moon sand

Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома?
Вероятно не.
Освен, ако нямате дете на възраст между 3 и 10 години.
Е, аз имам и дете, и лунен пясък.
Детето ми има лунен пясък.
А аз имам лунен пясък из цялата къща.
Всеки ден отваряме кутията пясък за игра и всяка вечер аз събирам пясъка най-щателно, за да не се разпилее.
Да не намалее удовлетворителното ни количество.
Събирам го с картончета и се чувствам като наркопроизводител.
Или дозатор на дози пясък с картончета и дървени шпатулки
"домино".
Бористето прави фигурки и меси,
и мачка с пръстета.
Компенсира ни лунния пясък мъката по морето и големия пясъчник там.
Пълно щастие и мрАсотия.
Пясъка лепне по дрехите, по диваните по леглата, или семейната ни песна, влиза в употреба ежедневно:…
КАдето мина мрАсотия, мрАсотия,
кАдето седна мрАсотия, мрАсотия,
кАдето пипна мрАсотия, мрАсотия…

И така нататък в същия дух.
Moon sand.
Лунен пясък.
Имате ли лунен пясък у дома? Е, ако нямате, изгубихте си времето тук.
А ако имате - все едно вие си знаете, какво е да имаш лунен пясък у дома.
Резедаво, ронещо се и пълзящо нещо.
И превзема дома ти.
moon sand.

тампони

Май е към края си.
След цялата си празничност.
Дойде ми време да се махна от градския поток.
И на детето му дойде време - той в смесена група нямало да ходи - отписал се бил от детската вече.
И тъкмо застягах багажа за село - промоция за ваканция в любимия ми ни "гранд". Любим и на Бористето и на мен.
Резервация. Превод.
Първи юни. Празник в детската градина и последен ден училище на младежа.
Втора оферта. Пак там, но в други хотели. В гранда места няма.
Дали или?!
Малко време за размисъл. Ама какъв ти размисъл - то е повече от ясно - 13 дневна морска ваканция сега, излиза колкото 5 дневна след месец.
Отварям 10-дневната прогноза на sinoptik.bg и последното съмнение е изтрито.
Втора резервация. Втори превод.
Смяна на датите за автобусните билети.
Багаж.
2 дни до заминаване.
Последна проверка на календара.
На zicklus-calender-a.
Ooo, бе! Точно в с средата на тринайската ми се падат шест червени дни.
Да не влизам в басейна. Или в морето.
Мне.
Не е решение. Как ще влезе тогава Бористето във водата?!
Имам аз две светнати приятелки по женските въпроси.
Петя и Меги.
Звъня на Петя.
- Петее, нещо за преместване на цикъл? Спиране или по-ранно идване, дали знаеш да има?
- Миле, има хапченца.
- Какви хапченца?
- Едни малки, не помня как се казват, но ги продават свободно в аптеките.
- Добре, благодаря ти.
След малко, проблясък:
- Ама, Петее, тези хапчета да не са хормонални?
- Са.
- Е, няма да ми се получи тогава, ще звънна на Миглената - я нещо хомеопатично, я нещо бабешко ще знае.
Звъня на Меги. Не вдига. Смятам датите - на работа е, вероятно има масаж.
Чакам.
Пак звъня.
- Мегии...
Е, докато да изкажа в бързина и сбито въпросителната си и полу-преразказ на разговора с Петя, като зина онази ми ти устатница Миглена, добре че беше влязла в тоалетната на салона да говори на спокойствие, та прекъсваше от време на време, или в повечето време.
- Там'они.
- Какво?
- Та'пони.
- Миглено, ма, излез от където си, че нищо не хващам, а пък и не съм сигурна че каквото чувам, го чувам наистина.
- Тампони, бе, тампони!
- За цикъл?
- ЕСтествено!
- Добре. Какви да си купя?
- Обикновени. Каквито си купуваш.
- Може, но тъй като ще си купя за тампони за първи път в живота, затова ми кажи ако може относително какви.
- Милкана, ти до сега не си ли ползвала тампони?
- Не, не съм.
- Е, браво, Миле! Тогава като жена на средна възраст, ти е време да заползваш!
Щом ми е време според Миглена значи съм мега изостанала, щото тя в принцип е наясно със личното ми забавяне в някои цикли от живота. Примерно.
Грабвам си детето и портомонето и отивам в аптеката.
Да изправя поредния пропуск.
- Добър ден. Тампони за менструален цикъл, моля.
Жената ме погледна с повдигнати вежди. Вероятно се поръчват само като тампони.
- Какви? - пита тя.
- Нормални - отговарям й.
Меги ми каза нормални, значи нормални е достатъчно и за аптекарката.
- Ама какви?
- Как какви?! Нормални - нормален размер.
- А бе, госпожо, подпали аптекарката, каква марка Ви питам! - и заизрежда.
И какво от това, че заизрежда?! Сега ако звънна на Меги да питам и за марка - вероятно и аптекарката като виц ще ме разправя. По-добре не.
- Ооо, докарвам небрежен тон, по ваш избор.
И се усмихвам.
Любезно.
- Осмица или дванайска?
- Моля?! - очите ми се окръглиха. Аптекарката направо ме закопа.
- Осмица или дванайска?!!
За част от секундата си помислих, че вероятно това е някакво "фи" на тампона, но за да се излагам повече в случай, че съм сбъркала, оставих аптекарката да прецени на око и външен вид широчината и дълбочината на вагината ми.
-Ммм, по-добре осмица да ви дам.
- Да, повторих аз - по добре осмица - и си помислих, явно съм с нормално тясна путка..
След тампоните, останалите покупки преминаха бързо и вещо от моя страна.
У дома разгледах кутийката внимателно. И изчетох листовката със 'се картинките.
"осмицата" се оказа бройката.
Брой единици в опаковка.
Сложих тампоните за менструален цикъл в багажа, а и всичко останало и тръгнахме.
Три дни слънце, море и басейни.
Четвърти ден. 9ти юни.
По zicklus-calender-a, следва да ми е ден първи в червено.
6:30 сутринта - нищо.
7:30 - чисто е.
8:30 - съвсем нищо.
- Алоо, Меги, да сложа ли един за всеки случай?
- Дойде ли ти?
- Не.
- Тогава недей.
- А ако ми дойде изведнъж? Аз влизам и в детския басейн освен в морето!
- Еее, Миле като усетиш, че ти идва, отиваш и слагаш, щото то не е много комфортно все пак.
- Как да усетя?
Ти не усещаш ли?
Ми нее..
- Милкана, ти не си нормала жена!
- Оф, добре , бе! Няма да слагам.
Ден пети море и ден втори по zicklus-calender-a - пак нищо.
След два дни дават да се разваля времето, ако ме задържи личния ми шок и ужас до тогава, може и да ми се разминат тампоните.
Или поне през по-голямата част от времето.
В най-изобилните червени дни.
Ако ли не - експеримента предстои.
За мен.
Времето не се развали.
Ден осми море.
Сутрин.
Червена сутрин за мен. Ама много червена сутрин.
Дали па да не ида с превръзка на плажа?!
Я по-добре да ида за кафе и закуска за дребния, пък после ще му мисля.
Ама какво ти после?!
Сложих си го.
Тампона.
Преди кафето.
Да се тествам. Дали или?! Или как?!
Хъм, не е много как. За един час и дъното на гащите ми отече.
Не, че ме притеснява - не ме, кръв е - пере се.
Въпросът с плажа какво да правя, че да не се размине син ми с морето и детския басейн.
И съвсем ама съвсем не ми е удобно. Нито изправена, нито седнала, нито легнала. Да тичам след изтребителя пък съвсем не ми се вижда да ми се получи.
Не било много комфортно! Ей, сега ще й звънна на тая специалистката ми Миглена.
Може пък да не съм поставила тампона правилно.
Някак плитко ми беше.
Няма да предавам разговора с Меги, но е горе-долу както как да обясниш какво трябва да е месено тесто на допир, или каква да е палачинката от суровата страна, за да си сигурен че се е отлепила от тигана без да повдигаш със шпатула, или как се слага тампон.
Меги каза:
- Тампон се слага в тоалетната, все едно че правиш секс и си отгоре.
- Все едно, все едно, ама не е все едно, първо защото аз вече нямам спомен какво е секс и второ защото на мен кръв ми тече Миглено, а точно днес не ми е мазна, а бистра с консистенция на вода, а не на плодов сироп, или на мазни сополи!
В крайна сметка се оказа, че не съм сложила пилотния тампон достатъчно навътре.
До дънцето. А само на входа. Да не говорим, че направо си не беше преминал входа.
С втория ми се получи обаче.
Отвсякъде.
Хем до края го набутах, щото то с набутване става, ако не знаете да знаете и вие, хем оказа ми се много, ама много удобен.
Или никак неудобно не ми беше.
И да, вторият преседял във путката ми тампон съм си го снимала. Някак умилително красив ми се видя.
И естетичен.
И утре пак. И по-утре пак.
С тампони, не със снимки.
И мисля да спра до тук със споделянето, че то остана само личната си дълбочина и "фи" да си споделя, а чак толкова ексхибиционизъм и аз не притежавам.
Голите цици на плажа са ми достатъчни. На мен. А и на синът ми.
От там нататък въпросите: какво ти е това? Къде ти онова? От къде пика, покажи ми? а пишката къде ти е?; та до генералните изводи от сорта: "жените-момичета имат пишка от косЪми отпред", ми идват в повече.
На мен.
Хубаво лято и редовен цикъл ви пожелавам.
;)

