ми записва час.
Доразбираме се телефонно, когато измецвам, че не съм се бръснала.
Анулиране на часа.
Миглена включи автоматично на майчинските обороти: Ама, Миле, аз нали ти казах, или-или!
И така.
Крем за бръснене аз си имам.
Каро.
Ако някой не знае да знае, първо почиства идеално лице и второ замества още по-идеално ваксата, ако е свършила.
Ваксата за коса.
Много ясно.
И самобръсначка си имам. Даже няколко. Но само ги имам. Неразпечатани.
Приспивам детето и влизам в банята.
Със всичката си налична смелост.
И с влизането, влязох в приключение.
Аз се къпя с очила. Те се запотяват. Аз ги насапунисвам малко и така.
Без очила има риск да се утрепя.
И понеже не мога едно по едно, а ако може всичко едновременно, за да не се губи време - почвам от косата.
Да мия. Насапунисвам я.
И посягам към крема за бръснене. Той обаче трудно се сапунисва, размазва, разпенва или каквато е там точната му употреба. И мигновено разбрах, защо точно, е така необходима четка за бръснене.
Нямах налична.
Имам само четка за зъби. Четка за коса. И четка за тоалетна.
И трите не стават.
Разпечатвам и самобръсначката и както се навеждам отново, така потича лют шампоан в очите ми.
И мижа.
Бъркам с пръстета под стъкълцата - ръцете ми в крем за бръснене - още по-лошо.
Мия ръцете - не мия косата, защото ще отмия и крема за бръснене, а толкова трудно размазах.
И пак.
Отначало.
Огледалото пак се запотило. Пак мажа със сапун и вода. Пак хващам самобръсначката. Първи раз. Пак ми влиза шампоан в очите.

От там насетне всичко се повтори няколко пъти.
Мъка.
И хлъзгави сапунени пръсти.
И кръв. И тоалетна хартия.
Не. Не се самоубих със светло синя дамска самобръсначка.
Този път не успях. Не че съм имала за цел.
И дано не успея и в следващите 20 дни, че и от промоцията "триъгълник + мишници" ще остана ресто.
Оставих банята в кръв и крем за бръснене.
Нямах настроение да бърша и чистя.
Нито тогава, нито после.
Не. И кръвта, не беше толкова много, но с толкова много прорезни се бях украсила, колкото фиби съм успявала да сложа на главата си.
Е това беше образно, защото съм стигала до 40. Фиби.
И толкова, толкова много парченца залепнала тоалетна хартия по промоционалния пакет, че ми се доплака. За мене си.
Нагласих се като коледна елха с пресечен изкуствен сняг. Сняг на парцали.
Нагласих се като коледна елха със светлосинята си дамска самобръсначка.
И с дясната си ръка.
И броя.
От вчера броя. 20 дни.
Само дано не са 20 бръснения, че тогава вече ще отида в бръснарски салон.
Като ще ме бръснат, поне да съм жива.
И хубава.
Ще се обадя на Меги, за всеки случай, да питам - дните на брой бръснения ли са равни.



милк - само ако може да знае какво за мазане се ползва и кое е правилно по посока на косъма или обратно. "По посока" е по правилно, нали?!

средностатистическа. секс и супа.

"... Путка незадоволена ти си
Путкааааааа НЕзАдОвОлЕнаааа..."

