температура.

И треска. Или вирус. А може би грип.
Все тая.



* парчето е за настроение.

мазе

Мазето е много важен елемент. Дори не битов, а национален.
И пожизнен.
Къща без мазе, булка без чеиз. Примерно.
Мен обаче, мазето никога не ме е привличало, а чеиза си го употребих, още преди да имам първо съприкосновение със секса, вероятно затова и не се омъжих, от което пък следва, че и за делба нямам имущество, така че да минем нататък.
Мазето (в блока) аз не си знам, нито кое е, нито къде е. Нямам и желание, за което.
Да, мазенцето си има номер, който бих могла да проверя в личната си документация, но той номера все едно е отбелязан на врата под кота нула, следва не съм аз тази дет ще иде да търси номера.
С фенерче.
Под земята. Защото в тоя скрънзав вход някой си зарежда личните фасонки в апартамента с крушки от общите части. Пък на мен, както вече споменах, тъмното не ми е любимо, и сега и сега.
Пък и ключ нямам.
Кисело зеле също.
Виж обаче, мазето на село е друго нещо.
С него си имам история.
Или по-скоро мазето си има история.
Там дядо ми слизаше лятото да играе табла с Етко Пелтека, защото в мазето си направо студено. Пък и буретата бяха там.
И сега пак са там. Буретата и хладината. Само че сега в мазето основно слиза баща ми.
И при все, че мазето го недолюбвам в принцип, винаги ми е било притегателно.
Твърде много суетня имаше около него помещение, за да го подминеш просто така.
Изнасяне на бурета, миене, съхнене, внасяне на бурета, сваляне на грозде, чистене, мачкане, прибиране в буретата, прибиране на зимнина.
Както, казах суетня.
И понеже аз съм по-скоро, зазимяваща се у дома през зимата, отиването на село за Нова Година ми беше извънредно и шокиращо, но като ме погледна син ми тъжно и душеизвадно, нямах сили да му откажа.
Да. По-удобно щеше да ми е да си се търкалям у дома, но пък доволното дете е за предпочитане пред мрънкалото.
И тъкмо се отърсихме от ужасното пътуване с влака този път, безумното готвене и разчистване, а аз лично от сриналото се (С:) на още по-личния ми компютър, Борис извика с вдигнати ръце:
- Не, не, забранено е да пушиш! Не искам ти да пушиш, ще умреееш!
- Това пък какво е?! - втрещи се майка ми на борисовата истерия.
- Хм, ами, майко, нали му пусках лятото едни филмчета, колко са вредни цигарите...
- Като си пускала – каза майка ми, през задавен смях - сега сядай тука и чакай да се сети да забрани на дядо си да пие вино, за да не умре и той!
Седнах.
Два часа Борис намила и поставя ултиматоми, условия, молби, закани, писмени покани, договори.
Всичко. Той си е такъв – набере ли инерция, забрави.
Накрая и майка ми перкуляса:
- Борисе, а замълчи малко, бабо, че най-после и аз ще взема да пропуша цигари от толкова приказки.
Детето обаче не спира, а мен вече ме хваща нервата и почвам да набирам, и тъкмо да го прихвана, майка ми хвана мен за раменете и запремигва и с двете очи на равни интервали, случайно ако не разбера като ми намига с едно и заговори високо и отчетливо с паузи:
- Милканче, ти сега отиди моля те до мазето и ми донеси един компот от праскови за сок на Борис и една бутилка олио, че свърши.
- Ма, майко, ма! Що ме пращаш в мазето?! - почти изплаках.
- Ох, Милкана, аз ли да те уча?! Взимай си цигарите и слизай в мазето. И да не забравиш прасковата.
- Ама там не ми е уютно. И ми е ниско. Няма и два метра!
- Претенции. Навън да не е по-уютно. Или в мазето, или хич. Заминавай! И без яке, да не се усети детето.
И така, на 36 години, за първи път пуших целево в мазето на село. Даже и на 16 не съм се завирала да пуша там.
Ма, на живот, върти се. Добре, че поне мп3-плейъра ми беше зареден с музика.
И батерия. Пък и на 16 нямах уокмен.
Честита Нова година, много здраве, доволство, любов, секс, пари в наличност и слънчево настроение всеки ден, защото голо здраве си е жива болест.
С мазе или без мазе.

5 дни до коледа. бонбони. пръстени и картонени къщи.

5 дни до Коледа.
Борис брои дните на календара, а аз парите в портомонето.
И двете се стопяват правопропорционално едно на друго.
Поне коледния списък на малкия мъж е изпълнен.
Моя списък? Е, това вече е друга тема. Обширна и незадоволителна, при все, че коледно опаковам и един-два подаръка и за мен, щото видите ли аз съм една послушна майка, моят списък си остава неизпълним.
И на всичкото отгоре, тази година, син ми допълнително ми привнесе елемент на изненада. Една сутрин:
- Мамо, а ти знаеш ли, че в гардероба, там много отзад и най-навътре видях, че имаш един много красив и шарен чадър?!
- Моля?! Какво си видял?
- Ами, да. И да ти кажа само, че можеш да го използваш, ако искаш, когато вали дъжд и тогава няма да си мокра и болна.
Лошо ми стана.
Или практичния ми коледен подарък, то па кога е бил непрактичен - червени гумени ботуши на бели точки и шарен чадър, премина в позволение за ползване.
Новия mp3 player също отпадна.
Всичко вижда това дете.
И рови.
Вероятно подсъзнателно, знае, че коледа отлежава по един или друг начин в гардероба, под леглото или в шкафове и чекмеджета.
Сега освен да си "отстрелям" две бързи форми за продълговати и надупчени кексчета, друго не ми остана. Егати!
И съвсем извън тази мисъл, днес в кухнята отворихме бонбонената фабрика - 3 в кутията, две в устата. От детските. Щото алкохолните са ми специални.
И докато почивам между двата вида, правя кутийки за бонбони, космати и кичозни пръстени и картонена къща с Борис.
Най-първия ми и единствен засега, мой пръстен, ми го подари надка ми. Защото толкова семпла съм била, че кича ми отивал много.
В интерес на истината, този пръстен ми е мултифункционален - пръстен, брошка, връх за елхата, украса на опашката, във последващо време като имах дълга коса.
Въобще идеалния за мен. Червен и космат.
Днес направих същия и за Меги.
Червен и космат.
А май ще трябва и за мен, защото моя някъде го скрих - пак от Борис, че така всичко лъскавко ми прихваща това дете, че не мога да намеря, нищо от това дето съм скрила набързо в пристъл на собственически глад.
Та, на пръстени те да се върнем, докато нагъваме картони:
- Борисе, а да направим един пръстен и за Нана, майката на Александрето? А?
Мълчание.
- Нана, дето е на Косето булката.
- Да. Един пръстен и за нея да направим.
Пак мълчание. Мисли нещо.
- Бориси, тя му е булката, мамо, нали са се оженили. - Явно съм улучила дерта, щото отговора дойде мигновено:
- Да.. Ама те не са вече булка и принц*, защото е било отдавна, сега са само майка и татко на Александър. Разбра ли?
- Разбрах, Борисе. Дай сега едно лилаво "червейче", защото Нана каза, че лилаво й е любимия цвят.
И така, пръстен за Нана.
Весели празници.
И цветни.