24 ти МАЙ

Поредният празник, изгубил празничността си, в представителната улисия на държавниците ни

24ти май.
Празника на буквите.
Или както обясних на сина си, празника на буквите, приказките и детските стихотворения. Празника на думите и речта.
Най-хубавия български празник.
И като подарък за празника, времето като никога се бе отпуснало в един слънчев и топъл неделен ден.
Няма нищо по-хубаво от хубавото време в празничен ден.
Малко се успахме, или подарихме си и ние поспалива неделна сутрин за разкош. Закусихме на две на три. Облякохме си празнични дрехи и побързахме да отидем на паметника на Кирил и Методий пред Народната библиотека. По пътя купихме и знаменца за Меги и приятелката Зорничка.
И - о, разочарование!
Пред Библиотеката ограждения.
До паметника нe можем и да стигнем. Нито Борис и Зорница да видят отблизо гвардейците.
И музика няма.
Празничност също.
Добре, че нашите деца, благодарение на един усмихнат полицай се промъкнаха през загражденията и охраната да си оставят цветята на паметника.
Някак геройски се завърнаха под ескорта на Меги и на двама от специалните служби.
Нещо се чака.
И чакаме.
Час и половина. Какво е за обикновения човек час и половина, когато чака.
А той, обикновеният чака, държавните мъже и специалните гости - учителката синдикалистка Янка Някоя си, Жени Живкова и въобще по странно му събрани хора.
Държавните мъже, мисля няма нужда да ги споменавам кои са - всички сте ги видели по телевизията.
Но от тази важност и стриктност на организация, за да си прочете някой написаното слово, или миналогодишното, но редактирано за фасон и да отчете мероприятие - къде предизборно, къде по партийна линия, къде от сантимент по отминалите младежки години, малцината отишли до паметника, около 300-400 човека, извън включените в шествието и програмата, имаха поредното разочарование от държавната показност за сметка на светлия празник за хората.
Децата ни, тръгнали с очакване за празник, накрая питаха: къде е празника?!
По-големите деца: Ама какво чакаме сега?!
Президента!
Е как може толкова хора само да чакат и да няма празник, защото един президент го няма?!
Ами той като не идва, да си отиваме и ние!
Байрачетата не бяха нито утешителни, нито достатъчно празнични, в тълпата.
Наследниците ни дочакаха с усилия и многословни убеждения "Върви народе възродени", изпята от детския хор.
Чисти гласчета, но без патос, сила и тържественост.
Без празничност.
Тръгнахме си.
Зорница и Борис все така питаха къде е празника на буквите.
Техния празник започна със сок, сладолед във вафлена фунийка и соц-катерушките в Докторската градина.
Боже, откога кракът ми не беше стъпвал там - чисто и зелено.
И за капак - в програмата на телевизиите - нищо българско, патриотично или тематично - политика на българщината няма.
Има само мръсна политика. Тази дето я четем по вестниците всеки ден. Тази дето я слушаме по новините всеки ден. И профанизация на нацията.
Я, по-добре, Господа Държавни мъже, махнете 24ти май от календара с националните празници, за да го празнуват хората, както го разбират.
А не с речи и църковни песнопения.
И без ограждения.
Пуснете музика да свири цял ден. И всеки да може свободно да остави цветята си и настроението си.
Когато пожелае, а не когато е позволено.
И да, едно знаменце - 2 лева.
2 лева за национална принадлежност. За символ. За националния празник.

А така ми липсваха възрожденските песни, мъжкия хор и тържественото благовение пред смисъла на самия празник и уважението към светостта му от обикновения човек.

ХИПОДИЛ, КОНТРОЛ, РЕВЮ и МИЛЕНА

Веднъж и Завинаги.
А за мен лично - и за последно.
Но за това по-после.
Или три-четири седмици назад, в един форум ми заби погледа, а в последствие и съзнанието: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена".
Взрив от години назад пред очите ми - цветни картини, като на филм.
20 години.
Сверих прочетеното и в автора.ком.
В бясната.кучка.съм, пък, Ивентим и нюзлетър ми бяха пратили за 22ри май.
Два билета, моля.
Истина е значи.
Донесоха ми билетите.
И блаженство, и възбуда, и краката ми омекнаха, и главата ми се завъртя и всичко, ама наистина всичко.
Depeche Mode автоматично избледняха, а 10тина дни след това и отложиха концерта.
Все тая - аз тях съм си ги взела преди 3 години.
Сега остава да си взема и парите.
Обратно.

Този концерт, обаче: "Хиподил, Контрол, Ревю и Милена", не съм и очаквала да ми се случи.
Тези групи са присъствали в целият ми съзнателен живот досега.
Във времето, откакто съм осъзнавала едноличността си.
Явор не можа да се освободи.
Меги, пък й вкараха допълнителен семеен ангажимент.
Все едно, хубаво, че още има безвазелин.нет - намери се с кой да отида.
Иначе щеше да е мъка и личен ужас - много трудно преглъщам, да не кажа - хич - мърсотия, простотия и кретения.
Милена ме върна още в ученическите ми години.
А после и в студентските такива.
И въобще от 14 годишна, до сега, все ми присъства в някакъв период време или събитийност.
Истинско удоволствие и веселост заструи в цялото ми същество.
Такова настроение и живот ми влива винаги, и затова я обичам - въпреки хъшлашката й наглост, абсурдна и смешна понякога и ужасническия вид, който не знам как си докарва, е мега лъчезарна и позитивна, настроителна и заразителна.
Ревю без нея, не е Ревю за мен.
Контрол минаха покрай ми със спомени от весели събирания, случки и епизодични гаджета и целувки. Контрол с Кольо Гилъна.
То, друг Контрол и няма.
Отново за мен.
А Хиподил ми покриха емоционални и не толкова емоционални години.
Времена на разочарования също.
От Маймунарника до Зимния - и двете места са били инцидентни и единствено заради последно споменатата група.
И ако за мое облекчение Маймунарника го няма вече - ужасно място, ужасно наистина, то, Зимния дворец на мен ми беше за последно.
Организацията затънала в мърсотия, безобразни и безконтролни пиянства и прочие гледки и присъственост, ми създава повече дискомфорт, отколкото удоволствие от изживяването.
Благодарна съм на майка ми, че ме върна от вратата да си сменя джапанките със гуменки (поне), като разбра на кой концерт отивам, за да не ми смажат краката.
Тя е една добре информирана от много години майка и баба от четири.
Сега съм само със синина на лявото ходило, а можеше да съм и с премазани пръсти, ма нероден Петко няма да оплаквам сега.
Та, така.
Тази музика вече само у дома.
И на слушалки.
Или на лично парти.
В зала* и клуб - не благодаря.
В друга възраст съм вече.
Претенциозна.
От ЕГН-то е това.
74.
Точка.



----------------------------------------
* Изключвам зала1 на НДК - това е друго нещо. там и сама си посещавам желаното мероприятие. без негативи.
без забележки.

Латекс

Обичам да боядисвам.
Обичам да боядисвам с латекс у дома.
Боядисвам на често. Иначе казано два пъти в годината.
Пролет и есен.
Сезонно.
Според количеството слънце, което достига до мен през прозорците.
На пролет боядисвам в матови и тъмни цветове, за да не присвивам очи от силната светлина. А есента, в ярки и слънчеви бои- да не ми е мрачно поне у дома, на вън все едно е мрачно, защото.
Приятно ми е да боядисвам - чувствам се всесилна и всевластна - петната и олющените ъгли изчезват, сякаш никога не ги е имало. У дома мирише на чисто ново и различно, а аз се разглеждам уморена и доволна и приясядам на всяко различно място за разглеждане.
В началото - повече уморена, отколкото доволна, но след ден два - само доволна.
И така, боядисвам циклично, докато не се наслои толкова много латекс, че започне да се лющи. Тогава вече е по-сложно и тегаво - имам много дни миене и сваляне този, който може да се свали.
И доколкото може.
Да, бих могла да налепя тапети, но не искам. Пък и тях не мога да сваля и да налепя нови за 4-5 часа.
Все едно сега съм доволна. Дневната ме радва много - тъмна и уютна.
И прохладна за скорошното лято.
Дали да не боядисам и в малката си кухня и в коридора?!
Не знам още, сега съм наистина уморена и не мога да мисля, а и не ми се почва. Късничко стана вече. Късничко даже за лягане.
Утре. Или по-утре.
Или на есен.
Или когато си купя корк. За стените. За всичките. За да не чувам съседите.
Виж, корка с латекс не бих покрила никога, за това трябва да си измисля подвижни или сменящи се платна или пана. За цвят.
И настроение.
Толкова настроение има в цветовете.
Трябват ми и различни цветове пердета.
И килими. В различни цветове.
И ... о, и какво ли не още.
Дали да не помисля за цветни стъкла на очилата?!
Няколко чифта различни цветове.
Биха се събрали в кутия за малки обувки. И без това нямам килер, а мазето си даже не зная къде е.
Ще си лягам.
Друг ден ще мисля за последствията от корка, който все някога ще си купя.
И от колко постоянно количество цвят имам нужда, за да съм щастлива.