Клиторен оргазъм, Хиподили, Хиподил

Аз съм нормална жена.
На тридесет. Тридесет и три.
Аз съм нормална жена. Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
Имам ежедневна нужда от секс.
Или поне през ден, по няколко пъти. Секс.
И нямам секс.
Нито всеки ден.
Нито през ден.
Нито даже през месец.
И за да съм съвсем честна и през година нямам. И през две. И през три.
Сякаш карам втора девственост. И чакам. Не, не чакам принца на бял кон. Нито дори принца на колело. Даже и принца с кола не ме вълнува.
Пък и те принцовете посвършиха. А тези дето останаха, те не ме вълнуват също. Не са средностатистически. Не ми отиват.
Сякаш чакам някой наличен или не да ми отключи тръпката. Тая, дето съм я заключила и съм изхвърлила ключа.
За да не се изкушавам и да не се пилея в недоволство.
Не мога правя секс със случайни мъже.
Не мога да правя и секс с мъже, които не обичам.
А това, че те мен ме желаят, няма значение. Повечето не умеят да си поискат секс. А които умеят - не смеят. От мен да поискат. Е, как тогава ще прави секс с мен след като не смее да ме пожелае?! Ма, не помежду два вица или докато сменя скоростите, а в прав текст.
Това е тревожно ми.
А не липсата на секс, или по скоро неналичието на такъв.
Аз мога да говоря за това.
Не ме притеснява. Реалностите никога не са ме притеснявали.
Сякаш разменям рецепта с приятелка.
А, забелязваш ли как все до готвенето извъртам нещата?! Да умееш да готвиш е ласкателно за егото, но за това друг път. Просто ми хрумна.
Аз мога да говоря свободно, за това че твърде дълго нямам секс.
Научаваш се да нямаш.
За мен сексът е важен.
Жизненоважен.
Като дишането.
Като ходенето.
Като притварянето на клепачите.
Сега, сякаш дишам наполовина. С половин дроб. Или съм инвалид. Научаваш се да ходиш с патерици. Не, не. не ползвам вибратор. Не ми харесва. Не ме целува вибратора и не се смее на шегите ми. А за мен е важно да има с кого да се смея. Останалото са подробности. Или сякаш съм незряща. И ме връхлитат цветове в безцветното. Всъщност не знам какво е да не виждаш, само така си представям.
Представям си често различни неща. Това го умея.

Не е, толкова страшно.
Преживява се. Или както казах, научаваш да живееш различно от приетото за нормално. Научаваш се да не ти липсва. Научаваш се да не се отразява на отношенията ти с другите хора.
Научаваш се да си деен и трезв, при все че дишаш на пресекулки.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Имам дете. И, не, не съм Дева Мария, но пък нямам и наличен Йосиф, така че категорията вече става изключително сложна. Но пък при мен обикновено нещата се усложняват в движение, та това не ме изумява.
Изумява ме друго.
Изумяват ме мъжете, които познавам. Те са чудесни, но не са моите мъже. А аз познавам много. Даже и един мой мъж няма.
В тях секс аз не разпознавам.
Или, има. Един. Той, не е мой, обаче.
А нечий друг. И понеже този филм аз вече съм го играла, не искам да го играя пак. Финала винаги е кофти.
Финала даже не ме интересува. Не харесвам горчив послевкус.
Обичам питателна храна, ароматна със смесени вкусове. Или за филми говорех?!
Все едно.
Загорялата тенджера прецаква всичко.
И времето и усилията.
Нагара винаги носи тежка атмосфера.
Понякога успяваш да почистиш, но тенджерата никога не е същата.
Понякога не.
Изхвърляш я. И странно, продължаваш да търсиш все същата тенджера, при все, че е загорила усилията ти.
Същата като функционалност.
Няма.
Спрени са от производство. Изчерпани са.
Или ти самия вече си вложил други функции в тази вещ. По-вероятно.
Аз съм нормална жена.
Средностатистическа. С нормални нужди и нормални потребности.
И нямам секс.
Ще сготвя супа.
Добрият готвач умее да готви супа.
Или да мина на телешко - то винаги е алангле.
Не докрай, не съвсем.
Много инвестиции, малко удоволствие.
Не ми харесва - аз съм рационална.
Ще сготвя супа, както казах.
И препечени филийки.
С крема сирене.
И сладко от вишни.

милк - готви с удоволствие, по задължение и по памет.

-----------------------------------

* моля, бъдете така добри, не ми предлагайте приятелско рамо и секс. Не мога да приема такава услуга.
Аз с приятелите си не правя това.
Приятелките си също не чукам.

** душевния ми ексхибиционизъм няма спирачки. Аз също. Вероятно, за жалост. А вероятно - не.
Пък и - така ми харесва.

неделно.