__________________________________
* да се отбележи, за принц само става дума. принцесин - няма.

женките са гадни.

"Не искам да порасна, не искам да порасна, аааАз не съм ти гаджееее.", пее Чаудър, от едноименния детски анимационен филм.
Така пее и сладкият ми петгодишен син.
И също цитира приятно точно любимият ни Чаудър: "Женките са гадни."
И аз го разбирам.
Женките наистина са гадни.
Малките женки.
С техните розово-лилави въздушни рокли.
С блестящите си фиби и пъстроцветни ластичета за коса.
С малките си лъскави чантички, които важно разхождат, пълни със всякакви дрънкулки и блеснулки, каквито ние нямаме.
Те ни дразнят и ни привличат, както блеснулките привличат свраките грабливи.
Отварят току под носа ни фамозните си дамски чантички и разливат, пред изтръпналите ни от бонбонено розово очи, бляскави фулмастери, glitter-и, малки печатчета с Ягодов сладкиш, гривнички с висулки, формички за миниатюрни пясъчни фигурки в пластмасови цветове, и множество странни предмети като капачка от червило, кутийка от сенки, четка за руж, гребенчета и помни-ли-се-какво-ли-още-не.
Те, в същност, са нашия невъзможен ягодов сладкиш.
Ние сме зашеметени.
И съсипани.
Особено синът ми.
И най-вече аз, защото следва да го съвземам, след всяка поредна дразнителка, а те ужасно, ужасно много му налитат. И в тъмното даже.
- Здравей, аз съм Радина,а ти как се казваш? Аз много те харесвам и искам да съм ти приятелка.
Борис загубва ума и дума.
Изпуска стола, а после го вдига и замахва.
А аз заставам между стола и Радина, не за друго, а щото ми омръзна да се извинявам, да плета шапки, да издирвам и купувам най-сладките фиби и лепенки за нокти, а също и да шия подплата за зимни вълнени панталони на опердашени малки госпожици.
Стола е единичен случай.
Обикновено замахва с ръка.
Но със стола би било по-безболезнено, в интерес на истината, защото тежестта му отнема голяма доза от борисовата сила.
Да.
Женките са гадни.
Суетни, надменни и лукави.
Те нас ни пързалят и ни подхлъзват.
Те са нашата лепкава розова дъвка, пълни с розово-ароматен захарен сироп, от който слюнката ни потича.
И лепнат не само зъбите и ръцете ни.
Полепват в мислите ни.
Завинаги.
И как да науча малкото си момче да ги харесва и обича, като те нас ни trick-ват всеки ден?!
И идея си нямам.
Но не спирам да се опитвам.
Малкото ми момче разточва съботно-неделното ни кроасанено тесто, омесено най-старателно от "брашно, масло и скука.", и пее:
"... женките са гадни, женките са гадни, женките са гадни, аз не съм ти гаджеее ".
Пее и удря тестото с точилката.
Вдъхновен и екзалтиран.
Женките умеят да предизвикват у него Гнева, защото точно, когато малкото ми момче се е привързало и настроило да е внимателно, малката фръцла го зарязва, заради току-що появила се друга бонбонена фръцла. А после зарязва и фръцла No2, и пак се връща при сладкото ми момче, което вече повярвайте ми, никак, ама никак не е сладко, зарязано, злопаметно и забранено.
Да.
О, как ми липсва Чаудър.
Не, не.
О, как ни липсва Чаудър.
Кой ли идиот разбута програмната схема на cartoon network?!
Сигурно някоя пораснала бонбонено розова Панини.
Пфу.



____________________
много важно:
* мили майки и татковци на бонбонено розови момичета, ние в действителност съвсем не мразим бонбонено-розовите Ви момичета.
** ние харесваме вашите прекрасни бонбонено розови момичета много и завинаги.
*** а аз лично, най-не-благородно им завиждам за всички бонбонено розови аксесоари, които притежават, и които невинната им възраст им позволява, правейки ги още по неустоими и невъзможни за мен.
аксесоарите имам предвид.


.