публикацията е премахната от автора.

поради естеството на търсене и достигане до тази публикация, публикацията е премахната от автора.


коментарите също.
по-голямата част от тях.

За горнището

На банския.
За горнището на банския иде реч.
Вероятно е съвсем не на място във времето, щото е зима, ма на - така ми се получават нещата, когато дойдат.
Като с цикъла.
Или аз не съм привърженик на разходка на плажа по цици.
И въобще не съм привърженик на "моите цици - цици за всяко око".
Стигне ли се обаче до по-продължително слънце стоене, е тогава привързаността ми се размива и свалям горнището, щото още по-ми е гадно "цици на триъгълници".
Тя и прашката на плажа ми е революционна - за мен си, ма пак по се преглъща от комбинация "загорели крака с бял гъз".
И само да кажа, като на село съм без горнище на двора - не ми се брои, щото там няма външни хора.
И като съм заоткровеничила - то и пребиването на плажа преди обед и следобед, ми беше неоткрита радост до миналото лято, но сега пък не бих пропуснала никое следващо, за да зарадвам с топлина цялото си тяло.
И така.
За без горнището.
Преди 18-19 години, бях на лагер със СМГ-то. Докато съм си стягала багажа, обаче, майка ми също ми го стягала - паралелно, в същата чанта. Резултата беше, че отидох с половината парцалки дето бях засилила и с още толкова, дето не съм и разбрала кога и как са се появили в чантата ми. А плажния резултат беше, че се озовах с един цял розов бански. Направо прозрачен като влезеш в морето.
На 15 години със съвсем прозрачен бански и току-що пораснали цици. Ужас.
Та, след първия ден ходех с един дънков потник и изрязани дънки до малко над задните джобове и бездънни предни такива. И ако да бяха панталоните иди ми, дойди ми, при все, че след четвъртия ден ми се протри чатала на свивките, щото те - дънките си оставаха мокри "ента" часа, а гъза ми се изрина, то потника никак не беше окей, щото така ми жулеше циците, че не е истина - направо за садо-мазо кадър си бях. Та, на петия шестия ден вече с червен гъз и червени зърна, подбрах се с братовчедка ми и една друга девойка дето майка ми ги беше извръзкарила да са общи в кухнята на лагера и хайде на нудистки плаж. Проснала съм се аз в цялата си прелест и в съвършен разкрач, цялата надефламолена и черпя слънце и топлина. Е, да ама...:
- Я, ма това наш'та Милкана била!
Скачам аз със скоростта на светлината да видя чия съм точно Милкана, даже козирка не си правя с ръка, защото слънцето са ми скрили Ицо Русев, Свес и Милко. Няма нужда да обяснявам, че три пубертетски пишки, 15-16 годишни, ми бяха на нивото на очите.
Това, че Милко от неудобство си беше сложил учебника по физика за следващата година пред висулките, съвсем, ама съвсем не го изключваше от тройката.
Даже и от очила нямах нужда - първа среща с анатомията. Мъжката. На моята възраст. Шок и ужас. Три комплекта в редица. Хванах си хавлийката и казах:
- Аз отивам ей там - поглеждам морето - като се върна всички да са легнали с глави към дюните, а после ще играем карти.
Е, карти не играхме. И до края на лагера не отидох на плаж, повече. На нудистки плаж.
А само с лагерниците - с фланелка и гащи.
На цветя.
По после, като станах на 16 се целувах с Ицо Русев за първи път с дъвка и език в Ритъм, но това няма нищо общо с въпроса с горнище или не.
В последствие, след още няколко неудобни за мен ситуации във времето с различни конфигурации хора, окончателно разбрах, че без горнище не ми се получава добре плажа. Нито с приятели, нито само с гадже, нито пък сама. Хеле пък последното.
И така, отказах се аз от илюзията да нямам разлики, което пък ме отказа от лентяенето на плажа.
И по тази причина нося дълъг ръкав лятото, за да не съм на рамене или на къси ръкави.
До миналата година. Когато с Борис отидохме на море.
Не, неееее предишното море - тогава беше още малък и не успяваше да ми свали горнището пък и аз го насмотвах набързо.
Е, миналата година не ми се получи точно така. Задърпа ми горнището заизскачаха ми циците - няма прибиране - аз прибера едната, той дръпне другата страна на горнището, изскочи другата:
- Махни си потникаааа, махни си и ти потникааааааа!
Обяснявам, че не може. Не става.
- Тогава и мен ме облечи.
Обличам го.
Отиваме да се къпем:
- Ела, Борисе, да ти съблека потника, че е мокър.
- Да, мокър ми е.
Събличам го. И пак ми задърпва горнището:
- И на тебе ти е мокър потника ти, съблечи си го!
Е, съблякох го горнището.
Борис се успокои.
За малко.
И гащите ми били "мокърки" и тях да събличам. Е, вече изпаднах аз в личен ужас, щото тоя цирк дето го играхме, и на инакоговорящите в околовръст им стана понятен. Извадих му боксерките от чанта и достигнахме равенство откъм долнища, ма ме пипа от време на време дали изсъхвам.
И така - от следващия ден, аз по долнище, той по дупе.
Ама долнището ми го отпусна, щото си бяха гащи прашка, а не долнище бански. Първо, че вече ми ги е виждал и ги познава и второ щото някак миниатюрни му изглеждаха спрямо другото долнище.
И така - радвахме се на слънцето, на водата, на тихия вятър. Голички.
И тази година пак. Защото без секрет, когато съм с Борис под мишка навлеци няма. Със или без горнище. Даже без горнище и часа не ме питат колко е. И огънче не смеят да си поискат.
И сред 300-та човека каре от чадъри и шезлонги, сякаш сме само двамата.
Или даже само аз. Борис копае щастлив в "големия" пясъчник, а аз получавам приятно загорели цици.
Без разлики.
И без горнище.



.
* боби, наистина няма шанси да си видял мен, ма има шанси да съм без горнище, някъде на друго море.

Предколедно

Харесвам Коледа.
Особено много, откакто имам най-личния ми.
Вероятно, защото, благодарение на него вече нямам цветя у дома и изкуствената елха ми идва тъкмо навреме в средата на всичките месеци студ.
И в целата ми омразна зима, ме спасяват само коледната украса и светлини. И най-тъмните улици, стават светли и празнични.
Само заради украсата и светлините съм склонна да преглътна студа дето идва в януари и февруари.
И ако трябва да съм честна, до средата на януари бивам, поради след празничност и все още наличната украса и светлини.
Към средата на февруари, обаче, така ме е стегнало цялото същество от студ, чак до мозъка, че съм готова да легна и да не стана изпод завивката един месец. И пак само заради най-личния ми излизам навън.
Стискам зъби и излизам.
И така до април - тогава някак си започва да ми олеква на захапката, че много студ набирам в зимното време.
А в май, просто ми отваря ципа на душата. И ако можеше лятото да е поне шест месеца.
Само ако можеше.
Ма, не може.
Затова - емнайсе ката дрехи, че като се сурнеме с дребния, поне да се търкалям и да не боли толкова, защото за разлика от него не падам от метър височина ми от ма-а-а-лко повечко.
Вероятно затова Коледа е през зимата.
Ей, така - утешително.
Ама на мен не ми е достъчно за утеха.
Поне у дома е топло и приятно и бързаме да се приберем.
Печем кексчета и клечим до фурната да ги чакаме за когато станат готови.
Слушаме детски снежни песни. И пеем. И танцуваме.
И най-много, чакаме дядо Коледа.
И двамата.
Той заради подаръците, аз - заради него.
И да, подаръците също са ми приятни, но не много.
Твърде много усилия и пари за традиционна размяна на подаръци - или в нашето семейство все едно тенденциозно подаръците ги получават децата - аз и брат ми все още спадаме в категорията, понякога. А най-много синът ми.
И подаръците, обаче, не са в състояние да ми отмахнат повсеместния сезонен студ.
Затова украсявам елхата най-късно в началото на декември. Някак коледно и вълшебно ми е с елха в най-празничния зимен месец. Че и в следващия даже.
За мен елхата и украсяването й не е никак проста работа и никога едно към гьотере. Или имам си аз строга система на украсяване - диагонално с овали и най-вече симетрично - бели стериопорени топки, червени барабанчета и панделки.
Миналата година Борис ми пренареди схемата на украсата, ен пъти.
Той през деня пренарежда, аз като заспи връщам в изходно положение.
И така всеки ден, докато я прибрах.
Натоварващо сетивата ми беше.
А по-предната година, всичкото украс го смъкваше по няколко раз на ден.
Тази година украсихме елхата заедно.
Голяма радост.
Ама голяма.
Даже и лампичките склоних да й намотая, заради мойтинкото ми.
И БАМммм!
Гръмнаха. Ама със пушек и светкавица - егати си и сила в тея лампички пикливи.
Още ми е ядно, защото ми бяха много хубави - черен кабел и няколко режима на светлини.
А сега откъде да намеря същите?!
Поне от резултата с елхата сме доволни и двамата.
Пълно щастие.
Че и украсата, още си е в изначален вид, като изключим, единичен пристъп на ярост, защото малкото ми момче било сърдито за нещо си.
Е, преседя елхата на балкона няколко дни, до успокоение на живущите и сега от време на време закачаме по някоя от изпадналите играчки.
Оцеляха и снежинките по прозорците.
А след това написахме и писмото до дядо Коледа.
Още по-миналата седмица.
Изпърво писах с неговата ръчица, ма след четвъртия ред продължих сама, че много дълго се очерта да бъде желанието.
И писмото на моя хубавец - на простора.
С четири щипки го защипа. Собственоръчно. Можеше и с повече, ма беше много студен ден и го внесох за отрицателно време.
На сутринта - забравил. Привечер му казвам (разбирай, ентусиазирано се провиквам, щот да създавам изненада и емоция на радост и о4акване):
- Борисееееее, ела да видиш, мамо, джудженцето е минало и е взело писмото ти. Значи дядо Коледа ще ти изпълни всичките желания! Ела, ела, да видиш!
И отговор точно не последва, а рев:
- Да си ми го върнеееееееееееееее, искам си писмото миииииииииии
- Чакай, бе, мамо, как ще ти сбъдне желанията?
- Ей така, и да си ми ги сбъдне и да си ми върне писмото ми.
Добре, че имаше във хладилника пингуи, че иначе - смрът, можеше и до 2 часа да откара в тръшкане и рев.
А сега и съдържание на писмото:

"мили, дядо Коледа,
ще съм ти Вного благодарен ако ми донесеш подарък.
За тържеството в детската градина съм си поръчал багер.
А за Коледа много искам да ми донесеш магнитен куфар- конструктор със жлеб4ета и магнити - голям и хубав да е той, а също и къщичка с бонбони.
За Брусарци (за село да се разбира) искам пързалка.
А за Струга (на баба му и дядо му къщата) какво ли да си поискам?! Искам, искам... искам един самолет. И също и подарък на елхата на вуйчо при старата ми къща на "родопски изБор" да ми донесеш.
И един подарък вного хубав за при елхата на дъртаците (моите баба и дядо).

твоят най-добър приятел
....
/следват трите имена, годините, адреса и детската градина, че да не се обърка дядо му Коледа/"

Е, как да не си го поискаш обратно това писмо?! И да провериш по-после по ред на желанията дали са ти сбъднати всичките!
И как можа, майка ми да ми съсипе цялата коледна подготовка за един единствен подарък под нашата елха, тя така го светнала наследника ми, че под всяка елха дето я е украсил ще получи подарък, че той сега наред подпитва на кой къде му е елхата и кога ще отива да му я украсява.
Ма те, майките са затова.
Сигурно и аз ще стана една такава съсипваща след време.
Само се питам аз, ние сега като идем в някой магазин и има елха, как да му обясня, че няма подарък и как да го извлача от там?! А?
Или да не се питам, ми да взема да пишем и аз едно писмо на дядо Колед, да дойде лятото по-ранше?!
Или да не тровя с илюзии?!
Май по-добре не. Това лятото, не е като да е магнитен куфар или самолет.
Ама, друго си е по джапанки и потник, па нека пот се лей - дреме ми, отмива се.
А сега, завали ли сняг, следва кал до ушите, лед за разкош и ръцете - като на татко Барба, защото освен потника има и фанела и пуловер и ебаси якето.
За обувките по кило едната - няма и да отварям дума, защото ще мина и към чорапогащника и двата чифта чорапи и не си е работа. Или, както майка ми казва от години: Милкана, да му се отще мъж да те съблича.
Аз пък, от години й отговарям - да ми осигури целогодишно 30 градуса на сянка и ще си се съблека сама, за да не го затруднявам.

И, така.
От края октомври все си чакам лятото.
Наистина много трудно го понасям този студ и мрачно време.
И никаква Коледа не може да ме умилостиви, достатъчно, за да я заобичам зимата.
И да усмири сина ми също не може, защото омръзна ми на мен да експлоатирам джуджето, дето надничало през прозорците да види послушни ли са децата.
Веднъж да мине Коледа.
А после януари, февруари... и да идва април.
Има няма четири месеца.
А до тогава с коледните пижами.
Сутрешното кафе и цигари на балкона с пижама, ботуши, яке, шапка и шал.
До детската градина с такси, че много трудно се ходи с много дрехи, а сутрин трудно се разсънваме и двамата.
На люлките с ръкавици.
На катерушките - мисия невъзможна от дрехи.
И въобще, весели празници на всички и "април" ви пожелавам.
А аз отивам да напомпам гумите на колелото на наследника, че докато няма сняг, поне то да не залежава.
Защото, аз ако можеше да залежа, щях с удоволствие да потъна под завивките за поне три месеца.
Брррр.


*Само да отбележа, че много харесвам зимни спортове. По телевизията, обаче.




.

Loop collector

... това е дълга история.

Събирам неща. Това е дълга история.
Намирам ги на улицата. На тротоара. Навън.
Намереничета.
Събирам гайки и болтове. И шайбички.
Вероятно, защото са лъскави. Е, поне някои от тях, по-новите и запазените.
Или ги събирам, защото са метални и усещам очертанията им в ръката си, а понякога и тежестта им.
И стават някак характерни и заявително различни. Не просто прости събирателни.

Събирам гайки, винтове и болтчета.
Това е част от дълга история.
Аз нямам време за дълги истории вече.
А и нямам желание.
Затова отскоро разглеждам времето назад като малки парчета минало.
Мога да ги навървя едно след друго, а мога и да ги ползвам откъслечни и размити.
Така е по-удобно. На малки късове. На малки отрязъци бивало.
Така се размива общото помежду им в дългата история.
Изпадат трошички и малки частици.
Безвъзвратно.
И дългата история, малко по малко, вече не изглежда толкова дълга и тежка.
Олеква.

Някога, много отдавна, когато още не мислех, дали с бащата на синът ми се обичаме достатъчно и малко преди да осъзная, че съм влюбена в него, той ми подаде шайба завита на винт.
Една шайба, завита на винт.
Малко изкривени и видимо употребени, не много бяха си по размер, но някак успяваха да стоят заедно.
Тогава, помислих, че той ми дава картина.
Картина на отношения.
След време, малко преди да се роди синът ми, осъзнах, че така обичния ми някога мъж, отишъл си вече, по него време, от живота ми, просто е почиствал джобовете си от ненужното. А аз съм била по-близо до него от местата, където човек се отървава от ненужното.
Без скрит или явен смисъл. Без картини. Рутинно действие, движение, навик.
Но това, няма значение към момента.
Само шайбата и винта.
Тях държах в малка червена торбичка.
Велурена. Торбичка за бижута.
Бях превърнала винта и шайбата в най-голямото си съкровище.
Когато се връщах от далеч или след дълго отсъствие от дома - най-първо проверявах за тази червена торбичка.
Все така имах винта и шайбата, нямах така обичния на мен някога мъж, обаче.
Не ми беше радостно имането, имах нещо, което вече нямах.
Имах тежест и гняв.
Извадих найлончетата и стериопора от кашона на стерилизатора за шишета. И събрах вътре всичко.
Всички предмети, които по някакъв начин ме свързваха с този мъж.
Сложих също и червената торбичка за бижута с винта и шайбата.
След това я извадих.
След това пак я сложих.
След това пак я извадих.
Не можех.
Разплаках се. Така се бях сраснала.
С винта и шайбата.
С илюзията. С очакванията. С червената торбичка съкровище. С червената торбичка обещание.
Не можех да се разделя с нея. И целият смисъл.
Смисълът за мен.
Поставих я обратно в кашона.
Тя беше дефектна реалност. Сгрешена илюзия. Невъзможно рециклиране.
Не се сбогувах с шайбата и винта. Бях се сбогувала вече. По преди.
По отдавна.
Затворих картоните. На кръст.
Отпратих кашона.