Не ме търси
В неделя до обяд.
Заета съм.
И съм пила кафе. Повече от час и половина.
Понякога ми се иска да бих пила друго.
Ей, така за безразсъдство.
Но и така е добре. За през прозореца. Или от балкона, ако не е твърде студено.

Гледам футбол.
В неделя.
Неделен футбол в двора на училището.
И мъже.
Много мъже.
Само мъже.
Поне дузина.
Около 30те и отгоре.
Завършени и финализирани тела. От тук насетне започват щетите на времето, но мен това не ме интересува сега.
Харесвам ги такива, каквито са.
Към момента.
Други не ги и искам. Нито по млади. Нито подобрени.
Харесвам ги такива.
И поне половината бих овършала, ако не пиех само кафе и вода, а нещо друго. Ей, така за кураж.
Даже и бинокъл не ми трябва. Долкова съм близо, че ако извикам тихо ще ме чуят.

Мистър Ориндж. Идеален. И височина и пропорции. Той е суетен. Оранжевия ми манекен. Него го чакам специално да дефилира неделно и да го преглътна.
Между втората и третата глътка.
И Сивия - слаб, с фина структура и издължени мускули. И възлести пръсти предполагам. И щръкнали кокалчета на глезените и китките.
И Девятката. Малко не ми е сайз, ма не може да искам всички да достигам само на пръсти. Даже ми е тамън като се замисля. И хубав.
И зъл.
И вратаря, и той. Него го гледам и в събота. Идва сам и рита на стена. Той е сладък и объл. Гушкав и тъмен. Харесвам го също.

В неделя не правя закуска.
Гледам мача.
Няма значение кой бие. Или вкарва голове. Аз съм за всички.
Или поне за половината. Те пък не са и в един отбор, което няма и значение.
Най ме радва като вкарват на близката до мен врата - тогава се затичват срещу ми вкупом. И рефлексивно потъвам навътре, защото страшна вълна от тестостерон ме залива.
И през прозореца даже.
И ми омекват колената.
Отивам да си взема стола от спалнята, защото в бързината да не пропусна мача, забравям предварително.
Не пропускам да се изкъпя, обаче.
След мача.
И да сменя женските си гащи. За да мога да изляза навън, при все че пак, ме надушват уличните псета.
Аз тях ги заобикалям.

Веднъж бях поканила приятелка на кафе.
В неделя.
Тя не можа да оцени красотата на неделния ми прозорец.
Заля ме с непотребни ми, омразни клюкини и ми съсипа тръпката.
От тогава не си развалям неделите.
Затова, не ме търси.
В неделя до обяд.

В неделя на обяд готвя сандвичи.
Студени сандвичи.
Как се готвят студени сандвичи ли?! Ей, така. Лесно и бързо. Даже и рецепти има. В готварските книги.
Готвят се, значи.
Или, в неделя готвя многопластови студени сандвичи. Отхапвам и дъвча.
И чакам.
Да се стопли.
Времето.
И неделите през пролетта, също чакам.
И всички тези облечени сега мъже - полуголи в неделя преди обед, пролетно.
Чудни са неделите ми. Воайорски. И добре, че това ми стига.
Само това.
Засега.

милк - харесва този футбол в двора на училището. харесва го много.

flesh memory

Déjà vu.
Избягвам да ползвам израза. Не, защото е чуждица.
Не ми е приятен на слуха. Употребява се твърде много. Употребява се твърде често.
Злоупотребва се по спирки, кафенета, и други ежедневия.
Злоупотребява се с произношението.
Със значението, също.