прическа

Откакто се помня имам проблем с прическата.
И с подстригването.
И с косата въобще.
Най-изпървом искам само да отбележа, че косата расте дълга, само ако сведеш ползването на ножиците до минимум.
А аз винаги имам едни хубави ножици в банята.
Та, като бях малка, докато другите момичета имаха дълги коси и опашки, на мен в супера ми казваха "момченце, може ли баба да те прередя, че ме болят краката."
Момченце.
И досега като минавам на Бъкстон, някак ме свива по лъжичката.
На мястото на клона Райфайзен Банк, имаше бръснарница.
Не фризьорски салон, а бръснарница, където преди всеки 15ти септември, баща ми ме водеше най-тържествено, да ми острижат порасналата косица.
По момчешки.
Него също.
А бе, по калъп.
Като тате.
Мъка.
По-после, майка ми пък ме прати при фризьорката Дора, която ми отряза голямата коса и ми направи прическа mullet* , много модерна била. Тогава, в края на 80те. Което пък и беше първата провокация да открия колко ми се "отдава" да се самоподстригвам, а фризьорката Дора я намразих за два живота.
А още по после, в прилив на пубертетски изстъпления, доброволно посетих на два пъти така наречения "бръснарски салон" и се сдобих с прическа първи номер.
Не беше лошо.
Но от тогава, спрях да ходя на фризьор.
И ако се питате, колко ли вида кретенски прически може да си докара сам човек, веднага ви отговарям - много.
Ама много-много.
И различни.
И когато преди около 6 години, приятелката ми Петя, която е фризьорка, на едно виждане на кафе, ме седна на клиентския стол и ми оформи разплетената кошница, съвсем доброволно и с изрично съгласие, някак вътрешно се помирих с фризьорските салони.
И не, че не се харесах, но пък толкова дълго бях свикнала да се докарвам самостоятелно, че ей така от само себе си продължих. Само ходех един два пъти в годината, ако много съм орезилила положението и се налага бързо спасяване и докарване до приличие.
Обаче пък, от 2-3 години, същата тази ми приятелка Петя е все бременна и все ражда деца и тотално вече не ми е "спешната помощ за косата", а само и основно приятелка. Което пък съвсем не е чак толкова лошо, щото откакто след последното подстригване ме прати да ида на "безболезнена"** коло-маска за врата, вече й нямам 100% доверие.
В крайна сметка обаче, не липсата на фризьор води до поражения във външния вид.
А ножиците в банята.
Или ножиците въобще, защото друг е мотива. Или бързото рязане, е бърза промяна. За съжаление не винаги работеща.
За още по голямо съжаление, не мога да скрия ножиците от себе си, а още повече себе си да се "измодернизам на бързо" също не мога да се спра.
Така че, купувам си шапки.
Много.
Много шапки.
И кърпи.
Шапки и кърпи за естетика.


__________
* ако моя mulлet някога, беше като някой от линка, можеше и да не си посегна на косата.
и да нямам толкова много шапки и кърпи. и фиби.
вероятно.
или не.
** отбелязвала ли съм, че приятелките ми са мазохистки?!
всички до една.
или те са завършени мазохистки, или аз съм лигла.
предпочитам да е първото - те да си мазохистките.
пък аз - после ще го мисля.
или да не му мисля въобще, че много се усложнява.

аз и природата.

Мразя природата.
Не.
Обичам я.
Не.
Мразя я.
Последно?!
Мразя необлагородената природа.
Дивата.
Бурени, треволяци и храсти.
А също и насекоми. За по-големите безстопанствени градски и горски животни, въобще пък няма да отпочвам.
И птици мразя.
Особено гълъби.
Обичам райграс. Редовно поливан и поддържан с косачка.
А също и добре оформени храсти, без стърчащи и дерящи клончета.
И дървета. Добре оформени и окопани.
И особено се радвам на дървета оградени с тротоарни плочи. По тротоарите.
Мразя калта.
А по-преди нея и прахта.
Обичам асфалтирани пътеки. В най-лошия случай окаменени.
И осветени. Мрака не е моята стихия.
И магистралите обичам. Има достатъчно количество асфалт. Пред мен и зад мен.
Или, най-близкия досег с природата ми е на село.
В градината.
С омразните ми мухи, пчели и пеперуди.
Комари също.
И оси.
И все пак е хубаво. Зелено и проходимо.
Плодове и зеленчуци на една ръка разстояние. И една вода до устата.
Човекът е вреден за природата, аз затова не я потребявам. Само на село.
Само на селото ми.
Но пък е хубаво.
Понякога.
Извън асфалта,"олющените" тротоари и препикани бивши тревни площи.









.

to cook

Аз съм готвач.
Сертифициран.
С опит. Истински опит. Не дългогодишен, наистина, и не във "висшата кулинария", но наличен.
И не домашен, в случая той не се брои.
И не водя кулинарен блог.
Нана ме попита наскоро "защо?".
Амиии, не искам - нямам време за това, и смисъл май няма, всеки втори води кулинарен блог.
Косето предложи: Слушай сега, Милки, правиш си новата рецепта, после се обаждаш, идваме снимаме и папаме.
Много се смях.
Косето е пристрастен към сладкото. Сигурно затова е толкова добър.
После доядохме новия ми "какаов Kirsch-Käse Kuchen". А каквото не можахме - на Косето и Нана за вкъщи, защото Косето е на диета.
И защото аз сладкиши много не обичам да ям. Както казах - има нещо общо с добротата.
Та, по-после се вмислих: Защо имам вътрешна съпротива да имам кулинарен блог?!
Ами, защото съм практикуващ готвач.
Деформирана съм.
И до днес, като давам рецепта, се усещам, че изпускам някоя важна за мен съставка. Съзнателно.
Достигането до най-добрия баланс, обикновено е лично.
На готово се сервира, само срещу касов бон.
Или за заслуги.
И едновременно с това, всеки път, когато някой заяви "занят не се учи, а се краде", полудявам.
Да, сега има интернет и всичко в нещо също има.
Ама не точно.
Една рецепта, изпълнена от пет различни човека, има различен вкус и нюанс.
Или аз не искам другите да готвят като мен.
Искам да обичат храната, която аз приготвям.
И заради нея да идват при мен.
Напитките, защото могат да изпият навсякъде.
Сега изхвърлям килограми сладкиши месечно, а камерата ми ще се пръсне от готови и замразени порции "нещо си", защото затворих ресторанта преди година и половина и готвенето ми липсва. Ресторанта ми липсва. Клиентите ми липсват.
Та, даже и сервирането ми липсва, а аз съм ужасна сервитьорка.
Нелюбезна.
Тогава пък ми липсваше детето ми, което сега ми идва в повече, пък и отказва да опитва нови на вид ястия, които иначе са с обичайни продукти и тук-там нещо ново.
Златната среда не ми се отдава. В действителност.
Само в готвенето.
Вероятно затова го обичам толкова много.
Като боядисването, с усещането за всевластност и пълен контрол.
Или тайната е в трите основни съставки, две преобладаващи. Като стълбичката за медали. Златен, сребърен и бронзов.
Колкото по-малко експерименти - толкова по-добре.
Колкото по-рафиниран* вкус, толкова по-запомнящ се. Човек следва не само да знае какво яде, според написаното в менюто, но и да е сигурен в това.
Пет съставки марината - една преобладаваща.
Месото иска марината.
Не чукане.
Запазете си силите за друго място.
* Шницелите правят изключение.