И мина време.
Мина много време.
Забравих за шайбата и винта.
След едно пътуване се прибрахме уморени. Детето ми се втурна в стаята си да провери съкровищата и наличностите си, а аз в моята.
Винта и шайбата ги нямаше.
Винта и шайбата.
Бях забравила, че съм се отделила от тях.
Завинаги.
Бях забравила.
Стана ми мъчно.
Имах потребност от мое малко съкровище. Лично. На което да се радвам. По своему.
И така започна събирането.
Събирането на неща.
Събирането на гайки, болтове, шайбички, винтове и други метални нещица, чиито имена даже не знам.
Събирам ги в дървена кутия. Без капак.
Не станах колекционер в истинския смисъл на думата. Повечето не помня кога съм ги намерила.
Не се и опитвам. Не ги класирам. Не ги описвам.
Аз само събирам ничиите улични металничета.
A преди седмица намерих почти същите винт и шайба.
Почти същите. На онези от червената велурена торбичка, само дето бяха по омаслени. Нямаше нужда да разбирам, някак от само себе си знаех, че е частичка от кола, която вероятно се поврежда и изпада сама или е ненужна вече, за да се съхрани.
Сякаш се бяха върнали при мен моите винт и шайбичка.
Сякаш се бяха върнали при мен, без да ми носят тежестта на дългата история.
Тежат ми джоба, опипвам ги с лявата си ръка и ги въртя между пръстите си.
И се усмихвам.
Даже не мога да обясня чувството.
А аз обикновено умея да обяснявам чувства.
Сякаш, ми отмахнаха всички задължения, сякаш времето спря. Сякаш отново бях свободна да правя със себе си каквото поискам и да живея безтегловно.
Като че ли.
Прибрах се бързо у дома. Изпуших една цигара на балкона със сутрешното си кафе и отидох да взема сина си от градина.
И сякаш всичко от този ден изчезна. И е имало само сутрин и следобед. Прибрах отрязъка време в дървената кутия без капак, някак самодоволно.
Не беше лошо. Мисля даже така беше по-добре.
Само си мисля, обаче.
Вървя и гледам честичко в земята. Понякога избързвам понякога не.
Понякога знам, нещо ме чака зад ъгъла или след две крачки.
И намирам.
Следващото маталниче.
А дървената кутия е натежала.
Много.
Вероятно скоро трябва да купя специална кутия за моите гайки, болтове, винтове и шайбички.
Специална и мека.
Като длан.

милк - maybe tomorrow

* отдавна не съм намирала гайка или рез от метална тръба.
Утре, може би.
Или по-утре.

6ти септември

рожденият ден на баща ми
или
който оцелее ще закусва




В моето семейство, най-важно само по себе си е било семейството, като цяло.
Семейството определя нуждите, желанията, свободното време на индивида.
Ти работиш за семейството и семейството работи за теб.
Също така семейството си помага.
И това в същност е основната причина за горе споменатите "параметри" семейство.
Това обаче, са принципно стоящи делнични и работни условия, докато в дни на семейни празници - семейството е в криза.
Тогава освен, че всеки е еднозначен и безапелативен егоист, индивидуалист и прочие "-ист", "-измите" на баща ми изпъкват особено ярко и деспотично.
А компромисирането и налагане на такова върху останалите (разбирайте брат ми и мен) и донася титанично негодувание.
Това, че баща ми е в принцип недоволен, въобще не го дискутирам - това отчасти е двигателя на семейството.
Та, наближи ли рожденият му ден - семейната криза не подлежи на овладяване, докато червената дата в календара не превали от само себе си.
И не само датата.
А и седмицата, въобще.
Няма да се впускам в обяснения и подробности на приготовления за празненството. Само отгоре отгоре.
Ден понеделник - нищо. Работя си в ресторанта на общо основание.
Вторник - поръчвам шампанското.
Получавам главоболие и болки в сърдечната област - нямам пари за зареждане.
Чакам да ми дадат колкото сме ги пресметнали.
И те чакат.
Семейството чака.
Чакат Тунжай да пусне превода. Ще има да почакат. Той винаги закъснява поне два дни.
Сряда. Все така имам главоболие.
И чакам.
И Борис чака. Да го приспя в кабинета му.
Ма не дочака.
2-ма. 4-ма. Седем. 12. 18. Двадесет и трима. Мъже. Мутри. От два и половина часа до девет вечерта.
И поръчват един след друг. Дай това. Я и това. А бе я ...
На петия час спрях и да говоря - само кимах.
В кухнята, навън, в кухнята, навън...
Обедната почивка аз все едно не я броя, ма и дете ми не спа.
Последва истерия-ленд и ни пуснаха да се прибираме.
Врът ключа на ресторанта.
Наспах се. Малко. Почти.
Отново имам главоболие. До обяд.
Баща ми връчи едно тесте с пари и каза:
- Пазарувай.
- Ще. Ама трябва да се отиде до Метро, щото аз сьомгата я отказах за понеделник, че почти двойна ми дойде цената, пък Борислав го няма.
- Тогава, аз ще си свърша работа набързо и ще те откарам до Метро.
- Ама и с Борис.
- Защо с Борис? Няма ли кой да го гледа?
- Не няма. Аз си го гледам в ресторанта, цяло лято - ей така незабележимо.
- Е, добре, към два ще гледам да приключвам.

Два и половина тръгнахме.
Четири и половина се прибрахме.
Баща ми слага в количката, Борис вади от количката.
Борис слага в количката, баща ми вади от количката.
И тамън застъпвам на рибите:
- 8 килограма сьомга, 10 ципури, ама от по 300 гр до 330 гр и 10 лаврака по 400 гр. А-а-а, и два октопода, ама от големите.
- А защо риба?
- Е, как защо?! Нали преди седмица каза: "риба, риба - всички ще предпочетат риба, риба е основното."
- Неее, не съм казвал аз такова нещо - ти си измисляш.
- Виж какво, татко, ако ще си измислям - ей са отивам за 20 кила свински бут - пека, режа и каквото е ресто - замразявам. А това кой какво яде - мен не ме вълнува, щото ако не знаеш да знаеш месо се приготвя на общо, ама рибата е на порция, и като ми прибавиш и чистене на същата 6-7 часа.
- Вземи я почистена.
- А кой после ще я пречиства на ново? Не мерси - аз това вече съм го минала
- Добре де добре, както кажеш, пък ако остане ще си я готвим по-натам.
- Да.
- Ами друго за ядене?!
- А я по добре, вие намерете каса без опашка и аз сега идвам много бързо. А другото съм го поръчала за днес по-късно и утре.

Ееееееееееееей!!! Полудех. Но както всички знаем, то като се затъркаля колелото спиране няма.

Та, изпървом, четири часа чистих риба и порцирах. С почивките.
Ма все тая. Душата ми се овоня на риба. Ръцете и лицето ми в люспи. На русалка се докарах без усилие.
И не, нема нищо общо с мирис на путка - онзи тъп виц със слепеца и магазина - хич не ми го и начевайте.
Та, тъкмо приключих с рибата, отпочнах октопода, а по-после и Боби ми докара две агнета и врат за порциране и патешки сърца.
Аз вече освен че псувам на ум тая лакомия, и сили немам да дишам и да пуша щото както казах - на риба и кожата и душата ми се омириса, ма си имам списък и карам наред.
Наред са чушките.
Не тях. Тях утре. Тях ги прескачам. Днес само снежанката и майонезените салати.
Всичко останало утре.
Утре в петък.
Сега дома с Бориското само да си ида искам. Пълно щастие.
До 9 сутринта.

Петък сутринта.

Та, в петък емнайсе кила чушки - печи, бели, мариновай.
Кьопоолу и то емнайсе кила.
Рулца немам идея колко съм завила и на финала транжирах първото агне в живота си.
А след 40 минути и второто.
За повече колорит в картинката, единия климатик даде фира.
Дойде и съботата.

А слава богу, че със съботата дойде и Руми да гледа Борис, щото видите ли едната добра ми приятелка, не можа да разбере, колко много, ама колко много ми е необходима.
Ей, това аз не мога да разбера - що хората си купуват мобилни телефони като никога, когато са ти спешни не си в състояние да ги откриеш.
И как, за да поемат извънреден ангажимент, трябва да са равносилни на безтегловност, щото да комбинират приоритетно не са в състояние.
Това, обаче е съвършено друга тема - нея друг път.

Та, в събота викат оня дето ги продавал климатиците - след като го отремонтира - климатика съвсем спря да работи
Междудругото гръмна ми и един хладилен плот.
Покрай него и една линия бушони на таблото.
А бе - фойерверк се очертаваше да е тържеството.
Сервитьорчето ми игра по нервите и ми вкара емнасе гафа допълнително и за моя сметка, щот той на рожденника му е ничий, ама аз не съм..
Неколко раза издирвам аз сервитьоринът из ресторанта - бе немам думи.
Добре, че на готвачката дойде дъщерята и като влезна в миялното за малко, не излезна до 1 часа нощта - поне нямам да мия чаши и чинии и днес, спаси ме момичето от бавна смърт.

Или говори ми, говори за духова музика и кебапчета - направо идилично и пасторално прекрасно ми звучи пред съботния празничен ден.