Seen before. Been before. Kissed before. Sexed before.
Или паметта на плътта.
Flesh memory.
Това по-ми приляга на мен .
Тогава, когато се събудя в три и половина на нощта и сякаш отново е тук.
Някой друг.
Сякаш ме целува отново.
Някой отминал.
Сякаш отново правя секс.
И някой друг ме контролира мен.
С несвойствени "сякаш", които разбирам по страната на леглото, в която се събуждам.
Разбирам по извития си за целувка врат.
И напрежението в малкия таз.
И мътните ми очи.
В огледалото.
Сутрин.
А него в същност го няма.
Няма го в мислите. В желанието също го няма.
Само плътта помни.
Само плътта връща усещането отново.
Своеволно.
Паметта на плътта, се забавлява с мен.
Паметта на плътта, ме вади от равновесие на вкаменелост.
Появява се, когато съм успяла да игнорирам женските си атоми. И обръща света ми.
За микросекунди време.
Изтръпва ме и се намества в мозъка.
И ме оставя. На собствените ми демони.
Няма много такива в мен.
Няма чужди и ничии.
Само аз.
Аз със себе си и срещу себе си.
Не се виждам. Някой, нов, бърка в мозъка ми, друг, по-стар, помни плътта ми.
Не мога така. Не искам така.
Еднозначна съм.
Само една. Само с един.
Паметта на плътта е по-върховна от желанията. По-могъща от разума.
Не съм готова още.
Не съм готова.
Да пиша нови страници. Памет.

милк - предотстъпва употребявана flesh memory за форматиране. моля.

----------------------------
flesh memory - не знам дали има, такава формулировка - не ми се рови. Аз имам такава памет, което в случая е по-важно за мен.

déjà vu:
* Теория 1 : Човешката памет е разделена на 2 - краткотрайна и дълготрайна. В случаите на deja vu спомените от краткотрайната памет преминават прекалено бързо в дълготрайната и мозъка си мисли, че това е станало преди много време.
Теория 2 : Това е нещо което сме сънували, което изглежда достатъчно правдоподобно, имайки предвид загадката на сънищата...
** Дефект в матрицата.
*** An impression or dull familiarity of having seen or experienced something before.
**** seen before [French]; a feeling that what someone is seeing or experiencing happened before even if it did not. Knowing how to write a foreign term is as important as knowing how to use it.

vulva original

Никога не съм давала пари за парцалки. Или поне не с удоволствие. Освен ако не са особено специални.
Тогава не се замислям за последиците - ток, парно, вода...
Или, хубавите сутиени са задължителни за хубави цици и изправен гръб.
Хубави гащи винаги ти е приятно да обуеш.
А хубавите обувки са ултимативни. С тях можеш и само по обувки да тръгнеш.
Или поне у дома.
Само по обувки да постоиш.
Фетиши.
Наричат ги фетиши.
Не ми харесва. Наричам ги любими.
Те се намират винаги в едни и същи магазини, защото аз тези места да обикалям не обичам.
И обикновено не се променят с годините.
Любимостта ми към тях също остава непроменлива и постоянна.
Те даже са в едно отделение на гардероба.
Всички заедно.
Аз съм вещоманка.
Мога и да не ги ползвам. Само да ги гледам. И да ги имам - обичам вещите си, защото.
С тях съизмервам настроенията и желанията си.
Личните ми притежания.
Те не са скъпи неща.
Тях може да има всеки. Без усилие. Стига да ги види по същия начин.
Те са вещи находка.
Те са вещи, които ми казват "имай ме".
И аз се сдобивам с тях, неустоими за мен..
И vulva original в любимото отделение ме прави неимоверно самодоволна. Дали заради огромният бял надпис точно на гърдите ми. Или черното. Или омачкания импрегниран плик в пощенската служба с черен печат "vivaeros".
Еротичен ми е акта на придобиване.
Неимоверно.
Повече и от обувките "Graffiti", чиито кутии пазя. Отново черни с бял надпис.
Повече и от фюрерската мушама на в лайняно кафяво.
Повече и от китайските ми ракитени джапанки.
И от десетките гайки и винтове, които събирам по улиците, също.
Повече.
За мен.


милк - окомплектована и сериозно доволна.
_____________________________
* всъщност, vulva original, си е сериозно изваждане, ма си струва, пък.

Яйца

egg, eggs and eggy


Яйцата са деликатна материя.
Превъртал ли си някога в ръката си яйца, навместо китайски топки?!
Трудно е.
Изисква внимание. С тях нищо не прави между другото.