___________________________________________________________

рафиниран
- пречистен, дестилиран, префинен|изтънчен, деликатен, фин, изискан, издържан, възпитан|изкусен, съвършен|чист, без примес

олимпийски надежди.

И така, да върна времето назад, в голямата пауза и да разкажа за един не-студентски студентски лагер.
Олимпийски надежди.
Там, където надежда няма.
Най-изпървом, да облежа близостта до Бургас.
Преди години, още по време на първия ми ресторант, си бях обещала, по надолу от Бургас да не слизам, или ако ида, то ще е само за да направя от същия този ресторант тоалетна.
Аз все едно и Бургас не харесвам, но това няма отношение нито към близкото, нито към по далечното минало. А в принцип.

Или, всичко започна от ЖП гарата на Бургас.
Ужасен цвят. Отблъскващ и студен. И сутринта беше студена.
Тоалетните поне бяха учудващо спретнати и чисти.
На връщане също.
Та, на лагера да се върна.
Лагера, в същност не бил лагер, а организирано летуване от "Учебното заведение Х". И поради ниския интерес, при все ниската цена, едната от госпожите преподавателки там, включва супер офертата на бързи обороти, а веднъж тръгне ли, лафа, няма смисъл да отричаш, или: студентски лагер, ама спортен лагер, ама базата на НСА, ама задължителен спорт, да, за децата ще има специална програма и занимания, разбира се, условията са чудесни.
Съответно, моята приятелка, учаща в същия този колеж, веднага клъвва офертата и разбрала, не разбрала, кодово й се набива в мозъка "НСА", което ако за мен нищо не значи, или ми зучи като "НАСА", в принцип касае добра храна и прилични условия, за нея е само и единствено "мъже, ама мъже с малки дупета".
И при все, че лично съм скептично настроена към всякакви, лоу кост оферти, бунгала и примитивна екзотика, но все тая минало-свършено, прегърнах идеята за съвместно летуване с децата, каквото повече няма да завторя.
Та добрахме се с Борис до с.Равда, утешително на север от Бургас.
И до тук с утехата.
Щото оказа се, не било базата на НСА, която познавам от по-далечното си минало, когато работех в туристическа фирма, а комплекс Олимпийски надежди.
Тя, надеждата си отиде още при настаняването.
Бунгалото беше смертелно.
В последствие се разбра, че на точно това бунгало му е било последното лято.
Предстояло му събаряне.
И имаше защо: буболечки, пеперуди, бойлери с висящи кабели, вероятно мои връстници. Те изгоряха.
Бойлерите.
Плочки в банята - пак набори.
Дупки в стените, че ако някой насеком, не улучи вратата, да мине през стената.
Плужеци. Така им казвали. А бе, гнус безподобна и в пълното си великолепие.
И за още по-голямо удоволствие - морето, море от водорасъли, през цялото време.
И казанчето спря да работи на втори ден.
А тока на четвъртия.
Оправяха го 5 часа.
Като светна в нашата стая, паднаха бушоните на останалите.
Борис отказа да ака на първия.
Зорница (дъщерята на приятелката) ака четири пъти, в него ден. И всеки друг ден до края.
Борис наби Зорница, щот го дразнела.
И тоя ден и няколко поредни дни след това.
Ама и Зорница бая дразнене му спретна.
Или боя си беше с основание, ако някой ме пита мен.
Борис обобщи: Мразя женките. Женките са гадни. Само теб обичам, мамо.
Въобще нещата се развиваха лавинообразно.
Аз карах ужасен цикъл, приятелката беше пред цикъл.
Децата бяха в истерия-ленд, щото в това бунгало - четирите картонени стаи една до друга, с две бани по средата, се оказаха 80 процента от децата в лагера.
Но пък, в резултат от ежедневния пердах и крясъци дето отнасяха близнаците, Борис прецени, че татко не ни е особено важно да си намерим, за което му благодаря мислено.
2/3 се оказахме с блокирани банкови карти на половината престой време.
И на всички ни излезе почивката, като високо спектърен тренировъчен нервите лагер, на цената на 10дневна почивка 5 звезди.
Да, плажа беше хубав.
Пясъка ситен.
Така полепваше, че и с топла вода, каквато почти нямахме, трудно се измиваше.
Вълните - огромни и вертикални.
Взеха ми очилата.
Диоптричните.
Добре, че носех втория чифт. В противен случай ме зовеше почти пълна слепота, или скоростно прибиране.
Вероятно по-ранното прибиране, щеше да ми спести един куп неприятни и истерични емоции, в последствие.
Ежедневни.
Или загубата е тотална.
Всички останали, междинни случки със:
син ми зад оградата на изоставен строеж, майка му лази като командос да го измъкне от дупката;
изчезнало детенце Зорница;
изчезнало детенце Борис;
изчезнал единия от близнаците; другия отишъл да го търси; първия намерен, втория го няма;
изчезнало детенце Пепи; баба му няма валидол: алкохол отказва;
всичкото майка от бунгалото обикаля почивната база, и не, децата не са на едно и също място, всяко нанякъде - кой сърдит, кой индивидуалист, кой избира си нещо в бара, кой гладен отишъл да чака пред столивата;
счупена скоростна кутия на колата на брата на личната ми приятелка;
момичета футболистки, цял отбор - половината надрусани, една замалко да хвърли топа; добре, че Бистра от токсикологията и илачи си носеше, че отказват да викат бърза помощ; илачи, другия път, цяла сестринска торба с лекарства за екстремни ситуации;
ежедневните и предвидимите, поемах аз;
изчезнали шамандури;
намерени 3;
пред бунгалото на лесбийките от футболния отбор; в първото не съм убедена, щот са малки още - тинейджърки, но пък много мъжкарани бяха и не бих ги питала лично;
събуждане с викове от сорта на: гледай си децата, ма!;
или заспиване с: Пепи! Лягай веднага!, а малко по късно: Бабо, а ти няма ли да си лягаш?;
и за капак, вопъла на една девойка:"ама тука няма никакви мъже!". Е, не издържах и Лидия го отнесе:
- А бе, девойката! Аз дадох ли ти списание с картинки?
- Да.?!.
- Ми ползвай го, стига мрънка!
- За какво?
- Полирай и мълчи.
Всъщност и другите покрай нея - на личната ми приятелка й излезе рома през носа, Бистра си вапца бялата пола с мента, на мен ми беше все тая - по пижама. И топла минерална вода.
Кой обърна масата не помня.
Или не.
И цигарите дето и бях спряла почти, ги пропуших с пълна сила.
Още не мога да падна под 10.
Пфу.
А щом се възрадвах истински на McDonalds в Бургас, по-добре да спра да пиша.
И в заключение, най-жадуваното прибиране.
Най-щастливото у дома.
Всичко започна от Бургас. Там и свърши.
Борис каза:
- Да бяхме си отишли на Гранд хотела. Или поне да бяхме си останали в къщи.
- Да бяхме. Ама другата година.
- Поне се прибрахме, нали, мамо, и аз съм много щастлив!
Аз също бях неизмерно щастлива и облекчена.