И още:
- Сега искам в градината. Ти ми провали тържеството с този климатик.
- Добре, колко човека?
- Всички!
- Няма място за всички!
- Да се намери място!!! Казах.
- Да влезем в съседите или да излезем на улицата?! - и как на италианско семейство отиваме, барем заформиме и италианско парти с целия квартал!
....
- Каква е тая скапана музика от диджеите? И кой ги е наел?
- Аз.
- А за чий точно ги нае?!
И как съм влезнала в 10 часа сутринта в кухнята, в десет вечерта сметам е ясно какво ще отговоря, като ме чакат поне още 3 часа вътре:
- И за двата, тате и за двата. И двамата.
Е, тате ми направи значителна пауза, ма бързо се окопити и пак поде:
- Защо като поръчвам не получавам веднага?
- Щото - викам, ама викам наистина - с 30 човека а ла карт никой нема да те вземе; първо не може на плата - индивидуално; после идват гостите - къде са платата?! Какви плата, бе - нали на поръчка - не смееш един домат да разрежеш и една краставица да обелиш.
Ядосах се.
Ама много се ядосах.
И докато баща ми набере вътрешна инерция да продължи, изстрелях:
- А са ми дай и 200 процента надценка на онова тесте пари, дето ми даде в четвъртък и може да си говорим по друг начин.
И с това разговора-дискусия "не дали съм крива, а колко точно съм крива" приключи, да не говорим че не започна въобще.
И накрая - чай.
Чай.
Къде ми е чая?!
Чай за турците.
Чай и за украинците.
Чай.
- Колко чай?
- Много чай!
На ти колко чай, като много питаш!
Онзи младеж - мухата ми без глава - не се сеща да ми каже, че и апарата за вода нещо стана "функциониерт нихт", щото вероятно и не е сменил като хората бидона.
Както се оказа и в последствие.
Ай, дигни да текне - айде пак - и така 20 пъти дигай 50 кила вода, за две канички.
Кръста ме боли, ма това болка за умиране не е, щот като стисна мускул и Борис казва - мамо, ти си най-силната майка на света. Това е то - признание.
В крайна сметка, чаят не беше финала на вечерта - последваха още бутилки вина, нямам вече на брой колко.
На втората серия бутилки аз вече се изнесох, ма междувременно ми обясни чичо ми Григор каква съм била млада и хубава преди осем -10 години.
Смех ти казвам.
Смех.
Не разбирам аз умилителна добронамереност и комплименти в минало време - аз може и да съм като подвижна кухня на мирис, ма пак съм си хубава!
Аааааааа!

Гушнах си детето и заспах.

Е, не точно.
Преди това пратих Руми до ресторанта, че за капак си забравих ключовете. Та тя докато дойде, поседяхме на стълбите. Щото комшията може да ми отвори входната врата, ма домашната - нема шанси.

И в неделя пообедно звъни ми личния ми създател, след всичкото недоволство и бяс в събота и ми казва - милканче, чакам те, татко, като цигане топъл хляб, хайде моето момиче!
Отива момичето.

Със задача. Мария Кириловна на рейс, турците на шопинг.
Дааааа, ама не - след малко.
Все едно натоварих турците на такси - вози ги в хотел
После и Мария Кириловна и нея - 38 набор в друго такси и аз със нея много ясно.
Слиза тя, а аз чакам в таксито отвън.
10 минути.
Още 5 минути.
Излизам да пуша
Пуша
Това прави още 10 минути.
Влизам на рецепция.
Наш'та облегната на рецепция, а рецепция с пот на челата й търсят паспорта
И как чух, че паспорта й го няма , а аз съм се засилила до четири часа да съм я качила на автобус, и не студена пот ме изби не - ами сърцето 200 в минута.
Уволних целия хотел.
Крещях.
Виках.
Управител.
Собственик.
Книга за оплаквания.
Нямало.
Ма как да няма, ей сега ще ида да Ви купя една тетрадка и ще проверявам всеки ден дали е налична
Дайте ми тука лист, химикалка, телефон и адрес на собственика.
Като искам да отбележа, че междувременно - те са питали гостенката 38ми набор 3 пъти, а аз още 6 дали не й е паспорта е чантата:
- Неееееее Милканочка, у меня паспорт нет - никто не взял, никто не дал.
Ай, ваш'та мама!
Айде звъни на татко си - дали с на другите украини паспортите не е взел и нейния?!
Не.
Не е.
Устна проверка чувам по телефона, как баща ми кара тримата украински екскурзианта освен да проверят и да отворят паспортите - да се видят те ли са или не са.
Тиха лудост се разпростира и в автобуса.
Рецепция ме моли да седна в лобито и да изчакам.
Как ще седна? А?!
Как ще чакам?
Да бяха ми повикали спешна помощ - по-възможност със сърдечен специалист и също и неврохирург или какъвто и да е там доктор по успокоителни и упоителни вещества и процедури.
Сядаме на друг край на лоби.
Аз пуша още цигари. Вероятно две.
И тя, Мария Кириловна, след още 5-10 мин:
- Милканочка, а я проверю ещо один раз может бьить...
- Проверете, проверете
Междувремено - паника в автобусето - щото като е загубен паспорта и тя освен че в хотела в Дружба (св.св. Константин и Елена) нчма да може да иде, ми и за Украйна няма да може да отлети. А още повече ще трчбва по спешност да се връщат екскурзиантите и да вадят паспорт и да тичат по служби и милиции, и...
... И вади Мария Кириловна ментово зелено прозрачно пликче със закопчалка.
Нямаше нужда тя да поглежда.
На мен очите ми удариха стъклата на очилата. Нямаше как да я утрепам лично, но пък лично трябваше да се извиня на рецепционистките. Направо ме сви под лъжичката, щото аз в пръстъп на гняв или стрес имам само бегла представа какво издумвам. И никога детайлно, поради което не знам колко точно трябва да се извинявам.
Все едно, извиних се.
И всички издишахме и аз, и рецепция и целият хотел. И екскурзиантите и те.
Сервитьор там вика - нещо ще желаете ли - викам не, ма е и във Ваш интерес да не желаем, затова, моля Ви, колкото по-бързо ни извикате такси - толковас по-добре за вас.
Хайде на автогара.
Бре, късмет - има автобус след 15 минути. И места даже има.
Дайте ми, моля, един билет най-отпред.
Газ към автобусето.
Стискам й билета, нося й чантата и тъкмо засилвам сака към пастта на багажното отделение и Мария Кириловна излаква:
- Милканочка, а у меня карточка для мобилку ещо нет.
- Как бе Мария Кириловна нет?
- Как нет - просто нет! Денги надо поставит в каточку.
- Значит каточка есть, а денги нет? Да?
- Даа.
С багажа, билета и Мария Кириловна под мишка на РЕП.
- Дайте ми, моля ви, карта, ваучер, всичко!
- А имате ли телефон, госпожо?!
- Имам бе! Искам на м-тел.
Дават ми касова бележка.
- А останалото?
- Кое?
- Ми картичка?!
В този момент и Мария Кириловна се обажда - а у меня карточка есть!
- Ми ние, госпожо, ви даваме да си сложите пари в картата!
Междувременно съм отворила на Мария Кириловна розовия телефон, който тя с нескрита съпротива се остави да й бъде изтръгнат от ръцете.
- А бе, момичета а сложете ми български лева в картичка на "Укрстар" и ще ви призная за финасови корифееи, щот мен, не ми е нито възможно, нито угодно. Ааааааа и ако след 7 минути не я кача на автобуса ще трябва да съм с тази баба до 12:оо часа в нощта!
- Ааааааа така кажете - ето ви и карта.
Сложих картата.
- Мария Кириловна, сега аз ще звънна на такси, което ползвам във Варна.
- Нелзя, Милканочка, у меня карточка таксиста есть.
Каква карточка бе?! Изумих се аз, щото те нейните винаги едни такие - особье. На таксиста. Дето я карал на отиване - викам дай ето приватная карточка!
- Ало, Иван? ... Иване, добър ден вие сте превозвали вчера сутринта една украинска гражданка. Възрастна.
- Даа? - усетих аз притеснение в гласа на човека и побързах:
- Та, тя казва освен, че все още е жива и е добре, довечера пристига във Барна.
Толко час, той автобус. Влез на паркинг и плати такса.
От автобус ще й кажат кога е във Варна и ще се обади - чакайте я на врата на автобус.
- Добре - прието.
Викам, айде, Мария Кириловна, досвидания.
И газ към ресторанта, дето съм оставила готвачката да заключи след сервитьорчето, щот бех ли го заварила щеше целия квартал да ме чуе как викам, ела па след миялното дето заварих.
Сипах си една вода и пия бавно, че отивам да разхождам турките на шопинг, което вече само по себе си е много условно и предполагащо конфликтни ситуации - щото аз на шопинг не ходя.
Ма, добре, че в хотел видях визитка на Сити Мол София, или нещо такова.
Все тая - там ще да е.
И тъкмо се набирам, звъни мисис Гюлзерен.
- Альооо, мис Милькана?
- Дааааа...
В кратце,не искали да ме ангажират, щот сноще вечерта съм им изглеждала не много добре и днес съм й се видяла уморена и да тейкна рест.
Викам, ше тейкна, тенкю вери мач.
Прибирам се - Бориското в целия панаир най-накрая спи.
Изненада ме, видиш ли.
Събужда се.
- Борисе, на парка на джунглата или на мол за маратонки?
- На кой мол, мамо? Аз съм ходил на мол-а с баба и дядо.
- На друг мол. Мен не са ме водили от мол на мол да ми купят маратонки, та барем един да видим.
- На друг мол и аз не съм ходил. Хайде, мамооооооо, обли4ай ме, обличай ме бързоОоо, да отиваме да си купуваме вного неща!
Чак изтръпнах от тоя купувателен ентусиазъм, ма нейсе.
Излизаме.
Махам.
Качваме си.
- До мола срещу Хемус, ама само ако сте сигурен, че работи, щот если на сефте ми затворено у толкоз часа и ще се откажа още сега.
- Аааа работи.
- Добре.
И като влизаме вътре и тоз малкия - пълно щастие.
Как му светят очетата - не е истина просто.
И си ходи и си пазарува - демек си зима - да върви некой след него да плаща.
Па рев, па тръшкане, па малко компенсации - количка, па накрая и маратонките намерихме, щото аз съм с план програма или това или нищо, ма с борис рядко ми се получава.
И накрая в 12 часа, аз спя с едното око, а дребния кара колички по мен и ми говори:
- Обърни се мама... мамоооооооооо обърни си главата към мен да те виждам... мамоооооу...
И после той докога е карал колички, това аз не знам. За първи път обаче спахме до 10 и половина сутринта и двамата.