Яйцата са с фина настройка и набор от изискуеми условия.
Хигиена.
Температура.
Влажност.
Срок на годност.
Яйцата също така са изначални. Женски яйца. Мъжки яйца. Яйца.

Или, като готвач (и жена), мога дефинитивно да заявя, че по-деликатни продукти, съставки и компоненти от яйцата, няма.
Правил ли си яйчен крем?! Крем-карамел, например.
Биеш яйцата, със стайна температура, в захарта, до еднородна смес, прибавяш ванилия, кипваш млякото, охлаждаш, смесваш и на водна баня. Умерено. А по-после карамела. Малко захар, малко вода и силен огън до кипене.
До насищане на атмосферата с нагар.
Е как да наречеш крем-карамела, крем-карамел?!.
Почти сексуално изживяване е описанието на крем-карамел. Вероятно, заради яйцата.
А другите?
Ами, другите десертни печива? Брашнените.
Отделно жълтъци. Отделно белтъците.
И смесваш внимателно.
Белтъците в разбитите жълтъци..
Какво повече?
Какво още?
Яйца.
И яйчниците са деликатна материя.
Жълтъчна.
Със сърцевина.
Виждала съм червено яйце. С червен жълтък. Не го опитах, не посмях, но и мен никой не ме е лизал в цикъл.
А белтъците, белтъците са винаги на сняг. И винаги с прилепяне на език се преглъщат.
За да не върнеш. Сурови или не.
Едните винаги сурови.
И като споменах брашно, аз на брашно не съм правена. Брашното за яйцата, обаче, е като чаршафите за мен.
Бели.
Най-красиво се пише на бели чаршафи.
Най-удобно полягат яйца в брашнено кладенче.
Яйцата са деликатна материя.
С особен статут.
Възпроизвеждат генетичния код на приносителя. Само някои от тях.
И само в добри условия.
Спазвай срока на годност.
И хигиената.
Или вземи пресни.
От магазина.
Или замрази жълтъците си, докато намериш идеално разбития белтък. Или до никога.
Най-вероятно.
Яйцата са фина материя. Към тях се подхожда деликатно - твърда ръка и меки пръсти.
И внимание.


милк - внимателна и деликатна.

God bless me

или, имаш крава - пиеш мляко, имаш цици - носиш си ги.

Цици.
Това е думата за гърди.
За женски гърди.
Уличната дума.
Колкото по-голи, толкова по-цици.
Колкото по-големи, толкова повече цици.

Ама аз не съм съвсем съгласна.
Винаги съм харесвала цици.
Малки, стегнати и разляти.
Като отрязана третина на ябълка или като пържено яйце.
И раздалечени.
Мдаа.
Най-ме радват цици като яйца на очи.
Със зрънце черен пипер.
Естетиката преди всичко, моля.
Тук само да отбележа че, за да добият формата на любимите ми цици, яйцата трябва да са 5-6 броя (най-добре шест), в тиган с диаметър 20, един пръст олио и да се изсипят наведнъж.
Иначе се разливат и се губи формата.
Рецептите и яйцата друг път обаче, щот рецепти с яйца има много, а също и цици.
Моите цици, обаче са ми само едни.
Цици среден размер - три яйца на очи едно върху друго.
Не са ми много удобни, ма се свиква.
Понякога ми пречат.
Понякога ги забравям.
Всъщност и среден размер не са, ако изхождам от номерацията, ма са средностатистически поне.
Гърда, като една човешка длан, но по-голяма ти не си ми нужна.
От моята преливат, в чуждите се губят.
Ма това не е, щот са ми малки ръцете, просто ги харесвам с големи ръце.
Или ако да съм честна, друго си е да те изплеснат по дупето, а това само с пестник е възможно.
Голям.
Пак се отплеснах.