И също, почивка в група също вече не.
Само аз с моето си дете.

голяма пауза

ще пиша, ама утре.
или по-по утре.

море

всъщност свърши.
върнахме се.
хубаво беше. много хубаво.
като всеки път.
утешително още едно малко море ще имаме и в август.
а ако имам късмет и в септември или октомври за мен.
едно двудневно лично море.
за мен.
а сега следва село. с басейн. и кладенеца с помпата.
и двора потънал в зеленина от поливане, дървета и трева.
и червените сладки домати.
и прасковите до след седмица.
и вратницата под ключ. до заличаване на разликите.
селска идилия.
без интернет.
а ако се спретна в дисциплина и без цигари.
на морето пуших малко. но пък така го чаках това лято и море, че някак си се отказах от изпитание на личния си стоицизъм и воля.
или довоството ми е също важно.
за здравето.
;)

публикацията е премахната от автора.

тютюнопушенето е основно противопоказание за имплантите.

___________________________
публикацията е премахната от автора.

зъби

Мила ми, Надеждо, факт е, че човек се ражда, а и умира без зъби.
В случай, че разбира се умре навреме, в противен случай има вероятност да започнат да му никнат млечни зъби наново.
Нещо като втори живот. Не, не е прераждане. За прераждането не разполагам с лични и достоверни данни, а и нямам намерение скоро да назнайвам.
Та, на зъбите да се върна.
И по-специално на моите зъби.
Или от 10тина години съм особено чест посетител на зъболекарския кабинет. Минимум 2 пъти в годината.
При това не на един.
И също преди горе-долу толкова години ми обяви тогавашния ми зъболекар, че имам пародонтоза, но това не било нито трагично, нито лечимо, защото от пародонтоза страдали близо 90% от хората със зъби. Или защото не е било в неговата уста.
Все едно. този зъболекар го смених. А след него още един.
Докато преди месец и половина два, личната ми зъболекарка в пореден опит да залепи трагичния ми долен десен мост, ме насочи към хирург за имплант, защото от едното ми зъбче беше останал само корен, а големият зъб бил наполовина самоизваден.
И тогава баща ми ме заведе при професора.
Шок и ужас. Професора пита: Вие зъболекар нямате ли?! Гледам в изумление с широко отворена уста.
Или ласкавата прогноза според професора, бе, че до 5 години, не без тези два, а без всичките си зъби ще остана и ще лапна "кастанетите", защото освен, че всички зъби се клатят, костта дотолкова се е стоплила, че и най-малкия осем милиметров имплант, няма никакъв шанс да бъде наместен.
Професора ме прати при неговата зъболекарка. Терапевт.
Вълшебница.
За първи път в живота ми, някой манипулира зъбите ми без упойка.
Свали ми горния мост.
Търсят гнойни огнища.
И ако могат да спасят някой друг зъб.
Лечение 2 седмици.
Няма спасение за горните.
Временно пластмасов мост. За да мога да се храня. Евентуално. Ако поискам само.
Защото и долния мост го свали професора междувременно. С все зъбите.
Следва шиниране на предните.
Не тях няма и да се опитат да ги приберат в изначалното им положение.
Ветрилообразното разтваряне било съвсем нормално следствие на пародонтозата.
Брекетите са абсолютно забранени, защото стопяват костта от натиск.
Следва шина отвътре.
И си представи дървена ограда със средна лента поддържаща. Видима.
В усмивка.
Ебем ти и зъболечение и зъботехника.
Що ли направо не ми сложат метално скеле?!
Като се усмихна поне да блестя.
Все едно. Съгласих се.
Нямам вариант по темата.
Пък и поне сегашния ми зъболекар, този който ме шинира, се опитва да запълни дупките.
Да ме направи по-естетична, че и усмивката ми взе да изчезва.
И при все старанието на всички, чиито услуги ползвам от 2 месеца, ужасяващите им прогнози за скорошна липса на зъби в устата ми, скоро ще ме докарат до психотерапевт, или да моргата, та, чудя се, дали да ида да си запазя една хубава кутийка за съхранение, щото те вече са ми начертали изваждане на всички неспасяеми зъби и изпадане на останалите до 10тина години.
Как мярка за кастанети не са ми взели още, нямам си идея?!
Вероятно, защото се очаква видимо стопяване на костта.

Сега съм в изчакване. Имало надеждичка за един имплант долу, на мястото на 6тия дето е зарастнало добре и има все някаква кост.
Не е много сигурно, но си е нещо.
Мъка.
Сам съм други няма, или зъбите са мъка лична.
Ма, като ти се оплача, надеждо ми, някак си ми олеква.
Dontisolon D Zylinderampullen Zam.
Е лекарството.
За мен.

ПОПРАВКА: Др Васко ми направи най-красивата невидима шина с най-красивите предни зъби, без веррилообразните дупки помежду им.
Благодаря му.

EDIT 06.12.2011г.: Продавам Dontisolon D Zylinderampullen Zam, една опаковка, опаковка и половина. Донесли са ми в повече, и няма да имам време да го употебя преди да изтече срокът му на годност, който купувача не е съобразил, а именно 07.2012. една опаковка съдържа 4 ампулки. Съхраняват се в хладилник.