Та, така в кратце или с подробности протича у нас рождения ден на татко ми.
Почти всяка година.
С тази разлика, че в следващата седмица врътнах ключа и отидох на второ море с малкия.
Хванахме последните хубави 3 дни от лятото. Вода и пясък. И голички.
И телефона ми счупи, дребса - та съвсем истинска почивка.
А после свърши тя.
В суденото и кално, ма поне у дома.
Сякаш и хората студени и кални станаха за един ден дъжд.
Брррр.
Не ми харесва.
Или дето вика надка ми, ма милко ми, мести се на морето. Все едно къде на морето, щом там ти е хубаво и безметежно.
Вероятно ще.
Някой ден някога.
Още не съм го обмисляла.
А това на мен ми отнема време.

милк - на следващия 6ти септември все едно ще е някъде извън граница. И седмицата преди и седмицата след. За всеки случай.

* много дълго стана, ма нямам нерви да изчитам и да съкращавам. извинете, моля.

споделително имам да си споделям.

или, една мега поучителна детска приказка, за вси4ки моми4ета, девойки, булки и вкупом същества от женски пол.
ласкателството е мед за ушите и масаж за егото, ама в края на приказката, овцата ве4е не е в кошарата, и вси4ки екстри са в тумбака на вълка.
или, говорете ми, говорете ми - аз тая приказка, освен 4е ве4е съм я 4ела, съм я и играла.
;)

милк - само й е 4удно защо не се изу4ава още в у4илище?! ъм?

червените чехли и съседите.

Прибрахме се.
У дома.
След едномесечен гастрол на село и също толкова курс по семейна дипломация, прибрахме се.
И радост. Радост голяма.

Всеки си влетя в стаята, огледа си неприкосновеността и след тоалетна пауза, дадох старт на разопаковането.
Аз отдавна съм отчела ползата на съвместната работа с дребосъка, но пак да отбележа, че хем бързо се свършват неприятните задължения, хем бива приучен в елементарни домакински дейности, хем е под контрол.
А контрола и реда са важни.
За мен.
И след един месец безредие и анархия за няма и час всичко тръгна по установения ред отпреди.
Пълно доволство.
Изкъпахме се по часовник, вечеряхме и приспах дребния.
И точно като тогава ми идва страшния въпрос - да стана ли, да си вземам лично време или да се смотам още малко до него както ми е стоплено и да поспя първи сън?!
Този път станах, вероятно защото много дълго време ни нямаше и не можех да се нарадвам на къщата, а аз съм домошарка и вещоманка, в комплект.
Помотах се малко, поседях и чай си направих и две цигари изпуших на балкона.
Идилично и спокойно.
И легнах. Угасих нощната лампа и се заомотавах, нагласих си възглавниците - пет броя и се настаних със затворени очи като какавида в пашкула си, чакаща да се излюпи в красива пеперуда. Аз пеперуди мразя и никак, ама никак не ги намирам красиви, но в сравнение с гъсеничната форма, ми изглеждат направо висши творения на природата.
Та, така завита, на тихичко и почти тъмно само една мисъл се рееше в главата ми - ех, че е хубаво, толкова е хубаво.

Блажено хубаво.

"Аай, да ти еба майката аз! К'во е тва пране в банята, ма?!"

Миглите ми се удариха в костта на очната ябълка.
И изтръпнах.
Чак до мисълта блажена изтръпнах, след включването на шумния ми съсед от долния етаж. Наруга си жената още малко. 2 минути тишина и ми изгре месечината, ма от долния етаж и през уредбата на оня бяс.

Nema vishe suncaаа... Nema vishe mesecaааа... nema meneee, nema tebeee... Mesecino, mesecino, yoiyoi yoiyoi... nikoj nezna nikoj nezna shta to si i ja…

И освен, че сили, бие от масата, пее и псува!
Е, не, тая няма да я бъде!
Тоя път в 11 нощта не позна!
Ма, както псуе и зверее, хич няма и да се рискувам да се разправям.
Стиснах зъби, станах и проверих Борис.
Спи.
Отидох в хола, неговата мама съседска и зарових дисковете.
Guano Apes ще свърши работа.
Свалих колоните на пода и ги обърнах да лежат с фуниите надолу. Включих и баса. И plаy на 13 - средна работа.
Онзи отдолу взе да усилва.
Дреме ми.
Ма и онези отгоре също - там пък едни руски романси - ум да ти зайде.
После обратно в спалнята и там колоните на пода - ма щото да нема синхрон, там Asian Dub Foundation, че са по-истерични.
Онзи усили още.
И аз с по едно.
Обаче малкия ми спи - имам още две степени максимум.
Влязох му в стаята и взех резачката и хеликоптера.
Тях в коридора ги включих и ги оставих на пода.
Онзи съвсем усили.
Отгоре почнаха да отварят и да затварят прозорци, и да се ослушват от къде се лее тая месечина, та не се разля най-насетне.
Казвам си още малко остава.
Малко, малко, ама какво още?! Освен едни кюфтета да врътна да го почерпя?! Ще врътна ама другия път!
Обувките.
Червените ми чехли.
Не можах да си овладея злосторната усмивка - някак во все ме изпълни.
Извадих аз чехлите - номерът да не хвърчат се оказа, да не стъпваш тихо, а да забиеш пета без значение произвежда ли шум или не.
Шум ясно е, бива произведен, ама разликата между шум на отворено пространство и на затворено е голямо. А и настилките също са важни. Е, у дома чехлите ми възпроизвеждат невъобразим шум.
Та, извадих чехлите, ма преди това намалих малко музиката.
Обух ги със засилка от спалнята та през коридора и право хола.
А, пералнята извъртяла прането.
Да взема да простра ли?! Ще простра.
Ама не като кош за пране всичкото пране на куп да взимам, а едно по едно - от кухнята до спалнята - за всяка дреха и дрешка.
Шумния отдолу му дойде много и още повече усили.
А отгоре и отстрани почнаха всички да чукат по стените и да недоволстват.
Съседа се усети и намали. Първо малко, а после още малко.
А аз простирам ли простирам и ги чакам да слязат - като спре тоя и аз тогава - това е начина да не го чувам. Пък и все на някой ще му писне на кура. Освен това у нас не е извън нормата, но пък адски кънти по съседски.
И него го чакам да дойде. Шумния. И за да не си помисли, че наопаки му правя, репетирам как ще му отворя вратата по чехли и с резачката на дребния: "така си ходя, съседе - гола на токчета. Не ти ХаА-Ре-С-вааа?!"
И аз простирам ли простирам.
И не свалям чехлите.

Та, имаше смисъл в тези червени чехли. Не само естетически, защото са красиви. Полезни ми се оказаха на мен.
Музиката спря. Никой не позвъни у дома. Аз си прострях прането и заредих нова пералня. Сипах сок в шишето на ангелиста и си легнах.
И не сънувах нищо.
Наспах се.
В моето си легло.

милк - наистина не харесва домашни гостита и изстъпления. И избягва да употребява и в чужди домове, освен ако изрично не са посочени като тихи такива.

*горе в дясно са чехлите. за малко. че след токова писане - не мога да ги пропусна.

red shoes. rote Pantolleten. karmaЗЪ джапанка-та. ЧЕРВЕНО.