Та за циците.
Моите цици са ми естетични.
Те не са млекоцентрали.
И не са биберони с мляко.
И залъгалки не са - имам чувствителни зърна.
Затова.
И всякакви сутиени не мога да нося.
А без сутиен няма как да изляза, пак поради същата причина, защото докато премина подлеза и зърната ми щръкват.
Ежедневната ми превръзка започва да лепне и за капак започва да ми се вие свят.
Прималява ми, не ами, направо ми се огъват колената.
И всичката ми старателно складирана злост, необходима ми за да си извървя маршрута, се изпарява.
Ей, така!
А това не е добре.
Хич не е добре.
Не, не, въобще не е добре.
И започвам да се изчервявам, все едно съм се видяла гола на билборд досами местоживеене ми, а това равносилно да съм овършала целия квартал. Или поне вход.
Та, поради тази причина, нося сутиен.
Всеки ден.
От сутрин до вечер.
Ама по възможност такъв дето ми присплесва циците, щото и да не щръкнат зърната, с вирнати цици - ефекта е същия.
Пък и не ми тежат.
Никак.
Аз също се и наблюдавам.
Наблюдавам се редовно, наблюдавам се в принцип.
Любувам си се.
Всеки ден.
Но в случая иде реч за статистика. Или циците, рано или късно се променят във времето. Не винаги за лошо или по-скоро не толкова бързо, колкото си въобразяваме (жените въобще).
Ма при мен всичко е със закъснение, та, има тенденция и гравитацията да закъснее.
И при все, че по всяко време може да се тунинговам със силиконови подплънки или по сериозни козметични, някак си ми се ще.
Mоите да си останат мои.
И довечни.
Колкото е възможно по-дълго време.
God bless me.
И повече нищо няма да искам.
Други цици не биха ми и отивали, Lord, защото, както вече казах - естетиката преди всичко, моля.


милк - има си цици - носи си ги.

EXIT 2008

Аз съм натуралистка.
Харесвам мирис на пот.
Харесвам мириса на потен от физическа дейност мъж.
И мирис на пот в комбинация с изветрял парфюм и цигари, в студеното на зимата.
А също мирис на пот и сапун, отпреди няколко часа.
Харесвам и мириса на собствената си пот.
Сексуална ми е.
Харесвам потта на определени кръвни групи.
Тя ми определя секса.
Харесвам и косми под мишниците.
Или по-скоро твърде много не харесвам липсата на такива. А също и всякакъв вид обезкосмяване при мъжете.
Не, не, че ми „звучи” педерастко.
Просто не ме впечатлява, или не, не – впечатлява ме непривлекателно. А, бе, направо си ме дразни. Твърде женско ми отива и ми навлиза в разрез с личната природа.
Не харесвам маниаци.
И не, не ги харесвам обръснати целите.
Аз съм натуралистка - обезкосмявам се като имам време.
И не ми пречат два-три- пет косъма на гъза или някой друг по краката.
Те са ми против уроки. Примерно.
Или аз природата си не мога да надвия. А и не искам. Така ми е удобно и ненапрягащо. Суетата е подчинена на времето.
А аз от него нямам в безкрайност.
Аз съм натуралистка - обичам секс без лубриканти и латекс.
Най-ми е хубаво с плюнка и човечетата в мен.
И мразя латентните ортодокси и чистофайници как тичат към банята да ме отмият.
И мене и тях си.
И не, не страдам ако ми лепне чаршафа. Не страдам и ако ми се слепнат и обърнат космите.
Страдам обаче, ако не ми се наберат количество миризми и секрети.
Аз съм натуралистка - обичам нещата да се казват с точните думи.
Няма по-слюнчеста дума от "путка".
Няма по-скучна дума от вагина.
Няма по-богат и осакатен език от българския. Ние не обичаме езика си. Не харесваме думите. Наричаме ги мръсни и ги заместваме с "оная работа" и подобни безлични словосъчетания..
Няма и по-емоционален и сочен език от сръбския.
Ще взема да ида на EXIT-a лятос.
Един път да видя.
Само един път да видя.
Двайсет-трийсет хиляди полуголи потни мъже накуп.
В средата на лятото.
Необръснати, непарфюмирани и неогладени. И големи. Над метър и деветдесет.
Ке умрем от доволно.
С пълни очи и пълни ръце.
И схванат врат.
мдааааааааааааааааааа...


милк - има си една мечта на EXIT-a.