слушалки

Слушалките, това е музика. А аз слушам много музика.
Всякаква музика.
С МР3 плейър и слушалки, когато ходя пеша, когато се возя в трамвай, когато се придвижвам от някъде до някъде.
А сега и на балкона, когато пуша или вътре, въобще. Или поради стечение на обстоятелствата и пренаселеност, слушалките ме изолират.
Поне частично.
Поне от време на време.
Спестяват ми мърсотията навън, а също и подвикванията на всякакъв род кретениън.
И някак си, правят слънцето по-ярко и по-топло.
Слушалките.

Една година без удоволствие за мен, навън - Борис ми счупи, керемидено-червения плейър, в прилив на откровен яд и несъгласие.
А също и любимите ми слушалки.
Съвсем умишлено и наказателно, оценил адекватно полезната им стойност за мен.
Е, аз му изхвърлих, един добър набор от коли.
Също умишлено и наказателно, но това не ми върна плейъра.
Нито го направи (Борис), неразрушителен.
Но пък беше лишен за дълго от награди. Както и аз, защото без моето лишение, неговото се оказва съвсем невъзможно.
И си купих си нов плейър. Преди месец. От както започна гормитската инвазия над общия ни бюджет.

И си купих нов.
Не много красив. И не много удобен.
Такъв имаше. В момента.
Защото и аз така - всичко сега, на момента, веднага го искам.
Или не го искам въобще.
И слушалки нямаше. Такива каквито искам и каквито обичам. И най-много каквито са ми удобни.
За сега карам с комплектните. Онези малките, дето се слагат в ушната мида.
Е, в моите уши те не влизат.
Изпадат и ми убиват.
Лепя ги с двойно залепяща лепенка. Един път за слушалчицата и втори път за ухото.
И обикалям, за личния ми размер слушалки.
Без микрофон.
И без грозни, налудничави, техно цветове.
Слушалки.
За мен.
И гормити за Борис.
Чудна пролет се очертава.
А ако се класира дете ми и за близката детска градина - съвсем.

багаж

Опаковам багаж.
Продаваме новата къща и отиваме с дребосъка у нашите.
Не, няма да идем в старата къща. И нея ще продадем.
И данък сгради и такса смет няма да имам.
Освен ако не наложат данък въздух.
Но на опаковането на багажа сега.
Обичам да опаковам багаж.
Това е движение.
Отиване някъде. Преместване някъде. Прибиране от някъде.
Приятно е. Приятно ми е на мен.
И понеже се отнасям с любов към вещите си, това е единствения момент, когато съм склонна да се разделя с ненужните или не употребяемите, за да не ми тежат.
В останалото време натрупвам.
И не, че всичко налично ми е крайно необходимо, или необходимо въобще, просто не мога да изхвърля ненужното. Вероятно, защото все преправям нещо или му сменям функцията като цяло.
И така. Опаковам багаж у нас и съм превърнала доскоро подредения ни дом в складово-опаковъчна база от чували и купчини, а балкона в междинна боклукчийска спирка.
И съм доволна.
Изхвърлих една 1/8 ма от натрупванията. И от още толкова смятам да се отърва до месец време.
Опаковам багаж и съм доволна.
Предстои ни преместване и движение.
Това, все е едно е хубаво, само по себе си.

билети

Преди 4-5 години, когато бях бременна, но още не много бременна, едно хубаво момче ми даде билетчето си в тролей No9.
И така ме усмихна, че пред коледния студ се стопи. Около ми.
От тогава, винаги се оглеждам като слизам от превозно средство дали някой има приготвено билетче в ръката, или си бърка в джоба за същото или се насочва към вратата на шофьора, нищо от това че има струпани там много хора.
Едно доволство имам около 2-3 минути след като съм си предала ползваното билетче на друг. Не са ми отказвали досега и винаги, ама винаги получавам усмивка от приемателя.
Задова не си оставям продупчения билет в превозното средство. Там другите пътници ги подбутват, мачкат или тъпчат. Пък не получавам усмивката.
Давам билетчето си на някой или си го прибирам в джоба.
В джобовете си обикновено имам повече смачкани и ползвани билето отколкото нови.
Няма значение.
Без билет не се пътува. А това го знае и синът ми.
И единствено това "знание" и новите апарати за билетчета в превозните средства, могат да преодолеят нежеланието му за детска градина сутрин.
Апарат, в който се пускат стотинки и ти дава билетче.
Истинско забавление, защото "хайде, по-бързо, мамооо, дай ми една пара, че без билет не се пътува".
И да, знам, градския транспорт е мръсен и мръсен, и мръсен, но поне е относително редовен. И не много скъп.
И дано някога стане по-чист. Обществения ни градски транспорт.
Вероятно и улиците ще следва да са по-чисти от сега.
Вероятно.
Дълга тема.
Всъщност, за билетите ставаше дума, или ползвайте.
Както намерите за добре.
Но ползвайте.

Явор и аз

Явор е най-добрият ми приятел мъж от 7-8 години. Не знам точно колко. Не помня. Вероятно, защото ми е най-споделителен от първата секунда виждане.
Да, в последните години почти не успявам да го виждам, но пък искрено вярвам, че все така ми е най-добър приятел. И на всяко виждане, все едно за последно съм го видяла вчера или преди два дни, а се е случвало да мине и година.
Явор е готов да ме изпрати на централна гара на нощния за Варна, защото се ужасявам да минавам през подлезите. Да иде посред нощ да ми купи "панадол" за Борис. Даже ми разрешава да пуша в колата му и да пия кафе вътре. А също и да ми монтира шкафчето в банята, нищо че не млъквам, а в банята гласа ми кънти в пъти. И също е така добър да направи с мен "един билет време" блъскащи се колички в Южния парк, когато е почти лято.
Аз пък само и единствено за него правя бисквитена торта "за вкъщи". И с удоволствие.
Или, простичко: Явор, а в телефона: yavor mi . "Явор на мене ми".
Вероятно "моята" Петя, ще каже, че е най-добър приятел на нея, но това няма значение към момента, щото тя пак е бременна и пак не от Явор, въпреки дълбочинността на приятелството.
Какво е едно дете от истински приятел, при положение, че раждаме деца от истински кретени - добре, че поне сме ги обичали и децата са ни хубави.
Така че, все тая.
Нищо, следващия път.
За щастие.