Аз днес си купих чехли.
Червени.
Харесвам разни червени дреболии.
И имам няколко червени неща, дето са ми неустоими откакто се помня- червени сандали и обувки.
Червена чанта - първата ми ученическа чанта беше червена.
Червена кърпа за глава с малки бели фигурки или точки.
Червен колан във всякакви вариции. Изключая лачените и косматите.
И червената боя за коса на Wella - Kirsch rot, но това само защото, стигна ли до употреба върху косата, си боядисвам и веждите, и путката.
И каански устискам вече втора година естествен цвят. Не знам обаче, колко още ще изтрая да не се вапцам. Втора природа ми е червената боя. Като вторични полови белези.
Та, има няколко червени неща дето така ме привличат, че удобството остава на заден план.
Страшното идва обаче, не само когато има неудобство, а когато са налични, но неприложими.
Неупотребими.
Тогава ми е мъчно за мене си със всичката мъка на света.
Да, за кратко ми е мъчно.
Но ми е мъчно с всичката мъка на света.
Днес си купих чехли.
Червени.
В магазина, изглеждат чудесно, може би защото са единствените, които ми се харесват, а и ми стават.
Кракът ми залепна идеално. Добра височина на тока. Непретенциозни и семпли.
Красота.
Даже и непробван чифт ми дадоха. Какво повече може да се желае?! Нищо. Нищо, освен хубаво време.
Прибрах се у дома с кутията по мишница - това защото напълних найлоновия плик на кутията с обувки с кафе. Кафе от пластмасова чаша, за пиене - не на зърна, не мляно, не в пакетче, не сухо. Мокро кафе.
И се прибрах у дома - с лекьосан панталон и кутия с чехли, под мишница. Качих кутията на гардероба. След малко я свалих.
Извадих си новите червени чехли. И ги засъзерцах.
Добре, обаче, сърце не ми изтрая да ги гледам само и ги обух.
Разочарование голямо.
Чехлите същите ли са ?! Или не са?!
Хем тракат, хем ми изхвърчат от краката на 60-70 см напред и около 30-40 см нагоре.
Как ли ще ходя въобще с тях по улиците?
Вероятно никак.
Голяма мъка.
Мислих, страдах, мислих, страдах, мислих - измислих, защото е студено. От студеното студените ми змийски крака се хлъзгат.
Плюх една плюнка на дясната си длан, изчаках да събера още една и пак плюх за всеки случай и всичката плюнка разстлах по дължина на ходилото. На статично положение залепна. За ходене - не се получи.
Smrt, казвам ти.
Без свобода.
И пак мислих и пак страдах, ма тоя път в банята - краката в червената кофа и с гореща вода.
15 мин.
Е, не си ощавих краката с врялата вода или поне не съвсем, ма поне ги понадух малко, пък и някак доволно ги хидратирах.
"Хидратирам" е модерна и странна дума, ма по-добре нея да използвам, отколкото "овлажнявам", че Ворукса ей, са, пак ш ме прати за лубриканти да си имам, да си купувам.
Та, хидратирах си аз стъпалата и бегом да пробвам пак. Получи ми се. Но не съвсем, а и за малко.
И водата не е решение в случая.
То се е видяло, че отново ще впрягам всичката си практична мисъл, на която съм способна - как да ги "отремонтирам". Как да ги направя ползваеми?!
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Гледам ги, обувам ги, събувам ги.
Само дето на обуването съм ги подпряла о ръба на масата, щот да не тръгнат да си ходят самички.
И пак гледам, и пак обувам, и пак събувам.
Толкова са притегателни да им се не види!
Кое не им е наред?!
Подметката е хубава и удобна, ма нагоре нещо икономични ми идват - две лентички на кръст само. Няма каишка, няма катарама, няма никой.
Ами да - няма каишка! Нанизвам едно ластиче през подметката и пак пробвам - почти идеално - държи. Ще трябва и едно за над петата.
За всеки случай.
Дали пък да не си икономисам и аз като производителя усилия и да мина на ластици? Къде ли пък ще намеря същото червено?! Или никъде или ще е достатъчно късно и ще съм се отказала от точно тея чехли.
Оооо, мъко, мъкооо.
А може и да лепна едно парче плат на съпалото на въпросния чехъл. И на двата, де.
И да си направя вързалки и да си облека каишките и въобще да ги отрежа и да направя им направя друга саята.
И накрая ще станат съвсем различни обувки.
Изглежда.
Е, не! Няма да се науча да си купувам женски обувки и това си е.
И да си кажа вече окончателно, това беше последният ми опит да имам такива.
Пък били те и чехли.
Ще маам по джапанки и кубинки от едното до другото. Сега до последно с лонгурите и като засвети 20 градуса - с джапанките. Ще си нося и чорапи ако ми студено - да се обувам и да се постоплям като поспра някъде. Ама то, на двайсе градуса и джапанките ми се изхлузват.
Та има нещо сбъркано в обувната ни индустрия последно време. Още си спомням с умиление последните ми фетски сандалки на платформа отпреди 8 години. Изкараха 5 лета, докато се разпаднат ултимативно и безусловно. Дааам. Още си спомням.
Добре че поне зимните биват. Моите зимни. При все, че започват да се разпадат след първите 4-5 месеца, на вид и удобство го докарват. Само дето същите сандалки нямат.
А колко хубаво би било да имам удобни сандали поне едно лято отново.
Аз днес си купих червени чехли.
Много красиви и съвършено негодни.
Налага се да ги префасонирам.
Или да ги изхвърля.
За да не се мъча.
Или пък да ги погреба тържествено в двора на село - като не ги употребявам аз, да не ги употреби и никой друг.
"Погреба" е за благозвучие. А иначе, просто ще ги закопая.
С яд.
Знам ли, вече с колко яд?! С много.
И ми е мъчно, сега.
С всичката мъка на света, за мене си, новите ми червени чехли и червената чанта, която не си купих.
И слава богу.

милк - все пак ще ги преправи.
някак си.
ще се опита, поне.

_________________________

* ааааааааа, забравила съм червеният лак за нокти. ма той мисля е дефинитивен от самосебе си.
** и все пак ще изчакам да мине термометъра навън 20 градуса. на 26-27 вероятно да ми залепнат отново на краката.
*** а бе, не са ми съвсем дефектни кракта, ма някога имаше малка, средна и голяма ширка, а сега - само една - тънки, дебели, нормални крака - в един модел обувка.
е, бива ли? - не, не бива.
оф амаааа.

какво имам в джобовете си?

И като попитах "какво държа в лявата си ръка?", се сетих,
Рамбиус-а като попита: "какво има "то" в джобите?".
За АмГъл идело реч.
Аз обаче, много се развълнувах, защото джобовете ми са като едно огледало на аз-а, в различни периоди на заетост.
Много се развълнувах и проверих.
Всъщност извадих:
- единичен ключ от ресторанта.
- 3 сиви дюбела - 3 сантиметрови.
- една скоба за кабел.
- 50 ст, един брой.
- 1 ст, един брой.
- една капа4ка за винт на секция (за малък винт - малка капачка).
- безцветен лак за нокти.
- две гайки за въжен корниз.
- оранжево-червена запалка с калинка.
- смачкана кутия с цигари - 5 на брой.
- и трохички от бисквит.
Това беше.
И тогава, Рамбиус-а написа: "ъъъ, ти жена ли си, или битови услуги?!".
На мен това с битовите услуги много ми се хареса.
Много, много.
После обаче, се замислих, как стремглаво се превръщам в мъж, което не ми се стори чак толкова хубаво.
Купих си винтоверт. За шкафовете и леглата.
И бормашина взех на заем. Даже се научих да работя с нея. Пробих си дупки за кабелите и си сложих сама единия корниз.
А като отидох веднъж до тоалетна в майка ми, докато бях на гости, и в тоалетната имаше вестник - някак съвсем естествено, посегнах към вестника.
Веднага го оставих.
Злото, обаче изглеждаше сторено.
И ми стана страшно.
За мене си.
И зеге бях взела на заем за едни плотове, но докато събера кураж и ми прибраха всички шумни мъжки инструменти.
А сега, в името на истинността,се чуствам длъжна да си проверя отново джобовете:
- билети - надупчени и нови, малко смачкани, ма нови.
- носни кърпички - пакет, наченат.
- употребена носна кърпичка със сополи - простете, ма я има.
- портомоне.
- касови бележки от магазин.
- бележка за ток.
- гайка - от улицата.
- сламка за сокче в кутия.
- цигари - няма, извадила съм кутията.
- и запалка няма.
- жълта кола.
- червена кола.
- свирка.
- ключовете са на вратата, телефона се зарежда.
- две пакетчета бонбони PEZ.
- две фиби.
- копче, като копче на дънки, ама на мен ми трябва за една рокля (роклята аз още я нямам, но това е сигурно защото, още не съм си купила копчетата.)
- боклучета - малки хартийки, станиолчета и други подобни.
- кристалчета сол от солети.
- и трохички от бисквит.
И това е.
Какво имам аз в джобовете?
Същото като в чантата. Необходими неща и боклучета. Събирам си ежедневието. Най-лесно изхвърлям малките боклуци в чантата и джобовете. Не, не изхвърлям фасове там.
И когато започнат да преливат и няма място идва ред на основно почистване.
Тогава двамата с Борис немеем пред съдържанието изсипано на масата, като пред съкровище, и грабим. всеки бърза да грабне, което си е негово.
Или по-лъскавко.
Като свраки.
Та, какво държа аз в лявата си ръка?*
;)


милк - дали не си подля вода на революцията?!
не, не.
това не й се брои.


_____________________
* има почти познал!

хайде, мобо, каква е бирата?
- малка. 330мл.
- отварачка не ми е необходима.
;)

** подсказвам ти, щото заплаши, че ще станеш милионер, а аз милионери немам основание да изпускам.
към момента и в последствие.
и едни списъци "искам, искаааааам" имам за изпълнение.

*** да кажа за по-сигурно каква е бирата, а?