- Яворе,
- Опа.
- Ах, революция!
Какво правиш, Яворе ми?
Сега, след като ми се обади и се видяхме, миналия месец? Примерно? а?
- Ааааахахаа, требва пак да го направиме.
- Нали? Да, ама не точно същото, щото някак си нямам спомен, пък аз нали знаеш използвам си паметта.
От време на време.
Като много ми дойде минуса.
Гадняр! Гадняр си ти!
Как можа да ме литнеш пак?! А? Поне добре ли си? Има ли полза от лечението?
- Утре съм на биопсия (нинджаааа).
- Ааа, биопсията вече ти е като парти тайм, а? Аз да взема да дойдем в болницата с бяла престилка и касинка с двона синя лента, щот вероватно това е единствения начин да си общувам с тебе и в реално измерение.
- Айде верно! Алексанровска, ще те чакам към 09:30.
- Айде, айде.
- Как си ти, Милканка?
- Крива съм.
- Що, Милканка?
- С таз косица съм като мъж, Яворе.
Поне кур да имах да се наеба, щот със сигурност мога да се посмея със себе си, а и доверие си имам, та е вероятно и секса да ми се получи, при това положение.
- Мен пък ме кефи, ама верно.
- Оф, и мен. Понякога. Като с дългата коса. И тя ми харесваше понякога.
Ей, така ш си умра, Яворе - незадоволена и неудовлетворена.
Баси мъката.
- Няма бе Милканка, нали ще се жениме, като вече немаме потребности. Аз съм почти готов.
- АаааааааааааааааааааааА, Яворе, фанах се за челото от ужас. Почти готов викаш.
Да взема да ида да си махна яйчниците, жлезите, да ми нулират хормоните, да ми поразчистят мозъка и к'во още остава?!
Как като "немаме потребности". Аз и като остарея пак ще съм си все недоволна, само че бабичка.
Така де, спра ли да искам, копам си размера, легам и умирам.
- Чакай биопсията и може да пришпориме нещата.
- И Яворе, ти чакай, щот аз съм само на 35 (словом пак на тридесет и пет), та, искам официално да ти заявя, че ако още една година секса ми се размине - ще ти се наложи да правиш секс с мен, в името на доброто ми психическо, а и физическо здраве.
Еднократно - да съм сигурна, че съм в ред.
Вероятността да ни се получи секса е за подценяване, но в случай на ситуация поне ще се посмеем от сърце.
И ако сметаш да ме питаш - що точно аз?
Отговарям ти изпредварително: защото само с теб ми е смешно и забавно, и едновременно спокойно.
И щото към момента все още не познавам някой друг, дето да ми е хем удобен на мен за секс, хем доверителен, хем забавен.
Това е.
И или се тръшвай и умиргай, ако не мож се преглътна, или се моли, на оня сексист Божето, да ми реди некой, щото вече ми е ред.
- Нема проблем, а за смях ще има със сигурност - требва да ме видиш гол.
- Яворе, ние смеха и с дрехи си го докарваме в повече, но в цялата серозност, с която те информирам, какво ще ти се наложи, следва да ти дам и извинение, в случай че наистина ти се наложи и то е:
"Това, скъпа, не е, каквото си мислиш, не просто някакъв си секс, изневяра и прочие, а АКТ НА МИЛОСЪРДИЕ към изпаднал в нужда приятел. А както знаеш, приятел в нужда се познава."
Че и Коледа наближава, да не обяснявам и за българската Коледа, детски селища и прочие смс-ни кампании.
Поне за смс-и не се набираш.
- Така е, Милканка, във всека нужда, така да се каже.

Разбрахме се.

И тук само да отбележа, че с искрено задоволство и мечтание си ограждам желани неща в каталози. Или отмятам страници във favorites. И дори да знам, че повечето, ако не всички никога няма да имам, то докато ги ограждам се чувствам истински доволна и притежателна. Та, се замислих, дали ако започна да си ограждам мъже на картинки, няма да се почувствам задоволена и пълна. Нямам предвид бременна.
Знам ли?!
Знам, ами! Няма. Но пък би било изключително удобно.
За мен.

Та, моли се, Яворе ми, да не ти се наложи да си милосърден към мен.
Мдам.
Оу, и много поздрави от мама.

обява: търси сe "татко".

Търсим си "татко". Относително спешно, но не непременно. Предполагам, че засиленият интерес на Борис е временен и може да замре в близките месеци.
Търсенето, обаче, не изключва изискванията.
А ние от тях имаме много.
Винаги имаме по много.

И така, изискванията на Борис:
- да е забавен и смешен, също като мен;
- да може да играе на борба и да не се уморява, и да е силен, и да го побеждавам накрая.;
- да живее в друга къща, за да не ни се пречка и да не се съобразяваме, нали мамо?! и тогава понякога може да му правиш хубава закуска като на дядо и на мен;
- и също да спи в друга негова си къща и легло, разбра ли ме, мамо? (заб.: вероятно следствие филм по телевизията - там обикновено татковците спят в леглото на майките, а не децата);
- да живее също наблизичко, ако ни потрябва;
- и да кара кола, щом ти не искаш, че ще съм още малък, докато порасна.

Следват моите изисквания, на майката на Борис:
- да е забавен; на мен да ми е забавен.
- да няма за лична мисия изпиването на всичкия алкохол на земята.
- да прави хубав секс, но не е задължително, в такъв случай, ще го ползваме само като почасов "татко".
- да може да играе табла. и карти. шахът не е задължителен. а също и домино с картинки животни.
- да може да кара колело. не е задължително да има колело, обаче. аз също нямам.
- да не е простак, темерут и тъпанар.

Ами, това е.

О, забравих ние какво предлагаме:
- както вече обяви Бористето - закуска понякога;
- ограничено време;
- детски площадки, зоопарк и веселение;
- пижамени недели със сандвичи, мекички-гевречета, кексчета и сок - следва да си носи пижамата като си идва от къщата. и пантофите. и възглавницата.
- добро настроение, понякога. лошото, може да се пропусне, поради ограниченото време.
- село. имаме си и село, и може да идва с нас. също понякога.

На запитвания със "секс довечера?" няма да отговарям.
И на други запитвания също няма да отговарям.
Просто спешно издирваме нормален и добър "татко".
Също така няма да го вземем ако не е добър.
Има изпитателен срок, но още не сме съгласували времето, защото Борис не може да разбере какво е точно изпитателен срок, но:
- А как ще разберем дали е добър?
- Ще го попитаме и ще го изпробваме. Ъм?!
- Добре, тогава запомни най-първо, че трябва да го питаме дали е добър и после да го изпробваме и чак после ако ни харесва да си го вземем, нали така, мамо?
- Да, Бориското, точно така.

Да.
Така трябва.
Благодаря Ви за отделеното време и сериозността.


______________________________
* розовото бебе на снимката не ни е собствено, но ако някой реши да ни преотстъпи едно бебе братче, може и да отпадне обявата за "татко".
поне за известно време.
защото и братчето ни е в списъка, пък Дядо КОледа живи подаръци не носи.

филии

Филии.
Препечени филии.
Всеки си има своя лек, своята панацея за лоши дни.
Моят лек за тъга и лошо време са препечените филии с масло.
Основно през зимата и есента.
Тогава съм силно подтисната от студа и оскъдицата слънце.
Сякаш не съм жива. В режим "изчакване".
Тогава ям препечени филии с масло.

Всичко започна една зима,преди повече от 20 години с "Шумът на върбите", на Кенет Греъм. Някой беше подарил на брат ми книгата, а после книгата изчезна. Или някой не я върна, по-вероятно.
Не помня.
Спомням си обаче корицата и картини от описанието, наум.
Чели ли сте я? Сигурно сте я чели.
Помните ли Жабока? Той всъщност беше ужасен! Правеше, каквото си поиска, с усещане за недосегаемост, в следствие огромното си наследство, без оглед на щетите и с ужасно отношение към другите животни. И съвсем закономерно, в средата на историята, беше хвърлен в затвора. И там, дъщерята на пазача, се смилила над "бедния и очарователен господин Жабок" и му занесла в затворническата килия "три препечени филии, дебели колкото палец, и намазани толкова обилно с масло, пропило и капещо от филиите с чаша ароматен и подсладен със захар чай".
Слюнките ми потекоха.
И тогава и сега.
И цялата история в книгата, за мен опря до препечените филии.

По-после с "надка ми", в Аachen, в общата й кухня, на Mattschö-Moll-Weg 10, ядяхме препечени филии с масло и си плачехме, или по-скоро преглъщахме сълзи с чай от лайка.
Моят със захар, нейният без.
Въобще голяма мъка беше онази зима.
И сега, като си пишем писма, спомене ли "препечена филия с масло", значи е много тъжна.
Както и аз.
Обикновено през зимата.

И въобще препечената филия сега, ми е като слънцето и високите температури през лятото. Отпуска ме и ми разсейва черните мисли.
Прави ме лека, хрупкава и сочна.
И почти забравям, че кожата ми се бели от студа навън.
Или, въобще че излизам навън след сериозни увещания, как трябва да го направя.
А така обичам да лентяя на припек.

Сега се вторачвам във фурната.
Тя ми източника на душевен комфорт. Препечени филии. Аромат на ванилия или канела. На ябълки и круши. И дюли. И тиква.
Само часовникът й ме стряска понякога, когато иззвъни.
Де да можех да се чувствам, като препечена филия през цялата зима.
С масло.
И сол.
Боже, как мразя студа. Студените ръце. Студените крака.
И оскъдното слънце.
Знам, и преди съм го казвала.
Нищо. Ще отмине. Като всяка година.
А дотогава, филии.
Препечени филии с масло.
И мъничко сол.



----------------
* тук е мястото да напиша:

ТЪРСЯ "Шумът на върбите" на Кенет Греъм.
на български за предпочитане.

тапети

И тази есен пребоядисах у дома.
Като всяка есен.
Като всяка пролет.
Като зазимяване.
Направи си чистичък, уютен и приятен дома, за да дългите дни зимно ползване.
Този път, обаче налепих и тапети.
Не, какви да е тапети.
Тапети от речници.
Запълзяха от коридора, като оставиха само една цветна стена за разкош и приплъзнаха в хола.
До последния лист.

Der Grosse Duden, 1963.
Вероятно това е, моя си начин да се преборя с разочарованието, че не преборих немския.
Лист по лист.
Но пък се получи. Стената от листи.
Моят немски - не.
Дали да не се запиша на френски? Или испански? Или просто да вложа още малко време, само че без Duden-a, този път?!
Знам ли?!
А най-важното сега е, че избегнах вероятността да започне да пада и да се лющи латекса, че след толкова сезонни пребоядисвания, вече го чакам да си пада от само себе си. В този случай може да се радвам на естествено циментово сиво, но нека първо се настроя за този цвят. Още ми е рано, не съм го обмислила добре.
Като с немския. Или френския.
Не съм го обмислила колко точно ми е нужен.
Още.

А сега, от време на време, минавам от хола към коридора с чашка лепилце за тапети, да прилепя разлепилите се.
Но пък е много приятно, един хартиен цвят. Малко пожълтял. И сиви карета и колони от далеч.
70% сиво. Приятно е.
В септември даже миришеха на библиотека. Вече не. Попиха мириса на дома.
Тапети.
Моите чудни тапети от речници.


---------------------------
* Der Grosse Duden, стигна само за едната стена в коридора. Даже не цялата.
Но пък го допълних с:
- английски синонимен;
- английско-български - странно издание с липсващи страници;
- оксфордски синонимен, но крайно неприемлив като структуриране за мен;
- българо-турски;
- за капак две чуждоезични книги - Wie man einen verdammt guten Roman schriebt
и някакъв роман на Стайнбек;
- и да не забравя листите от Der nackte Mensch.

Това е.

** хъм, сега като гледам, май не трябваше да си отрежа всичката коса в октомври.
все едно.
вече е ноември.

късо, късо...

е, колко точно да е късото?











толкова